След края:
Чак сега, когато минавам през разбития вход на „Българска народна банка” и пред мен крачи моят спасител, си давам сметка, че всичко свърши. Благодарение на него и напук на всичко оцелях. Преживях най-страшните дни в живота си, през които можех да бъда убит, разкъсан, пребит или изгорен. Седмици, в които бях на гости у дявола, но вече не. Сигурен съм, че станалото ще промени всичко, светът вече няма да е какъвто го познавам. Не зная какво ще се случи от тук нататък, зная само как започна всичко.
Навечерието:
През онзи ден непрестанно имах чувството, че нещо липсва. Не на мен конкретно, а по принцип нещо, дето трябва да го има, е изчезнало. Не можех да се сетя какво, уж всичко си беше там – хора, коли, трамваи. Аз бях в книжарницата, напълно нормален ден, само че усещането продължаваше. Стана време да затварям, пуснах ролетната щора и взех маршрутката.
Прибрах се директно в нас. Не ми се виждаше с никого, пък и това досадно усещане не ме напускаше. Седнах да вечерям с телевизора. Тъкмо започваше централната емисия. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Водещите бяха с изсулени физиономии, като когато трябва да съобщават някаква неприятна новина. И точно това направиха: от цялата страна пристигали сигнали за изчезнали пенсионери. В полицията и медиите непрекъснато звънели разтревожени хора и съобщавали за липсващи възрастни хора, били стотици и броят на обажданията растял всяка минута. Тези нещо се будалкат, помислих си, и смених канала. И там положението беше същото. Не се знаеше за какво точно става въпрос; дали за масови отвличания, някаква форма на протест или епидемия, ясно беше само, че Масларова няма нищо общо. Казаха да очакваме извънредни емисии и заговориха за другите глупости, случили се през деня.
Значи затова е било странното чувство. Чак тогава си дадох сметка, че цял ден не бях видял и един пенсионер нито на улицата, нито в транспорта. Беше наистина странно. Пенсионерите са навсякъде, може ли цяла възрастова група да изчезне и аз да не разбера? Излиза, че не съм обръщал достатъчно внимание на старците, но пък кой ли им обръща? Нямах нищо против тях, рядко ги забелязвах и ги смятах, в най-лошия случай, за малко досадни. Къде биха могли да се дянат всички възрастни хора и защо бяха изчезнали? Аз самият нямам живи баби или дядовци, а родителите ми все още не бяха пенсионери, затова не се чувствах притеснен. Освен това смятах, че цялата история ще се окаже поредната глупост. Изключих телевизора и си легнах.
Първата нощ:
Събудих се от шум в коридора. Още от както живеех с родителите си, ми е останал лошият навик да не заключвам външната врата, когато съм вкъщи. Сетих се, че понякога кучето се бори с обувките под закачалката и се ослушах за потвърждение. Само че вместо ръмжене и потропване, чух странни хъркащи звуци и неясен говор от коридора. Също и стъпки. Страхът завибрира в слепоочията ми, имаше някого в коридора. Обираха ме.
Станах колко се може по-тихо и се заоглеждах за нещо тежко. За импровизирано оръжие. Никога не съм бил агресивен тип или побойник, но смятах личното пространство на дома си за неприкосновено и бях готов да го отбранявам. Взех един малък трикилограмов дъмбел и тръгнах към шума.
Крадецът беше приведен под закачалката в коридора. Не виждах лицето му, но ясно чувах хриптящи звуци и някакво силно мляскане. Очите ми постепенно привикваха към тъмнината, все още не можех да разбера какво се случва. Стоях, без да мърдам и стисках гирата. Забелязах, че под фигурата започва да се проточва черна сянка. Когато почти стигна до босите ми крака, разбрах, че това не е никаква сянка, а растяща локва кръв. Не можех да изляза от вцепенението, чувах само мляскането, примесено с неясен говор и шумно преглъщане.
– Преди беше… по-добре. По-спокойно… живеехме, имаше ред. – до сега не бях чувал подобен глас, сякаш трахеята беше затлачена с нещо и въздухът едвам си пробиваше път.
Усетих кръвта да докосва босите ми крака и инстинктивно направих крачка
настрани. Тогава видях над какво е надвесена фигурата. Под мишницата й се подаваше безжизнената, кървава глава на кучето ми. Пръстите на нападателя ровеха във вътрешностите му.
Извиках и с все сила стоварих гирата върху главата на убиеца. Той падна на лакти и застена. Обезумял, блъсках с все сила. Размазвах тила му, а мислех само за кучето си. Нападателят падна на една страна. Аз го халосах още веднъж с гирата, този път през лицето. От удара той се прекатури по гръб. Видях омазаната му с кръв мутра. Беше Бай Васил. Бай Васил, който заеква и се грижи за абонатната станция на парното. Бай Васил беше влязъл вкъщи и беше излял кучето ми. Около устата му имаше окървавени остатъци от козина, но очите му бяха по-страшни – целите бели и изпъкнали. Ръмжеше към мен, дъхът му миришеше на мърша.
– Не сссе… крадеше…, имаше ссстрах… и дисссцциплина. – съскаше той.
Омраза и яд изпълниха съществото ми. Отново вдигнах гирата. Стоварвах я върху лицето му, докато не то не загуби форма и не се превърна в тъмночервена попара. Блъсках още; до прималяване.
После седнах в червената локвата и заплаках. Около мен миришеше на месо и кръв, а аз плачех за кучето си и защото току-що бях убил човек.
Така започна всичко.
Така започна трагедията.
Фактите:
Това, което бях убил в коридора, не беше човек. Беше комби. Така ги наричаха през първите дни, когато още успявахме да хванем чуждо радио или телевизия, канали като „BBC” или „CNN”, радио „Сводна Европа”. Българските телевизии бяха превзети бързо. Казваха, че комбитата са хиляди, дори милиони в устрема им за плът. Всички пенсионери се бяха превърнали в чудовища. Безмозъчни, кръвожадни убийци, повтарящи, че някога преди е било по-добре и обикалящи улиците в търсене храна.
Първата седмица:
Първите няколко дни бяха най-страшни. Цареше паника. Никой не знаеше какво да прави и нямаше никаква организация. Комбитата ловуваха необезпокоявани, хората се опитваха да се спасяват сами и ставаха лесна плячка. Почти на всеки ъгъл можеше да се види група кръвожадни пенсионери да разкъсват някой нещастник. Тези, които се опитваха да бягат с коли, попадаха в колони изоставени автомобили и тръгваха пеша. Не след дълго ги застигаха групи комбита и оставаха само дрехите им. Ловният инстинкт на тези чудовища беше изключително силен, нападаха от засада, винаги с числено превъзходство. Движеха се както през нощта, така и през деня. Видеха ли човек, тръгваха след него и не спираха, докато не го докопат или не бъдат убити. Физически не бяха много силни, телата им започваха да се разлагат веднага след превръщането. За да бъдат убити или по-скоро обезвредени обаче, трябваше поне два от крайниците и главата им да са извън строя; дори и тогава не беше сигурно. Огънят вършеше най-добра работа.
През първите дни смятахме, че са напълно безмозъчни и ги движи само гладът – тогава бяха изядени най-много хора. Оказа се, че спазват йерархическа структура. Всяка група имаше водач, най-често мъжът с най-здраво тяло, но понякога бяха и жени. Не може да се каже, че им даваше заповеди, просто го следваха. Ако водещото комби беше убито или не можеше вече да се движи, следващият по сила заемаше мястото му. Когато групата останеше дълго без храна, всички нападаха комбито водач и го изяждаха. Това не беше лишено от смисъл, защото глутницата можеше да продължи лова, а следващият водач беше предупреден какво ще се случи при неуспех.
Оцеляването поединично беше невъзможно. Смелчаците, които мислеха, че могат да се оправят сами, първи падаха в кърви. Видях как двуметров мъж се опита да пробие път до колата си, въоръжен с лопата за сняг. Три женски комбита със сини коси го събориха и изядоха краката му.
Първата седмица прекарах барикадиран на покрива на блока си, заедно с още десетина души. Хранехме се с това, което всеки беше успял да измъкне от хладилника си. Запасите свършваха бързо. През повечето време мълчахме скупчени около едно радио на батерии. Призоваваха да се крием, да не се движим сами, да чакаме помощ и да не изпадаме в паника. От време на време прелитаха хеликоптери. Казваха същото, само че с чуждестранен акцент. Пускаха помощи, но не уцелиха нашия покрив. Сандъка падна до блока. Храната привлече всички комбита наоколо. Часове след това от покрива се виждаха само комбита, комбита, кървави комбита. Изядоха храна и започнаха да гледат към небето, не зная дали чакаха още сандъци, или някой от нас да скочи.
Деветият ден:
Храната беше свършила преди ден и половина. Един мъж тръгна да търси в апартаментите отдолу, но така и не се върна. През миналата нощта едно комби се появи на покрива, двама от мъже успяха да го хвърлят долу, но беше въпрос на време да дойдат още. Трябваше да потърсим нова място. Решихме да тръгнем всички заедно. Оръжия почти нямахме: няколко тръби и тояги, както и личния пистолет на военния от съседния вход. Пистолетът беше безполезен, с тръбите имахме повече шанс. Аз все още носех гирата.
Тръгнахме след като се стъмни, за да можем да увеличим шансовете си да останем незабелязани. В началото имахме късмет. Минахме няколко преки, а трябваше да се справим само с едно комби. Нямаше шанс срещу толкова много хора и всичко стана сравнително безшумно. Преди да му строшим главата, комбито изхърка, че хлябът преди бил трийсет и пет стотинки.
Излязохме на булевард и сметнахме, че е най-добре да се отправим към близката „Била”. Там щеше да има храна, а вероятно и други хора. Подминавахме горящи коли, които приличаха на жертвени клади. Прескачахме трупове на комбита и остатъци от хора. За девет дни градът се беше превърнал в пламтящо гробище.
Вече виждахме жълтата сграда на хипермаркета, когато една жена изпищя:
– Зад нас са. Тичайте!
Бяха ни усетили. По булеварда към нас ходеха десетки уродливи, космати, сакати, черни комбита. Повтаряха безсмислените си мантри и ни настигаха.
Паркинга на магазина беше пуст. Влетяхме в сградата и захванахме да барикадираме входа. Колички, щандове, кашони – всичко, което можеше да свърши работа.
Комбитата достигнаха врата и заопитваха да влязат. Барикадата засега издържаше, но бяхме направи фатална грешка.
Нарочно ни бяха подмамили вътре. Беше капан. От дъното на магазина чухме неясен говор и тътрене на крака. Заедно с нас в сградата имаше дебнещи комбита, а ние се бяхме зазидали при тях. Започнахме да бягаме панически. Тясното пространство и тъмнината не ни даваха големи шансове. Препъвахме се и падахме, отбранявахме се както можем, но комбитата бяха в пъти повече от нас. Един по един спътниците ми измираха от ноктите и зъбите на чудовищата. Разкъсаха две жени пред мен, а аз не можех да направя нищо, освен да бягам в другата посока. Видях пламъка от пистолета на военния. Стреля няколко пъти в комбитата, но го заобиколиха. Побеснял и велик – той обърна пистолета и стреля в главата си – смел мъж.
Чувах писъците и знаех, че моят ред идва. Не можех да помогна на никого, не можех да помогна на себе си. Пропълзях под една от касите и зачаках.
Писъците заглъхнаха. Знаех, че с мен е свършено, виждах как комбитата ядат настървено приятелите ми, след секундни щяха да ме усетят и това щеше да е краят. Гледката беше непоносима.
Стори ми се, че чух отнякъде да идва музика. Казах си, че разсъдъкът ме напуска в последните мигове, но музиката се засилваше. Комбитата също я чуха. Надигнаха се от труповете и започнаха да реват. Явно не им харесваше, хващаха се за ушите и тръскаха глави. Когато музиката се засили още малко, чудовищата изпопадаха на земята в нещо като гърчове, ревяха жалко и с усилие се опитваха да пропълзят към дъното на магазина. Музиката гърмеше все по-силно, чух и шум от мотор на кола. Когато фаровете осветиха помещението, вътре не беше останало нито едно комби. Колата се вряза в стъклената витрина с оглушителен трясък и спря на метър от мен. На вратите й имаше нарисуван клоун и под него пишеше „Цирк Каро”, беше от онези автомобили, с които цирковете си правят реклама. Бях спасен. От колата излезе мъж с ловна пушка в ръка, а от високоговорителите продължаваше да кънти „Hey Jude”.
Дните в училището:
Мъжът, които ме измъкна от „Била”, се казваше Виктор. Беше цирков работник. Дошъл в магазина също да търси храна и попаднал на мен случайно. Откара ме в едно училище наблизо. Вътре се бяха скрили над петдесет души. Виктор спасил повече от тях с цирковата си кола.
Той бил голям фен на „Бийтълс” и случайно открил ефекта на музиката им върху комбитата. Когато нападнали цирка му, решил, че, след като така и така ще бъде изяден, поне ще подбере музиката за вечеря. Ефектът бил поразителен, комбитата не понасяли гласа на Ленън, разбягали се във всички посоки, някои от тях директно падали мъртви. Виктор започнал да обикаля с колата си и да търси оцелели. Училището било идеално за скривалище, защото при нужда можели да пускат музиката от аварийните високоговорители на покрива и така да държат комбитата далеч.
В училището се чувствах доста по-сигурно. Бях попаднал на хора. Виктор беше добър водач, организираше ни и най-важното – даваше ни надежда, че ще оцелеем. В мазето имаше стар агрегат, който поправили, с него захранвахме озвучителната уредба и сателитната чиния. Виктор я докара отнякъде. Денонощно някой от нас седеше залепен за телевизора, за да не изпуснем нито една новина относно ситуацията.
Съобщиха, че ударна група западни командоси успели да хванат едно комби и да го заведат в Берлин за изследвания. Ставало въпрос за мутация на клетъчно ниво. В лявата част на хромозомите на комбито открили необратими промени. Показаха ги като червени точици върху спиралата. Предполагаха, че е мутирала форма на Бациликус булгарикус е взаимодействала с клетките на пенсионерите и ги е превърнал в комбита. Нарекоха мутиралия „бациликус булгарикус-рубрум”.Излизаше, че яденето на кисело мляко с години е превърнало пенсионерите в чудовища. Предполагаха, че първоизточникът са намира някъде в района на Кремиковци. Работниците консумирали най-много кисело мляко, заради пречистващия ефект. Там настъпила първата мутация, някакъв бивш леяр се превърнал в комби, ухапал жена си и зараза плъзнала. Единственото, което можело да се направи, било да се убие комбито-първоизточник. Това щяло да спре по-нататъшно разпространение на вируса, но вече заразените щели да останат така.
Радостни новини:
Бяхме се събрали в една от класните стаи и чакахме групата на Виктор да се върне с храна, когато жената, даваща пост пред телевизора, влетя и ни извика да чуем новината.
Сателитите на НАТО най-накрая прихванали първото комби ( или Първия, както го наричаха). Според очакванията се криел в една от доменните пещи на комбината. Бил обграден от множество комбита, а други му носили храна. Съюзниците планирали въздушен удар с „умни” ракети. Не уточниха кога ще се проведе операция „Огнена брадва”, но казаха, че ще е скоро. Вероятно щели да използват турски изтребители.
Изпълнихме телевизионната стая с радостни викове. Прегръщахме се и подскачахме. Жените плачеха, мъжете плачеха.
Виктор се върна с кашони консерви. Един през друг му разказвахме радостните новини. Той се стремеше да улови смисъл в потока от думи, усмихваше се. После седна на един стол и се отпусна с облекчение. Напрежението като че ли в миг го напусна. Тогава за първи път си дадох сметка колко дребен е този мъж, който всички приемахме за свои спасител. Четях умора в малките му кафяви очи. Нямаше и следа от трескавите му движения, от усещането, че винаги знае какво да прави. До сега не го бях виждал спокоен. Лицето му стана безизразно, само бръчките около устата му придавах замислен вид. Колко сива, почти бяла беше косата му! Дадох си сметка, че не знаех на колко години е Виктор.
Последният ден:
Разхождах се по покрива на училището. От доста време не бяхме пускали високоговорители, нямаше и нужда. Комбитата вече не ни обсаждаха, виждаше се само по някое самотно, изостанало от групата си. Вярно се бяха преместили да търсят храна другаде.
Тъкмо щях да слизам при останалите, когато усетех, че въздухът започва да вибрира. Някъде далече се чуваше грохот. Оглеждах небето, но нямаше нищо. Видях ги чак когато тътенът от двигателите стана оглушителен. Преминаха доста високо над мен – три черни изтребителя в делта формация. Движеха се точно към полето на Кремиковци.
Нямаше гърмеж, нямаше светлина – нищо. Седяхме на чиновете и чакахме. Не знаехме какво трябва да се случи. Нямаше как да разберем дали атаката е успешна, дали Първият е унищожен.
Минаваха дълги часове. Най-накрая Виктор не издържа и скочи към врата:
-Не мога, трябва да разбера как става! – чух го да казва и веднага тръгнах след него.
Началото на края:
Качихме се в цирковата кола. Той пусна „Obla Di Obla Da” през високоговорителя, за всеки случай.
Движехме се из улиците. Градът беше мъртъв. Комбитата все още бяха там, но се държаха странно. Като че ли не ни забелязваха, музиката не им действаше, но и не ни нападаха. Всички вървяха мудно в една посока и мърмореха. С Виктор се движехме натам. Подминавахме стотици. Бяха същите чудовища, но злобата и гладът им беше изчезнал, просто тътреха краката и отпуснатите им ръце се поклащаха до тялото.
Продължавахме да следваме колоната. Водеше ни към центъра на града. Право към площад „Народно Събрание”. Непосредствено преди самия площад тълпата стана прекалено гъста, за да продължим с колата. Качихме се на покрива й. Чудовищата ни подминавах и се скупчваха в широкото пространство пред нас.
Чухме викове някъде отгоре. На покрива на „Народната банка” се бяха събрали хора. Аз Виктор също тръгнахме натам.
Гледката наистина беше по-добра от високо. От петте края на площада прииждаха хиляди комбита. Формираха огромна звезда. Неясният им говор се сливаше в безкраен шепот. Не различавах думите, но знаех за какво говорят – за реда, за дисциплината, за работата за всички, спокойствието и за стотинките.
В един от краищата на тълпата се образува просека. През нея бавно вървяха шест огромни комбита. Носеха нещо над главите си. Посочих място на Виктор.
– Първият. Или това, което е останало от него. – обясни той – Отдават му последна почит.
Имах усещането, че приятелят ми вече беше виждал подобно неща. Той сложи ръка на рамото ми:
– Не ме гледай така, на 68 съм и никога не съм обичал кисело мляко.
Траурната процесия стигна до центъра на площада. Носачите оставиха тялото на земята и клекнаха около него. Върху тях се прилепиха още комбита, качваха се едно върху друго. Увиваха се и се вплитаха. Градяха с телата си последния дом на своя Първи.
– Да се махаме! – казах на Виктор. На своя спасител, които никога не беше ял кисело мляко и винаги беше слушал „ Бийтълс”.