Петя Шалева – Не мога нищо повече от тиха обич

***
Не мога да те премълча.
Не мога и да те разкажа
като стара притча.
Не мога нищо повече
от тиха обич.
Нито по-малко.

***
Станах експерт по твоите
мълчания.
Мога да ги превеждам
на няколко езика.

***
Делят ни
точно две
светлинни думи разстояние.

***
Очакването е подаръкът за мен.
Сама си го поръчах
и платих.
Ти
само го достави.

***
Има два вида помнене –
на съзнанието
и на плътта.
Така че,
бъди милостив към себе си,
не си напрягай
паметта –
естествено е
ръцете да се търсят.
Откровени в мълчанието,
уморени от помнене,
стоим
с гръб един към друг
и си припомняме
себе си.

***
Зад мен –
студено пепелище
и спомен за огнище,
в което бавно гасне мракът.
Пред мен –
посоки сто,
завързани на възел,
които никого не чакат.

***
Има такива дни…
Всичко се рони
като пясъчен бряг
през октомври.
И ми се струва,
че някъде
дълбоко в мен
живее тихо
една уморена къртица,
която обича моя мрак
повече и от теб.

***
Последната ми тишина
не търси никого.
Сама присяда
тихо
в сенките на вишната
и се опитва
да не вижда нищото,
което идва
след твоето
„без мен“.

***
Имам остра недостатъчност
на думи.
Повечето
си тръгват с утрото,
в което си отиваш.
Остават ми
най-дъждовните.
Но те обикновено
мълчат.

***
От високото до дълбокото
на твоя страх
те избродих сама.
Уморих се
да нося фенер,
който свети назад
и огрява
само изминатия път.

***
По пътя към теб
направих завой.
Към себе си.
Пристигнах навреме.

***

В пространството
на временните вечности
невинни по принуда,
наивни до циничност,
поединично влюбени,
открихме себе си
във другия.
И след това
взаимно се изгубихме.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Comments

comments