кома
в дни като този
светът е възпалено гърло
бялото е най-самотният цвят
а ти си твърде близо
за да ми липсваш
***
запомни ме с лошо –
ангелите винаги
избледняват първи
той не е мъж а херувим
движи се ограничено
в човешкото си тяло
трябваше да знам
че огънят е най-чувствителен
към студ
а тези най-близо до него –
изгарят
изчезваш
като коричка на рана
и вместо сълзи
валиш от очите ми
когато светът
е забравил да диша
а викът ти се скрива
в гласа му
завещание
от решенията ми ще остане
облак с формата на кон
който някой друг ще оседлае
със задна дата
когато вече съм разпръсната в небето
с по-тънки пръсти
и ще тръгне напред
***
погледите ни се срещат
в обща точка над мъглата
разменяме местата на това
което ни дърпа надолу
и продължаваме да падаме –
един до друг
като посока
тези нокти които
се впиват в късите дни
и изстискват цветовете като гной
празни празници
далечни близки
а сърцето е балон пред спукване
(като хоризонт от който
само миналото стърчи)
***
разбрах че си
мълчание
когато още с първия поглед
каза че ме обичаш
живея на ръба
на нечий поглед
където сълзата граничи
с премигване
и се стъмва първо
отвътре
***
колко струва
една тъга
взета назаем
и колко често
бъркаш името си
докато се опитваш
да я забравиш
***
обичаш ме само когато си тъжен
с всяка усмивка
умирам все по-твоя
***
знам че има бог
защото е последователен
в мълчанието си
сълзите ни
напояват леглото
хлябът облизва
пръстите които го разчупват
тази сутрин вместо изгрев
гледаме отделянето
на любовта от тялото
списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016