мачкам гроздови зърна –
по ръцете ми се стича кръв
от първороден грях
в съня
глава полагам
върху отрязаната гръд
на мама
лолита
ръката му протегната
над бездната
сочи теб
сред руини от минало
сред отломки от желания
на ръба на камъка
между вчера и утре
между Набоков и Бог
където
времето е спряло
краят на изложбата
стените са голи и
безмълвни
висят въжета като разкъсани
бесилки
неиздържали тежестта
на вдъхновението
50 нюанса нощ
всички пътища водят към ада
търся те под светлината
на улични лампи
откривам те в забързан силует
пред витрина на Версаче
обръщам се без посока
в мен бушуват сенките на всички
твои спомени
on my way
моят начин да общувам
е да наричам нещата
с истинските им имена
и да говоря за тях
твоят е
да създаваш светове
от паралелни реалности
в които общуваш с мълчание
там е студено
от отсъствия
пътят се изгубва
превръща се
в осова линия
многоточия от тирета
като импулсите
в телефонната слушалка
когато те няма
падна гръм и запали
старата черница на село
клада висяща между земята
и небето
димът обви двора
когато всичко свърши
остана само овъгленото стъбло –
черна антена
към Бог
есенна буря
колко много думи
паднаха в краката ти
нечути
слънчогледите умират
през септември
свели глави от тежестта
на изгубеното лято
затворили слънцето в малки
черни сълзи
които се ронят по пръстите ти
и ти не можеш да ме докоснеш
скривам лицето си
обезобразено
от кратери мълчание
нощите
дълги сенки от минало
което не иска
да си тръгне
всички стихове водят
към Теб
всички думи съществуват
чрез Теб
а накрая на пътя
откривам себе си
Стихотворения от книгата „Опитомяване на камъка“ ( ИК „Знаци“, 2016)
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017