Етикет: поезия

***
разпънат
между любовта и
тук
спасява единствено тъгата
копнеж в небесните градини

 

Неизбежно

Хвърли студа
върху шапката си.
И да се обичаме.

Хвърли вина
върху сянката си.
И да се обичаме.

Сгъни,
раненото време
във хвърчила.
Да се обичаме.

Сега
(когато слънцето е кратко).

 

Натура

дъждът гърми върху
чадъра ми

момиче се люлее
бясно

за да отреже
всичките сърца

 

Песни

„имам очи“
казвам

казват
„какво са очи“

песни на пустинята

 

Черешница

Във тази ранна утрин
земята благосклонна
ви отпуска.

Във тази ранна утрин
вин̀̀о се лее
между пръстите, кълни.
Във тази ранна утрин
страничен дъжд
вали.

 

***
тъй Ной
големите води преплава

в ковчег
от дървета прави
от дървета криви
сътворен

докато гълъбът излитна

 

***
вървя по залезите
един
два
три
….
постигнал руините
вложил сърцето си
се смалявам
и сянката се размива
искам да чуя гласа
като от много води

и да отговоря

 

Преминалия

Там,
морето е небе.

Обагря златото на есента
преминалия си сърцето.
Той не е лодка,
не е остров
и се топи като въздишка.

Отронена от някого
преди.

Да хвърли
собствена монета.

 

***
настръхналите гълъби
ще прибера от терасата

сега сме
аз
елха
и гълъби

и Коледа

 

***
това което ни събира и
дели

думите

подобно дялан камък
или въздух
градя и дишам
сън
лист
във листопада

 

преди

преди да ме

зачер-
кнеш върху
името си

чуй

дъждът вали

 

Всичкото

понеже има само

аз и аз

и само миг –

прегърната светкавица

всичкото е другаде

светли сияния

 

La Vita è Bella

От този свят се ражда
време – дъги от облаци
или от папрат.
И смях или тъга звъни –
блестящи утрини или здрачаване
от високи върхове.
Животът се повтаря
неизбежен и като смърт –
след клада – пръст,
а после цвете.
А колко други
ще говорят със звездите,
с пламнали ръце ще търсят
знаци. А ние, мила,
ще бъдем пръските
в това море безбрежно,
което винаги
обича.

Животът е прекрасен!

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Дом

Казваме
две различни думи
моя лява твоя дясна
вярна и невярна всяка
е на себе си
кризата на средната дума
някъде където е сънувано
да те хвана за ръка
да запълня пустотата стъпвайки
шумно и понякога
безшумно
но догоре с трепет
и да зазвъним
сякаш плъзгаме криле по ръб на чаша
и тогава цяла нощ ще разговаряме
с кръговите думи на кръвта
пъпа на годините и гарваните
по връвта на вълците и на
виелиците
всичкото
което ни е правило да сме
и никога по-близки от това
сестри

 

Светлините на Коледа

Докато си седя
на този все по-прозаичен
възел на моя живот –
Господ ще се роди,
вятърът ще проплаче
вътре
в нечия шепа
молбите ще светят като
монети
и все така ще е

свят, свят, свят си Ти, Боже

ударът на камбаните
трептящият пламък на свещите

свят, свят, свят си Ти, Боже

в очите на всички деца
ще се залутат ангели

И все така ще е.

На прозаичния възел в моя живот
ще си седя.
Може би кротко.
Може би просто ще
святкам и ще угасям
лампата…

 

Без

Декемврийската ръка на зимата се е
катурнала
хрумвало му е

се е опитал
почти успял
живял е като другите

нормален бил и духовит
запомнил тази поза
използва я
понякога

но някога
не е любимата му дума
угрозен

е без значение

дали пердетата ще дръпне
нощем

Няма да се срути
Няма да се разшири и
Няма да заплаче

Сам е.

 

Wrong River

Помня как
като пристъпихме в реката
една и същата течащата еднакво
имаше

Спомени от хлъзгави пъстърви още
неизвестни сьомги и разсънени блатики
имаше

Бистър пясък босите балончета
го вдигаха извирайки
нагоре имаше
течение

На излизане си куц и преговаряш
стъпките но патериците
на цялата ти памет
са сгрешени

 

***
Когато първо си простирал пръсти
по прозорците и те са ти
говорили
за недоплетените, остъклени връзки,
за чашите на счупените хора,

за протоците на целуването, че
замръзват
и между устните ни само лед и разстояния
забиват нокти в излазите,
но все повече са недостъпни
и все по-хлъзгав е кристалът на
мълчанието –

не вярвай на пейзажа колко дълъг е!
Ландшафтът на сърцето се огъва
и всички Кордилери са осъмнали,
преди дъхът ти да се замъгли и да се
върне.

 

Зелен чай и задъхана котка в неделната вечер

Тъгата тънък свисък на стъкло
Ако я затвориш ще се забие във вратата
Но Господ е немирник продължава
Да ни замерва с дребни камъчета
и прозрения…

 

Псалм на пътника

Пътуваше и беше жаден и не мислеше
за поезията за голямата депресия и
сухия режим о! сухият режим в
човешката реалност е реален той
бе жаден и пустинен искаше

да се оближе да се овлажни да се разплиска
по пода на раздрънкания автобус
да си намокри кецовете пръстите
му да набъбват напоени боб
е спондж и спондж е гъба
господи вода

Води ме към водата към дъждовниците
аз пътувам
и от засъхване дори не мога да заплюя
как да плюя
на поезията на голямата тъга на величавото
на тази суша в мен о! как о! дай ми

Дай дадеш ли ми ще се преглътна
ще го повърна много по-навътре в мене
тоз Големия шаманът с мокри кецове и
шамандури под очите той се смее
смее се и ме разглежда в отражението
на стъклото
как съм жаден и пътувам о!

Съм жаден за пристанища и пасбища
и долини
през сенките им как съм се домогвал
до поезията до голямата тъга депресията как!
до сухия режим съм се докосвал и
съм се отблъсквал от водата ми
от резените диня в мен
от тази къща
където винаги е хладно винаги
пътувам винаги съм
мой и никога

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

* * *
Всички пътища водят към теб,
всички реки,
всички гълф- и мейнстрийми,
всички пасажи на риби и на любовни романи,
всички водовъртежи,
всички изоставени лодки,
всички флотилии от листа,
всички сепнати ята от фламинго,
всички наноси,
всички притоци на желанието
водят към делтата ти.

 

* * *
Не разкривай загадката
на големите житни кръгове в полето –
големите житни кръгове,
направени
от телата ни, слети в любовен екстаз!
Да не разкриваме пред света
тайната на големите житни кръгове,
видени
от птичи поглед.
Нека си остане между нас!

 

* * *
Не сме се обичали само в края на тунела.
Да се обичаме в края на тунела,
между траверсите,
между влаковите разписания,
между времето, но не междувременно.
Да се обичаме
и телата ни да отделят светлина
в края на тунела!

 

* * *
Очите ти са студени, ръцете ти парят от студ.
Ти си Арктика на чувствата –
дъхът ти заледява.
Но все ще се намери друга жена,
която да притисне голо тяло до моето –
така както се спасява
изпаднал в хипотермия.

 

* * *

Красива си като бяла смърт.
И ме затрупва
лавината на косите ти.
Предстоят ми хилядолетни сънища
до твойто рамо.

 

* * *

Не ме отбягвай!
Аз съм твоят Квазимодо, мила,
който ще удари камбаните на Нотър Дам
извън канона
за една целувка от теб.

 

* * *

Целуваш ме,
сякаш ми правиш изкуствено дишане
уста в уста.
Любовта ни е в кома.

 

* * *
Можеш ли да ме обичаш,
както наложницата
тракийския цар?
И след векове да ни открият в гробницата,
вкопчени един във друг,
а една гривна се е изхлузила от костта на ръката ти,
както сега се изхлузва в леглото,
на което се любим.

 

* * *

Представям си
гривните на двете ти ръце като окови.
Престъпление на века е
да не ме обичаш.

 

* * *

Потъвам
в подвижните пясъци на тялото ти.
Ти не ме издърпваш,
дори с косите си.
Само някоя пясъчна буря след векове
ще ме разкрие
вкаменен като сфинкс,
останал без въпроси
към теб.

 

* * *

Между нас има химия –
(CH2-N-NO2)3

 

* * *
Сантиментален съм
до сантим,
не когато плачеш с Йеремиев плач,
не с плача на чудотворна икона,
но с една сълза,
която сякаш майстор стъклар
оформя
в окото ти…

 

* * *
Толкова си грешна,
че заслужаваш женско разпятие.
Но ти си носиш кръста.
Вече се напипват главичките на гвоздеите
на двете ти гърди.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***

има дни
които потъват

едно дъно
по-надълбоко

 

***

щом развърже
възлите на пътя

той е дълъг
само крачка

 

***

колко камъни
имам наум

една планина
да издигна

 

***

имате ли
огънче

за тялото
кибритено

 

***

изигра себе си
естествено

на излизане се спъна
в прага

 

***

скъса струни
вътрешния глас

пием чай
и си мълчиме

 

***

цветята
за продан

растат
отрязани

 

***

честит рожден ден
пандора

купих ти нова
кутия

 

***

тежи в корема ти
утробен камък

каквото си изпял
пресъхва

което премълчиш
остава

 

***

отряза
ръката си

за да я вдигне
по-високо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

талантът
да се самоубиеш –

това е
истинската поезия

 

***
жива си по две причини –

първата е бог

във втората
сме заедно

 

***
няма смисъл –
колите им са истински

но не и поезията

си каза бог
и взриви вселената

 

***
животът е
безкраен

нека наричаме
смъртта
с истинските й имена

 

помниш ли
как се запознахме

във века в който
лудите никога не спят

но винаги сънуват
че са заедно

 

***
в ръцете на нощта
времето винаги е никога

на небето
някой помни –

ние всички сме деца на смъртта

 

сам

единственият начин
да умреш

е да обичаш

 

***
искам да разменим сърцата си
да изпитаме болката отново

за да разберем
как по дяволите

да умрем заедно

 

***
тишината живее в тялото

впила е корените си
и препуска
през поляните на смъртта

сърцето
броди като призрак

то е приятел без покана

смее се само
и търси
твоята снимка

 

***
сърцето е обвито
в тиха мъгла

чува се музика
от погребение

слънцето извършва
двойно убийство

 

***
недей да мислиш

вместо това
обичай

тихо говореше убиецът

 

аз и ти
създадохме света

любовта го предаде

а бог понесе болката

 

под нас
скалите повтарят името ти
бреговете спряха своята игра

нощта лежи уморена до самотата
любовта ги запали

някъде далеч
морето се гони с живота
и му крещи –

няма смисъл от всичко това

щом теб вече те няма

 

умираме

очи в очи
с бог

сърце в сърце
със смъртта

ще се видим отвъд

 

***
когато
любовта се превърне в чиста наука

ще се целуваме с бог
скрити в килера

труповете ще ходят на опера
и на балет

вечер градът ще е красив

всички ще чакат
да възкръсне
фантомът на поезията

 

фантомът на поезията

тайната на сърцето
е написана с кръв –

аз съм
най-красивият психопат

 

in memoriam

всички те мислят за поет

а всъщност
ти отдавна си мъртъв

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

alpha & omega

началото на поезията
е усещането за абсолютна самота
краят – също

 

съвременна поезия

да четеш само живите
означава че искаш нещо от тях
а те нямат нищо повече
от мъртвите

 

кратка хроника на вълчите ми дни

нямаше те когато живях
нямаше те когато умирах
а си всичко

 

мащаби на трагедията

малък град
голям град
самотата
убива еднакво

 

closer

ако поезията е
единствената врата към душата ти
не съм сигурен че искам
да вляза през нея

 

алкохолия minor

замествам писането
с пиене –
не ми се отразява добре
също като теб

 

наследник

баща ми
три години преди да умреш
те чувам да казваш –
не съм се отказал от живота
а аз вече се бях отказал
преди теб

 

нова година

преброй труповете
изхвърли дневника от тайния шкаф
забрави ония и забрави тия запали свещта дето
стапя миговете преди вечността
не си спомняй за свободата
приватизирана от княза на тоя свят
раздай на сиромасите кредитни карти
дай на неграмотните книгата на истината
дай на самотните презрението си
дай на лудия успокоителни
дай на влюбения тъгата да продължава
дай на гордия още надменност
дай на падналия безнадеждата си
тук всички са косвени жертви
разприятели истината
разприятели усмивката
всички са косвени жертви казах го
парад на падналите ангели
нека е светло

 

dead dreams town

по празниците
самоубийствата зачестяват
само ти се вестяваш
все по-рядко

 

другият глас на душата

този път на празниците няма
да минавам край вас
за пръв път от години
няма да се надявам да те видя
за пръв път от години
няма да плача в самота и отчаяние
за пръв път от години
а всичко което казах току-що

е лъжа

 

отвън

съвкупяващите се котки
ми говорят с твоя глас
че любов няма
всичко е ебня

 

психоанализа

животът е като курвата
за която плащаш –
идваш от зор
времето ти изтича
свършил си и умираш
недоебан

 

другата роза на рая

мистическата путка на брака
не е обещание за щастие –

децата ще обвинят и
двамата

 

танцьорка в мрака на слънчевата система

слънцето се продънва и увисва оплезено
върху алчната бесилка на системата
владетеля насреща му князът
се хили с нулата на липсващ зъб
космическите ветрове се смеят и пада
завесата пияни ядрени комети –
в сърцето на тоя апокалипсис
в килията на свободата си хората
фърлят унилите зарчета на мечтите си
надявайки се всякога на добрата поличба

 

dead socialism

отровният корен на вечното зло
расте в сърцата ни
и пристрастява –
избирай между разните му вариации
избирай между поражението и алчността
избирай между аборта и злобата
избирай между нещастието и съдбата
избирай между нищото
на моите обещания
и това че не вземаме пленници
знам че не си
склонен да живееш
победителите са уморени
прекрати разискванията
запази баланса
умирай коректно
знамето се
вее

 

позоваване

слънцето в душата ми
гори
като танковия дизел B-2
трудно
дори при пряко
попадение

 

писмо в бутилка

толкова насилие
любов
неравенство на закона
изнизване на жълто

 

духовен наставник

питаш ме: още ли
не си умрял
не –
ти ме научи да живея напук
на говната от думи
наречени литература
философия и
поезия

 

незрима география на светлината и началото

един ден ще бъдеш до мен
и аз няма да напиша нито ред повече
знам къде ще стане това –
от обратната страна на небесата

 

last words

сведох всичко до теб
а ти ме сведе до пръстта

 

към теб и спасението моя зов крилат

това не е любовно стихотворение
не е и глас от арфата на ужаса чуй ме
ако можехме да се спасим един от друг
истинското Спасение нямаше да е трудно

 

щастие

когато уби душата ми
ти ме спаси от живота
опасан с веригата на думите
склонен в нозете ти роб
така ще ме намери смъртта
навеки признателен

 

скромен въпрос на музата към поета

зная че си похотлив звяр
и смъртта те държи за кура
но защо пишеш поезия

 

***
забравям годините мрак
забравям черната меланхолия
забравям всякаква радост
забравям лъжите

ти си единствения стих
който не успях да напиша

 

принос към история на печалите

единственото
по-хубаво от това
да ме има като поет
е да не ме е имало
като човек

 

зануляване

какво си имал та да го загубиш
в погребалния мрак на вселената

 

скрижалите на сърцето

искам да те отнеса като мръсна тайна в гроба
искам Страшният съд да е днес и да се разкрият
скрижалите на сърцата за да лъсне истината за мен –
че всеки миг ти беше зърното което засявах
в кървавата плява на зверската си душа

 

the graveover

остава ни само
един последен изгрев
и безкрайност на светлината

 

пръст от пръстта

щом се откача от котвата на времето –
всичко което съм измечтал за теб
ще се сбъдне в небесата

 

абсурд & истина

две неща са сигурни на този свят –
смъртта и вечната
любов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

така те обичам

когато те гледам в очите
виждам само
своите мъртви родители
които ще обичам
винаги
повече от живота си
в който
никога не успях
да ги срещна

 

кукери

в дома за сираци
големите вечно ни плашеха
че ще дойдат кукерите
и ще изгонят от нас
злите духове
изобщо не дойдоха
и сега когато
минават покрай нас
през зимата
никога не стигаме
до тези
които ни обичат
защото се страхуваме
от себе си

 

влизаш в сънищата ми
целият покрит с мехури
като фреди крюгер
който трябва да бъде кошмар
и да не се събудя повече
а аз
се усмихвам
защото
вярвам че си изгорял
от любовта си
към мен

 

старост

искаме пак да направим
заедно снежен човек
но нарочно изпитваме страх
че е възможно да се разболеем
за да вярваме още
че вън
времето е по-студено
от спомена без детство
вътре в нас

 

непушачи

влюбвам се в теб
като отдавна излязла
от мода
клечка кибрит
която още се моли
за пламък
в сърцето ти
заето
от запалка

 

урна за щастие

откакто те изпепелих
държа
праха на сърцето ти
на дъното
на кутия от скъпо кафе
което още мирише
никога не заспиваш
напълно

 

***
цветовете изяждат
лицата
на снимките
които искат
да е черно бяла
любовта им
за да са сигурни
че наистина
ги е заснело
времето

 

***
                      На В.П.

мълчанието може да е
Бог
само за тези
които не обичат
с думи

 

***
животът след теб
е кафене в малък град
където хората се смеят шумно
за да не плачат
а аз мълча
и им вярвам
така както вярва сиракът
че опаковката от шоколад
все още носи вкуса му

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
В тишината
на зимното утро
вървя през
снега на живота
към топлия дом
на забравата.

 

***
Ще разкъсам
душата си
на прости изречения
и ще ги нарека
поезия.

 

***
С крака
висящи надолу,
седиме двама
на моста
и гледаме
влакови релси
и жици,
самотни обувки,
бели лястовици
и тихо се молим
за чудо:

да полетим.

 

31

Ще те целувам
под звезди
и фойерверки,
сред звук на тапи
и фишеци,
със устни,
по-искрящи
от бенгалски огън.

Ще се опивам бавно,
сякаш от шампанското,
от бързи обещания
за нови навици и срещи,
които знам, че няма да изпълним,
но въпреки това си даваме –
ей така, в духа на празника.

Накрая бавно ще заспим
ето там – във ъгъла,
без помен от надежда,
заедно със старата година.

 

Ирония

Да говориш
за минало
с бъдещето
на любимия.

 

Около 1:30 през нощта

Върни се и ще ти чета
поезия, която не разбираш –
била тя моя или чужда.
Върни се и ще ти варя кафе
по шест пъти на ден,
което няма да изпиваш.
Върни се и ще слушаме симфонии,
които ще те отегчават.

Върни се,
за да мога да се върна аз.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

мачкам гроздови зърна –
по ръцете ми се стича кръв
от първороден грях

в съня
глава полагам
върху отрязаната гръд
на мама

 

лолита

ръката му протегната
над бездната

сочи теб

сред руини от минало
сред отломки от желания
на ръба на камъка
между вчера и утре
между Набоков и Бог

където
времето е спряло

 

краят на изложбата

 

стените са голи и

безмълвни

висят въжета като разкъсани

бесилки

неиздържали тежестта

на вдъхновението

 

50 нюанса нощ

всички пътища водят към ада
търся те под светлината
на улични лампи
откривам те в забързан силует
пред витрина на Версаче
обръщам се без посока

в мен бушуват сенките на всички
твои спомени

 

on my way

моят начин да общувам
е да наричам нещата
с истинските им имена
и да говоря за тях

твоят е
да създаваш светове
от паралелни реалности
в които общуваш с мълчание

там е студено
от отсъствия

 

пътят се изгубва
превръща се
в осова линия
многоточия от тирета

като импулсите
в телефонната слушалка
когато те няма

 

падна гръм и запали
старата черница на село
клада висяща между земята
и небето
димът обви двора

когато всичко свърши
остана само овъгленото стъбло –
черна антена
към Бог

 

есенна буря

колко много думи
паднаха в краката ти
нечути

 

слънчогледите умират
през септември
свели глави от тежестта
на изгубеното лято
затворили слънцето в малки
черни сълзи
които се ронят по пръстите ти
и ти не можеш да ме докоснеш

скривам лицето си
обезобразено
от кратери мълчание

 

нощите

дълги сенки от минало
което не иска
да си тръгне

 

всички стихове водят
към Теб
всички думи съществуват
чрез Теб
а накрая на пътя
откривам себе си

 

Стихотворения от книгата „Опитомяване на камъка“ ( ИК „Знаци“, 2016)
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017