Пластове
и ако не можеш до фанатизъм
да изживееш нежно грапавото
защо ти е да се опитваш да го бъдеш иначе
защо ти е да се стараеш да усетиш сладкото
когато няма никакво значение до колко пълно ти е вътрето
ако не можеш сам да си развиеш опаковките
и после да стоиш една такава гола, хубава
и в трепет да ти избелеят синките
или пък да се слеят с цвета на кожата
и може би тогава ще преспиш с пейзажа
а може би ще влезе в тебе той
кое от двете е- не е въпрос на метафизика
а просто колко теб те бива да се със-споделяш тебе си
от(ново)
когато порасна ще стана като нас
армии от жени ще ревнуват всемира ни
ще бъде 10, 5 по рихтер
срутването на физиката
отнемането на всички обективи
голотата на новородено
съвестта на проститутка
кодекса на вричането
белега от липсваща халка
черното на вътрето
стоманата на жестовете
плътта на живеенето
оргазмите на кислорода
зрелището на имането
болката на живата вода
митологията на 21 век
името ти на гроба ми
първото на последното
последното на първото
първото на първото
и малко преди него
когато порасна ще стана като нас
смъртта ревнува случването ни
Тихо
бъди грешна музика
вземи косите ми
нека бъдат струни
направи осезаемо
перото на езика си
разкървави артериите му
да потече раждането на звука
чуй самоубийството му
в петолинието на трепета
бъди грешна музика
удряй ме в тихото
никога не ме сверявай
свири ме
свири ни
свири
Прах при прахта
твоята безпризорност на по(явявания)
моята ненаситност за несигурност
от пра-вечности рушат ядрото
на общата ни тенденция за деградация
и няма никакво значение
дали чета Томас Ман за закуска
или ти ползваш за разпалки страниците му
и двете знаем, че регресията ни на битуване
е единствения начин да се уповаваме една на друга
всяка буква която не казваш
е повода за тази която пиша
всяка липса която чувстваш
е повода за състоятелността ми
всеки език който целуваш
е повода да прехапвам своя
всяко мълчание което не чуваш
е повода да съм оглушала
всеки повод който ми даваш без да го правиш
е моя начин да те ограбвам по твое желание
*
деструкцията ни оставя песъчинки-
децата (ни) скоро започват замъка
в царството небесно е пълно
подарявам ти Земното
Молитва
само едно Рождество
заслужава поста си
легни напряко на тялото ми
кръста от нашите две
ще целуват миряните
чуваш ли кънтежа на раз(съм)ване
„Минало предварително“
преди да стане вчера
ще се случат толкова много неща
земята ще започне да ражда камъни
градушките ще се научат да пишат с браиловата азбука
историографията ще си преначертае лентата
фотографиите ще се ре-проявят
(в лилаво)
майките ще спрат да кръщават дъщерите си с трибуквени имена
дихотомиите ще се убият в себе си
а тамянът ще започне да посреща вместо гони
преди да стане вчера ще се случат толкова много неща
гробарят все така очарован гледа тънкописеца на бурята ни
снима с ирисите си в салто
последният гръм на гласа й
посрещаме въздуха й с мирис на Въз(раждане)
как познато й мирише на вчера
докато опипва с пръсти имената ни на плочите
постПРАЗНИчно
след пост не идва Велик-ден
след Велик Ден идва пост-
гладен е само който знае
какво е да бъдеш сит
(малко над стомаха)
*
ти си само един комедиограф на Аз-ове
рецитираш нелепа сериозност за произвеждане на нищо
човешка форма на Титаник си
с който си отиде цяла една епоха
и нищо повече
толкова е глупаво да се наслаждавам на гледката
докато повръщам в краката си
по-добре е да седне смешката върху лицето на
претенциозно човешкото
пред бутафорията на тежкия ‘психологизъм’
колко още смърт ти е нужна за да разбереш
че всичкият ти смисъл се свежда до моето наличие
толкова прекрасно се чувствам, когато знам
че адът винаги ще оправдава сбъдването ни
битието ми е едноличната ти форма на фашизъм
естетизация на концлагеристите ако искаш го наречи
ти си моят винаги неидващ и вечен Годо
времето на Бекет е там където няма време
мисля че ни е дублирал в горното
Малеевич е изостанал:
черното отдавна не личи на черно
аз съм твоята гранична ситуация
случването на организма ти съм не от днес
и няма никакво значение кой с кого е бременен
щом всеки е в другия и никой не е в никого
луфта между краката ми е съизмерен
с пълнотата на корема ми
където все още Ния дреме незачената
погнусата ми е навсякъде, усещаш ли че цапа те..
отивам да измия за стотен път ръцете си
знам че се изхождаш с мастило на съмване
прости ми
че не ти прощавам
писането ми ме потвърждава
Бог е жена
и като такава
не обича да Й се молят-
не се опрощава слабоволието
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017