***
безобразно е да идвам
неприлично весел
облечен в цветни дрехи
на погребението
на любовта ни
но ти дали видя
старата ти снимка
в едната ми ръка
а в другата
пистолет и удивителна
краят на моята агония
пътува в черен „Royce“
и лишена от помпозност
ще пристъпи тежко
по червения килим
на самотата ми
***
забивам средния си пръст
във вагината на сърцето ти
очите ти поглъщат с топките
надървеното ми съзнание
Ерес
закърмен с вярата
дете на Бога съм
но защо
всяка вечер
паля свещи
във краката ти
и се моля
за живота си
***
не умея да съм черно-бяла снимка
на нощното ти шкафче
или книга
препрочитана откъслечно
когато снегът във теб
натрупа пред прага
на вратата към сърцето ти
и няма как да бъда глътката вода
която праща кошмарите ти във отвъдното
защото превърна любовта ми в алкохол
когато среднощната ти лудост
събудена от нежността ми
и магарето завързано на двора
на крехката ми вяра
изчука изкривената усмивка
на непознатия пред блока
– Господи! – научен съм единствено да вярвам в теб
и да те обичам
като детето изнасилвано
по домовете за сираци
човеци
с очи на вълци
във времена дамгосани
от липса на сетивност
оглозгаха сърцето
до въздишка
за да се превърна
във войник оловен
а ти в изгоряла
балерина от хартия
НЕцензурирано
путката ти
с дъх на зрели праскови
отсича корените
на дървото
на живота ми
поне за още тек
искам да умирам
бавно в теб
изпаднал във нирвана
от вкуса на соковете ти
***
страхът от обвързване в теб
е огърлица
от голите тела
на мъжете които разплака
увиснали заплашително
на врата на вярата
изгубена с девствеността
която запази до вчера
***
разказваш ми
за силните си чувства
за крилата
които дава любовта
говориш за насекомите в стомаха
и за това как се сливаш с мен във вселена
кукло ослепя ли
погледни в очите ми
да видиш
как изгубих себе си
от саможертви
а ти ме татуира
от главата до петите
с болка
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017