Етикет: поезия

Отмъщение

порязвам се
на хартията на книгата
която изоставих
като дете

 

Егоизъм

първия път
когато се позна
в огледалото
се усмихна

 

Денонощието на един живот

всеки път, в който се влюбвах
губех по един час от живота си
но за разлика от повечето смъртни
знаех че животът
е просто едно денонощие
а за мен вече беше 22:15
(веднъж се влюбих в някого,
за когото вече беше полунощ)
и предвид че ми оставаше
малко повече от едно влюбване
се омъжих
за да спра тиктакането
за последно се влюбих
години по-късно
насън

 

Ако бях мъж…

ако бях мъж
щях да съм
патоанатом
пожарникар
миньор
гробар
тиранин
папа
дори Бог

но съм жена
във време
в което
са нужни
бащи

 

Легенда

една стара градска легенда родена в Италия гласи
че в циферблата на всеки стар и самотен
стенен часовник живеят
спомените на всеки един мъж
обичал нещастно по една жена
и загинал от мъка по нея
и всеки от тях си има нова стопанка
и жадно я пази от всички мъже
и никога не я оставя да закъснее за неуспешните срещи
подсмихва се и си казва
скъпа, той не е за теб
ще се върнеш при мен още тази нощ
и тя винаги се връща
винаги плаче и трие грима си с пръсти
а той я успокоява със своите секунди
монотонно и нежно
сякаш целува жена
а когато тя излезе на идеалната среща
той непременно си спомня
как е загинал предишния път
ревнува
и спира
а тя закъснява безнадеждно
затова когато жените в Италия
закъснеят за първата среща
значи
че ще се омъжат за теб

 

Тютюнопушенето убива божественото

колко точно
кутии цигари
изпуши Дявола
след скандала си
с Бог

 

Календар

вместо годишнината ни
днес е четвъртък

 

Състояние, несъвместимо с живота

диагнозата
върху смъртния акт
на любовта ни

 

Лед

по морето в погледа ми
вече никой не може да плава

как успя да си тръгнеш
и да вземеш със себе си
лятото?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Манифест

да разчепквам докато не се отвори
не напипам нерв
да прескачам концепции разбирания оправдания мисли
да отделям разум причини следствия
да остава сурово и голо
да се влиза през рана
да отварям широко вратата
да подпирам с крак
да влиза светлина

 

Помилване

ще се стопят китарите
като часовници
всичката музика ще изтече
през пясъчния часовник на пръстите
плавно ще капне
последният тон
тетрадката ще се затвори
по средата на написаното
ластикът ще се скъса
косата ти ще се отметне от челото ти
ще се разпръсне напосоки и ще те забрави
кехлибарът в очите ти
ще се пръсне на парченца
малката мушица
ще избяга от вековния си затвор
превърнала се в пеперуда

 

Покана за танц

вадя трупа си от пералнята
оставям го вече не ми трябва
ще намеря ново тяло
когато ми е необходимо а сега
продължавам
яздя черно пони
към бала на маргарита
закъснявам в рамките на нормалното
оставям на сигурно място понито

прекарвам 45 минути там
оказват се 2
връщат ме викат ме плачели са
притеснили са се за тялото
не мога да ги успокоя
говоря им витая около тях
не ме чуват
връщат ме дърпам се
искам да остана на бала
пантофката ми се заклещва в измеренията
какво да им кажа как да ги убедя
помощ дърпам крака си
покана изпращам покана
да се повъртим във валсови кръгове
извън онзи големия в който сме без да искаме
и страдаме много и страдаме
и се въртим и не
друг да е кръгът
виенски валс

 

Сняг

хвърляй сняг
по думите
нека те стоят пред теб
пожелай да затрупаш всичко
да изличиш казаното
хвърляй шепи след шепи след шепи
дори не се старай
да го оформяш на топки
представяй си как ще измие
ще олекоти ще изтрие
ще разтопи

хвърляй го толкова силно
че да прави кръг
да се връща при теб
да го събираш в полата си
да го трупаш
да си горда че изчисти
толкова много
да забравиш дори защо
беше необходимо да чистиш

хвърляй сняг
докато се сетиш
че не ставаше точно така
че се връща при теб
измил похабеното мастило
превърнал се в мътна вода

хвърляй докато се усетиш
че се разтапя още във въздуха
на отиване
не достига вдълбаните букви
магнитно дори го отблъскват

хвърляй сняг
по себе си
покрий се цялата
зарови се

хвърляй над главата си
усмихвай се
затвори очи
или отвори едното
ако попадне прашинка
стъклена снежинка
моли се да изтрие теб
и многото ти думи
по един начин
или друг

 

Тийзъри за филма който един ден ще гледам

от време на време проблясват кадри
премигват и изпукват като стара лента
кандидатстват при мен за финалната версия
до един достойни за премиерата

филм за далечно сибирско село който превеждам
разходка по борис с теб през една есен
всички в един ван пеем роби уилямс по подбалканската
вечерта на запознанството ни когато спиш в спален чувал на пода на вила
задкулисията на ндк и гонене по репетиции за концерти
ресторант в града на розите и обяснения как се прави розово масло
ограда на строеж в люлин върху която лепя обяви
хладен пясък в кецовете и фестивални звуци светлини
прегръдка със свилен от остава на площад в пирдоп след концерт
орех по който се катерим в училищния двор
катедрала в пловдив която снимам по твоя молба за уикипедия
разговори около огън в стара планина за човек на име хорайзън роден в типи
касиел ноа ашер в скута ми в 199 на доброто тяло
пристигане на стоп по залез в краен квартал на варна

отблясъци по водна повърхност

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Събота

Събота.
На входа на парка
продават сладолед.
Кварталът мирише на сготвено.
Навсякъде – закъснели за обяд.
Cнощи. Безпамет. Нокомент.
Предусещат с блаженство
идващата нова вечер.
Тя ще ги премаже
като товарен влак.

 

Downtime

Световните сървъри паднаха.
Милиарди същества застинаха
прегърбени
с телефони в ръка
с таблети в ръка
и с празен поглед
в земята забит.

Покемоните
най-сетне ги хванаха
и ги разчлениха на бездушни късове месо,
за да мине изяждането им
възможно най-гладко.

Време е
да си прочетете инструкциите
за зомби апокалипсиса.

 

решение

За някои неща
се прави компромис
само
когато настъпи
61-та секунда
от 25-ия час
на 32-ия ден
в 13-ия месец.

 

дали-нали

Дали ми е криво понякога?
Криво ми е.
Но продължавам
направо.

 

Празнота

И тя изчезна
от страниците,
както бе дошла –
в безсмислен облак
от празни приказки.

Мълчанието ѝ
беше просто
липса на вяра,
мнение
и отговор.

Глупава защита
от някого,
който
за нищо на света
не би я наранил.

 

Направено

Звездите пак греят – заеби!
Небето се смеe – заеби,
полята нашепват – заеби!
Душата крещи – заеби …

Само сърцето подсказва –
още недей –

Затова и
ще го изтръгна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
страховете ти
са Освиенцим
за евреите
на любовта ми

 

***
за теб
мога ли
да бъда
друго
освен
въздишката
на майка
която е
загубила
единственото си
дете

 

***
как да се превърна
в икона на светец
бдяща над живота ти
когато греховете ти
подпалват със запалка
ореола над главата ми

 

Самота

еволюирала
форма
на
самодостатъчност

 

***
любовта
скрита
в сърцето ти
е невръстно
момиченце
в скута
на баща
педофил

 

***
не вярвам
в любовта
от пръв
поглед
а в лудостта
настъпваща
след него

 

***
празни бутилки меланхолия
се търкалят по пода
на детската ти стая
изпълнена с порнографски снимки
на нашата любов
прегръщаме Бога
и себе си
и потъваме в мисли
за британчетата
които ще имаме
(когато някога)

и чувстваме как страстта се свлича бавно
по стените на уморените ни сърца
като прогнили тапети
а ние градим олтар за сълзите
в гореща молитва
да отнемат живота
на часовника с кукивичи механизъм
който никога досега
не отброяваше времето ни заедно

да те обичам
е ароматът на топла закуска
приготвена в четири сутринта
от отрудените ръце на майка ми

 

***
как да бъда
бащата
на децата ни
когато хлябът
на трапезата
в сърцето ти
е малко

едвам засища
тялото анорексично
на любовта
проплакала
за първи път
в ръцете
на майката
мизерия

 

***
безсънните ни
нощи
се изчукаха
преди
телата
да се
пожелаят

сега си
бременна
във първа
седмица
със любовта ни

 

***
без теб
светът е
полупразна
бутилка
вино
в треперещите
ръце
на трийсет
годишен
пияница

или

искрицата
надежда
родена
в догарящия
пламък
на църковна
свещ

 

***
вкусът
на кокаина
оставащ
по небцето ми
е песента
приспивна
на сърцето
научено
да те обича
с всичките ти
недостатъци

 

***
не мога
да ти дам
друго
освен
изнасилената си
душа
изправена
пред стената
на плача
в сърцето ти

 

***
душата ми
е курвата
на курвите
а твоята
е гнусен
сводник
наместващ
кура си
между
краката й

 

***
циничността ми
се роди обвита
в плацентата
на всичките ти
обещания за вечност
и сега е просто
осемнайсет сантиметров кур
чукащ с неохота
пресъхналата путка
на циганската ми душа

 

***
изпаднала във кома
любовта ни е дете
останало сирак
при челен сблъсък
на сърцата
надрусани до безразсъдност
с бялото на чувствата
изгарящи плътта

 

***
плисваш
шепа вода
и отмиваш
любовта
от сънливото
лице
на сърцето си
от утре
ще съм
бялото
течение
по новите
бикини
на курвенската ти
душа

 

***
любовта е
чумата
на двайсети
век

смъртта –
лекът
за болката
просмукана
в сърцата

обречени
на самота

 

***
ако имам право
на последно желание
преди да бъда обезглавен
на гилотината в сърцето ти
ще позволиш ли на сълзите ми
да помилват посърналото лице на мислите
които ме обрекоха
на смърт

 

***
сърцето ми
е шизофреник
вкаран в
усмирителната
риза
на гърдите ти

 

***
вечерите ми
са импотентен фетишист
опитващ да го вдигне
в компанията
на пищна курва
забърсана спонтанно
в града
във който
червените фенери
не угасват

 

***
опитвам
да не съм
вулгарен
всеки
път
когато
устните ти
с цвят на
стари
керемиди
си играят
с пишката на
наранената ми
гордост

неуспешно

 

***
нощите
в които
не си
до мен
са цирей
в ухото
на любовта ни

 

Нова социална поезия

тялото Христово
бичувано
и разпнато
на кръста
на ненавистта
в обезкървените
сърца
на атеисти
и тесногръди
социални
аутисти

Нарцисизмът
сам по себе си
е пагубен

отново
ще възкръснем
но този път
единствено
за тези
неприлично
богати
на душа

да убиваш
с любов
е професия
по-древна
от проституцията

 

***
позволи ми
да съм последното
лале
положено върху
ковчега
на сърцето ти
защото е болезнено
да съм далеч
от допира
на любовта ти
скитаща безплътна
из тъжни понеделници

 

Защо

не спирам
да копнея
за въжето
на което
се опитваш
да обесиш
безсмъртните
ми чувства

 

***
искам
тази нощ
да имам
смелостта
на Хемингуей
и с помощта
на тялото
изящно
на ловната ти
карабина
да пръсна
сивото
в главата
на душата си
надрусана
с химерите
за твоята
с мисълта
за нощното ти
шкафче
и стените
боядисани
във черно
и как кръвта ми
с цвят
на старо вино
ще се отразява
във сълзите ти
когато
сънища ни
пророчески
бележат
началото
на края
и се сливат
във безкрайност

смъртта ми
ме възбужда
до побъркване

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Надежда

Какво
Не можеш да допуснеш
Че си гениален
Да
И аз не мога
Но
Остава някакво съмнение
Все пак
Надежда
Че винаги ще има лудници
И винаги
Пророците ще бъдат чужди
У дома си

 

***
реалност
аромат на чесън
египет няма изход

 

***
Не издишвай
Цялото вдъхновение
Наведнъж
Остави за старини
Ще настане глад
А ти
Ще си бавен
Най-вече самотен
Изоставен
Задъхан
Безвдъхновен
Дишай бавно сега
Но дълбоко

 

Стрийтарт

Цветните сюрреалистични светлини
На сценичните ми прожектори
С неуловимото си радиационно излъчване
Ще разтопят
Шоколадовата ти бонбонена кутия
Кадифените асорти
Всеотдайно ще се изсипят
На улицата в падналата шапка
Пред нея бедни виртуози свирят
Адажиото за последно

 

Сърце за Ванеса

Открих те по интернет
С ключови думи
Сърдечна недостатъчност
Мрежата е единствения начин
Да ти изпратя сърце
В двоичен код с два знака < 3

 

Без заглавие

Вместо да бъда успешен
Бих нарисувал картина
По лекциите на Max Frisch
В стила на Jakson Polok
С лудостта на Wingsuiting
Словото на Ray Bradbury
И гласа на Dua Lipa
За да ти покажа успеха
През фасетните очи
На водно конче

 

***
Синьо е
Синьо е през клоните
Болезнено синьо
Болезнено и синьо
но Слънцето не знае
Как тръпки ме побиват
От неговото синьо
А може би се разболявам
Не
И без лекарства
Че те убиват синьото на всяка болест
Което безболезненото оздравява

 

на поетите от
Нова Социална Поезия

Като машина си
За късо силно кафе
С висока производителност
Не мога да преброя
Денонощната навалица
Останала без сън
Пред теб
Страстните кафеджии
Ще се редят и
След третия ден
Защото
Името на тяхната смърт е
Безкофеиново

 

Безжалостно

Очите ми трябват още
А те си отиват
Изоставят ме
Без да ме жалят
И аз не ги жалех
Те сега ме напускат
За да не видя
Края на красотата
Която си отива с тях
И
С красивите жени
А това вече е загуба
Истинска загуба
Очите да си отидат
Точно когато ти трябват най много
Това е безжалостно

 

Стихове

Добрите стихове
Не се учат наизуст
Добрите стихове
Се преживяват
Улучват
Улавят
Вкусват
Усещат се
Обикват се
Превръщат се в част от теб
Част от теб е стихове
Които пишеш
Без да учиш наизуст

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

В подлеза

в изоставените подлези
сред бутилки кока-кола
и презервативи пълни с
неродени деца
ще се заченат сами
в насъбралите се наводнения
и ще пораснат като в джунгла
тези които изоставяме

 

Завръщане в новия свят

срещнах го на митницата
където не бях допусната до смъртта
мъж с две леви ръце
и късмет изгубен при раждането
със себе си носеше раните
и инструментите на престъплението
върнали са го
не е имал какво да предложи
и там не приемат слабите
каза ми че самоубийството е занаят
който трудно се учи, а ние сме новаци
поседяхме на релсите
и видяхме как вагоните потеглят
с натоварените пътници
като евреите на път за Аушвиц
после обновени от загадката – умиране
поехме заедно обратно към живота

 

Майка

остави ме на брега на сълзите ми
понякога дори аз се уморявам от чувстване
едипе
нали не може вечно да си млад
адажиото на живота е започнало
не ме карай да горя
когато няма повече за горене

 

***
дори и да исках
нямаше да стигна навреме
да спася детето от горещия котлон
така че не бързах
а когато се случи –
кожата му беше обезобразена
виковете домъкнаха глухата баба
от долния етаж
а краткият му живот
вече беше минал пред очите му
аз не гледах с уплаха
свалих дрешките му
прегърнах го
и мълчаливо зачаках
идването на линейката

 

***
едва ли ще намериш
по-добър художник за душата ми
няма подходящи цветове за думите ми
само няколко повтарящи се
черно-бели образа
опитващи се да преминат
от другата страна на процепа

 

Молитва

в името на Отца и Сина
да се помолим
в името на Отца и Сина
да разчупим хляба
в името на Отца и Сина
да си дадем имена
в името на Отца и Сина
да създадем живот
в името на Отца и Сина
да починем в мир
а в наше име

 

Той винаги казваше

нашата връзка ще бъде силна
като римската империя
красива като болерото на Равел
безусловна като майчината
възвисяваща като божията любов

аз знаех –
връзки за които се говори
само в бъдеще време
никога не се случват

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Младата плът иска собствена рана

Ставам в 5, оголвам тялото си пред огледалото,
патрулирам около рождените белези,
загръщам сърцето със син халат,
обикалям от стая в стая,
гледам новини от центъра на
събитието – не ме е срам, дори не съм тъжен,
моята страна емигрира отдавна,
премести се, нае камиони и тирове,
и здрави момчета пренесоха болната
пръст и болния камък,
разходих моята нова страна
и ѝ казах: виж, това са алеи от палми,
това тук е трева, това е градина,
хвани ме под ръка, смугла красавице,
разходи се с мен, младата плът иска
собствена рана.

 

Парче по милост

Да си извиеш врата да капеш от лудост
да лаеш от невъзможност
да крещиш на котката защото така трябва
така се става мъж
и рано или късно и Господ ще разбере за тебе
и ще прати и ангелите си за тебе
в Труд или в 24

ето ето тогава внимавай
стани радостен и още по-невъзможен
стани арогантен и мълчалив
нахакан и гледай да удариш само един път
в ченето без да се перчиш така най-спокойно
без да се караш или да обиждаш

Тогава внимавай съвсем вероятно е
да си изплискаш в краката на някого мозъка
на скапан и надут поет
пуяк и пуйка благородна порода
градина и като светеща сърна
фосфоресцираща в тъмното
съвсем непоетично да угаснеш от урината
на младото тютюнево утро
с лош дъх и с празни примки вместо бизони в очите

Там където ти е хвърлен пъпа
или ти е затръшнато семето
и бият пак там пак там
улични лампи зализани
тъпани слисаните стават залисани
а ти си ставаш и фашист и майка и баща и приятел
и от великодушно величие си спомняш за баба си
– плетачка на вълна като кокошеубийца
и Дева и Брахма и Вишну

Легни по гръб и се нацепи в бистрото око на паяжините
и си представи че са лотуси хамачета
или нещо още по-извратено и красиво и истинско

но недей да говориш на глас
понеже Oнзи над нас всичко записва
всичко подслушва и няма и място където
да останеш недоцелуван

и като нямаш друго за бране
бери грижи и сей ги
защото откъде мислиш
всички тези цветя по земята са взети

 

Върнаха слуха

на глухите улици.
Сега чуват всичко.
И искат пак да са глухи.

 

Лъвът преди да нападне,
дебне дълго. С един или
два маха, скача върху зебрата.
Танцът на смъртта е кратък.
И така зрелищен. Харесва ми
мигът, когато жертвата се отпуска,
разбрала, че ударът е съдбоносен,
играта – последна – има нещо в
движенията ѝ, което благодари,
което смирено отказва благодарност.

 

Всяка Сутрин не е от Бог

Двойниците са словото езикът а клещите
на фотографа снимат негъра докато надига
бутилката – Сони в Италия – сакс през 74-та
и царски фасове Джаз

Крием деня под изтривалката
и като си кажем кой кой е
нощта свършва
всяка сутрин която смятам не е от Бог

 

Калейдоскоп

Големи хора събират
малки лайна на малки
кученца в парка.
Малки хора събират
големи лайна на
големи кученца в парка.
Липсва средната класа.
Това е начин да си
отиде още едно
поколение.

 

Напоследък самотата

съвършена е природата
оставила е празно място
между шиповете

 

Премиера на потоп

белех тиквата
в оранжевата й сърцевина
попадна капка човешка кръв
загледах се в разлятата форма
и видях коте с мустачки
с хавайска риза
всичко това се случи
по време на протестите
през 2014 година
в кухнята докато
готвех супа

 

***
тази нощ ножът проби ножницата
опита да се върне обратно
и видя че няма връщане назад
опита да продължи напред
и видя че напред няма
дълго стоя така
привикна с гледката
отпусна се
заживя спокойно в мрака

 

Взаимности

майсторът вае камъка
камъкът дяла майстора
длетото пука под
напора на братска
обич

 

***
да оставим това да си почине
да спре това да става онова
достатъчно материя одушевихме
не е ли редно да оставим дворът
да кашля най-обикновени бурени

 

По истински случай

бях в Тибет събух си чехлите
пред храма зад чиито стени
стотици монаси пееха своите
мантри и пак стотици монаси
и все стотици монаси винаги
в Тибет

 

Двойник

книги изобщо не чете
излиза вечер
дълго се разхожда
с двата си божествени крака
с двете си божествени ръце

 

***
Реката
приижда
към селото.
Водата спира пред
вратите на къщите.
Покланя се и тръгва
към кръчмата. Само
пияниците знаят,
какво е стихия,
която не иска
да се превърне
в бедствие.

 

Almuten figuris

как се озовах тук не помня
но ето че приличам на местен
с обгоряло лице
мътен поглед

с раничка върху гърдите

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

любовниците

трийсет години
оттогава
старият плаж
който вече
не беше плаж
на брега на езерото
което вече
не беше
езеро
голото ти тяло
сред тръстиките
химическите заводи
на далечната страна
в заревото на следобеда
и думите вече
не бяха само
думи

трийсет години
вече
ти и любовникът ти
се промъквате
голи усмихнати
през тръстиките
в моите сънища

застивам разхождайки
мъртвите кучета
от детството

 

америка

това не беше ли
мястото
закъдето от елизабет първа
насам
заминават бившите
гаджета

 

american dream

там където
обетован и бетониран
са синоними

 

българско

в джобчетата дрънкат
гвоздеи и семки
пак посявам гвоздеите
а семките изчоплям

 

hic

тук истината
не е
кристал
а кашкавал
и не блести
ни ослепява
ни гарван
(и няма за решетки
опция)
обичайно
я подменят
с внос
(надупчен
миризлив)
мека
податлива
узрява бавно
консумира се
сурова
или преработена
във тоя
приказен
и земен
рай
мислят си
че могат да я
смелят
присяда
често
гарги
я крадат
и крият
неволно
я изпускат
лисици и псета
се гледат
с присвити очи
голямо дъвкане
пада

 

***
един такъв дълбокомислен
съчувствен някакси кимайки
начесто езика си чеса
(как да се махна се чудех)
приятелски скодоумно
много и празнословно
нещо надълго укриваше
(как да се махна се чудех)
било било несправедливо
колко колкото толкова
справедливо се пъчеше
да изтъкне как няма нищо
общо общественозначимият
му гъз нищо че лъсна лудост
или лицемерие болеше
(как да се махна се чудех)
мамито му стягаше ме
отляво и ми се леко драйфаше
докато така нареченият отнегоси
(вероятно за улеснение) ми
приятел ми се обясняваше
надълго и нашироко исках
да го нахрача пресъхнало
седях декоративно като
фикус попивателна и
(как да се махна се чудех)
какви били били мръсници
и ми реди парадигма вписвайки
ме сред други (свои) косвени
жертви се пени мръсникът
си тръгна дългът си изпълнил
(как да се махна се чудех)

 

като семейство

у дома вкъщи мястото на камъка
не тежи виж го полита към теб
празните очи на куклите
ме дебнат от ъглите
забравили играта на семейство
когато всеки петък нощем
ми поникват космати крила
и се блъскам в стените и лампите
побягват очите ръцете ребрата
разчленяване вина и вино
вино и трева вина и срам
празните нощи като празник
пълните свършват рано
избелялото ми легло ме очаква
ме посреща отново на прага
протегнало метални лапи
сред трупове на насекоми
се валям из призрачни стаи
пиша си името в прахоляка
смеховете на децата отвън
са като плесници
ластичното родно ме притиска
краката заприличват на корени
парчетата на огледалата
ме размножават
и така играя на семейство
седя гледам си любимите лица
и с приветлива усмивка
им бръквам в окото

 

тъжна приказка

когато най-накрая се намерили
през девет планини
принцът и принцесата
завикали-заплакали-запели:

за тинята във нас докрай
за блатните ни дни
ти чаша гнилоч ми подай
за блатните ни дни

и се целунали-станали жаби
гмурнали се под ръба на тоалетната
и заживели щастливо
тя никога не му натяквала
че пак не се е къпал
той никога не забелязвал
когато тя е в цикъл
родили им се сто деца
щъркелът ги отнесъл

 

помниш ли

на миленчо

помниш ли помниш ли
тихия двор в циганската махала
във варна
обсаден от викове и песни
сред водовъртеж от случвания
тридневнитe сватби с разноцветните
булки
как гонехме пожарните с балканчетата
и се целехме с барабонки
през стари флумастри
когато нямахме пари
за семки
ядките на липата
ставаха семки
пушехме чубрица и се хилехме
със зелени зъби

 

невидимо

казваш
по лесно е да се порежеш
на хартия
в тази къща с тъпи ножове
и извиращи книги
от ъглите
казвам
по лесно е

казваш
може да умреш
от мързел само
мястото е малко
и пак е прашасало
казвам
може да умра

казваш
време е животът ти
да поеме нанякъде
пилееш се твърде
и напразно
по свои и хорски
приумици
и за разни гадове
казвам
време е

така си говорим
отдавна
и сме доволни
някак
че нищо
не се променя
невидимо доволни

 

***
мълчанията се трупат
като каменни квадри
можем да построим
километри стени
около нашите невъзможности
като тайни градини
със зазидани входове
в които кротко плесенясва
вчерашното ни бъдно
което ти не потърси
и за което
отново забравих
да ти напомня

 

if you go away

не казвай че ме обичаш
така разбирам че свършваш
ще ти извадя душата
не ме вземай вкъщи
не ставам за украса
твърде често падам
от полицата на камината
ще ти изпотроша сервизите нервите
не ме идеализирай
още ме боли задникът
от последното рухване
от нечий пиедестал
не ми говори за живота си
сексът си отива
със сприятеляването
не ме занимавай
така и така
ще ти пусна
понякога
така те мразя
знаеш ли
but if you go away
i will dying slow
to the next hello

 

непоносимо леко писане

на ралица чернева

златокоске
непораснало лице
на младостта ми
принцесо от панелите
поет на слънцето
призракът на твоята поезия
живее във всичко весело
излязло под ръката ми
а то е малко
и е твое
колкото и мое

щуротията ти
беше заразителна
и не искахме да оздравяваме
изобщо
живееше по-истински
от нас

безстрашна страхливке
сама се предизвикваше
и надскачаше
и никога не слушаше
желязната си интуиция
защото би било скучно
нали
не търпеше скуката и фалша
толкова естествена и дива

как може да е мъртъв
някой толкова жив
как може

кажете ми как може

клас стани!

 

задушница

старици-мравки
понесли товара си
пъплят към гробището

 

мразя снимки

ето ни заедно
обезкосмени и красиви
уж небрежно позиращи
безметежни някакви
без жена ти надничаща
без минало без бъдеще
хубава снимка
едно вечно сега
което странно защо
ми убягва
и не мога и не мога
да си спомня
този ден

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
Не мога да те премълча.
Не мога и да те разкажа
като стара притча.
Не мога нищо повече
от тиха обич.
Нито по-малко.

 

***
Станах експерт по твоите
мълчания.
Мога да ги превеждам
на няколко езика.

 

***
Делят ни
точно две
светлинни думи разстояние.

 

***
Очакването е подаръкът за мен.
Сама си го поръчах
и платих.
Ти
само го достави.

 

***
Има два вида помнене –
на съзнанието
и на плътта.
Така че,
бъди милостив към себе си,
не си напрягай
паметта –
естествено е
ръцете да се търсят.
Откровени в мълчанието,
уморени от помнене,
стоим
с гръб един към друг
и си припомняме
себе си.

 

***
Зад мен –
студено пепелище
и спомен за огнище,
в което бавно гасне мракът.
Пред мен –
посоки сто,
завързани на възел,
които никого не чакат.

 

***
Има такива дни…
Всичко се рони
като пясъчен бряг
през октомври.
И ми се струва,
че някъде
дълбоко в мен
живее тихо
една уморена къртица,
която обича моя мрак
повече и от теб.

 

***
Последната ми тишина
не търси никого.
Сама присяда
тихо
в сенките на вишната
и се опитва
да не вижда нищото,
което идва
след твоето
„без мен“.

 

***
Имам остра недостатъчност
на думи.
Повечето
си тръгват с утрото,
в което си отиваш.
Остават ми
най-дъждовните.
Но те обикновено
мълчат.

 

***
От високото до дълбокото
на твоя страх
те избродих сама.
Уморих се
да нося фенер,
който свети назад
и огрява
само изминатия път.

 

***
По пътя към теб
направих завой.
Към себе си.
Пристигнах навреме.

 

***

В пространството
на временните вечности
невинни по принуда,
наивни до циничност,
поединично влюбени,
открихме себе си
във другия.
И след това
взаимно се изгубихме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017