бяла смърт
дълбая името ти
в снега
топлината на пръстите ми
оформя дълбоки заледени
каньони
като непристъпните реки
на Колорадо
представям си как
ще скрия сянката ти
в тях
поне до края на зимата
но вятърът затрупа
всички разстояния и сънища
които спяха в замръзналата ми
изгубена ръкавица
***
той беше поет
и не вярваше в думите
а в сянката на смисъла зад тях
взех една от книгите му
и я хвърлих в огъня
а пък тя – виж ти! – не изгоря
Не се ядосвай! – прошепна –
трудно се свиква с мълчанието ми
но после
ще ти липсва…
***
ако думите
не дойдат навреме
няма да дойде време
за думи
***
14 февруари
курабиените сърца
студени
зад камъка
единствено
светлината носи очертанията
на отминаващия
миг
***
дъждът измива
мръсните остатъци
от зимата
всички малки гари
си приличат
мръсножълти фасади с напукани
линии на живота
по дълбоките им маршрути
се спускат дъждовни капки
олющени надписи над входа
прозорци облепени с вестници
изпочупени керемиди
пейка със случаен старец
загледан в миналото
бръшлян
всички малки гари си приличат
най-вече по това
че твоите влакове
никога не спират
там
охрид
днес слънцето залязва
призори
щом камбаните смърт
възвесиха
***
„Нищо ново под слънцето.“
Всичко е добре забравено
старо.
Но понякога знанието ни пречи
да го преоткрием.
камъкът не е вечен
по грапавината на кожата му
личат всички предишни любови
през пукнатините
се процежда единствено
болка
само времето знае
как се опитомява камък
как се свалят пласт след пласт
как грубите остри ръбове
придобиват съвършенството
на безкрая
и се превръщат в пясък
който пари под краката
и разбирам
пясъкът има памет
помни стъпки морето теб
пясъкът има спомените
на камъка
от който се е отронил
но остава ефирен
нежен
полепва по мен
водата не може да го отмие
обречена съм да те нося по себе си
дори след края
на лятото
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017