Николай Бойков – Корасон

 

Румен

беше възгрозен възнисък възгруб и възмлад
възжелах го
виж колко съм оправен
за час стигнах от студенски до мегамола
оправен си
аз те познавам
и пое решително до мен към стаята ми
сирак бил расъл само с баща си
неук беден
зъб го болял имал ли съм нещо за пиене
вълнувал се бил
не можел да се изразява
виждал можел съм да говоря
използвал съм странни думи
и тези книги всичките ли съм ги чел
или половината
ето имал съм и граматика на любовта
и любовта имала граматика
събух се бос
добро момче бил не крадял
ще му подаря ли книга
да се изучил да станел човек
да влезел сред нормалните хора
по чувство ли съм я избрал
не знам смънках просто я хванах
(дал му бях една от повтарящите ми се)
защо съм го гледал в очите
него все в очите го гледали
какво трябвало да направел
имал ли съм ютия да се изперял и после изгладел
имал ли съм сапун
чувах как зад стената от гипсокартон
усърдно и яко търка дрехите
подсвирква възрадван от добре вършената работа
можел ли съм бил да му дам гащи
изведнъж се чу трясък
счупи мивката
случвало се
подхвърлих му панталоните ризата и боксерките
които му бях приготвил вече
можел ли да вземе бутилката ракия
подхвърлих и нея
гладен бил да съм дадял 20 лева
да си стъпел на крака
дадох му консерва боб
да се изгладел
подадох плик
лакомо и усърдно като невидял всичко прибра в него
дрехите сухите и мокрите ракията книгата
нали сме щели да правим и други неща
мина ми желание
да съм дадял 5 лева
не давам
да съм дадял лев
ще се оправиш казах радвам се че се видяхме

тръгна си по потник и намокрени долни въздълги гащи
над светлосините му маратонки се чернееха изранените му крака

 

Подслушани части от разговор в метрото, късо подстриган младеж с набола бръсната брада към юноша бледен с развяващ се перчем в отсечката вардар-западен парк

ма бяхме бате приятели аз нямам чувства към нея…
излизахме напоследък често…
тя взе да търси физически контакт…
нали разбираш да ме бара…
и аз казах…
няма как да се получи…
само приятели…
и само за това съжалявам че няма да…

 

Корасон

Провлачвайки задни крака откъм джамията към фонтана се задава
Разпасан рунтав уличен пес
Мургава едра жена разперва ръце
Заговаря го на испански
Кучето застива
След секунда-две лекичко разклаща крайчето на опашката
Мургавата жена се усмихва все по-широко
Хваща главата му между двете си лапи
Здравата я намачква
Погалва я за последно
Вдига пръст
Продължава да говори
Нещо си на кучето
Все на испански
То я гледа право в устата
Слуша будно
Махва с опашка след последната дума
Разделят се
Всеки по своя си път

(по статус на Красимир Проданов)

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Камелия Щерева – Мед, кърма, нектар и кал

 

Инкрустации на времето

С окаян и провиснал се чадър
към острите ъгли на раменете,
с загадъчна усмивка,
издърпала в тежка драперия
иронията по крайчетата на устата,
полюшва се в дъжда,
препъва се във мисли
и ръбовете на съня
изглаждат се в главата й.
Ще спре да капе,
ще изсъхне,
ще задуха пак подагреният вятър,
очите на врабчетата ще скърцат,
озъбени от вихъра,
ще се изпълним с протеина на мухата.

 

Вълни

С дъх на колебание и гнет
оспорвам себе си –
тържество и срам в едно.
Със звук от ламарина и строеж
зашеметявам се
като обречено добиче.
Със вкус на устни и метален скреж
на Батори обливам белезникавия гръб
като кокиче.
Червена съм и плувам по луната.

 

Преходи

Увяхна цвете –
тежест го намери.
Стъпкано от щастието леко,
което сила имаше за двете –
от корена да претвори криле
и с жал гръмовна да повдига
краката на детето.
След тоз парад на новото начало
треви зелени, жилави и млади
усукаха венчето и стъблото,
загробиха разкоша му прогнил.
Ливада, цъфнала с дете –
червените очи на дива мъка,
неосъзната, но с безброй причини,
подмята камъчета между две сълзи,
заоблени от чувство за разлъка.
Тъгата свързва края с началата –
пои ги, храни ги и ги гради.
Средата ги анихилира във недрата си.
Умирането е убиец-жертва за едни,
но майка на смъртта
е животът винаги.

 

Детство

Разхвърляй шепата сезони,
мое бяло дете на сто години.
Очите ти вече не бликат лятото,
зимата отдавна е безутешно доволство –
празник, убиващ всички завършеци,
защото никой не помни началата.
Всички се родихме в една разлютена среда,
чиито вълни се блъскаха срещу пулса ни.
Задъхването беше прогнил ауспух,
кашлящ невъздържано и капещ слузна шлака.
Захвърли калта и кървавата пяна,
мое усмихнато дете на сто години,
към мътните погледи на люшналата се тълпа –
една дивашка интерлюдия между две празноти,
които само ти можеш да облепиш в цяло.
Потопи очи в лепкавата медена гръд на съня,
мое вяло дете на сто години.
Времето е пресечено мляко.
Светът го чака да узрее мигновено,
къпе го припряно в своите врящи ензими
и трупа страх към невъзможното бъдеще,
което методично капсулира,
за да избухне в канонада от по-добро време за живеене.
Тогава събуди се,
мое единствено дете на сто години,
защото няма да има останали да го живеят.

 

Coincidentia oppositorum

Тялото никога не се почувства цяло
и дълбаеше навътре в себе си
със саморазрушителна жар за прекрояване,
а късовете падаха интертно вяло
и ехтяха дълго в празно завоевание.
От многодетната язва на корема
пълзяха твари и играеха играта на децата,
забравяйки в антрето на приемната
на пъпна връв крепящата се дихотомия
и тя се хранеше компенсаторно настървено.
Духът вярваше в съществуването на тяло,
тъй както вярваше във свойто въображение,
заглаждаше в позорна окръгленост,
нехайно ваеше в плът своето творение
и безрадостно достигаше до сингулярност.
Макар извън света и времето да беше,
духът преживяше все тленните неща,
изпадаше в незнайни форми на смущение
и беше им и майка, и баща –
недишащ стожер на вилнеещото разрушение.

 

Имаго

В този филмов дъжд от светлина
гледам отдалеч към себе си
и усещам като лъх от пещера,
че скоро, много скоро, ще се притежавам.
Понякога съм още по-самораздалечена.
Летлива, нереална, мазнина покрива
вседопускащата атмосфера
между мен и алтер мен,
развенчава поетапно всеки образ –
всички вас и всяко ние,
подрипващи във гърч сред душната тълпа, вдървена
под сайвант, разпънат над безброй стихии –
покров връз отживели думи умозрими.
Залутана във този симулакрум,
където себе си да имаш е значимо
и е благо,
отлюспвам отеснелите си кожи
и се разслоявам,
оголвам се до самостойното невидимо имаго.

 

Микро

Загадката на тъмната енергия,
оттласкваща със плътните си минуси
микрокосмосите ни в елегия,
която жадно смуче хаос
и подува се.
Гигантски плондер ни изпълва с ек
и шепотите ни криви и преобръща.
Кресливи Харпии летят във мрак –
бури, ветрове и страх повръщат.
Загадката на тъмната енергия
разбулва себе си във непрогледно време,
когато гъстите мъгли небесни локви са –
доставят отражение
на задните ни мисли без решения,
увенчаващи наведените ни глави.

 

Любовна среща

Когато нощта погълне слънцето
с широката паст на хоризонта,
чакай ме под новата сянка на ябълката.
Там расте плодът на сърцето ми,
отвън навътре се издува,
почива само в денят на бляновете.
Ще поделим сочната сребриста мъдрост –
плодовете нощем не са грях.
Ще полепнем по смолистата кора,
върху сълзите ни ще плува общата луна.

 

*
Висим на кожената примка
от подадената ни ръка,
която втрива помощ до попиване
в изтръпналите, обезсилени тела.
Полюшвани като изгризано махало,
безумно търсим центъра на тежестта,
която някой някога във нас създаде –
товар живот – багаж,
загубен на летището на младостта.
А пръстите пробиват бавно дупки,
напират към отдадената плът
и дланите потъват сред асфиксия,
за да сме общи все по пътя към пръстта.

 

*
Сънувах оглушителния поход на дърво,
оголило до семе всичките си корени,
ринещо ждрелата на световните реки –
мед, кърма, нектар и кал от злато –
манна-спасител за тревите скоротечни.
Накрая, колкото се приближаваше,
толкова по-тънки ставаха ни пръстите,
изпадаха събраните монети за смъртта,
самотата се чернееше
като възел за разсичане.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Иван Крилов – Две басни

 

Щука

Пред съд изправена бе щуката –
за езерото си да отговаря,
че всичко живо е запукала –
яде когото свари;
и в езерото е настанал ад
от ненаситния й глад.

Докараха я в старото корито,
а уликите със камари бяха;
съдиите пък риеха с копито
и кротко си пасяха.
Архивите им пазят имената –
те бяха: два Осела на заплата,
две Кранти стари, двама-трима Пръча.
Към тях Лисицата се препоръча
за безпристрастен прокурор
във тежкия съдебен спор.

Ала пълзеше из народа слух
че Щуката доставя на Лисана
шаранчета за нейния търбух!
Това обаче скрито не остана
и този път за всички бяха ясни
на Щуката злодействата опасни.
И няма мърдане – съдебното решение
в съгласие с общественото мнение
отсече: Щуката да се обеси
и да виси за страх и назидание.
„О, ваша чест! – Лисана се намеси –
предлагам по-жестоко наказание,
каквото не е виждал този свят!
Така, преди да сториш престъпление,
ще предпочиташ да умреш от глад!
За тази язва има си лечение:
да я удавим!“. – „Ха така! Прекрасно!“ –
извикаха съдиите. И бясно
я хвърлиха по речното течение.

(1830 г.)

 

Слон и Мастия

По улицата Слон вървеше
и се тресеше тя от крачките.
У нас това е рядко зрелище
и радост за зяпачите.

Ала изскочи малка мърла –
разджавкана Мастия,
и срещу Слона се нахвърли
И взе да лае, да квичи, да вие –
със Слона иска да се бие!

„Съседке, стига се излага –
обади се комшийско Куче, –
да знаеш, хич не ти приляга
и зле ще се получи
със Слон да мериш бой.
Не е за тебе той.
Поглеж –
ти се дереш,
той си върви, не ще да знае
защо и кой го лае.“
„Ех, ех – отвърна му Мастията, –
нали затуй я вдигам гюрултията,
защото мога лесно и без бой
да се направя на герой.
И другите ще викат: „Ой!
Мастията ли? Тя е страшна сила –
едва ли не със Слона се е била!“

(1808 г.)

 

Превод от руски Иво Балев

 

Първа публикация във в-к „Сега“, бр. 6261 и 6280, 2018.

 

Dana Kandinska

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Мария Георгиева – Историята на една снимка

 

Женска генеалогия

Мария,
дъщеря на Снежана,
дъщеря на Мария,
дъщеря на Делка,
дъщеря на Мария,
дъщеря на Eлена,
дъщеря на …

Аз нямам дъщеря.

09.07.2017 г.
Пловдив

 

Костилка за любов

на първата среща
я пуснах в джоба ти
(после се оказа, че било сърцето!)
след година бяха покарали клонките
след още няколко брахме и плодовете
след двайсет години костилката
още си стои в джоба ти
(или в сърцето!)
не е лесна тя за преглъщане
никак
дори и след толкова време
понякога даже присяда
в гърлото
друг път
под дървото
и все още носи наслада
горчива
като костилка любовна

27.07.2017 г.

 

Нефатално

Сряда е.
7 и 5.
Датата даже не е тринайсти.
Всичко си е обикновено.
Всичко си е наред.
Само дето спал си в другата стая.
Пред телевизора, казваш заспах.
Кой го изключи тогава?
Дистанционното причернява от страх.
С него после ще се разправям!
Сега просто е сряда.
7 и 5.
Датата даже не е тринайсти.

14.06.2017 г.

 

Рецепта за хляб от 2017-та

Необходими съставки:
400 мл сълзи от състрадание,
ако нямате толкова може и смесени с радостни
100 мл пот от модерен роб
около 900 г пепел, събрана от босите крака на бежанци по пътя от Азия до Европа
квас от Черно море – колкото кибритена кутийка или потоп
Сол не е нужна. Сълзите съдържат достатъчно
(ако ползвате радостни, добавете все пак сол на вкус).
Начин на приготвяне:
Смесват се всички съставки в дълбока душа (ако нямате – в купа).
Блъска се в груба повърхност цял живот или
поне докато потече кръв.
Не се оставя да втасва. Меките не оцеляват.
Печете до готовност в горски пожар от цигара.
Заб.: Накрая ще установите, че през 2017-та нищо не става за ядене.

 

Неизбежно

Какво му остава на поета съвременен
освен да се обеси на кабела на смартфона
и да си направи онлайн погребение.

03.09.2017 г.

 

Рецепта за напускане

Как се напуска родното място?
Свидните гробове как се оставят?

препогребваш набързо
без поп и преливка
в сърцето
между два куфара с дрехи
подаряваш котката
или
я оставяш сама да се скита
стиснал отчаяно между зъбите
пъпната връв
на децата

22.07.2017 г.
Пловдив

 

Вселенско от кухнята,
или супа топчета

Правя планети от кайма
По-малките са планети-джуджета
Най-големите – гигантски планети
Пускам ги да бълбукат заедно в първичния бульон
И чакам да видя как се заражда живот
Преди да го поднеса на масата на боговете

26.06.2017 г.

 

Яйчена очевидност

Търкалям яйца от изгрев до залез
и от залез до изгрев.
Всяко яйце е отделен свят.
Всички яйца са в един свят.
Всеки свят е в своя черупка.
Всяка черупка е граница на светове.
Счупеното яйце граничи със себе си.
Търкалям света от изгрев до залез
и от залез до изгрев.
Счупеното яйце не може да се търкаля.

18.07.2017 г.
Пловдив

 

Седмият ден

Още е седмият ден.
Още Бог си почива.
Не защото е изморен.
Не защото не ни разбира.

От самото начало мечтаем Едем.
Бог ябълки ли да сади или смокини?!
Подпрян на лопатата гледа сломен –
как да направи Райска градина?!

Още е седмият ден.
Още Бог си почива.
Не защото е изморен.
Защото още не разбираме.

06.05.2017 г.

 

Историята на една снимка

Преди десет години
Прабаба ми
със своята дъщеря – моята баба –
със своята дъщеря – моята майка –
със своята дъщеря – аз,
която нямам още дъщеря.
Снимката се отлага.

Преди пет години
Прабаба ми
със своята дъщеря – моята баба –
със своята дъщеря – моята майка –
със своята дъщеря – аз,
която нямам още дъщеря.
Снимката се отлага.

Преди две години
Прабаба ми си отиде.
Аз нямам дъщеря.
Снимката се отменя.

09.07.2017 г.
Пловдив

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Яна Букова – Грешка в системата

 

Купон

Не съществуват души. Никой не ги купува.
Църква на Сатан, Калифорния

Най-луксозните вили са на ръба на Земята.
Има 1% от населението на планетата,
който разполага с привилегията
да провесва крака извън атмосферата
и да си пие коктейлите с гледка към галактиките.

(Правителството крие тази факти
зад огромни заграждения от лед.)

Никога не знаеш кое ще те забърка в повече проблеми:
фантастичното или реалността.
Най-честото безпокойство сред клиентките
на една инструкторка по оргазъм от Eл Ей
е, че еротичните им фантазии
не били достатъчно феминистични.

В не по-малка степен науката физика
отказвала за дълго да приеме съществуването на вакуума,
по причини, които могат да се определят
предимно като психологически.

Най-яките купони стават под звездата-диамант
– бяло джудже BPM 37093,
парцел с находище на тъмна енергия.

И е почти разочароващо, че дори лудостта
е неспособна да стигне по-далече от човешкото:
дали ще те посети Велзевул,
или ще те отвлекат извънземните,
все някакъв сексуален акт бива описван
(противоестествен предимно).

Диамантите са вечни.
Диско уил невър дай.
Вселената е пълна с нефт от край до край.

 

Блондинката

Знае, че светлината е естествено руса,
че идва отвисоко, от горните рафтове,
там, където се стига само на пръсти,
от кутийки с ключета във формата на сърчица
и мечета, които казват твоето име.

Който обича малките неща, големите го пазят.
Дори и някой изкоп, пълен с хора,
ще роди впоследствие пчели и детелина.
Красотата винаги печели на финала.

Има някакво послание, но безполезно някак,
като нажежено Брайлово писмо.

Знае, че през почивката всички се втурват за пуканки
и можеш да правиш във филма непозволени неща,
без да те усети някой.
Или, ако свърнеш зад ъгъла, е все едно не си се раждал.

Някой ден ще се увие в нишката от дъвката си
и ще се превърне в нещо друго,
нещо опасно наистина.

Но дотогава все ще я намират.
Ще има лодка някъде в мъглата,
един завързан кон ще чака под прозореца.
Все някой ще се появи в последната секунда.
Ще я захвърлят непотребна
в нейното спасение.

 

Мин

Единственият начин да снимаш снежинка,
е да задържиш дъха си.
Сред наблюдателите съществува смъртност.
Но и сред останалите не по-малко.

Една грешка в системата
характеризира по-ясно системата
от нормалното й функциониране.

Най-дълго живялото същество на планетата
– 507 години –
е една мида, наречена Мин,
която умира, когато учените я отварят,
за да научат възрастта й.

Не пробвай вкъщи сам тези квантови практики!
Само това мога да ти кажа.

 

От стихосбирката “Записки на жената призрак”,
Жанет 45, под печат

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Архилох в превод на Яна Букова

 

Някой трак ще се радва сега
на щита, който се принудих да захвърля
в храстите – а беше оръжие чудесно.
Но нали се спасих. Какво да му мисля за щита.
Загубил се е? Нека! И по-добър ще си намеря.

 

Превод от старогръцки Яна Букова

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Александър Цанков – Паника от застиващата скука

 

Евтина версия на себе си

Аз съм евтина версия на себе си.
Тази, която може да си позволи,
Сутрин на обяд да става,
Живота за жълти стотинки да си разпродава.
За да може вечер щом се прибере,
Дигитални боклуци да си облече.

Не живот е това, ами апликация,
Кредит да теглиш за повече опит,
Всяко оплакване – създадена ситуация,
Тема във форум за бъг.
Някои успяват в бездънната схема,
Цели дворци да си наемат.
Палати си имат от нули и единици,
Изкарват се гении или пък умници.
Други се мъчат с безплатната версия,
Създават на платилите си приятни усещания.
За много постижения,
заслужено богатство,
Завидни умения,
ореол на господство.

На тези, които ми казват с ненавист,
Че какъвто си, такъв си и там бе!
Веднага ми идва да кажа,
високо да кресна,
Да ми напълнят акаунта с кинти,
И да ми се отместят.
Да ми покажат пътя към „In-app-store-а“,
За секунди ще купя и аз от скъпите дрешки,
Секунда ми трябва веднага ще блесна,
в играта безсмислена ще стана „избрания“.

Отвъд всичко това ще е без значение,
Мрежа от връзки без смисъл ще ни яде.
Икономически тревоги,
Политически несгоди,
Терористически усоби,
Чертаят свят,
Който и целия да го купим,
Ще си останем с виртуално геройче,
Евтина версия на това,
което можеше да сме.

 

Героите в сянка

Това е времето на героите в сянка.
Виждам беззъбата ти усмивка,
която се подава изпод жълтия мустак.
Атлас е смръщил вежди в своя потник,
натоварен с торбите за пазар.
Животът ти е сивия дим на автомобилите,
джобовете са ти празни.
И пак намираш усмивката в кашлицата от цигарите,
за да дадеш и последната стотинка,
която не притежаваш.

В счупеното огледало аз намирам начин,
да те ядосам,
да ти се развикам
и да скъсам нишката,
която свързва ни,
но вътре в сърцето ми – единствен си.
И ти, и майка ми.

Вие сте героите в сянка,
които конструират смисъла,
на празните вещи, ненужни иначе,
на празните нощи ненужни никому.
Вие сте жребците на Хелиос,
теглещи колесницата, за да изгрее слънцето.

 

Новини

С Каша изрезки от вестници
пълна е купата ми сутрин.
Закуската ще да е от спомени,
накиснах ги снощи
в носталгията към несъстоялата се младост.

Овехтял вестник –
разгъвам се на балкона
да почета хората,
заминаващи за работа по улицата,
замислени за някого другиго.

Наглася ли си часовника,
поне часове назад да е;
Върна ли календара си,
с месеци, години във миналото;
Тролейбусите идват и заминават си от спирката,
по тяхното си разписание.

Времето ли курира стените ми,
тези прашни галерии от паяжини?
То ли само си избира картините
от обширния фонд на мазето ми?
От вече минали бивания;
от вече излюбувани любови;
от вече измечтани мечти;
от вече изживени животи;
от вече изчетени вестници.

 

Витрини

Привличат ме не ласките ѝ нощем,
намерен съм сред купища стъкло.
Привлича ме нежната ѝ грижа,
за всички живи твари до едно.

Намерен бях, а се загубих сам,
пред витрините, които ми намигат,
купувах там, без срам, без свян,
животът, който всички ние сме убили.

Намери ме и счупи с трясък
витражите, всички до един.
Зад тях зейна кухата бездънна яма,
лицемерието на крехкия ни вид.

Прогледнал през лъжите на тълпата,
намерен и превърнат в цялост бях.

Разбрах.

Привличаш ме със дъх на Революция,
топлите устни на един забравен рай.
Привлича ме умението ти да мечтаеш
и мечтите си да вплиташ в реалността.
Стоящ пред магазините не осъзнавах,
че точно т’ва съм хвърлил в пропастта.
Стоял съм там сам в сумрака,
с надеждата да се спася.

 

Паника от застиващата скука

И кръв по паважа
След нас не остава.
Само загара,
От залоената манджа.
Панически търчим,
Около загаснали лампи,
В Паническа паника сме
На антидепресанти.
Да не се окажем сами,
Сме заедно самотни.
Да не се окажем предадени,
Постоянно на нож сме.
Сивотата тлее,
Дълбоко в душата се крие,
Цветното изяжда,
Човешкото от себе си трие.
Пастелени изгреви,
Панелени нощи,
Животът изгубил се е,
А ми се мечтае още.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Валери Вергилов – Хераклиада (Поема)

 

В началото е краят ми,
ако разбирам правилно,
защото всяко слово
е минирано с неразбираемост.
В началото е краят,
но и началото и краят са моменти –
кои тогава са моментите
преди началото, след края,
как в танца си
материята и пространството
пораждат всеки миг,
и как събират всички мигове
в неспиращата разточителност на времето?
Началото и краят
са моменти времетраене,
което може и да е било,
а може и да бъде,
или е сега.

Дъждът се свлече
като мокра кожа от небето,
заля земята ласкаво и спря,
озон полази сладко
в ноздрите и по небцето ми,
а от утробата на облака се пръкна
ново слънце,
проблесна, заискря
и стопли локвите наоколо,
съблякох мокрите си дрехи
и се затичах гол,
изплискан с кал, заливащ се от смях,
незнаещ още,
нищичко незнаещ,
щастлив и неразбиращ
еректилните капризи на плътта.
Да бях те срещнал там, тогава,
да бях ти подарил това желание
и този първи порив за любов.

Така посрещаме сезоните,
преди да ги изпратим,
накичени с червено-бели мартенски конци,
по кукерски носии, със сурвачки,
разчитащи на тяхната обозначителност,
на тяхното започване и свършване;
но ето че сезоните са просто земен ъгъл,
наклон от 24 градуса
в оста на планетарното въртене,
по орбитата на едно завръщане в началото,
или едно започване от края;
сезоните се стичат
по паралелите на своето времетраене
от равноденствия, слънцестоения,
дълбоки хладни вирове в свирепа жега,
градушки, зреещи череши, лед, цъфтеж,
заблеялото агне, прокобващата кукумявка,
прелитащите за поличба прилепи,
уютът в кухнята през зимата,
до огъня, край който се разказват
измислици и сънища,
събиращи във себе си
моментите на всички времена,
които са били,
които може би ще бъдат,
но са сега –
все още неразказаното и неразгадаемо
сега.

В чаровна царевична вечер,
омекотена от свила,
пулсираща от свирки на щурци,
нагазихме до коленете
в контрабандната вода,
под кожата ни
мускулите оживяха и лъщяха,
като живак се плъзгаха
по струните на забранените срекмета;
как мрежите изпляскаха
по пълнолунието на водата,
и ги извадихме,
и бяха пълни с улов
от сребърни, подскачащи звезди.
Да бях те срещнал там, тогава,
да бях ти подарил две чиги и един бодляр.

Началото и краят и новото начало след това –
така моментите съставят
протяжната несъстоятелност на времето,
докато вътре в тях, в ядрото им
остава скрит зародишът на всяка вечност
без памет, без история, без име.
Безбройни са геологическите мигове на пясъка,
които всъщност са епохи,
но са моменти
от прерастване на пясък в камък,
последвани от малките моменти
на катерене на камъка
по сикурати, пирамиди, катедрали и джамии –
възземане към вечната божественост
на всеки миг,
преди разрухата,
преди обратното превръщане
на камък в пясък,
в последното човешко времетраене,
отмервано от пясъчни часовници
и освидетелствано от примигващи звезди.

Зората прибледня и се процеди
през клепките на хоризонта,
светът започна плахо
да разкрива свойта видимост,
из тъмното се появиха
смътни очертания…
така ли светлината е възникнала за първи път
(се питах)
и чаках, за да се явиш,
за да те срещна там, тогава,
и да ти подаря очите си
и ето този тук единствен миг.

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Христина Василева – Морето и сипеите

 

Невинният и художниците

I
Не помня в противоборство с теб да сме били, римлянино –
с подобни хватки слабохарактерните се венчаят
зная попадал си в ръчичките й и все пак има ли човек, когото слабостта не е държала
орех костелив си беше, но не и вироглав
вкусът ти различаваше между свещена и друга простота
присъствието ти същности променяше
страхливците не губеха достойнство, на подлеците омекваше насладата
отлично се познавахме, Джовани Батиста – зависехме един от друг
останалите посветени бяха
испанецът и ирландецът – майстори на болката и светлината

Обезсилен и немощен с криви крайници на старец
сухи отвърстия, обелени нокти, окапали зъби
олетели вежди, мигли, коси
черни петна по кожата жълта – кожа или прегоряла хартия
за оплакване си, Инокентий
разбира се не го търсиш, не ти и трябва
не, пленник не си ми, не можеш да бъдеш
спътник разбира се другар –
в силата си ме позна и прие ме смирено, мъдро
пред портрета застанал виждаш всичко това
вече го нямаш
гледаш смело, не ти мига окото –
слава, величие, мощ
виж се там – този портрет е най-ценното, останало ти от понтификата –
още от първия поглед разбра го
въпреки че възкликна навремето като за пред хората
„Твърде реалистичен!“ и така остана по табелите и архивите
всъщност не толкова отдавна –
само пет години оттогава
като вечност бе за теб –
сделки, преговори, вражди, нововъведения, данъци и такси
финансиране на скъпите водоснабдителни проекти
изборът на Бернини по препоръка на Олимпия –
твоята господарка, господарката на Рим –
нищо че той бе официален скулптор на съперника ти Барберини
бюст ти извая, в знак на благодарност
Фонтана с четирите реки –
фонтани вместо водонапорни кули
фонтани-помпи – да изтласкват тибровите води отвътре градските стени
за вдигането им на римляните от къшея откъсна
данъка върху хляба им увеличи
грамажа на самуните им намали
тогавашните римляни от насъщния лишаваха се, а днешните печелят от това
настоящето винаги плаща вечността
и тази сметка ти пое

Шапката, очите, ухото, устата
ръцете, пръстенът, писмото
дантелата, наметалото
така придворният художник на испанския крал нарисува те
по време на второто си посещение в Рим
Мощта на властния – опиянение на покорните
Презрението – дом на презрените
Дългът – винаги носещ леката насмешка (или помръкнала усмивка) на загубата
Ловкостта и лукавството – самочувствието на дребнавите
Енергията – мимолетен екстаз

Сега си болен, сам, затворен
всъщност най-после сме сами и
любовта
отдавна друг иззел е папските ти функции и в
политиката и по верските въпроси
излишни са и знанията и опитът и харизмата ти
енергията отляла се е
злото и доброто са на заден план
там винаги отива най-накрая
всичко по местата си
Тишина
Тук владее светлината

II
В скута ти, Памфили, настаних се
отвесно отдясно и безмилостно скочих
забърсах отгоре модзетата
отнех от папския пурпур, за да я осветя още по-ярко –
бляскаво сърце искри на гърдите ти извадено на показ
алено по краищата
кърваво по гънките
могъщо, бяло
отразяващо моето невидимо отгоре падане и
удържане на момента на изригването ми
зенита ми
тежа ли?
Толкова тежиш, колкото на седящата Мадона, трон за Бебето Исус, Той тежи

Четири века по-късно, пак през 50-те
един ирландец, Франсис, роден в тъмния октомврийски Дъблин
с ексцесия в живописването до пределното изчерпване на тема и сили
не издържá на заряда на монолитното ми светещо сърце от 1650-а
разкъса го
разпарчетоса го в отвесни решетки от рентгенови лъчи
приклещващо те отпред и отвред в лазерна клетка
и пусна те отвисоко
така както по-рано испанецът мен спусна отгоре, но
за да облея тялото ти, да го събера, да засвети
интегритет на завършената личност в целостта
така ирландецът тялото запрати в
решетъчния асансьор на моите с метален блясък лъчи-тръби
натисна копчето и клетката мълниеносно полетя към бездната
усещане, казва, което не идва изневиделица, рязко, а бавно се спуска,
нежно обгражда те
и мракът на ужасения му вик ме погълна
интегритет на завършената личност в разпокъсването
Няма Джезу Бамбино, няма Мария, нито седнала, нито права
Царство на Любовта

III
Уединен си отдавна в странична капела на
твоя от столетия загубил величието си дворец на вия дел Корсо
подът – фигурална комбинация между резидав и керемиденорозов мрамор
стените – гълъбовосин мек плюш, уютни, светли
обрамчени с позлатен дървен обков на осмостенника
таванът – отворена към небесната светлина октагонална амбразура с флорална решетка
луксозен вечен дом в центъра на вечния град
достоен за непокътнатостта на частното притежание
богата фамилна гробница
стилна и непоказно пищна, семпла но силна
отговаряща на гълъбовочерния ти изпитващ поглед отдясно
изискващ тогава и сега
изискващ завинаги

„Troppo vero!“
звучи от аудио-гида на милионния китайски турист
подал любопитно глава иззад вратата
не му се сърдиш

05.08.2018

 

Морето и сипеите

Цял живот стреми се морето към кафявите сипеи
Само тънка ивица пясък е помежду им
Стреми се, дърпа се непрестанно натам,
но и най-бурният прилив през зимата, когато аха да ги стигне,
пак закотвя го с въжето на отлива
усмирен е безупречно порива
Морето владее морето

На сипеите от чакане им порасна трева
стоят подредени в шпалир
войници без пушки и знамена
Остарели войници, с много лета
Стоят и чакат командата
И командата им е да чакат
Нищо, че от самото начало е ясно
че тънката ивицата пясък е граница –
Граница прозрачна на въздуха
с който в замаха крилете на птицата се пресичат и завихрят летенето
Граница прозрачна на режещата мед на
умиращата си нощ в утробата на медното утро
Чаша прозрачна до устните на момичето
през която прозира на мъж силуетът
Предел на сгъстеното време
Предел на нищетата отнемаща пълнота
Пределна нищета
Край на пълнотата изпълваща нищета
Крайна пълнота

Морето е пълно със каменни черепи
Големи и малки, всякакви видове
(Диамантите са за сушата)
Отворите и отсъствието на затвори е най-важното
Отворите с техните форми на входове, изходи,
стълбища, куполи, колонади, канелюри, розети и фризове,
фронтони, часовникови кули, камбанарии, витражи, тераси, фонтани, градини и пинии –
на колкото повече дупки и шупли и прорези е повърхността, толкова по-ценна е
През мраморните и медните черепи безпрепятствено преминава морето
навън и навътре
Морето пази свойте богатства и своите залози на дълбокото
и трудно е изпод пясъка да ги изровиш – там морето непосилно тежи
а на повърхността отвлича вниманието с игра на отблясъци в тихите утрини или
за любителите на драмите – с ревящи прибои в бурните вечери
Който тайни умее да пази, той и приятел може да бъде
Морето е майка, баща, сестра и най-верен приятел
Това е своето копие, на което поета обляга се
Морето дискретно вълнува
Кръвожадно е често вълнението му
и сипеите го чакат

***
В подножието лежа на глинестите сипеи, които някога едно били са с морето
с лице към желаещото ги море
с тялото си да ги свържа искам

Нека чайките безспир кръстосват помежду им
в полета им са въздушните милувки на утрините им и
пожелания за лека нощ един към друг

Нека капчиците ситни от разлюлените вълни
вятърът отнася освежени към пресъхналите сипеи
и ги разхлажда и росни буди в утрото

Нека шептят разбиващите се вълни ту яростни ту успокоени
Нека сипеите попиват гласа до най-тихия му звук, до най-неуловимия му тремол и
отговарят меко умиротворяват го

Тялото да прелее копнеещата вода в очакващата я пръст и копнеещата пръст в очакващата я вода
В улей да се превърне, в подпочвена жила, в подводна река
Тяло в пръст
Тяло във вода
Тялото при своите да се върне

6.10.18

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Владимир Сабоурин – Поетическо призвание

 

В пустошта само лицето ти

1
В пустошта само лицето ти
под мрежа от далекопроводни кабели

2
В пустотата само лицето ти
под рояка оптически жила на социални мрежи

3
В пустошта само лицето ти
под стъкленеещото око на китове самоубийци

4
В пустотата само лицето ти
под погледа на аватари на анонимни автори

5
В пустошта само лицето ти
под кофражите на труда във вечни ледове

6
В пустотата само лицето ти
под енцефалограмите на борсови индекси

7
В пустошта само лицето ти
оплискано в кръв от смъртните ми грехове.

 

Сега какво ще кажеш за истината

Пусто небе над безвидна земя
Невидима долу преди буквата да удари валяка
Октомврийски щурец обаждащ се гръмко
От нищото пишещата машина на баща ти
Небето свило се на свитък

Сега какво ще кажеш за истината

За индуцираната вирусно афония за молещото
За край отчаяние на асматичен пристъп
За бунта срещу природните закони на вдишването
Избавящия удар на буквата върху времепространственото огъване
На небесата свиващи се на свитък както е писано

 

Поетическо призвание

Момче от града веднъж баща ми прати ме
По работа на село да подбера нашата крава
От общинското пасище тлъстите ливади край реката
Да я докарам оттам на пазара за продан рано
Станах луната грееше когато поведох
Добичето към града на влизане в предградията
Насреща ми зададе се група жени връщаха се
Сигурно от нощна смяна задянах ги, а те отвърнаха
С шеги и смях попитаха къде я водя тая крава
Щом казах на пазара те предложиха да ми платят
За нея подобаващо едва продумали това изчезнаха
И те и кравата в краката си видях тогава
Лира и се ужасих дошъл на себе си разбрах
След малко че работничките били са музи
Явили ми се и платили справедливата цена за кравата
Вдигнах лирата влязъл на разсъмване в града
Разказах на баща си за споходилото ме.

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018