Етикет: поезия

комерсиализиран цирей
на ануса на българската литература

добре пласирана
медийна еднодневка си
но защо по дяволите
съжденията ти напомнят
на сифилистични курви
които въртят свирки без гума
срещу двадесет и някой лев
в подлеза на централна гара
а аз горя в метафори
и може би ще сметнеш
че съм малко груб
но и двамата знаем добре
че думите ми
са надървена негърска пишка
в тесния бял гъз
на българската посткомунистическа
литература

чието уродливо лице си ти

 

***
смъртта
облече
детските
ти дрешки
и дойде
да рови
боса
в пясъчника
на живота ти

 

***
душата ми е вещица
изгорена на кладата
на твоята любов

 

***
каня те на погребение
(погребвам съвестта си)
с жито
баница
сърми
и всичките му там парадности
ела облечена във бяло
(нали душата ти е черна)
да разбуним фалша
в лицата изкривени на опечалените
съболезнованията им приеми с усмивка
за мен е твърде късно
(вероятно ще пропусна)
душата ми пътува в „85“
посока „Толстой“
където ще те чакам
с топла супа
и любовта на еретиците

 

нямаш милост

разбудих
мефистофелите в теб
с устните си
с вкус
на зрели нарове
а ти очите ми избоде
с ревнивите си пръсти
като окултистка
за да бъдеш сигурна
че си единствена
на мястото
в което
нося името ти
като клетва

 

***
ръцете ти
са столевка
оставена
в шапката
на музикант
без крака
в навечерието
на Коледа

 

***
обладах съзнанието ти
както се обладава уличница
(първично и грубо)
старателно изчуках всяка твоя мозъчна гънка
(бях в теб по-дълго от други)
и го направих на терасата
пред очите на стъписаните погледи на откачените ти съседи
върху пералнята в банята
където майка ти бе пуснала за пране сватбената си рокля
върху дрехите по земята
в по детски разхвърляната ти стая
в леглото на неаполитанския
ти мастиф Джордж
и подчиних всяка твоя невидима нишка на волята си
сега те моля живот
облечи мислите ми
останали по теб
като бутикова рокля
защото те каня
да отпразнуваме първия ден
в който мъж не пожела всяка извивка на съвършенството ти

 

***
острието заигра по кожата
и прокървих любов (най-чистата)
защото можех да съм само две неща – твой и ничий

 

***
верността ми
е цербер
пред портите
на сърцето ти

 

***
Боже
издигни ме на кръста
да платя за вселената
която нося в гърдите
тъй както синът ти
Иисус вседържател
изкупи човешкия род
със живота си
и нека се извися
та ръцете им мръсни
не докосват хляба
омесен с кръвта ми

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Ям от ръката ти

                                               На жена ми

Ям от ръката ти понякога забравяш
Да ме храниш не съм нетърпелив добре дисциплиниран
От майка си никога нямал домашен любимец, който
Да ме научи на нетърпение чакам
Да протегнеш ръка и да ям
Да ям от ръката ти.

 

Мадона от Владимир Сабоурин (Майстора)

Коя е тя
Каката
от двулевката

Лактите
изпосталяват
Гърдите
наедряват

В кошницата
Грозде

 

Смъртта и момичето I

                                                   На Сирма, най-смелото момиче, което някога съм познавал

Ти сънуваш любов моя
Огромен открит басейн засипан от сняг
Правоъгълниците на олимпийския
И онзи за скокове начертани
Със симпатическо мастило
Няма свещ да го прочетем под индиговите
Сенки върху чистата бяла смърт
Късния соц на мирния преход
120 дни на содом дълго пропадаме
В пухкавото нищо на басейна
За скокове напълно голи аз не сънувам
Прегръщам те като за последно

 

Смъртта и момичето ІІ

Коренището на черницата
Обгръщащо тялото ти
Както аз обгръщам момичето
Жената на живота ми
Срещнато на люлките
Пред общежитието.

 

Смъртта и момичето ІІІ

В предутринната дрезгавина
Когато първите птици вече
Надпяват циркулацията
В серпентините на хладилника още
Надпяват жуженето на първите трамваи
Преди пробуждането на пътния възел
Да залее всичко чувам
Скърцането в просъница
На челюстите ти и
Вече знам че
Ще направя всичко за теб.

 

Нова предметност (Wannsee)

Клайст натиска бавно спусъка
ако S-Bahnа мине оттам
по същото време
би било съвпадение.

 

Подуене, Орландо

На Илиян Шехада

Изведнъж пътният възел се изпълва с хора
Като в подлез с вход към метрото прибой на тълпи
Блъскащи се в основите на стълбовете витрините
На магазините заведенията баничарницата на ъгъла
Заложната къща с предвидливо спусната ролетна щора
И отпрашило овреме бяло ауди по релсите на възела какви
Са тези хора педали ислямисти педофили рязани пишки
Негри чифути мангали без обичайните циганки пред гарата
Нищо не е както обикновено аз не сънувам че съм български негър
Заплашен от небългарски негри детето слава богу е в провинцията
Стискам в потна длан родното ръждиво мачете на татко вече съзирам
В полумрака на антрето сушилните на кафе плантацията край сантяго
И заставам в рамката на вратата зад мен чувам умиротвореното
Дишане на жена ми любимото скърцане насън на челюстите й
И поглеждам през шпионката

 

Малка ода за Кубрат Пулев

При първия нокдаун
Който те запрати на пода
В мъгливия ноемврийски Хамбург
Ти се изправи и застана
На един крак като малко
Грозно 100-килограмово пате
Изпълняващо в детска постановка
На Лебедово езеро нещо
Като котешкия марш.

Така ти доказа
Че не си изведен от равновесие
От 700-килограмовия удар.

Когато дойде довършващото те
Отнасящо челюстта в ореол
От пръски пот и кръв кроше
Ти го посрещна с далечната почуда
На дете пред боксова круша
Измерваща силата на удара
В отдавна забравен лунапарк.

Проснат в цял ръст
Ти пак показа
Че си запазил равновесие.

 

***
Виждам през прозореца
осветено едно страшно дърво
не заспивай, защото ме е страх
няма да можеш да се пробудиш
от съня, с който те дарих
виждам през прозореца осветено
страшно едно дърво, страх ме е
не заспивай съня на праведника
съня на господаря, съня на мъжа
съня, с който те дарих
не заспивай, защото ме е страх.

 

Смъртта и момичето

Виждам те от птичи поглед сред руините на детството си
Как се озовахме тук аз ли те доведох прости ми прости ми
Толкова мъничка приседнала зъзнеща на изронено стартово блокче

На изоставен открит басейн като смаляващото се телце на сбогуващ се
Родител застинал в крехкостта си от когото ме отнася някакъв вихър
Прости ми, прости ми любов моя смъртта е от мъжки род.

Сряда

за мен също
не е трудно да си представя
една вселена
растяща като тумор

и един запис
на молитва
от нищото към нищото
затворен в тумора

тази лекота
спечелихме
за няколко хилядолетия

но защо не танцуваме
къде е бръшлянът върху челата

 

Римска семейна гробница

в двата края
на тясната камера
празни саркофази
чисти и студени

между тях
мозаечен под
шахматно поле
в сиво и сиво
без фигури

но тук се играе
и се чака ходът
на другия

вече 18 века

 

* * *
всяка сутрин
на път за плажа

минаваш
край погребалната агенция
на ъгъла

махаш
на момичето
седнало да пуши
на прага

тя се усмихва

по лицето й
играе блясъкът
от месинговите дръжки
на ковчега
проснат
във витрината зад нея

 

Франсис Бейкън: Живопис 1946

Той е сам

На мостика
Издигащ се в средата на висока тясна стая
С розови стени и виолетови щори

Той е сам

В средата на празния публичен дом
Облечен в строг черен костюм и бяла риза
С черна вратовръзка и жълто цвете на ревера

Той няма лице

Мощният торс завършва с усмивка
Къси редки зъби захапали тлъсто парче от мрака
Под купола на огромния черен чадър
Разтворен над раменете му

Вали кръв
Или сиянието на прясното месо изгаря очите

Гръдни кошове на агнета
Нанизани на перилата на мостика
Като перлени мъниста на гигантска молитвена броеница
И трупът на бик виртуозно одран и изкормен
Разпнат зад гърба му

И весели гирлянди от черва

Той няма лице

Търговец на месо позиращ гордо пред стоката си
Пастор позиращ гордо пред своя Разпнат Бог
Крал на карнавала

Костите на неговите поданици
Стърчат пред ръцете му като могъщи лостове
И сиянието на прясното месо
Блести по тях

Небрежно преметнал крак върху крак Той посяга с дясната си ръка Към един от лостовете

И подът под краката ми се вдига
Една стоманена кука се забива в гърба ми
И ме понася по релсата към електрическите ножове

Виждам как одират кожата ми но не крещя
От мен се носи музика

Lacrimosa в съпровод на електрически ножове

Лачената му обувка тактува леко
Върху подгизналия с кръв персийски килим

 

* * *
водна змия
убита
върху една бетонна пирамида
на вълнолома

мравките
опразват формата й
както се опразва жилище

скоро
тя ще бъде свободна
за новия си наемател

отсъствието
което разсича слепоочията

дълбоко
дълбоко

до корена на мисълта
до пръстта на немислимото

всички игри са нечовешки

 

* * *
накъдето и да тръгнеш
стигаш до брега

за повечето
тук свършва всичко

малцина вярват
че тук започва най-важното

ти не можеш да решиш

под едно небе
тръбящо гордо празнотата си
между вълните на морето
и тези на пръстта

ти не можеш да решиш

везната на хоризонта
не помръдва

Мъгла

Все по-често
гълъбите изпускат
перата си при
позлатения
купол на църквата.
И вятърът ги
отнася в небето.

 

***
Обича я както
обичат иманярите
в съня си.
Отдалече.

 

Любов

Без теб
утре е
равна
кардиограма.

 

Рози

Тя е безобразно красива.
С котешката си походка.
С плътно прилепналата
си червена рокля.
Понякога сама си купува рози.
И се разхожда с тях гордо
по улицата на съдбата си.
И всички и завиждат.

 

Носталгично

Земята е рейс,
който забравя
да спре точно на
твоята спирка.

 

Макове

Кръвта на
животинче
върху
белия сняг.

 

Избор

Обича ме
Не ме обича.
В сърцето на
маргаритката
видя образа
на майка си.

 

Следване

Подари й огърлица
от бъдещите й сълзи
и тя кокетно
си я закачи.

 

На Ленърд Коен

Ти си сламата
в сърцето на
снега.
Спомен за гнездо
и вечно лято.

 

***
Обичаш ме,
когато липсвам
като снега във
коледните дни.

/Мисля, че е крайно време
да разчистя сметките си с гълъбите./

Които, както знаем, са плъхове с криле.
Намразих ги преди години,
когато ги видях да ядат салам
от ръцете на един бездомен в парка.
Така пред очите ми един символ
се оказа месояден.

Един площад препълнен с гълъби
винаги мирише на затворено.
\Всяка прибързаност в разрухата
е оскърбление към времето.\
Гълъбът внезапно пред лицето ти
е шамар от нищото за нищо,
\но оставя чувство за нечистоплътност
като след току-що свършило приятелство.\
Не съществува друго животно,
което да сере във формата на статуя.

Винаги ще се намери някой кретен
да храни гълъбите.

По дългите и сложни коридори на еволюцията
гълъбът остава съществото,
изхранващо се
от човешката сантименталност.

Да речем нивелация, която се дави.
Механизъм без природни врагове.

Така щото изобретяването на гилотината
предхожда далеч
това на поточната линия.

***
Океанът се разцепва
приютява сетива
Застинали сме
Аз други хора
птици и животни
Чакаме
Светът да започне
отначало

 

Писано от Саша Грей 1

И най-вероятно след
следата по чаршафа
няма да остане нищо
любовта ми е петниста хиена
кафява на места сива
никой не може да помогне
вярвам че не съществуваш

 

Писано от Саша Грей 2

Аз съм олимпиец в любовта
еби умри еби умри обичай
нулева секреция аборт
биопсията извършена успешно
много мъртви около мен около нея
чудя се защо аз съм още тук
„Хайде сега да станеш
да си вземеш нещата
и да си тръгнеш”

 

No name

страшни вампирски зъби
много малки ръце
с тях държиш всичко
емоционално неузрялото ти
тяло крещи кърлеж
смуче на студено и топло
тази свирка за уста
вечно недоволна
все нещо иска
ебати гадното копеленце си
Белослава умри

 

Сцени

Вече нямаме прошки
не ни съдете строго
той паднал от колелото
наранил се кървял
ключицата била изместена
с четири сантиметра припаднал
толкова съм стерилна
не се чувствам
нямам нужда от никого
имам си вещите
някога майка ми
била заразена с нас
детето е забравено от сутринта
лудата играе в парка

 

Тихо

Малко рибенце съм
създадено да
те прави щастлив
знам ти тайните
лежа в подножието
виждам кой седи
в ствола на дървото
дете с обърнат гръб
полазено от мравки

 

Марс 2

да си взимаш тази болка обратно
не става дума за меланхолия
или пък тъжене
това ми е мястото за умиране
не го пипай
нещата отстрани биха били ужасни
виждам всичко крия го
ти си страшна планета избодено яйце
улей по който се стича кръв
болнична мозайка на която се откривам

 

***
Метална стълба
с две много дебели тръби
ни дели аз съм долу ти горе
Не ми каза как е починал баща ти
как е умряла майка ти
Толкова е банално да си мъртъв

 

Раздяла

Не ми даваш
Да се задоволя на
Твоя крак
Нуждата е
По-голяма
От човека

 

Снимка

Мъж с изкривен
в ръката пенис
се бори за щастието си
безуспешно
Тя няма да се върне

 

Сбогом

Зла зла зла вечер
Егото ми е машина за убиване
Докато лежа на паважа
съм щастлива че някой
ме мрази повече

***
Човеко
винаги насрещен
къде отиваш с краткото си тяло
и решетъчната си жилетка
накъде растеш
Къде надуваш слънчевите си
балони и
сапунените ти сълзи защо са
пукнати
Смешен малък ти вълшебнико
с наметало от тъга и
ребуси
И пръст
Защо си толкова старателен
в намятането на земята с
дни и нощи
в зографството на притчи между
хоризонтите
в цилиндъра ти докога ще дремят
недовършените зайци
А ти –
начинаещият в курс по апликации –
все така ще продължаваш
да изрязваш
картонената си
кардиограма…

 

Не всеки има такава котка

Смъртоносен кадаиф се е забъркал
в изящната чинийка как уханно
протягаш крак под масичката
съблазняваш ли ме
я по-добре си стой до парното
и дръж лъжицата
опитай как е супата

и стига!

отивай да си гледаш сериала
недей ми се мота наоколо не виждаш ли
че ме смущаваш
пречиш ми

Литературо!

 

„Номерът на абоната временно не може да бъде избран…”

искаше
да е просто момиче
с големи кафяви очи
и нежно сърце
и всичко да следва естествено
хода си времето точката да
бележи края
на изречението просто
момиче което подушва цветя
вятърът разпилява косите му
надалеко
избуяват хора като букети
кучето е гальовно
разказът за света е пълен
нарича го крисчън и отпуска каишката
нищо повече от момиче
с кафяви очи
нежни клепки
и лесно примигване искаше
да се свърши
да се свърши с всичкия този озон
с белите кринове с непоносимия
пулс с неудържимия мирис
на светкавици
от мастило

 

Не съм оттук

Хубави са
стиховете му
хрупкави
бисквитки с мюсли боровинки
антиоксиданти
тачещи се
самоуважаващи се стихове
искат си
английския сервиз и
брюкселска дантела
най-малкото
едно повдигнато кутре
около чашата за чай го
Искат
Изискващи се стихове
Но аз
не съм оттук Ви уверявам!
не съм оттук не съм от тоз
Поет повтарям ви и нямам
нищо общо

 

Къща от вятър

В онзи свят,
в който изговаряш „завинаги”
и заживяваш там като наистина…
В онзи свят, пребиваваш като
в тайна квартира,
хубаво ти е, хвърляш якето на леглото,
под него изритваш пантофите,
бос
нелечим
и излишен не е зле като фигура
на речта
В онзи свят, в който „завинаги” е
завивка,
се събуждаш.
Сгъваш я. И я прибираш. Може би
няма да те дочака,
малката тухла на сричката.
Ритмичния гъвкав гръбнак на словата
в онзи твой свят…
Би могло.
Бихме обичали.
Бихме това-онова.
Отстъпваш от „винаги”, заключваш със „за-” и
излизаш.
Довиждане.