Гилотината
без плът е паниката
която обвива ръце около шията ми
създавам си образ
за да мога да оправдая опасността
която нараства у мен
затягам примката
противодействие и безнадеждност
чакам екзекуцията на мисълта
главата изхвръкна от тялото
а шапката остана да виси в пространството
***
като котка си
идваш при мене когато си гладна.
убиваш мисли
и ги глозгаш до ядката.
мляскаш и
ме караш да галя
коремчето ти.
когато те искам
бягаш.
когато те хвана за миг
забиваш нокти
но най-често си тръгваш от мен
и се връщаш
когато те забравям.
като котка си.
ходиш гордо не връщаш нищо в замяна
но помни че ще се спънеш
и мен може би ще ме няма.
***
загубено е всичко
всеки лъч надежда пронизва
артериалната система от възможности
кой какво е дал
и ще получи
не определяме вече
дяволи яздят вълци и тичат през полята
настигат сънищата и ги смучат
като охлюви от черупката
гробното обещание е сладко
мека длан на която да облегнеш глухотата
студенината й привличаща лютивото
което подправя кашата в теб
вълни които разместват образа
създават някакво странно подобие
от различни накъсани моменти
подредени в човешко тяло
абстрактност постигната от пикасо
за нещо което не се обсъжда
нещо което е тихо
и в същото време убива
времето изтича през дупката където
някога се е подпирал стенен часовник
сянката на солницата
хвърля тежест на масата
тя е там глозга мислите
за това как кое защо е било
тогава и как е щяло да бъде
но никога
посолявам кашата и с лютото бреме
експлозия на газова печка някъде до мен
в теб и в нея
всичко си идва на мястото
вкусът обаче никога няма да остане
такъв какъвто всички си го спомняме
а само някакво бледно подобие
на ситост
***
когато вляза
ще е твърде рано още
човекът с балоните ще чака отвън
точно преди да дръпна бравата
бравите в къщи са тежки
и винаги сестра ми ги открехва
години наред се чудехме
как мрази да има врати
а без тях не може да спи
вътре ще е твърде ароматно
на всеки ъгъл ще се чете твойто име
всеки човек ще има твоето синьо
разширени зеници
„трябват ми очила
трябват“
не мога да чета така
не мога
после ще стане тихо
ще видя онзи атлас за който
събирах две коледи
два рожденни дни
в този атлас ще ми разкажеш
а аз се влюбвам по-малко от първия ден
слизам
качвайки се
спънах се на думите ти
затварям книгата
и пак те вдишвам
с всяка есенция на тялото ти
когато изляза
ще е твърде късно вече
същият все още чака отвън
точно след като затръшна вратата
сестра ми ще чака твърде дълго
без да си кажем истината
***
есенция от сутрешен въздух
кръв от топящо се слънце
в орбити от синина
несъвместимост във всички
образи на допустимото
и съществуващото
атрибут на тъгата
недопустимото в раждането
на една плът сред лешояди
болест на забравата
илюзия съчетана с летящ ешарп
на човек изгубил миналото си
тежест и задух
чрез пробивната функция
амалгамата между метал и епидермис
действието ти е противоречиво
на моето
тяло не се съпротивлява в ъгъла
грачещ звук
гарван и вълк
се карат за последното парче
маса която удряш
и разливаш етилов спирт
на ясно изразени интервали
***
ритъм
уловен
от сърцето
крясък
писъци
вопъл
напречен разрез
на мисъл
изследва се всяко движение
синтез
до последното копче
надежда
въздух
и после
нищо
убиецът
излиза тихо
от сцената
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017