Етикет: поезия

софия

 

                                на Ани Илков

 

нощем децата ни
бягат от вкъщи
и шарят
непозволените стени
с графити
защото са разпознали
изгубената красота
на сградите
в очите ни
с които не сънуваме

 

***

ако обичаше
както убиваш
любовта ни
щеше да е вечна
като смъртта

 

***

пуснах няколко твои сълзи
в сърцето си
за да проверя
коя от тях
не ме обича

 

***
ако огрееш навсякьде
земята на сьрцето ми
в едната половина
винаги
ще бьде нощ

 

любовта ни
е като усмирителна риза
в която
не можем
да си поделим
лудостта

 

силни сме
само когато сме толкова
слаби
че да не можем
да не умрем
от любов

 

black friday

сърцето ти
е като черен петък
в който аз единствен
не ползвам
намаление

 

***

когато облаците слизат
ниско
в погледа ти
дъното на очите ти става
небе
от което изплува
костта ми
на птица

 

***

костеливи сме
като черупки
на орехи
които още чакат
да узреят
когато
ядките са
вече черни

 

 
***
ужасно е
да си прекрасна
в очите на другите
а в моите да си
единствено
вечна

 

***

прегръдката ни
е топла
като сърцето на вълка
от татуировката
на гърба ти

 

***

най-дългата целувка
още чака в коридора
където й отхапахме
устните
с думи

 

***

любовта ми към теб
е като гущер
на който откъсвам
единствената опашка
и пораства нова

 

 

красива си
като листо
на клен
в което съм
умиращата есен

 

***

гласът ти е дълбок
като виелица
в която аз съм
есенно листо
все още недокоснало
земята
на замръзналите чувства

 

в зимната вечер
дъхът ти е крехък
като полилей
и аз не смея
да целуна
светлината

 

по разписание

 

за всеки влак
си има пътници
за нашия
другите изкупиха
билетите
дори за правостоящи
а следващият
идва празен
вътре с нас

 

тялото ти
е тетрадка
в която записвам
своите неизвинени
отсъствия
докато чакаме
да ни раздели
голямото междучасие
на живота

 

в най-чистото мълчание

 

когато те прегръщам
ръцете ми са мръсни
от поезия

 

смърт

 

когато любовта
се превърне в приятелство
между две малки
парцалени кукли
на които им дърпа конците
усмихната до уши
самотата

 

***

продадохме душата
на самотата си
но тялото й
е вечно

 

***

искаш ли
да превърнем мечтата
в чудовище
за да може
когато се сбъдне
веднага да си разменят
местата

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

телата се заключват отвътре
сякаш светът
е полепнал по кожата
и е започнал
да се ражда

 

годишнина

земята спря да се върти
за една година
аз все още съм на 18
ние все още не сме женени
и се смеем на Бог
под завивките

 

райската градина

надявам се
някой ден
някой да краде
цветята
които ще оставяш на гроба ми
за да ги подарява
на жена си
когато нямат пари
за любов

 

***
прекалено сме сами
за да сънуваме
че сме заедно

 

матей 18:3

дъждът не пада
раят се наводни
ангелите се издавиха
хората вече носят чадъри
само защото
децата ги плюят
от високите етажи на блоковете

 

11 етаж

скочих
приземих се
като слънце
времето чертаеше
момента
залезът ме учеше
да плувам
в светлина
а циментът
само ме придържаше

 

само убийци

затворих прозореца
само за да ти помогна
да се качиш
до мен

 

***

някой запали
кофата зад блока
в която гълъбите свиваха
гнезда от боклук
(някои излетяха)
страшно е да гледаш
колко е далече небето
докато горящи пера
се сипят по земята

 

в началото бе болката
тогава дойде ти
и настъпи краят

 

прогрес

празна гора в която
вълците ближат
праха по статуите
на моите внуци
и вият

 

***
сложи си каишка
убий стопанина
хвани й дръжката
(разплачи се)
вържи кучето
(вечният стопанин)
бъди себе си
най-накрая си опитомен

 

календар

дните закъсняват
чакат
нещо в облаците
което няма
да се върне

 

лудвиг

напомняш миризмата
на мокри камъни
нощта
преди самоубийството
виковете на брега
заглушени от гръмотевицата
движенията на пясъка във водата
дъждът който ще завали
след като потънем

омъжи се за мен
не мога да плувам

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Сега е вечер
                                на Н.В

Сега е вечер.
И някак светлината не достига.
На масата със бялата покривка
се очертава тъмнина.
Но още – не…
Ръце до китката.
И кръгъл хляб.
Сега е вечер.
И е далечно.
В дома ти няма кой
да влезе.

 

полицай

момиче и момче с голям жълт мечок
(от плюш)
крият се
сред жълтите листа
от есента

 

***
                               …тръстиките огъват вятъра
Г. Милев

където синьото мираж е
за челото наведено
мъжът до болка е съблечен
и суха пръст от устните му капе
тъгата е илюзия за тези
които със зъби стискат бреговете
и се люлеят съчленените тръстики…

 

Като трепет
                                                         Римляни 5:11 И тъй, оправдани чрез вяра,
имаме мир с Бога…

Задържам се на ръба на сърцето.
Всички думи и действия замъгляват.
И през градините прибягва
кучешката сянка.
А Той завръща се
подобно песен
изпята някога при жътва.
И като трепет те затиска
в мига,
когато си отиваш.

 

Anathema sit

въздухът на
кожата ти е рая
пръсти по
лицето ми

думите ти
изтласкват кръвта
от сърцето ми

до теб

 

Палмово дете

През пръстите ти
изтича пясък
и слънце.
Сливат се
пустиня с пустиня.
И колко различни
са песъчинките
(самосвободни).
Coup de grâce.

Дух е вятърът,
не носи свежест.
Златен – целият пясък.

Дете,
главата ти е
опасана
с жълта траурна лента.

За отминаващите.

 

сребърната река

ако ние
(аз и ти)
се гледаме в очите
(аз съм в твоите
ти в моите)
щастливи
ще ни дарят хляб
(топъл мек уханен)
за теб
за мен
за нас
(за ръце)
щастливи

ще намерим пътя на дъгата

 

присъствия

някои твърдят, че
тропиците са тъжни
други, че гарите
повярвай
изборът е за
отминалите
и за
причастие
(с една
роза)

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

скорост

 

безкрайните артерии
се вплитат в две
като аутобаните
които ме водят
към сърцето ти

 

с теб

 

усещам че съм слаб
летя
удрям се в небето
дъждът
се смесва с кръвта
в устата ми
и въздухът
е като гроб

 

бординг

 

виждам те
хилиш се
витрината е дебела
а аз просълзен
повръщам душата си

 

голота

 

тичаш по трамвайните линии
главата ти е моя
блъскам я в бордюра
лъвовете на съдебната палата
пеят емануела

 

профилактика

 

люлееш се
гледаш влюбено
токът спира

кенефът получава своето –
нова трийсетватова крушка
а аз те давя в пералнята

 

емил марков

 

танцуваш
сърцето ти има спин
оригваш се на сперма
дарк руумът е твоят дом
защото ме обичаш

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

мъртво течение

на кораба има място
единствено за екипаж
и пътници
екипажът е семейството ми
пътниците са приятели
и познати

на рамото на капитана
има още едно място
то е за мен
като папагал

 

бряг

студът сутрин
е начинът на морето
да ти каже
че не те обича

 

***
разтягам всичките си спомени
като използвана струна
след това свиря на нея
докато с нетърпение чакам
да се скъса

 

бъдещето
ме превърна
в празна закачалка
от гардероба ми
която никой
не използва

 

играем на таблата на дядо ми
преди да те чукам

хвърлям чифт
печеля сърцето ти
но губим играта

 

светлината
си отиде
всяка нощ заспивам
на студения под
от страх
да не се върне

 

еретици

гориш
на клада
в къщата си
или за собствено удоволствие

а аз обичам
да те гледам

 

носталгия

страх ме е от смъртта
която още
не се е случила

 

тихо решение

взел съм пистолет
взех и заглушител
днес ще отида в мазето
където никой няма да ме види
ще броя до три
и ще го оставя на масата
и ще мълча
за да чуя
всичките си
неспазени обещания

 

***
задуши ме с признания
опъни органите ми като акордеон
сложи ми кърпа на очите
и провери дали виждам
дали още свиря
и дали искам да те слушам повече

 

тъмнината
си отиде
онзи ден пак се засякохме
но
ме посрещна като слънце
в летен ден –
светло
нежно
топло
с планове
да ме изгори целият

 

когато ръцете ми са вятър
а очите ти – звезди
ще заживеем
но този път
без пунктуационни грешки

 

любов

погрижи се за мен
преди да ме осъдят
на вечно спокойствие

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

кома

в дни като този
светът е възпалено гърло
бялото е най-самотният цвят
а ти си твърде близо
за да ми липсваш

 

***
запомни ме с лошо –
ангелите винаги
избледняват първи

 

той не е мъж а херувим
движи се ограничено
в човешкото си тяло
трябваше да знам
че огънят е най-чувствителен
към студ
а тези най-близо до него –
изгарят

 

изчезваш
като коричка на рана
и вместо сълзи
валиш от очите ми
когато светът
е забравил да диша
а викът ти се скрива
в гласа му

 

завещание

от решенията ми ще остане
облак с формата на кон
който някой друг ще оседлае
със задна дата
когато вече съм разпръсната в небето
с по-тънки пръсти
и ще тръгне напред

 

***
погледите ни се срещат
в обща точка над мъглата
разменяме местата на това
което ни дърпа надолу
и продължаваме да падаме –
един до друг
като посока

 

тези нокти които
се впиват в късите дни
и изстискват цветовете като гной
празни празници
далечни близки
а сърцето е балон пред спукване
(като хоризонт от който
само миналото стърчи)

 

***
разбрах че си
мълчание
когато още с първия поглед
каза че ме обичаш

 

живея на ръба
на нечий поглед
където сълзата граничи
с премигване
и се стъмва първо
отвътре

 

***
колко струва
една тъга
взета назаем
и колко често
бъркаш името си
докато се опитваш
да я забравиш

 

***
обичаш ме само когато си тъжен
с всяка усмивка
умирам все по-твоя

 

***
знам че има бог
защото е последователен
в мълчанието си

 

сълзите ни
напояват леглото
хлябът облизва
пръстите които го разчупват
тази сутрин вместо изгрев
гледаме отделянето
на любовта от тялото

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Графити

Тази нощ
някой
се е промъкнал
в сърцето ми
и го е нарисувал
с графити.
Мен и теб
във
райската
градина.
Ябълката
е все още
там.
И само
небето
знае
какво
ще се
случи.

 

Отмъщение

Очите ми –
зрели
черници
откъсни
да
оцветят
тишината
в тебе.
Ден и нощ
по света
да те гонят
докато
накрая
ми ги
върнеш
прогледнали.

 

Смисъл

Ти си моето
летище.
Светиш в мрака.
Тук посрещам
и изпращам
всички мои
желания.

 

Пространство

Отвъд теб
е само
сянката
на вечността.

 

Смърт

Мене ме
няма.
Във теб.

 

Снежинки

Дългият път
на снежинките –
от небето до земята.
Как само коронясват
в края шипките принцеси.
Дългият път на думите –
от теб до мен.
Натрупват пред прага ми
пластове диамантено небе.

 

За теб

Бих ти
дала
даже сянката си.
Да я зазидаш
в основата
на чешмата.
Там при
белите череши.
Така ще
бъда
завинаги
твоята
вода.
И напролет
вятърът
ще навява
цветовете
в мен –
бледорозови,
почти
прозрачни.
И аз ще се
стичам в
теб
като
спасение.

 

Туптене

През
милионите
вечности
ще те настигна.
Забравих да
ти кажа нещо
много важно:
извивките
в сърцето ми
са те запаметили.
Всяко туптене
е повторение
на теб
във мен.
И заедно,
само
заедно
можем
да летим.
Аз в твоето небе.
И ти в моето небе.

 

Предложение

Обича ме.
Не ме обича.
В сърцето
на маргаритката
видя образа на
майка си.
И се затича
по равния
селски път.
И го видя в
далечината.
Стои пред
къщата
и маха.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Любов по време на апокалипсис

и ако някой ден пандемията
почука на вратата ни
търсейки единствените хора
които не е заразила
ние няма да се уплашим
и ще я поканим да влезе

тя ще се нахвърли върху нас
ще открадне сетивата ни
ще ни остави без обоняние
вкус слух и зрение
и с дяволска усмивка
ще си тръгне мислейки
че ни е убила

тогава ние ще допълзим
в мрака ще докоснем
своите тела и ще докажем
че с едно едничко сетиво
дори и в края на света
само любовниците
побеждават
смъртта

 

Welcome to the jungle

бъди хамелеон
веднъж ми рече тя
а аз си помислих
че ако го направя
ще стана като нея
вечно променящ се
и криещ своя облик

не мерси казах й аз
моят истински дом
винаги е било небето
след което разперих
криле и я оставих
сама на земята

 

Математика на отсъствието

когато бяхме заедно
ти ме научи да събирам
красивите спомени
да изваждам негативните
мисли от главата си
да умножавам миговете
щастие изпитани с теб
и да деля сърцето си с твоето

математиката обаче никога
не ми е била силен предмет
може би затова така и не успях
да реша уравнението
с милионите неизвестни
на нашата раздяла

 

Пиеса

всяка една бутилка
която той счупи
беше аплодисмент
за театъра който
тя му разигра

 

Каталог на самотните души

7-годишно момче търси момиче
с което да събира покемони
16-годишно момиче търси момче
с което да се целува в парка
24-годишен поет търси муза
с която да бъде завинаги заедно
33-годишна жена търси мъж
с работа апартамент и кола
50-годишен мъж търси жена
която да му бъде любовница
67-годишна баба търси дядо
който да цепи дърва през зимата

има толкова много самотни души
а няма нито един сватовник
който да им намери
подходящите половинки

 

***

Свети Валентин.
Изоставено мече
се прегръща само.

 

Творческа криза

той искаше да стане художник
беше превърнал таванската
си стая в малко ателие
и там прекарваше часове
наред с любимите си учители

сутринта посрещаше изгрева
с Моне на обяд играеше
карти със Сезан в следобеда
свиреше на китара с Пикасо а през
вечерта броеше звездите с ван Гог

липсваше само онази жена
която да забрави на слънце
сандвича му с камамбер

 

В сигурни ръце

снощи се напих
но този път
наистина безпаметно
защото исках поне
за малко да забравя
колко много те обичам

на сутринта се събудих
и се огледах
всичките ми вещи
бяха изчезнали
телефона
портмонето
ключовете
часовника
тефтерчето
не след дълго ги намерих
тогава обаче
се пипнах по гърдите
и разбрах
че сърцето го нямаше

усмихнах се
поне едно нещо
бях оставил
в сигурни ръце

 

Plovediv

този град е като паяжина
и в която и посока да отида
спомените ме улавят в своята мрежа

Централна поща все още пази
първите думи които си разменихме
масите в Дървеното потрепват
от целувките и прегръдките ни
а улица Мадара и до днес
не иска да пусне ръцете ни

и докато телата ни пишеха
поезия между четири стени
фонтаните в Градската градина
ни посвещаваха всичките си песни
катинарите на Гребната база сами
се отключваха и потъваха в срам
а Света Петка всеки ден се молеше
да останем завинаги заедно

този град е като паяжина
и всеки път оплитайки се в нея
аз превързвам своята рана

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

***
Когато съм на 30
искам да имам дете с очите на баща си.
Но дотогава има още 9 години,
още 9 кръга от Ада.

 

***
идеалната жена
била с червена коса
в твоите очи
дори кръвта ми е синя

 

***
в лилавото море
на нашите завивки
безпомощно
се давя всяка вечер
държа се за теб
като удавник за сламка

 

***
така е в любовта
когато има турбуленция
не отваряш вратата
да си тръгнеш,
защото ще умрем и двамата.

 

5 нива на скръб

отричане /от себе си/
ярост /към другия/
сделка /с дявола/
депресия /или няколко/
приемане /на поезията/

 

***
бяхме на по двадесет години /5 по 4/
живяхме в доста малка стая /5 на 4/
за жалост ме обичаше пак толкова
5 за 4

 

***
Нямам какво да ти кажа – ми каза.
Обичам те – си замълчах.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Левски Г

В гетото на дякона
На стария таван
От вар
Чиито дупки от мизерия
отразяват сенките в себе си
В шест лилави цъфнали очи
Увили двете си тела в чаршафи от лайна
Там виждах хилядите образи
На хора край огньове
Съблекли от плещите си
Кожите на роби
Но мисълта ми ги жигоса
И сенките им отново ги погълнаха
и от единствената здрава крушка се
Излъчи
Сътворението –
От Господ чак до Бог

 

Шопска салата

хайку на гърдите ти, трицветна жено
там пише:
харакири – кръв изстинала
мащеха в бяло
и черво от мухъли –
зелено.

 

* * *
Смъртта ми е близо.
Направи си арфа от гласните ми струни.
Набучи отгоре сърцето ми.
Докато танцуваш над ковчега ми,
посвири на нея.
Тя ще ти каже всичко,
което приживе
ме е задушило.

 

***
Откъсни лицето от главата ми,
искам да пипна голите си, кървави мускули
и да усетя как пари,
искам да посвиря на нервите на челюстта си
малко весели мелодии
и да поздравявам хората
по улиците
с песента на истината,
докато им се усмихвам,
и вместо шапка – да им свалям скалпа си.
Съблечи и останалата ми кожа,
закачи я на стената пред леглото си,
и после ме хвани за ръка,
и потанцувай с мен,
докато стържеш месото ми.

Искам да остана само по кокали,
искам да остана само по череп,
нека вятърът ме свири по-добре.

 

* * *
Трупът е седнал удобно на дивана
и натиска клавишите на
космическото устройство с интерес.
А кораба майка отсреща седи
и го превключва.
– Боже, колко много мухи има в душата ти –
замисли се по едно време трупът.
От черната кутия излезна клоунска глава
на пружина:
– Господ е един.
Да нямаш други Богове освен мене!

 

Малката кибритопродавачка

Три клечки кибрит –
по една за отца, сина и светия дух.
От замръзналите крака
се издигат пари
ампутирана вяра,
в които пее гласът на старата жена:
– Отрежи и другите си крайници, чедо,
позволи ми да живея в тебе.
Дай на истината да те сгрее.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016