Етикет: поезия

А.

Безкрайните ловни полета от жълта рапица,
Панелни комплекси в далечината,
Гробища с надпис «ДЕПО»
Върху бетонна ограда с изрязани в нея кръстове.

Винаги ли след първото гмуркане
Усещаш носталгия по пръстта?
Тъга по Родината.

Винаги ли след първото изплуване
Проследяваш пътя на сьомгата?
Тъга по народа.

Мургаво, голо до кръста момче
Се разхожда по релсите на трамвая.
Прекосяване на предградия

Прекосяване на води
Малка смърт
Никога не избавя
От нея

Приватизацията на прехода
Експроприация на недоброволен
Неплатен труд

Докато ти протестираш
Толкова умен, толкова красив,

На север, юг и запад
Грозно, брадато и побесняло
С пяна на устата, по терлици,
За една нощ сваля правителства,
Сменя царски династии и обезглавява тирани.

Тихо, да не събудим българите.
Историята е срещу историята.

Ерос е дете
На обилието и нищетата
Нищетата е ясна
Но що е обилието

За родените след 89-а
Връстниците на свободата

Ние, които пием само горчилка
И краката ни стърчат сред тръни.

В подрязаните акации се гушат гълъби бръснат
Лястовиците върбите на пяна жабуняка на топка
Минава циганин на колело дъжда надут
На макс умен телефон барабани по химическите
Тоалетни клатушките сладоледените чадъри нестле
Римските бутафории излят с пари от новата разпадаща се
Бетон добре усвоени от корпорацията бяло борче джудже
Само турски имена издълбани по беседката с кирилица
Щъркелче се учи да лети ио помага на бръснещия дъжд
Да отнесе остатъка от главичката на глухарче вече
На полумесец тъста ни пресреща строг в униформа
С бадж пред някаква институция купувам земя заеми нощна
Смяна всичко затворено в шест вечерта културен шок
Няма жив комар яко пръскане за джулая немска
Клавиатура с разменени y и z трансмариска
BMW X6 СС влизане във фб от третия път
Пясъка непрестанно се свлича
Отсреща тополите на стена

Във време на малко читатели
Ние бяхме наивните слушатели,
Взели за панацея всяка дума,
Която се римува със свобода.

Военните пишат историята,
Върху обратната страна на своите шинели.

Ние създавахме история,
Която пресъздадоха дезертьорите
В своите даскалски поеми.

Онези, които си струваше да пишат, мълчаха,
С изгорели ръкописи или рани по гърдите,
Загиващи по коптори и по канавки,
По общежития, предадени от брат или татко.

Историята е срещу историята.

Лъвът върху знамето мълчи,
Смьрть или свобода, свобода или смьрть
Се чудят толкова и толкова хора,
Докато един – върху примката – виси.

Договорка между европейските държави
И сащ дължим стойността
На освободените роби

Навътре е нагоре
Стръмно огледало течна вечност
Набраздено от сенките на риби и корморани

Парите, даващи чувство за свобода
Идват от търговията с роби

Девствеността затова е девственост,
За да може да се провери.
Девствеността затова е девственост,
За да може да се отнеме или опази.

Благодаря, че не умирате пред очите ни (лоша поличба)
Това е изключение за първи път мъртъв гълъб на терасата
Преди миг клепача прогонваше мравките сега пият
От свежата още незастояла вода на черно езеро
Хората сме безсрамни в смъртта търсим
С пречупващ се поглед очите на другите дори
На медицинския персонал на персонала на терминалния
Хоспис изпод ципа на чувала за трупове търсим
Чуждия поглед вместо торбичка за смет
Използвана като ръкавица и друга използвана
Като торбичка за смет милосърдната мисъл
Пред зловонието на контейнера котки да не докопат
Трупчето милосърдното дело на връзването на торбичката
И рязкото мятане по-назад, по-навътре

Френски орнитолог
Преживял хаитянската революция кръщава
През 1817 южноамериканско колибри
Разпространено в аржентина бразилия
Парагвай уругвай florisuga fusca
Черен якобинец

Гравитационна вълна
От съкрушителен мах на криле

Историята е срещу историята,
Тихо да не събудим българите.
Революцията е близко

С надуваема възглавничка
Около врата шества праисторическа игуана
През терминала дестинация рая
На миналото и бъдещето

Историята е преди мълчанието.

Открий тъгата на народа си
В безмълвното изкачване на сьомгата
По течната вечност на водата.

Някой се бои да възлезе до извора
Но богатството води началото си
От морето търговията с роби
И робството икономическия фундамент
На революцията

Б.

Линията свързваща запада
На кацащите самолети
Алуминия в пещта на залеза
Безкрайната сянка на ио с изтока
На пътен възел детски аутобан опал
Настъпващ мрак в който се отправяте
По ботевградско шосе на работа

Ето го урока на историята –
Достатъчно ясен за всеки, който може да изчете
Синтезираната в няколко реда истина,
Изстъргана от вътрешната част на военна каска,
Няколко века след отсичането на главата.

Неразпознаваеми в предутринната дрезгавина
Същества солта на земята
Тук вечно мирише на застояла пикня
И циганите на сапун тук нацията
Очаква своя холандец месия в суичър
Малолетната си шехина малцинствена

Нощта не минава
По лъчащата в тъмното ламарина
Тътен на кухненска котка на спа хотел
Трополене на контейнерен плъх
Тигел на нощна гостенка
Тупване на скакалец

Борба за бъдеще, история и истина.

Във френските плантации
Край сантяго господарките говорят френски
Робините йоруба белите жени безгрижно се събличат
Пред негрите като пред кучета коне
Мебел бъбрейки преди лягане за бунта
В париж не ви ли е страх, че те чуват
Кучета коне мебел разбираща френски
Те чуха съобщението за превземането
На бастилията пристига в гетата
През септември

Те заравят пръсти в сладката плесен на миналото,
Те смущават кошмарния покой на масовия гроб,
За да изучават нечия борба за бъдеще, изгубила значение.
В настоящия момент занимаваща само умовете на изследователите.

Ето го урока на историята, предаден чрез пътните бележки
На Джанюариъс Макгахан за Баташкото клане от лятото на 1876

Огромно количество частично обгорели тела лежаха там,
Техните овъглени и почернели останки,
Натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван,
Правейки го да изглежда още по-нисък
И мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела
Бяха прекалено страшни за гледане.
Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи
И все още висяща плът, гниещи заедно.
Глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта,
Кости на деца и пеленачета.

Но кои са убийците?

Едни твърдят – редовната турска армия,
Изпратена да срине до основи Батак,
Други казват – българомохамедани от съседно село,
А народът мрази всички поравно.

Историята е срещу историята.

Последните зверства на август са тихи
Шумоизолираните напечени предградия
Кървави полушария до стоварените от тировете
Късни хекатомби отмаляла кофа на багер отмаляла
Трамвайна стрелка отмалели опаковани в паяжини
Бледи паразити куп отработено кафе край капанчето
Ухае на несправедлива търговия мирен преход

Кристален като логикофилософски трактат
Фиорд смъртта не е събитие от живота
Рибата тръгва нагоре по реката

Дай ѝ забранени плодове, но не я гони от Рая.
Дай ѝ хиляди мъртви трупове,
Но не посочвай лицата на палачите.

Какво може да каже един поет на своите читатели,
Как може да им посочи истината ако сам не я знае.

Как да им каже: Да, гневът ви е справедлив,
Но няма да разберете имената на палачите?

Историкът съчинява първа условна истина,
Която съществува в университета
И втора за учебниците по история.

Поетът създава една условност,
Която служи като притегателен център за повече хора,
Защото не нарича инакомислещите лъжци.

Да, знам, гневът ви е справедлив,
Но няма да разберете имената на палачите.
Дори бащите ви – един друг – да се държат за гърлата,
Дори бащите ви – един друг – да се обвиняват в измама,

От Исус насам този свят принадлежи
На сина, а не на бащата.

Дърво между мантинелите
От едната страна се слиза надолу
В долния свят уморения бетон на пътен възел
От другата се излиза нагоре
Към горния свят на скъпия екстаз на хирургически
Осветените платени съобщения короната му
На нивото на изроненото бетонно чело на надлеза
Ствола в прибоя на неспирното
Двустранно отминаване

Кръг първи на първа линия неспирен пътникопоток
На средностатистически междукурортен пътен възел

Кръг втори изливането на бетон
Уповаващо се на устойчиво високи цени на петрола духовността руските пенсионери

Кръг трети братска реч
На винаги вече отново големи братя и сестри откъм тенискорта

Кръг четвърти публично държавни
Ведомствени бунгала от стария режим

Кръг пети пояс гниещи ябълки дивачки
(Подкръг плътна ивица джибри ферментиращи джанки)

Кръг шести зона възврели бели черници

Кръг седми мечо грозде врящата смола на смърчовете

Кръг осми частна собственост
На еди-кой си хотел на сина на еди-кой си

Кръг девети (оловен емпиреум)
Наклоненото блюдо от бяло злато на морето

В.

Точка нула
На солипсисткия свредел мигновено прехождаш
От авангардистката претенция към обществото на спектакъла вярата
В непосредствения еманципаторен потенциал на социалната мрежа

Вярваше в добре организираната по градове мрежа
От тайни революционни комитети,

Но природата и природата
На човека е проблема техниките на мрежата неговото
Разрешение организацията е всичко
Руска религиозна психология 2.0

Съвършената организация
На теологията на любовта

Или черните якобинци
Истинско откровение за българската
Франкофония гюловия и тютюнев рай поредния
Рай на неоколониализма
Класовата борба в колониите
Тъй ясна и отчетлива в метрополията
Заплетена тук като свински черва в мирен преход
Робството монопол на френските пристанища
Ида от бордо мразя неоколониалната позорна
Русофилия позорна франкофония

Историята е срещу историята.
Революцията е близко.
Тихо да не събудим българите.

Смяна на посоката
С цел завръщане към началото
Събуждайки се, спомняйки си

Мъчително бавния залез
Над детройт под лъчите на автомобилостроението
От страните на изгряващото слънце ти подцени
Лидерството на черните blacks in general
И на негърската работническа класа
В новата u.s. революция заложи
На белите деца от добри семейства
Вместо на league of revolutionary black
Workers & dodge revolutionary union
Movement звучащ като drum & bass
Inner city voice на детройтските негри
В chrysler’s dodge main plant някога бил
Гордостта на автомобилостроене въплъщавало
Една невъзможна мечта в епохата на добре
Обоснования страх от бунт в циганските гета
Съгласно прогнозата на троцки
За революцията в сащ

Сън в съня

Началото е целта
Преследвана докрай
Ако щете

Ще стигна до началото,
Ще се събудя

В часа на пан
Видях стопанина
По-суверенен отколкото зелен
Пулсираше диханието му
Зад ушите господаря
На империи на зноя
Прие парада на всеприсъстващото
Лято върху величествена еспланада
От нажежени плочки минаващ погледа му
Немигащ в безкрайна перспектива отминаващ
Във врящо мечо грозде
Гъсталака неизгарящ

Нов трикольор над буркана
На автоматичен портал на затворен комплекс
Нов трикольор над портиерската будка
Нов трикольор над избелена белоснежна муцуна
Навирваща се на изхода на подземен гараж

Нов трикольор над китаеца проснат в жегата
Пред задния вход на квартален ресторант
Нов трикольор над застиналия панелен прибой
Нов трикольор над нацупена девственица
Нов трикольор над блаженството на курвите

Над ръчичката ти
Повдигната с дланта нагоре

Края е близо
Не спираш да мяташ
Епици

Поезията
Е неразделно свързана
С теологията
Метафизиката
И мистиката

Смърт на поезията!

Нов трикольор над изливането на бетон
Уповаващо се на устойчиво високите цени на петрола духовността държанките
На средния ешелон олигарси

(Сонет за твоята усмивка)

Усмивката ти е цимент, вода и пясък,
Усмивката ти е трошен камък или речен чакъл.
Усмивката ти, впрочем, е портландцимент,

Но не се получава от калциев карбонат, глина,
Мергели и котелни пепели.
Във водите на твоята усмивка няма вредни примеси,
Водата на усмивката ти е почти питейна –

Усмивката ти е олекотен (от 1800 до 2200 kg на m^3),
Дребнозърнест (с максимален диаметър на зърната < от 10 mm),
Високоякостен железобетон от III група.

Подложен на прякото въздействие на атмосферните условия,
Включително и на отрицателни температури зимата,
Е винаги толкова здрав.
Не съм виждал нито една пукнатина в усмивката ти.

(Равденски сонет)

Площадка от стария режим
Пукнатини в античния бетон
На космодрум ръждива катерушка глобус
Разцъфналите чворове осеяли дървено корито на допотопна

Стръмна пързалка замиращите осцилации на мастодонтна
Люлка с оцелели дървени седалки лице в лице
Ти седиш ръцете в мъничък скут стиснати устните
Погледа в нищото за първи път на жена

Отговаряща за връзката между еоните
На морето късния развит соц мирния преход
Към капитализъм ентропията на угасващи

Несмазани с десетилетия махове
Интерфериращи с виненобагреното отместване
На ранната архаика на морето

Клони към края
Pax augusta
Иде септември

Къде е Родината?

Иде смуглия апокалиптичен сънародник
С германска овчарка

Къде е Родината?

Иде смуглата катехонна съотечественичка
С чисто бяла каракачанка

Къде е Родината?

Иде смуглото антихристово съродинниче
С питбул с намордник

Къде е Родината?

Смяна на модела, покайте се

Септември сега е във фототипните издания.

Мязаш ми на мангал
Мязаш ми на чернилка
Осиновена от българи

В часа на чифутскомангалския заговор
Има надежда за теб

Има надежда за теб
В ground zero

Ръждиви и златни останките
Пред лицата на жълтите смайлита
На шамандурите клюза оченце на черна триера
Пощаден от графити правия текст на гуано
Отделен от туловището развят ръждив парцал
Татуировка на застаряла кожа ти сънуваш
С метално яростно стържене заседнал
Завинаги в мекия пясък северен
Детритусен плаж натрошените
Бръснарски ножчета на черни миди

Vita contemplativa за теб е
Другото име на смъртта

Някой се бои да възлезе до извора
Някой е търговец на оръжие от бившите републики
Някой свършва върху мъничкия рай на стъпалата ти
На дете размахващо издължените си крака
Легнало по корем пошибващо пред себе си минутите
С върбова вейка като сестри преди вечерната целувка
Но нито една не е напълно сходна с другата богатството
Води началото си от морето

Следва четвърти сонет
В който сьомга от норвежки развъдник оплаква участта
На семейство български гастарбайтери

Нашия цикъл от зрънце
В кристалния извор надолу
До устието солта на земята на бащините
Води маточната топлота на гълфстрийма опасващ
Света като океана на древните пътя обратен нагоре
До извора смъртоносното хвърляне на семето производствения
Цикъл на норвежки остров завод затвора на садките горко им
На мъжа и жената дошли от бедния юг тук трудът прави
Свободен две смени при минус пет горко й на жената
Която почиства филето горко на белите дробове на мъжа
Вкарващ с мотокар плътта ни в камерите за шоково охлаждане горко им
На мъжа и жената дошли от топлия юг на нашия остров
Завод леден ад заради зрънцето
Бъдеще на децата си

Разноцветни олющени ръждясали
Паралели и меридиани
На катерушка глобус оръфаната астролабия
Инкрустирана в изумрудено зелено
Затворена повърхност без граница
Ти си центърът на сферата
Чиято повърхност е никъде
Катериш се към северния полюс
По стълбата диаметър вселената се свива
През обръчите на паралелите
До една единствена точка
Времето стои неподвижно там
Ръждиво и зелено
Шеметното завихряне
На меридианите ни оставя
Все на същото място

Ще отскубнеме мъртвите дървета,
Ще изчистиме града,
Ще последваме сьомгата.
Ще отсееме слабите вейки от силните.

Ще строшиме прозорците им,
Ще изритаме вратите,
Ще последваме сьомгата.
Ще пуснеме душовете, ще загрееме фурните,

Български етнически модел 5.0 –
Чакам педалите и мангалите, и евреите,
Чакам да ги последва сьомгата.

Би ли искал да видиш България отново на три морета,
Приятелю?
Всичко, което трябва да направиш, е да последваш сьомгата.

Нов трикольор над магистрална малолетна от малцинствата
(Там близо край град луковит)

Осиновена от българи
Зашлевена през устата
От четвъртия конник
Бледоликия му кон
Крайчеца на опашката му

Има надежда за теб
В точка нула

Много от робите
Направили революцията
Бяха прекосили водите

Богатството води началото си
От морето болкан енд блек сий шипинг лондон
И клоновете му в хамбург пирея ротердам
Сингапур и антверпен продължаващия да съществува
Клон на болкан енд блек сий шипинг къмпани лимитед
В хамбург преместването през 2005-та на седалището на булхимекс
Вече собственост на тим във франкфурт на майн на около 200 метра
От двата черни монолита на дойче банк богатството води началото си
От задграничните фирми на дс

Без въпроси
За произхода и легитимността

Водната повърхност сива почти бяла не
Както е близко до ума и казват немците синя
Чайките привинтени в гофрираната ламарина

На избледнял измит от прехода калкан
Научно-техническата революция дело на милионите
В социалните мрежи революцията е близко

Пепел виждам пепел
Сенки от пепел под краката

Ти си сладост ти си ухание
На горска ягода напечена
В усойното си скривалище

Това са очите ти – метеорити,
Божа сгур, небесна шлака.
Сплав от гъвкав алуминий,
Черно желязо и силиций.
Сребристоматов, син отблясък
Върху двете кръгли оси,
А във всяка ос – по ореол –
От ковко, жълто злато.
Сплавите лежат в гнезда,
А всяко от гнездата е излято
Във форма на клепач, където
Двете половини на звезда,

Преломени от ръцете на богиня,
Ме гледат с най-човешки поглед.

Революцията се подчинява
На принципа на удоволствието

За родените след 89-а, връстниците на свободата
Същински вечно 15-годишни и [вечно] девствени хурии
От Рая на правоверен,
Взривил се в самоубийствен атентат

Но Раят и Раят
В представите на хората е проблемът.

Навътре е назад
Сънно огледало течна вечност в тъмното
Потънали съзвездия от крясъци на птици

Вместо да задаваме въпроса:
Какъв си ти, че искаш да ме направиш друг?
Няма ли кой да пита:
Какъв съм аз, че искам да остана същия?

Ако се пренесем назад във времето –
Как е започнало всичко?
Какъв е този подвижен народ,
За който говориш?

Пръст от копитата на коня и вода от мократа
Козина на кучето,
Така ли се строи държава?

Кой номад ще строи от камък
И ще пише законите си върху него?

Накрая ще излезе, че Родината се мести
Само пред очите ти,
Ту по-наляво, ту – надясно,
Ту към миналото, ту към настоящето.
И все не можеш да я уловиш, изплъзва ти се.

Добре прави онзи, който говори с дърветата,
Но не и ако първо е прерязал всичките им корени.

Ако исках да променя света,
Бих изместил центъра на историята
Под някое дърво в спокойната провинция.

Майка ни е млада. Не е побеляла и не плаче
Над трупа на своя син.
Кой пролива кръв?

Посочи ми някой способен да пролее
Собствената си кръв?

Трудно ми е да повярвам в невинни жертви.

Кой ще оголи историята? Кой ще я пренапише?
Кой местен предател владее
Кодовете на познание?

Такива предатели да имаше!
Лишени от идентификация
Сегашните останаха да пъплят по дървото
И не могат да събудят майка си.

Богатството без познание носи мъка.

Ако се пренесем назад във времето
Как е започнало всичко?

С пренасяне още по-назад във времето –

Една провинция преди това
Мургаво, голо до кръста момче
Се разхожда по релсите на трамвая.

Родината е близко

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

Бамбиното Исус по стълбите катери се
а анархисти бойни униформи шият.
Те пълни са с писания и адски механизми.
Залпът на разстрела за стената лепва ги.

Богът на утрото

Птиците и теменугите седят по корнизите и покривите на небето
Унесени в златни сънища.

Утрото се пробужда и закрачва през зеленикави порти, съградени от пяна.
В гръдта му се вкопчва подранила двойка чайки
С пляскащи криле.

Той крачи по пътя си, богът. Одеянието му плътно прилягаща плетеница
От чашки на рози, облени от роса. На морето ревът низпада от главата му
Във водовъртежа, във водопада на къдрите.

Дрънкулки от корали и черупки от охлюви са звънтящите украшения на главата му.
Смеещи се рифове са на зъбите му бялопроблясващите редици.
На обой от тополово дърво подмамва слънцето възбог.

Той протяга ръце към новородените безкрайности.
Запокитва с трясък жезъла си в планинските вериги
И розови пожари мятат надалеч кипващи лумвания.

Прозорците и фасадите на сградите на облаците са целите в пламъци.
Страните и градовете на хората спят още като забравени играчки.
Обувката на бога докосва равнината върху търкалящ се перлен камънак.

Облаци и вълни, пасища и ветрове го следват, подхващайки песента му.
Зюмбюлите в градините кихайки се пробуждат и учудено го поглеждат в очите.
Тревите надигат зелените мечове и се впускат в мократа суматоха на боя.

Нетърпеливо танцува богът. Не му стига, че земното кълбо
Към деня го отнася като фрегата.
На палубата на кораба, носещ се с опънати платна, пак напред се устремява богът

Със смях и ликуване, викайки и пробуждайки, надувайки сирингата
Със светло ектение.

Слънцето

Между клепачите ми прекосява детска количка.
Между клепачите ми минава мъж с пудел.
Група дървета става на сноп змии и съска към небето.
Камък произнася реч. Дървета в зелен пожар. Побягнали острови.
Люшкане и звънтене на миди и рибя глава като на дъното на морето.

Краката ми се изпружват до хоризонта. Придворна карета изтрополява
През тях. Патъците ми стърчат на хоризонта като кулите на
Потъващ град. Аз съм великанът Голиат. Храносмилам козе сирене.
Аз съм мамутче сукалче. Тревни таралежи ме душат отвред.
Тревата надига зелени саби, мостове, небесни дъги над тумбака ми.

Ушите ми са розови гигантски миди, широко отворени. Тялото ми набъбва от шумове, уловили се в него. Чувам козето врещене
На великия Пан. Аз чувам цинобърночервената музика на слънцето. То стои
Вляво горе. Цинобърночервено изригват парцаливи езици в нощта на света.
Когато тръгне надолу, то мачка града и църковните кули
И всички градинки, пълни с минзухари и зюмбюли и отеква
Като тенекия на детски тромпети.

Ала във въздуха се усеща как веят един срещу друг пурпур и жълтък
И бутилковозелено: люлки, държани на дълги нишки от оранжев юмрук
И пеене на птичи гърла, подскачащи над клоните.
Тънички дръжки на детски флагчета.

Сутрин слънцето ще бъде натоварено на каруца с големи колела
И откарано в галерията Каспари. Говедоглав негър
С дебел врат, сплескан нос и широка крачка ще държи петдесет бяло-
Крастави магарета, впрегнати в каруцата при изграждането на пирамидите.

Кървавопъстро множество ще се стълпи: родилки и акушерки,
Болни в инвалидна количка, кокилесто крачещ жерав, две танцьорки на Свети Вит,
Господин с рипсена папионка и червеноухаещ полицай.

Не мога да се сдържа – изпълнен съм с блаженство. Кръстатите дограми
Експлодират. Бавачка провисва от пъпа надолу от прозорец.
Аз не мога иначе: катедралите се взривяват с фуги на орган. Аз искам
Да сътворя ново слънце. Аз искам да ударя две слънца едно в друго
Като чинели и да подам ръка на дамата си. Ние ще се възнесем
Във виолетов паланкин над покривите на вашия
Светложълт град като абажури от копринена хартия, подети от порив на вятър.

Оплакване на мъртвите

омбула
таке
бити
солункола
табла токта токта такабла
така так
табубу м’балам
так тру – ю
во-ум
биба бимбел
о кла о аув
кла о аува
кла- аума
о кла о ю
кла о аума
клинга- о -е-аува
оме о-аува
клинга инга М ао- Аува
омба дий омуфф помо- аува
тру-ю
тро-у-ю о-а-о-ю
мо-аува
гомум гума цангага гаго благага
сцагаглуги м ба-о-аума
сцага сцаго
сцага ла м’блама
бшиги бшиго
бшиги бшиги
бшигго бшигго
гогго гогго
огогго
а-о-аума

Изкушението на св. Антоний

Моите нерви щръкват в тялото като поля бодлива тел,
Цъфнали поля репеи и чепати храсталаци.
Гръбначният ми мозък пее червена литургия с момчешки фалцети.
В тръбата на моя гръбначен мозък се сриват планински свлачища и подскачащи камъни.
Главата ми клюмва пълна с кръв.
Рядка косица щръква на лоба ми, зеленикави червеи.

Стените накриво, сгради накриво.
Рояци конски мухи бучат и проблясват през стаята.
Стените имат едра шарка и се ронят.
Лекари с високи капи обикалят и облепят болестта с пластири.
Висок осем лакти стои на вратата призракът на чумата с кречетало.
Замахвам да го прасна. Помощ! Не отстъпва. Жълт облак.
Крясък за помощ. Лудост. Лудост!

Летящи скарлатиненочервени градове. Зелени оазиси. Светещи нишки. Черно боботещи слънца.
Подът се олюлява. Зелен таван се срутва.
„Ето го!“ Затъкват ми устата, негърски мутри, с коляно върху козината на корема ми.
Човешки тела, левитиращи над пода, се спасяват и стрелкат
Голи и енергични с гърчещи се змиевидни движения по протежение на коридорите.
Съскане на сто хиляди сирени на параходи кряска из пристанищните градове.
Яки момчета с бамбукови колове един връз друг и в суматоха по площади и кули.
Бягащи, стъпкани. Въздухът загноява. Светлината се пръсва. Неподвижни звезди, залутани в казармите.

И все тази тупурдия изотдолу, като от адски парен котел.
И все това цинобърнозелено, виолетовожълто бушуване на зигзаг на похотливо пристрастени линии.
Размирните ми ръце се вкопчват в колона на храма.
Някой злорадо крещи: непристойност! Други скачат от редицата прозорци.
Грохот разкъсва цял град. Будистки свещеници, възседнали поза лотос
Вляво горе, дебелошкембести и издути, прадядовци на тъпоумието,
Пускат усмивчици, веят и помахват насам-натам шкембета с похватни ръчици
И се пръсват от разкъсващо всякакви гънки и дипли злорадство.

Облаци

еломен еломен осталоменаи
обламинускаио
баумбала бунга
ацюкам стъклостала файрофим флинси
еломинускула плуплубаш
раллалалаио

ендрамин саксаса флумен флоболлала
файлобаш фалляда фоллиди
флумбаш

церобададрада
глаглуда глиглода глодаш
глугламен глоглада глерода гландриди

еломен еломен осталоменаи
обламинускаио
блаумбала бунга
ацюкам стъклостала файрофим блисти
еломинускула плуплуш
раллабатаио

Насекомото

Нека основем богослужението на насекомото!
Да се поклоним на Бог, който има очи, жилещи като рубини!
Който има криле, изпъстрени с йератически тръпнеща възбуда на ранноготически прозорци.
И червено тяло.

Нозете му са дълги като нишките на лотовете, които се спускат от корабите
В мрачните морета. Тялото му е съчленено с непристойната гъвкавост
На танцьорите върху въже, акробатите и кабаретистките. При гърч на похотта
Той е в състояние да ближе своето собствено жило.

Съвсем мънички са ръцете на представителите на племето. Те обитават във влажните смърчове.
Обхваща ги полуда от прекалена чувствителност. Гърчат се от болка при всеки полъх
Очите им са живи скъпоценни камъни. Ала има и секти и жречески касти
Които апатично само втренчено гледат пред себе си.

Те се впускат в многобройни донкихотовски походи срещу небето. Бръмчат като летателни машини.
Те спадат към рода на откривателите и познават трагикомедиите на дързостта.
Денем те се укриват в горите, покрити от палатковите лагери на паяците
И чудни бели балдахини.

Някои изсред милионните редици на народа се впускат към ореолите на слънцето:
Мънички фатаморгани, лъчисти портици на въздушни замъци пред лицето на върховното светило.
Там те се отдават на химнозлатно битие с танци и буйство, и се строполяват
Главоломно върху градинските масички и яростно се чифтосват.

Други се насочват покрай камбанарии, комини на фабрики и падащия здрач
Над адски градове, сводове на мостове и айфелови кули
Над заплашителни пристанищни кранове, небостъргачи на нюйорк
Упътени към неразгадаемите крайни цели на скръбта.

Помежду си те образуват народи, богове и митове.
Стародавни най-свети обичаи
И философии. Те са огнепоклонници. Те култивират самоубийството.
Избягват земята и нейната тромавост. Няма кой да ги удържи
От тяхната погибел.

Приближават се на големи процесии до улични лампи, до публични представления
И чакални на гари. Дето в забутан кабинет на учен в планинско селце
Гори лампа, видима надалече – там те заседават в големи събрания,
В пълен екстаз и безмерно втренчени в светлината.

Три пъти, четири пъти, десет пъти с яростта на вманиачените и обречените на смърт
Високопарно и алчно се хвърлят в магията на това море от огън.
Докато най-сетне застигнати от някоя искра те изпращяват, избарабанват, претърпяват корабокрушение
Като платноходи с лумнал такелаж.

Черна Богородица

Черна Богородице, ти си тъй красива
Така те видях изправена на цокъла.
Тъй си красива, мекота и сладост цялата.
Носи детето ти златна корона.

Тъй красива си, че пред теб са нищожни
Всички цветя, изкуства и образи земни.
Тъй красива си… Ти всичко изпълни.
Цялата болка обърна на обич.

Всеки мрак ти сне от плещите ни.
Моря от сълзи изтляха пред тебе.
Ти износи в сърцето си всички мечове
Ти видя как никой живот не достига…

Тъй си красива… Ти сбъдването си
На неизказани болки уталожващата утеха.
Ти всичко направи леко и го въздигна
Всеки страх ти втъка в сиянието божествено.

Тъй си красива, усмивката ти не угасна
Ти възсия над всяко плодородие
Ти ощастливи детето си отново
Когато се сведе над гроба му.

Тъй си красива, о, болезнена майко.
Тъй тъмна си, белязана от любовта!
Как ти се възхищават в мечтите плахи
Дето тъй светло, тъй нежно цялата те обрамчват!…

Запечатай езика ми, вържи ме
отнеми ми последния дар.
Разлей виното ми, разпръсни ме
че в тебе аз пострадах.

О, загърни ме в нощта, Милостиви
обкръжи ме с Твоите свети пожари.
Накарай ме да падна жертва завинаги
ала единствено от Твоите свещенически длани.

Склони лика си. Видение

Склони лика си близо до моето лице.
Остави се да те обхвана с двете ръце
На твоите слепоочия сводовете.
Проникни ме с очите си
Опръскай ме с искри
Лице на светлината, очертание на нощта
Летящ, носещ се, алчен Ти
В мига на сега.

Ти ме обгръщаш, ти ме съвземаш.
Ти си чуден и бляскав
Обичащ и страдащ.
Ти ми даваш сила и ме храниш.
Ти ме възбуждаш и разпалваш.
Седя на леглото си и те зова:
Оглеждам се наоколо, припада тишина.
Скръствам ръце на гърдите си.
Открит съм към теб в тъмнината.

Подобно на гъсеницата, впила се в листото
На черница, за да поглъща сока
Набожно при Помилуй сключвам аз ръцете
Подхранван от мечта вечнозелена.

От копринената пяна на устата ми
Изплитам мрежа, вътре аз да се преобразя.
Застинал в сън, до който хоровете на живота
Не достигат вече, в пространството държа се.

Рисуват се в тъмите ми сгъстени
Пъстрите очи на всичките сезони
Докле на какавидата пропука се предрешването.

Тогава от обвивката и теснотата се възнасям…
Опъват се под слънце тъй изцяло ново
Красивите криле на смъртното блаженство…

Майка ми смъртта, баща ми светлината.
Хлябът храната ми, гробът ми стихът.

8.9.1921

Превод от немски Владимир Сабоурин

По изданието Hugo Ball, Gedichte, Hrsg. v. Eckhart Faul, Sämtliche Werke und Briefe, Bd. 1, 2007.

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

156 W
…
… ние ще …

149 W
…
… не
…
…

147 W
…
…
… с челюстите …да
…

139 W
… щит…
… същия …
… след като той … делото …
… ала нивга цел не е …
… вътре във … врагове …
… свистенето на копия …
…
… думи повече не …
… защото на онези, дето нищо не знаят …
…

108 W
Чуй молбите ми, о господарю Хефест, и в битката ме милостиво
придружавай, дари ме с онова, с което можеш само ти да одаряваш.

19 W
Не ме е грижа за несметните богатства на Гигес
и до днес не съм изпитвал завист, дори не се възхищавам
на делата на боговете и не ламтя за господство.
Всичко това е далече от погледа ми.

18 W
… сина на оцапания с кръв бог на войната.

10 W
…
…
…
… защото изневиделица
…
… на жените
…
… на Арес
…

5 W
На щита ми се радва сега някой тракиец. Захвърлих го в храста
непокътнат си беше и не се разделих с удоволствие с него.
Спасих себе си. За щита какво ме е грижа? Станалото
станало. По-късно съвсем не по-лош друг ще намеря.

3 W
Многобройни не са опнатите лъкове и само някои
мятат стрели, щом Арес за битка ни сбира
в равнината. Ала мечовете ще свършат тъжното си дело.
Защото от тази битка разбират добре
господарите от Евбея, знаменитите с копията си.

247 W
мек рог

192 W
От петдесет мъже Посейдон, господарят на коня, остави живота само на Койранос.

178 W
… само да не срещнеш ти черна опашка.

154 W
…
…
…
… жена …
…
… много …

134 W
Защото не подобава да хулиш мъртви мъже.

120 W
… защото красивата песен на Вакх господаря да запея
умея аз, дитирамба, щом вино опие подобно на мълния сетивата ми.

119 W
… и с все сила върху тялото ѝ да се хвърля, корем към корема ѝ, бедра към бедрата ѝ да притисна.

118 W
Само да можех просто с ръка Необула да докосна!

116 W
Забравѝ за Парос, неговите смокини и живота в морето.

283 W

Линията, разделяща надве скротума … мястото, на което седим и което означаваме като областта между срамните части и ануса …

276 W
… само с един рог.

256 W
… с лавър окичени бикове …

254 W
Ние няма да можем това.

252 W
Сега отпадат жилите на члена.

249 W
подгизнала

246 W
ала жените са разюздани, ще рече, те жаждат за леглото

236 W
… тормозен от въшки.

233 W
… тия краченца да са твои? щото най-ценното са в теб …

231 W
… избягвайки тъмна подводна скала …

227 W
… господар над овцете отхранваща Азия.

233 W
… ти хвана за крило цикада, мой човек …

220 W
… да зейне тук пред мен земята …

217 W
… на раменете му косите му низпадащи на къдри избръснати до кожа са.

215 W
и нито ямби, нито пиршества не ми доставят радост.

214 W
морски охлюв

72a D
… шибан от вълни!
И край Салмидес нека го тракийци
с космалаците си щръкнали гол хванат, каквито мили са
там нека зло да види много
робския си хляб той да яде
вкочанен от студ, в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли
нека му зъбите тракат
като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя…
Това нека видят очите ми
защото неправда с мен стори, стъпка клетвата с крак
а някога бе мой приятел.

126b W
щом веднъж се позовах на Пиндар
смятал, че от поетическа безпомощност
наслаждавам се на хули изпълнени
с омраза и злоба на син на робиня
на тебе причу ти се важно
съобщение до медиите

201 W
Много знае лисана, но таралежът едно-единствено голямо нещо.

196 W
Ала разслабващите членовете копнеж и жажда, приятелю, са по-силни от мен.

166 W
…
…
… милият Парос
…
…
…

126 W
Едно обаче умея наистина
Щом някой зло ми причини, отплата с върло зло да види.

125 W
… да се боря с тебе желая тъй както жаждащ да пие.

111 W
Вдъхвай кураж и на младите! Ала пълнотата на победата е в ръцете на боговете.

110 W
Ще направя това. Защото истински общ е за нас хората единствено Арес.

109 W
Вий, бедни, изоставени граждани, чуйте най-сетне моите
думи

107 W
Надявам се Кучешката звезда да изсуши труповете на много от тях
с жилещите си лъчи …

101 W
Седем мъртви лежат в прахта, дето влачихме за краката.
Хиляда убийци сме ние.

80 W
… враг
…
…

41 W
… земеродно рибарче
дето кацна на издадена скала.

40 W
влажни срамни части

36 W
… облегнали се на стена в дебела сянка

34 W
… защото без никаква отплата не ще те прекараме на другия бряг.

32 W
… заради миртовото клонче

31 W
… косите покриваха с мрак раменете и шията.

21 W
Този остров лежи като сплъстения гръб на магаре
гъсто покрит от диворастящи трънаци.

12 W
Ние крием мъчителните дарове на господаря Посейдон.

11 W
Понеже ако плача, не лекувам нищо, но и не влошавам
щом наслада изпитвам и радост от живота.

10 W
…
…
…
… защото изведнъж
…
… на жените
…
… на Арес
…

8 W
Все по широкото хубавокъдро сиво море
да молим за сладко завръщане …

325 W
Високовъздигнатите колони на Мегатимос, Аристофон и Наксос
здраво държиш ти, мощна земя, дълбоко в недрата си.

322 W (Spuria)
… празненството на свещена Деметра и на Кора
празнувайки

313 W
бяла трътка

307 W
Зарад спящия лови рибарският кош.

299 W
…
…
…
след като това бе казано …

298 W
… и той самият държи края в ръката си.

297 W
… като у дома си се чувстваше отвратителното дрънкало.

296 W
… аз протягам ръка и моля за дар …

283b W (195 Bgk.)
вмръзнали в дебелия лед кучешки лайна

234 W
… понеже нямаш гняв в черния си дроб.

218 W
Аз идвам при теб, за да получа знак.

213 W
… душите ни в ръката на вълните …

212 W
Дръж (кораба) на острието на вълни и ветрове

208 W
работно животно

200 W
Гаврите на оня няма да останат ненаказани.

193 W
От жажда и копнеж нещастен аз лежа
безжизнен от болки зли изпратени от бог
до мозъка на костите пронизан

191 W
Да, жажда такава любовна се вчепка потайно в сърцето ми
голяма тъма над очите изля
всяка отчетлива мисъл от гръдта ми плячкоса.

189 W
Много слепи змиорки пое ти.

187 W
Ти, със загорелия избръснат гладко задник!
Ти, маймуно, с подобна брада…

184 W
В една ръка тя носеше вода,
измамната, в другата обаче огън.

172 W
Татко Ликамбе, ти какво науми си?
Кой ли обърка така твоите помисли
с които доскоро тъй се гордееше? Ето сега
Как ти пред съгражданите яко ставаш за смях.

169 W
… възнамерявайки към Деметра да протегна ръце…

158 W
безмилостно

115 W
… голям …
… робски …
…
…
…

154 W
…
…
…
… жена …
…
… много …

143 W
…
… ще бъда …
… мисли …
… все някога
… да понася

133 W
Никой не е от съграждани тачен, не се радва на почит, щом веднъж си отиде.
Много по-скъпо за нас е, по се стараем за благоволението на живия,
докле самите сме живи. А най-зле се отнасяме винаги с мъртвия.

130 W
На боговете всичко (остави). Възправят често от злощастие човеците
отново, когато те лежат на черната земя.
Често ги повалят, карат устояващите твърдо на краката си
по гръб да паднат. Сполитат ги тогава многобройните злини
лишен от сила на живота човек залутва се с блуждаещ дух.

129 W
защото тъкмо от приятели оставяш се да бъдеш удушен.

97a W
…
…
…
… страх те е, макар че досега тъй храбър бе …
… страх те е …
… поставен …

82 W
… на кура
… аз (съм) прав
…
… ти отклони
… ще защитят
… ти получи
…
…
… града
… та нали мислиш
…
…

50 W
…
… красиво
…
…
…

43 W
… Набъбна му оная работа …,
като на добре охранен катър от Приена.

42 W
Както тракиец или жител на Фригия бирата смучат със сламка
правеше така и тя наведена напред.

1 W
Аз съм, да, аз съм на Ениалий слуга, господаря на бойния крясък
и на Музите дарът пленява ме, поназнайвам нещо от туй.

15 W
Съюзникът, Главке, приятел е само докле той се бори за нас.

9 W
Ако главата му и членовете му красиви
Хефест бе увил в тъй чист саван …

2 W
С копието си изкарвам хляба, с копието – виното
исмарско и пия на копието облегнат.

122 W
Нищо ненадейно не е вече неоспоримо нищо
достойно нищо за дивене откакто Зевс на Олимпийците бащата
от пладнето направи нощ като сиянието на светлината
на слънцето съкри и блед захлас налегна хората
от този час възможно всичко стана достойно за доверие
сред човеците в почуда не изпада вече никой
щом види сухоземни твари с делфини да разменят паша
в морето и ревящите вълни са по-желани за родените
на суша за обитателите морски обраслите с дървета планини
… Архенактид …
… син на …
… за сватбата …
…
…
…
… на човеците
…

AP. STOB. 4.46.10
занимават ме слънчевите затъмнения
……………… засвидетелстващи
началото ………………..
…………………………..
……………………….
в перихелия

Превод от немски Владимир Сабоурин

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

По изданието Archilochos Gedichte, Hrsg. u. übers. v. Rainer Nickel. Sammlung Tusculum, Patmos Verlag, 2003

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

Зная как да повеждам
В буйния танц
На бог Дионисий
– Дитирамбът –
Като стой, та гледай, мълниеносно;
С вино.

* * *

Нервите по тоягата ми се скъсаха.

* * *

Курът му – надървен до пръсване,
Като на Приенски осел,
Угоен с ечемик.

* * *

Копието ми – ечемичен хляб,
Копието ми – пивко вино.
Пия,
Облегнат на копието си.

* * *

Врящ чатал.

* * *

Тук лежа в траур и желание.
Линеещ; уязвен, заради наказанието на боговете
С, врязала се до костите, любов.

* * *

Тумор между бедрата.

* * *

Огромно беше богатството, което той натрупа
От дългите години работа,
Но всичко
Замина в сребролюбивите ръце
На една курва.

* * *

Както смокинята, растяща между камъни,
Храни доста врани,
Така и безгрижната Пасифили
Приема много пътници.

* * *

Сбогувай се с остров Парос,
Сбогувай се със смокините и моряшкия живот.

* * *

Този хубав щит, който захвърлих
В храсталаците, носи
Гордост на някой тракиец.
………………………………..Да вървят по дяволите
И двамата.
………………………………..Аз нали съм тук –
Ще си набавя друг, който пò ми приляга.

Превод от английски Александѫр Николов

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

Нищо и никакво

Забравата на минал сантимент.
Стихнал ужас, тънещ в очни ями.
Споменът кипи в пъклото на Аз-а.
Остава само паячето под брадичката.

Съзерцание

Клоните на ореха поздравяват лишни спомени.
Стръвно се възземам по капилярите на слънчеви листа.
Изразявам свойта същност в опознаване на коренния щрих.
Аз съм лишей на дървото, съзерцан от вечна светлина.

Сънят на пеперудата

Растеж, развала и поврат.
Утробата реди „На добър час!“.
Сенки в пещерата те увличат.
Слънцето следи пороя
под краката ти.

Сантиментални опити

Проплакан мой копнеж,
заслужено самотен взор.
Пристанът без време ме поглъща.
Мелодия, жива в тишината,
изпълва гръд – гранит пред напора на сълзите.
Хапчето поглъща,
умело прекроява,
морално извисява,
хладно унижава
крехкия стремеж към себепознание.

Тлен

Жужене, далечно като осъмнало ехо.
Сетне гръм — залп от осъзнаван сън.
Свистене във коси, водорасли за пчела.
Внушава тя мисли блуждаещи, играещи,
като фалшив акорд засягащи.
Липса на излишък в полета
кротва моята затворница
и понася тя телце по вятъра
в белия пух на старостта.

Утринно сърце

Аз във грешка,
буба в универса.
Викни през чужд смях,
да усетя, че ме няма!

Горест пребледня
в кроткия ръмеж —
скреж във пламъци.
Битие, прииждай!

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Изгонете ме, не искам повече да дишам от асфалта
Изгонете ме, не искам повече в прахта.
Не искам повече панелки, бланки, кофи със боя
Не искам наеми, кафета, счупена мозайка
Не искам повече съседи, не искам пържено, не искам проснато пране
Деца не искам, бормашини, кучета и радиа.
Не искам повече…
Не искам…
Искам в борови иглички да заспя
Във влажна папрат да се будя
Да варя шишарки и да пия чай
Да се крия от дъжда във старите прогнили дънери
Във центъра на някоя гора, където рядко има слънце
Искам хладна тишина
Поглъщаща и цяла
Плътна
Все по-далече от града
Все повече човек
Все по-далеч от градските животни.

В Несебър магазините затвориха рано.
В десет и половина изстинаха всички лампи, блеснаха всички бели пердета.
Аз останах на брега с морето, с пясъка и с кожата си, която на цвят бе сивкава, но от лунните лъчи изглеждаше като синя.
Нямах пакет цигари, нямах патронче водка.
Нямах пари.
Нямах джобове, а и риза нямах.
Загубих си обувките още на автогарата, но пък ето го морето.
На около петдесет и седем сантиметра от палците ми.
Не ми се заспива. Ако заспя с морето ще се погълнем взаимно.
Нямам часовник.
Но пък след няколко часа ще стане розово, и ето ти го изгрева.
Не ми се заспива. Ако не заспя със слънцето ще се погълнем взаимно. Кожата ми ще се размрази най-сетне.
Десет и половина е.
Но ето го слънцето.
Някъде на другия край на света.
На 57 милиона километра от палците ми.

Обичаш момичета с хубави лица
С права коса, с тънки ръце
С кръстчета като фиданки
Аз съм криво дърво
С чворести клони и тръни
Вятър ме огъва откакто съм се родила, червеи ме ядат, пробиват дупки в кората ми, почерняла съм и отвътре.
Онзи ден мина покрай мен
Подмина ме без да погледнеш
Клоните ми закачиха ризата ти, откъснаха парче бял плат.
Отдалеч свети като ябълков цвят,
който ще падне преди да роди ябълка.

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, На брега, маслени бои, канва, 1987

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Дигитални насекоми

Всеки един миг
умът ми е залепнал за екранa.
Като молец се блъскам
в невидима стена от информация.
Еднопосочна улица,
осеяна с безбройни знаци,
кръгово движение
с един единствен изход.

Живеем наизуст
и така умираме,
продаваме душите си
за мимолетен трепет.
Инжекция с катран
във кортекса на мозъка
тежко им на малцината
посмели да мечтаят.

Самосътворение

Нуждата ме докара до тук.
Тласъкът.
Дупката.
Mноголикият безформен червей,
живеещ между пластовете
мозъчна материя.

Нуждата от разсейване,
от притъпяване.
Нуждата от бягство
от себе си
и от цялата безлична реалност;
нуждата да легна аз,
а да се събудя някой друг.

Нуждата да няма нужди.

Преливам божествената медовина
на собственото си съновидение
от едната делва в другата.
Потя се на слънцето.
Топя се като восък.

На хоризонта облаците
смирено ръсят пясъци.
Фонтаните бездушно
спят в сакрална тишина.

Денят е към края си,
нощта ще е безкрайна.
Делвата е без дъно,
а канчето ми е пропукано.

Ала нямам друго
освен тази непосилна задача –
да преливам
краткото си съществуване;
Да го пречиствам;
Да го обогатявам.

Слънцето се свива
в огнения си пашкул.
Нощта пролазва с влажни меки пръсти.
Облаците се сгъстяват в очакване.

Първата капка
Вече е прелята.

ПриОтсъствие

Стоиш пред мен.
Усещам твоето присъствие
Превъплъщение
на физическа зависимост
Бяла като сняг
Нежна като хоризонта
Ти си точно онова
В което се таи безсмъртието.
Ето те.
Така близо
A така недостижима.
Стоиш пред мен
А така ми липсваш.

Огнено новоначало (примерно, не измислих по-адекватно)

Продай се за без пари.
Подпали дрехите си.
Счупи си компютъра.

Хвърли глупавия си умен телефон
от четиринайсетия етаж
и гледай как се разбива
долу на плочките.

Върни живота си в точка нула,
в онази странна реалност,
където придобива
размера на семенце.

И гледай как всичко
се случва наопаки.

Върни се назад.
Откажи се от себе си.
Откажи се от бирата.
Откажи се от млякото.
Закопай всички стихове
дълбоко под земята,
после ги гледай
дали ще поникнат.

Убий своите идоли.
и приятелите си.
Убий и себе си;
изтръгни своя ум,
и го принеси в жертва.

Хвърли целия свят
във врящ казан със лава,
остави го да се стопи,
и го изпий със жажда.

Отърви се от предпоставките
на съществуването.

Всичко което
остава после
е всичко онова
което си чакал.

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018