* * *
Всички пътища водят към теб,
всички реки,
всички гълф- и мейнстрийми,
всички пасажи на риби и на любовни романи,
всички водовъртежи,
всички изоставени лодки,
всички флотилии от листа,
всички сепнати ята от фламинго,
всички наноси,
всички притоци на желанието
водят към делтата ти.
* * *
Не разкривай загадката
на големите житни кръгове в полето –
големите житни кръгове,
направени
от телата ни, слети в любовен екстаз!
Да не разкриваме пред света
тайната на големите житни кръгове,
видени
от птичи поглед.
Нека си остане между нас!
* * *
Не сме се обичали само в края на тунела.
Да се обичаме в края на тунела,
между траверсите,
между влаковите разписания,
между времето, но не междувременно.
Да се обичаме
и телата ни да отделят светлина
в края на тунела!
* * *
Очите ти са студени, ръцете ти парят от студ.
Ти си Арктика на чувствата –
дъхът ти заледява.
Но все ще се намери друга жена,
която да притисне голо тяло до моето –
така както се спасява
изпаднал в хипотермия.
* * *
Красива си като бяла смърт.
И ме затрупва
лавината на косите ти.
Предстоят ми хилядолетни сънища
до твойто рамо.
* * *
Не ме отбягвай!
Аз съм твоят Квазимодо, мила,
който ще удари камбаните на Нотър Дам
извън канона
за една целувка от теб.
* * *
Целуваш ме,
сякаш ми правиш изкуствено дишане
уста в уста.
Любовта ни е в кома.
* * *
Можеш ли да ме обичаш,
както наложницата
тракийския цар?
И след векове да ни открият в гробницата,
вкопчени един във друг,
а една гривна се е изхлузила от костта на ръката ти,
както сега се изхлузва в леглото,
на което се любим.
* * *
Представям си
гривните на двете ти ръце като окови.
Престъпление на века е
да не ме обичаш.
* * *
Потъвам
в подвижните пясъци на тялото ти.
Ти не ме издърпваш,
дори с косите си.
Само някоя пясъчна буря след векове
ще ме разкрие
вкаменен като сфинкс,
останал без въпроси
към теб.
* * *
Между нас има химия –
(CH2-N-NO2)3
* * *
Сантиментален съм
до сантим,
не когато плачеш с Йеремиев плач,
не с плача на чудотворна икона,
но с една сълза,
която сякаш майстор стъклар
оформя
в окото ти…
* * *
Толкова си грешна,
че заслужаваш женско разпятие.
Но ти си носиш кръста.
Вече се напипват главичките на гвоздеите
на двете ти гърди.
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017