Айча Заралиева – Най-сладкото престъпление

***
Ако си третия –
или си излишен,
или носиш късмет на всички.

 

***
Най-сладкото престъпление –
да гледам сълзите ти,
докато бърша своите.

 

***
Луната я няма вече –
от толкова снимане,
светкавици,
фотошоп,
тагване
и други съвременни методи
за инквизиране
на личното пространство,
си събра всички кратери
и се премести
в друга планетна система.

 

***
Бягам.
Всяка нощ насън.
По улици,
които не съм виждала.
Прескачам огради,
стени,
покриви.
Тичам между теб и себе си.
И това е най-страшното
разстояние.

 

***
Сънувам те
твърде често –
всяка нощ си там,
където ти е мястото –
в сърцето ми.

 

***
Пропускам изгревите,
а залезите се сливат с клаксони
в тъмната паст
на софийските сиви вечери.
Чувствам се мъртва,
сякаш стъклена преграда
ме дели от живота,
който градих с години.

 

***
Да носиш винаги чадър
е очакване
на цялата вселенска гадост,
която просто
ще се стовари на главата ти.

 

***
Преследването на цели,
обещанията,
безсънните нощи
и всичко прочетено
се оказаха безсмислени
като вярата в Дядо Коледа,
Кинг Конг
и това, че си ме обичал някога.

 

***
Дълго редя този пъзел.
Все ми липсваха парчетата,
изядени
от странни хора,
чужди кучета,
гадни хлебарки
и други представители
на българската фауна.

 

***
Няма кой да изпее
стиховете ми,
които не са новаторски,
нито академични
или поетично-социални.
Продавам ги,
но никой не купува.
Пазарът е несиметричен.
Всеки в тази държава пише.
Няма кой да изпее
мислите ми,
които стават толкова
оригинални, щом ги консервирам
с водка.

 

***
Мислите ми са като блузи
на разпродажба.
Лакомо ги купуват,
без дори да са ги прочели.

 

***
С трескави пръсти
отгръщам страницата –
сякаш животът ми е гнусен жълт вестник
и вече ме е срам
какво още мога
да науча от другите
за себе си

 

***
Тя лекува бавно
и сигурно е много ефективна,
ако търсиш
радикално лечение на живота,
който си пропилял.

 

***
И цялата ми обич
не може да промени фактите,
религиозните различия,
годините и обещанията,
дадени на други.

 

***
Ще ми липсват
ръцете ти.
И устните.
И усмивката в тъмното,
докато ме събличаш
на път към сънищата ми.

 

***
Твоите луни те отразяват –
всяка нощ
ръцете ти повтарят контурите им,
кратерите,
сълзите,
отпечатъците от любов
по тъмната им страна.
Твоите луни са миналото,
заради което
те обичам.

 

***
Всички ветрове
са умален модел
на вселенския стремеж
за подредена хаотичност.

 

***
Мечтая си за работохолизъм,
за нужда от удовлетворение,
за пропътувани километри
и други нематериални удоволствия,
неща, от които да се изправят
косите
на всички разумни родители,
очакващи децата им
да работят,
за да ги гледат,
щом остареят

 

***
Всичките ми проекти
отлежават дълго
в кътчетата на съзнанието ми –
неподходящи
като пластмаса
за ферментиране на вино,
вкисват.

 

***
Понякога съм тъжна
просто така –
защото нямам мъж,
на когото
да посвещавам сълзите си.

 

***
Първият сняг
е като обещание
последните ти целувки
да останат завинаги
в миналото.

 

***
Обичам те.
Достатъчно,
за да си тръгна завинаги.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Иван Такев – Безобразно е да идвам

***
безобразно е да идвам
неприлично весел
облечен в цветни дрехи
на погребението
на любовта ни
но ти дали видя
старата ти снимка
в едната ми ръка
а в другата
пистолет и удивителна
краят на моята агония
пътува в черен „Royce“
и лишена от помпозност
ще пристъпи тежко
по червения килим
на самотата ми

 

***
забивам средния си пръст
във вагината на сърцето ти
очите ти поглъщат с топките
надървеното ми съзнание

 

Ерес

закърмен с вярата
дете на Бога съм
но защо
всяка вечер
паля свещи
във краката ти
и се моля
за живота си

 

***
не умея да съм черно-бяла снимка
на нощното ти шкафче
или книга
препрочитана откъслечно
когато снегът във теб
натрупа пред прага
на вратата към сърцето ти
и няма как да бъда глътката вода
която праща кошмарите ти във отвъдното
защото превърна любовта ми в алкохол
когато среднощната ти лудост
събудена от нежността ми
и магарето завързано на двора
на крехката ми вяра
изчука изкривената усмивка
на непознатия пред блока
– Господи! – научен съм единствено да вярвам в теб
и да те обичам
като детето изнасилвано
по домовете за сираци

 

човеци
с очи на вълци
във времена дамгосани
от липса на сетивност
оглозгаха сърцето
до въздишка
за да се превърна
във войник оловен
а ти в изгоряла
балерина от хартия

 

НЕцензурирано

путката ти
с дъх на зрели праскови
отсича корените
на дървото
на живота ми
поне за още тек
искам да умирам
бавно в теб
изпаднал във нирвана
от вкуса на соковете ти

 

***
страхът от обвързване в теб
е огърлица
от голите тела
на мъжете които разплака
увиснали заплашително
на врата на вярата
изгубена с девствеността
която запази до вчера

 

***
разказваш ми
за силните си чувства
за крилата
които дава любовта
говориш за насекомите в стомаха
и за това как се сливаш с мен във вселена
кукло ослепя ли
погледни в очите ми
да видиш
как изгубих себе си
от саможертви
а ти ме татуира
от главата до петите
с болка

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Валентина Йоргова – Паралелните вселени

***
Изневерявам ти
със себе си.
Само тази любов
е по-силна
и е завинаги.

 

***
Паралелните вселени –
в едната се обичаме,
в другата не се познаваме.
И все е вярно.

 

***
Всяко тръгване
е безсмислено,
ако не пристигам
в теб.

 

***
Истината плаче,
щом я погледна
смело в очите.

 

***
Удави се
в очите ми,
ще изплувам
в сърцето ти.

 

***
Да измълчим света,
да онемее.
И без това ме разбираш
без думи.

 

Талант

Да докоснеш
без да си докоснал.

 

***
Една целувка
придърпва втора
и докато устните
се изнудват,
сърцето губи.

 

***
Направи ми
снежен човек
да видя дали
е по-топъл от теб
на допир и чувство.

 

Гара

Влакът
ти отнася сърцето,
за да го приближи.

 

Театър

На сцената –
история,
на всяка седалка –
друга.

 

***
Връзвам въпросите
на възел,
думите стърчат самотно
в краищата.

Отговорите са ножици.

 

***
Не всичко е било,
каквото е изглеждало.
Не всичко е изглеждало,
каквото е било.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Кева Апостолова – Втора среща във ФБ-хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин

 

(фейсбук интервю/facebook interview на тема НСП) (първата среща е постната на 22. 09.2016)

1. Друга година сме и въпросите ще бъдат по-други от миналогодишните, още повече, че темата има вече история. Изчерпа ли се първият манифест, свърши ли той докрай своята работа, осъществи ли разпознаването от другото, та си написал втори?

– 3-годишната ни дъщеричка вече казва „Искам друг(а, о)“… мама, татко, гисвитка (бисквитка). И аз искам друга година. Да, Нова социална поезия вече има история, макар да не е навършила още половин година. Първият манифест ще се изчерпи, когато закрием купона, далече сме от това. Втори манифест има, защото НСП е авангардистко движение, което се развива чрез пряко манифестно позициониране в литературното поле. Убеден съм, че ще има и следващи манифести, но учредяващият е един и ще остане такъв – неизчерпан до обявяване на затварянето на кепенците на движението.

2. Всеки член ли на НСП може да пише манифест? Ако такава либералност е сполетяла литературата ни, кой манифест ще бъде „кучето-водач” или ще се премине на „сибирски впряг”?

– Аз съм всеки член на НСП, ако перифразирам един Голям поет, и като всеки член написах втори манифест. Ние сме и ние пишем манифести. Решихме да не подлагаме „Манифест на лошия вкус“ на подписване, защото смятаме, че процедурата на подписване има учредяващ характер. Кучето-водач ми навява асоциации за воден незрящ, „сибирски впряг“ е супер, хлебниковско е.

3. По едно време из живота на НСП във фб запомних секунден пост, в който иронично се предлагаше Нова социална поезия да се казва Нова асоциална поезия. Тогава абревиатура би била НАП – като онази на държавния НАП! Споменавам това, защото още не мога да съм сигурна, че думата „социална”, в чиято специфика има много предразсъдъци, се чувства добре. Всъщност, трябва ли на тази дума изобщо да й е добре в поезията на НСП?

– Секунден и велик пост с автор Васил Прасков. За разлика от теб не възприех поста му като ироничен, концептуален е. Мисля, че аз се избъзиках с НАП, с ясното съзнание, че работата е сериозна. Изходната идея на Нова социална поезия е тъкмо да се изземе банализираната, приватизирана, открадната дума „социална“ и да се възкреси – това, което прави всеки авангард с думите. Докато зад думата „социална“ има етическо устояване, възкресението ще продължава. Но всеки етически акт е в основата си асоциален – между аз и Бог, в крайна сметка. На думата „социален“ ще й е добре в НСП, докато зад нея има, стои асоциална етическа субстанция, гарантираща продължаващото възкресение.

4. Напоследък се натрапва невнимателното отношение към публиката/публиките, чиято функция е важна, защото човек не сяда често да чете поезия случайно. Пренебрегва се вдъхновяващата й роля, нейния принос за нови творчески реакции на пишещите. Намирам това за проблем в комуникативна посока. Съсипана от социални тежести и политически разочарования, публиката търси комуникация, а не остроумни опозиции, репликирания, нервни, високомерни постове. Коментар?

– Искаш да кажеш, че усещащ такова отношение към публиката от наша страна? Би било наш провал, ако е така, защото знаеш, че възникнахме тъкмо като комуникативно случване във ФБ. Въпросът е какво е внимание към публиката: чесането зад ушите, практикувано от Големия поет? Лично за мен публиката е вдъхновението на поемането на риска да не й се харесаш. Съпротивлявам се да приема, че публиката ни е съсипана – винаги си я представям като яка пичка, която постоянно бива убеждавана, че трябва да са мили с нея, защото тя има проблеми. Това в основата си е неуважение към нея, тарикатско неуважение. Нашата публика е яка, възбуждаща пичка.

5. НСП не купува, не продава, не плаща наем, консумативи, производство, тиражи, разпространение, заплати, хонорари, защото е в щедрото царство на Марк. Това е невиждан (до скоро фантастичен) начин да се разработват и защитават нови идеи за духовна власт. Капиталът на самия списък на авторите, подкрепили НСП, в който четем топ имена на съвременната ни литературна култура, постванията и шерванията на преводни поезии, различни модели на поведения като четенията и публикациите на поетите, са вече ваша запазена марка. Как мислиш, активността (която в началото беше естествена, защото трябваше да се вкарат „девет месеца” в месец-два), сега не се ли нуждае от разтоварване, от времево регулиране, от някаква подреденост със заредени форми, които да бъдат обратно на спонтанността и да предизвикват нови очаквания?

– Страхотна дефиниция на Нова социална поезия! Така се родихме, ще държим на това родилно петно, което е нашата гаранция за свобода във всеки момент да извършваме атентати срещу статуквото. Опитваме се да регулираме тази свобода в ритъма на списанието ни – месечно, но пълнещо се обикновено всеки ден, представяно в края на месеца с четене на авторите в броя. На 27 януари е представянето на Брой 2. Ритмизиращо регулиране без нормализация. Заповядай!

6. Благодаря ти, идвам, чакам само адрес и час. С какво е привлекателен т. нар. лош литературен вкус, та се изучава и научно? При четенето от значение е читателската личност и нейният съзнателен избор. Аристофан, Бокачо, Алън Гинзбърг, Керуак трудно биха били българи, но успокояващото е, че първите двама ги има много в нашите народни песни.

– За мен лично лошият вкус е привлекателен с това, че аз го въплъщавам, от Sex Shop. Скоро ще направя четвърт век в писането на поезия и не съм открил по-освобождаващо нещо от лошия вкус. Винаги се шокирам, че има хора, които споделят лошия ми вкус, усещането е страхотно. Макар че е трудно Сабоурин да е български поет, или поне поет, пишещ на български, не е невъзможно изглежда.

7. Дали пък поетът не трябва да се занимава с описание на билки и тяхното прилагане, за да се хареса на всички? Но той всъщност това и прави – ето чета Ани Илков, Златомир Златанов, Кирил Василев, Владимир Сабоурин, Васил Прасков, Владимир Левчев, Белослава Димитрова, Марианна Георгиева, Ивайло Мерджанов, писателят Милен Русков и още от „списъка”, и още…

– Правили са го големи поети, сещам се за Теокрит, който съвсем не е толкова сладникаво идиличен, колкото го изкарват наследилите жанра му. В началото винаги е суровото описание на билки, после идват тъжните хербаризатори, те се харесват на всички. Истинските билкари са сурови, некомерсиални, не ти тикат билките си под носа, чакат те да спреш пред тях, да ги заговориш ти.

8. След кроткия ритъм в последните три десетилетия на литературни стандарти, верни на себе си, НСП буквално избухна. Закономерност или случайност? На какво е наследник това избухване?

– Анархистична закономерност. Бунтът е неизбежен. Наши майки са българските анархисти от Миларов до Вирхов.

9. Има ли още празни места в НСП?

– В анархистичния бунт всички места са празни, защото очакват индивидуални самозапалвания.

10. Има ли рискове идеята НСП да бъде пометена от властващи техники?

– За да бъдеш усвоен от властваща техника, се изисква да се продадеш, изрично заявявайки волята си да бъдеш купен от предлагащия най-добра цена. Най-добрата цена в България се предлага от мафията и нейната държава. Но Нова социална поезия е религиозно-анархистично движение, чиято единствена опция при покупко-продажба е да престане да съществува.

11. Понеже идеята НСП е все още с непознаваем характер, но със заявен подвижен хоризонт и антипозиция към финансова „колонизация” на парично бедни култури, има ли тя и друго лице, какво да очакваме, какви „операции”?

– Нашата операция от самото начало е разбутване на лайната. Продължаваме напред с операция разбутване на лайната.

12. Освен поет, ти си и университетски преподавател. Как виждаш бъдещето на българската литературна система?

– Бъдещето на българската литературна система е функция от подготовката на номинацията за Нобелова награда на Големия поет.

13. И два лични въпроса. Как се пишат и издават две силни поетични книги (Работникът и смъртта и Розата на Рая) в една и съща календарна година? Какво стои зад тази реалност? Има ли „включване” в нещо мистично?

– Личен поименен отговор: Сирма Данова, Йона Сабоурин, Хесус Сабоурин, Нова социална поезия.

14. Защо в името Сабоурин има буквата „о“, щом тя не се произнася?

– Непроизносимото име, следа от непроизносимото име.

К.А.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Иван Димитров – Потъване

Потъване

                                  На всички българи.

Ние всички бавно потъваме,
устремени към безмълвна бездна,
вкопчени в счупен кораб,
към който ни е вързала съдбата,
но май сами се вързахме,
не знаем всъщност,
тука има само неотменност,
а небе отдавна няма,
само чезнеща повърхност на морето
ни припомня светлината
и сподавени лъчи на слънце,
удавили се като нас,
нетоплещи плътта,
но стоплящи искрящите ни спомени.

Кога корабокруширахме? Не помним.
Какво се случи? Как? Защо?
На всичките въпроси отговаряме с въпроси.
Даже често спорим с гневни погледи,
с укоряващи бълбукания, с ядни жестове.
И ясно е до скърцане със зъби,
че всеки е виновен,
че виновен не е никой.
И така потъваме на кораба без капитан,
на който капитан сме всички
и това ни връзва още по-жестоко,
щото ние носим отговорност,
ние падаме се тежестта,
която с устрем тегли ни към дъното.

Откога потъваме? Не знаем.
Времето е наше, но изчезнало,
потъваме от месеци, години,
векове, епохи. Може би секунди?
Обрасва корабът ни с водорасли, миди,
а обрасваме и ние, и водата ни разяжда.
Сприятеляваме се вече с риби.
Откъде сме дошли сме забравили даже,
а какви сме били е опасно да мислим.
А мислим преди всичко за дъното,
желаното, заветно, скъпоценно дъно,
за трепетният край на нашето потъване.
Надеждата ни лъже – дъно няма,
всеки път, когато го достигнем и отдъхнем,
това оказва се мираж, измама,
с всяко дъно идва нова дъно.
И потъването продължава
и защото чувстваме се грешници,
започваме да мислим: адът няма дъно,
адът е пропадане в безкрая.

Някъде в началото се утешавахме
с неизбежността на нашето умиране,
с логичността му. Но каква логичност?
Ние сме в абсурда – живи мъртъвци,
безплътна плът, душа бездушна.
Е животът тука не е същия,
но все пак е някакъв живот, живуркане,
навикнахме да дишаме без въздух,
да съществуваме без слънце,
да спим без сънища,
дори заглъхнаха мечтите
и тука има някакво спокойствие,
отнесеност, мъгливост има.
И какво? Потъваме. Нима сме първите.
Не сме! И други има. И ще има.

Всеки сам потъва в себе си,
откъсва се от другите, забравя ги.
Отплува в своята безпаметна унесеност.
Но има сепвания, дето нарушават
равновесието, уталожило се между нас
като воал, като завеса. .
Има я вината за потъването
и тя разрязва ни, разпарчетосва ни.
И тука лъсва чиста злоба.
Озлобени от съдбата озлобяваме се помежду си,
От себе си се озлобяваме и това е страх и ужас.
И се караме и псуваме, и боят е зад ъгъла,
но там стои, усещаме го, отричаме го,
но понякога ни идва да го приветстваме.
Така потъваме, но заедно, дори и гордо някак.
Проклинаме съдбата си, но усещаме и сладост,
обожаваме това, което мразим.

А понякога се случва някой се бунтува,
полудява сякаш и се пуска от веригите,
жадува светлината, птиците, горите,
иска топъл въздух, нарушава пакта ненаписан
и опитва да отплува към звучността на дните,
към пеещи пространства, към къпещ вятър,
към света, в който има време,
има бъдеще и минало, че и настояще. .
Отскубва се. Оттласква се. Потегля.
И полита бавно, и напуска кораба.
Но неизминал още много разстояние,
политаме и ние, но политаме с вериги,
и го хващаме и връзваме, и връщаме,
и му се сърдим. „Всички!”, сякаш викаме
в безмълвието на океана. „Заедно!”
Нали сме капитани и не с вериги,
със себе си сме вързани,
и корабът е наш, потъването – общо.
И няма друга наша вяра,
докато потъваме в безверие,
в безпаметност, в невежество
освен една, че заедно потъваме
в предопределеността на собственото си потъване.

Така потъваме – закотвени в потъването.
И вече няма други мисли, чувства и идеи,
освен това, което с болка виждаме с очите си,
освен това безвремие, това бездъние,
пустотата пуста, разрушената разруха,
която обитаваме, която ни е дом,
която мразим и обичаме,
която псуваме и хвалим,
която ни гневи и умилява.
Ние сме съставна част от нея,
а тя ни е съставила и тя сме ние.
Така потъваме във безутешност.
Закотвени за своя кораб,
във своята закотвеност закотвени.
Закотвени в тази наша заедност
в съпреживяването на провала.
И никога не ни е хрумвало,
че можем да изплуваме,
но само заедно.

07.11.2016

все още хора, но вече без мярка

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Денис Олегов – Родени в калта на крайни квартали

***

Родени в калта
на крайни квартали
кретат по течението
с растящ нихилизъм.
Без право на избор,
без право на глас!
С главите наведени
покорно овцете
прохождат под строй
на паша в обора.
Здравей, бъдещо стадо
на чужди подметки!
Растящи роботи
работят ратайски
с робското рало
за рицарска чест.
Смирено бълнуват
мистични химери
в безкрайния делник
на пролетариата.
Винтчета от машина
Рутинно разядени
свършват начално
в калта.

 

Цирк

Евтин спектакъл
под шатра небесна.
Усмихнати зрители –
болни пациенти
Потъващ е корабът
без капитана,
оставил кормилото
в чужди ръце.
Жалки аплаузи,
зрелища, хляб
на фона пластмасов
загинал морал!
Зрители? Всъщност
са пътници същи
на кораб потъващ
във пропастта.
А спасители спят
в цирка безгрижно,
блажено заляти
от клоунски шеги.

 

***

Жълта сухота
по сивата земя.
Равнодушие.
Бездушие.
Само материя.
Дълбок сън
на ценности
духовни.
Хора затворени
в главите си
мъртви в душите,
които не познават
актьорската игра,
празните слова,
нелепата лъжа,
фалшиви отношения!
Сами вървят
по безкраен път
на борбата
със себе си!
Но често губят.
Превърнали се
в корени
изсъхнали
като света на материята!
Дяволите плачат
за ангелите
на Земята!

 

***

Пропагандата прелива
в Големия потоп,
погубващ идеалите.
Мозъчно промити
удобни елементи
властват над
смачканата свобода.
Плащаме с душите,
за да оцелеем
в анархията на
джунглата – пазар.
Справедливата система
почива на нарушенията
на нашите права.
Всички сме равни
пред единствения закон –
на подчинението!

 

Звезден прах

Северното изпарение
на милион съзвездия.
Задушени пространства
сред образи безчет.
Поход далечен
към космоса син.
Отровно задавяне
със звездния прах.
Пурпурни облаци
размиват ума.
Горе в съзвездията
безброй светила
тайно се молят
за глътчица въздух.

 

Черните сенки

Черните сенки,
затворени в клетки
мрачно, отчаяно
гледат встрани.
Минувачите сиви
в кръг обикалят,
бледо описани
с дъх на мастило.
Лидери цветни
от върховете
воля нареждат
с болка и кръв.
В миг разрушава
някой стените.
Трие от картата
типове хорски.
Аури лилави,
излезли от рамки
рисуват картина
на новия град.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Николай Бойков – Възхвала на поезията

 

на Яница Радева

 

След като ни оставиха в ръцете на поезията,
както ни каза откриващата събитието,
водещия събитието призова поетите
да прочетат нещо от себе си,
след това започна разговора
в ту стихващата, ту прииждаща глъч на разговорите на присъстващите отзад,
по едно време погледа ми попадна на един от книжарите,
чернокос, късо постриган, строен в бялата си тениска и дънки, с невинна еротичност,
събираше с поднос в ръка чашите от изпитото вино,
навеждаше се, дънките се опваха по стегнатия му задник,
после заставаше зад бара леко извил снага,
междувременно говореха за приятелствата, за времената, за превода
(бил като изкуството на артиста, влизаш в чужда кожа, отказал се от себе си даваш глас на
чуждия поет, не цитирам по памет, преразказвам по смисъл),
за пъпката, която разцъфвала и листчетата ставали самостоятелни
(листчетата имат смисъл, имат живот само в заедността на цвета, бих вметнал),
за труда на поета, който бил тежък като труда на миньора, даже дори по-тежък
(помня, когато бях товарач на камион, първите месеци се прибирах каталясал, не можех нищо
да правя, лягах, лежах в изнемогата, заспивах, после сутрин се будех и пак почвах товаренето
на железните каси с пресни яйца в камионите, иначе пиша ли, пиша, сякаш от само себе си,
леко, както дишам и крача вслушан в гласовете на биващото, както вървя и събирам пера от
ангел, макар и някои да разберат това буквално),
за имала ли сила поезията да променя света,
за това, че са си изкарвали хляба не с поезия, за да бъдат свободни, да са себе си в поезията,
междувременно журналисти записваха разговора, фотографи фотографираха, една издателка
сновеше и подаваше тук-там по някоя от издадените в издателството ѝ книги, един поет го
рисуваха, други двама пред бара закриваха гледката към книжаря (единия нещо много
обясняваше на другия), четвърти поет напето прекоси залата, минаваха хора, поздравявахме
се, потупваха ме по рамо, по едно време от първите редове изшъткаха на приказващата задна част,
накрая един от питащите (критик) поиска все пак да се отговорело на въпроса му,
не си ни слушал, отговориха му,
поезията е истината, поезията е в истината, поезията е гласа на истината
(не цитирам по памет, преразказвам по смисъл)
(или навярно истинноста)
облякох се, зърнах на един от рафтовете книгата си стихотворения с биография редом с Кой
си, какво си?, Тази змия, Безпредметно битие, От небето до земята, Моето твое сърце
(нека нарочно сгреша в едно едни две съпринадлежащи си книги) и други, стана ми приятно,
поразлистих я, попаднах на скритото цитиране по Йован Христич в превод на Светлозар
Игов, ще го цитирам отчасти по памет: приятелю, повярвай ми, аз съм само гост, който
идва, потропва на вратата и си отива, и не оставя след себе си нито глас, нито
потропване, нито дума, която да го спомене,
и поех нататък в студената нощ с видението на книжаря в дънки и бяла тениска,
как държи в ръка подноса, как обикаля масите, как събира празните чаши, как застава зад
бара извил снага.
Недокоснат, нелюбен, незван.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Жара Гавран – Алиса в страната на червеите

Пролет е!
Сезонът на лудите.
Алиса, както винаги реши да се изгуби
и хвана черният вожд под ръка.
– Виждаш ли голия охлюв там –
пропя вожда – затам сме се запътили. Хайде, ела!
Засмя се по детски Алиса:
– Не, сега време е за игра –
да се спуснем по спиралата
на този с черупката!
– Ах, Алиса, ама че си една… –
и те наистина се спуснаха, пързаляха се,
въртяха се, смяха се, посетиха всички чудни светове,
които предлагаше един обикновен охлюв, стигнаха чак до центъра,
и там заедно танцуваха танго, и се взривиха,
и пак се върнаха в началото, и отново повториха всичко,
и така цял ден.
– Алиса, време е да си ходим, свечери се – притесни се вожда. –
Не си пила червеното хапче, настава мрак! Ще стане беля…
– В никакъв случай – каза Алиса –
Омръзна ми от твоите индиански суеверия! Аз съм голямо дете!
Знаеш ли какво –
даже ще пия от синьото – бръкна в кутийката си и го изгълта набързо.
– За Бога, Алиса…
– Бог няма, Бог ще станем ние сега, през другото време
Бог е на паша с останалите крави.
За миг земята се разтресе, загърмяха светкавици.
– Алиса, ще настане потоп – но тя не го слушаше,
тя беше вече двойно по-могъща, издърпа го здраво
и пак се пързулнаха по спиралата на охлювената черупка.
И така се въртяха отново, и отново, в бясна еуфория,
докато не започна да се съмва и силите й не заслабнаха постепенно…
…и изведнъж се озоваха в един подземен лабиринт от тунели.
Там копаеха безспирно,
неуморно се трудеха,
милиарди червеи –
някои – сини, други – червени,
трети – жълти, четвърти зелени,
тук таме и по някой лилав,
въобще във всички цветове на слънчевия спектър,
само дето там нямаше слънце, а тор.
Слънцето беше в косите на Алиса,
затова и вожда бързо ги прикри с черните си пера.
В същото време Алиса гордо пристъпи напред и изкряска:
– Аз съм Алиса – слънчево дете, а този с мен е индиански вожд – един истински пророк – вождът обаче се сливаше мрака, и никой не го забелязваше. –
А, вие кои сте, червеи?
И всички отговориха вкупом:
– Аз съм роб от девет до пет.
– Какво е да си роб?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Какви са мечтите ви?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Какви са децата ви?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Каква е душата ви?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Коя е вашата истина?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Ама вие друг отговор не знаете ли? – Започна да се дразни Алиса.
Само един лилав червей се осмели да отговори:
– Минал съм през всички цветове на дъгата,
когато бях червен – хладилникът ми бе пълен,
но душата ми празна,
когато бях жълт, бях малко по-земен,
но пак мислех пари как да изкарам за плазма.
когато бях зелен, бях гладен,
но се реех в полята,
когато бях син, ме зовяха мечтател,
и замеряха ме с камъни по главата.
Сега съм лилав и богат съм
на земни и божествени истини,
но какво от това –
наемът скача, животът поскъпва,
мечтая за бунт, свобода,
но в никого нищо не тръпва,
жената е бясна,
децата ме мразят,
че храната на масата не била никога прясна,
че съм давал на всички през мене да газят,
и туй било само в тяхна щета,
че вместо играчки, компютри, почивки, и вещи,
съм искал да им давам душа.
– Кажи ми, звучиш като поет, а твойта истина каква е?
– Аз роб съм от девет до пет.
В миг Алиса се разяри и метна черните пера на вожда,
косите й заблестяха,
и всички червеи се стъписаха,
но тя май им дойде твърде ярка,
и те вкупом се хвърлиха върху й.
Тя закрещя от ужас,
но никой не чу писъците й, дори вожда,
и оргията от червеи я уби жестоко,
и смаза бързо.
От тялото й стана тор,
от тази тор се роди нов червей,
и той започна примирено да работи.

***
А вожда тихо зарида…
Да удави всички в потоп
все още той не бе готов.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Ружа Матеева – Живея на ръба

***
живееш като топка
завъртяна на върха
на показалеца
танцувайки
около себе си
не разбираш
колко боли
сгромолясването
от собствения ти
център

 

***
опита се
да излъжеш миналото
и се събуди
без бъдеще

 

***
някога загуби
любимия си часовник
в морето
оттогава
всяка нова минута
те дърпа
с тежестта на водата
към дъното

 

***
ако стъпиш назад
ще се спънеш
в празното пространство
и ще те хване
липсата ми

 

***
сърцето ми е меко
като игленик
с красиви топчета
отгоре
защото
забодените карфици
са думи
които те е срам
да погледнеш
от острата
страна

 

***
вдишах
твоето мълчание
като пасивен пушач
и се разболях
от говора си

 

***
разчитам знаци
които не съществуват
за бъдеще
което ме е отминало
още преди
да се родя

 

***
е
това е само механизъм
каза
тази сутрин
и по погрешка
сложи ръка
на сърцето ми
вместо върху
разваления
будилник

 

***
изумява ме
какво остава от теб
когато душата ти
е грешна запетайка
думите ти
разместено изречение
а мълчанието ти
страх от думите
ти можеш да ми покажеш
аз избирам
да не гледам

 

***
когато си сляп
мракът
е оправдание
да отречеш
съществуването
на светлината

 

***
стръмно е надолу
когато слизам от теб
и се препъвам
в сянката ти

 

***
не се сбъдна
единственото стихотворение
което съчини за мен
първата дума в него
беше
заедно

 

***
подпиши се
под всяка своя
гръмка дума
на прага
на умирането
тогава ще знам
че няма да те срещна
в следващия си
живот

 

***
за теб съм относителна
подобно на висока температура
забравяш ме
когато премина
но последното ми завръщане
ще бъде треска
с постоянна
амплитуда

 

***
една единствена
премълчана дума
е достатъчна присъда
за всички изговорени
преди нея

 

***
живея на ръба
на всяка категоричност
така няма път
който да съм извървяла
докрай

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Цвета Тодорова – Война

война

караме се,
дразним се,
когато аз греша
ти се извиняваш

когато единият обича
това не си ти

 

обещание

обещавам, че ще се уморя да те гледам
когато затворя очи завинаги

 

карта

знай, че където и да си
до мен
или на километри от мен

пак ще си по-близо
от всеки друг

 

намерих те

започнах да вярвам в истинската любов
едва когато я загубих

 

опция

естествено, че ще избера теб
ти си един, те много

естествено, че ще избера тях
те са много, ти една

 

кардиограма

казват, че надеждата умира
последна
моята е на командно дишане
с нисък шанс за оцеляване

 

нередност

извинявай, че не правя нещата
както трябва
и понякога се налага да се ядосваш

но ти се заклевам, че те обичах грешно
по най-правилния начин

 

здравей

обажда се миналото
ще ме намериш в папка
„пропуснато“

 

остани

следващия път
(ако има такъв)
искам да легнем един до друг,
да се прегърнем,
да се слеем
даже почти разменим
единодушно да си объркаме завивките

хаосът не е проблем
ако ти ми разбъркваш живота

 

двама

ти си всичко, което той не е
той е всичко, което ти не си

и не знам кое е по-лошо

 

***
нека приключим тихо,
кротко
без нищо повече

правилните думи
ги изхабихме в грешни моменти

 

„все някога ще умра“
все повтаряше,
а аз толкова го обичах,
че постоянно му крадях запалките

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017