Ана Димиева – Време

време

безпощадно делящо ни
изплъзващо ми се
никога недостатъчно
за любимите
моменти
на самота,
открадната ми от
теб,
забавящо се понякога,
но никога
когато сме заедно

 

миг

странни са хората:
днес са тук,
изпълват клетката
на Земята
с трептенията
на крилете си –
утре ги няма,
нито следа
от тях
на света.

 

Danger

хората са опасни
не защото имат сила
не заради устремеността
или страстта си –
а заради ума,
той събира всичко това
з а е д н о
и опитва да постави
в себе си
н е о б я т н о с т т а на
вселената.
ум, мозък колкото два
юмрука,
колкото две сърца,
по-остър от бръснач
и по-бърз от мълния…
за него е съвсем естествено
да иска самоунищожение.
хората са опасни
не защото говорят,
не заради мечтите си
или защото чувстват,
а защото мислят.

 

реалност

понякога овцете
не се прибират
и понякога вълкът
се смее последен

понякога животът
е играта на тъмното
и понякога светлото
напълно изчезва

понякога овцете
вълци във вълна са
и понякога овчарят
всъщност касапин е.

 

***
Петна от бяло по земята,
снегът отдръпва се безшумно
тъй както зимата, тъгата
се между камъни прецеждат.
Ръката пуска самотата,
дъбът-гигант орел подслонва
и на душата ми в гората
цъфтят безброй цветя и хора.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ива Спиридонова – Глад

Портрет

Живееш по посока
на залязващото слънце
с очи, насочени до смърт
към изгрева.

 

Глад

Ще бъдат вечно гладни
мислите за мене,
понеже най-добрата
ми любов
е тази, дето правя
с остатъка от
мъжкия ти разум,
изгубващ се
във ада
на очите ми.

 

***
сплитам пръсти
до бялото на кокала
да не посегнат
да докоснат тебе

 

***
Нахрани душата с думи.
Засити сърцето с чувства.
С какво, кажи, ще храниш
Хищницата в мене,
която винаги
е гладна
за тялото
на твоята
Любов?

 

Несъответствия

Твърде голяма съм
за границите
на сърцето ти,
което ще се пръсне
от усилие
да ме приеме.

Светът е тесен
от отсъствия
и в него аз
не съответствам.

 

***
Най-дълбоко е дъното,
когато паднеш
от високото
на очите ми.

 

Позициониране

Ти си тъмната страна
на очите ми.
Зеленото – запазено
за дяволите,
дето са те взели.

 

Разминаване

Не мога да попитам
щастието си
дали го има,
понеже винаги
живяло е
на чужд адрес.

А аз – все още
безадресна.

 

Политическа реалност

Да нахраним мечтите
със самолетното гориво
на приземените илюзии,
че съществува
обетована земя.

 

***
Най-жестока е истината,
която си предал,
отричайки.

 

***
пуша бързо
така и живея
само с теб искам
да спра времето

 

***
Звукът на времето
се върна в мъртвата ми стая,
забравило да ме попита
докога
ще се преструвам,
че не помня,
че всеки миг със теб
по-дълъг е
от паметта ми
за живота.

 

***
забравям си погледа
на мястото където
виждам теб

 

Оставаш същия

в пространството
на живите ми думи,
опитали да преведат
непреводимия език
на лудото ти
съществуване,
в което всяко
неразбрано изречение
завършва с обич.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Божидар Пангелов – Човекът, който мълчи

ягода

ти, който си
отгоре (в пропасти)
отдолу (в пропасти)
знай

държа се за корена
и гледам настрана

 

Човекът, който мълчи

Човекът, който върви по
Calzada de los Muertos, говори
само на испански.

„… в останките от вчерашния
дъжд проблясва мъничко луна.
Лед твърде много лед. И времето е
някак разделено на утре и
на утре. А любовта, о,
любовта е…“
Човекът продължава.
Да.

Отсреща, по алеята на птици,
двама си говорят в злато.

 

Вечерна молитва

Дърво обърнато съм днес
към корени
и към небе.

Косачът отмина със сърпа
подобно луна.
Каквото беше излишно –отсече.
Останките изгорих,
за да е чисто
като в картина на Шагал.

Молете се за мъртвите невинни
и за децата.
Вечерно.

 

***
април – дъжд
люляци
белият
с по-
свити листа

 

Забравих

Луната тази нощ
е половина, но утре,
утре ще е пълната луна.

Когато с теб
отворим
всички нощни гари,
отворим
всички кратки градове.
И всички статуи
ще станат кротки
белези…

Забравих си сърцето.

 

някъде

някъде
високо
(в този град)
разбирай
че
понякога
заспива
(този град)
и не
от
дъжд
и не
от
буря
там
разбираш
че
спи
красиво
в
бялата стая
мъжете
голи
заспиват

 

Истанбул

Във този град си
всички или
никой.
Това е видимост.
На разстояние ръка
блестят подобно вятърни фенери
котешки очи
(във този град очите слагат
белег на морето).
И гласовете идват и си
отиват ( на високо).
Така върви светът и
не се губи.

Сега не се страхуваш.
Ще ти разказват приказки
за Шехерезада. И утре,
ще е утре.

 

Тасос

Октомври е ръждив
(с малко златно).
Понякога е син.
Понякога е синьо
( когато с теб пътуваме).
Понякога.

Когато островите плават.

 

синьо

и не до вечност предначертаното случайно ще се случва
а до вик

нечут и чист и слово изречено което ще E
за да приюти отронените в лятото зърна
свещенодействат слънчеви петна в отблясъците
на водата

в синьо

 

Да си спомним

А днес,
да си спомним
за утре.

Когато забързани
крачим,
по алеите тихи,
със жито и хляб,
и със звън
във душите.
Да си спомним
за идващо
минало.
За нова Задушница –
изгоряла за
Ангели.

Помнете за утре!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Катрин Фонтенай – Лебедът

***
Лебедът
няма да ти поиска
бисквитка
ако има
с кой
да си сподели
последните
откъснати случайно
от студената вода
пера

 

***
Луната я няма
когато кутиите
които си купил
с последните си стотинки
изчезват безследно
и след тях остава
капка вятър
която мирише
само на дъжд

 

***
Ако си загубите
обувката
не се чудете
че на закачалката
в собствения ви
гардероб
има палто
на непознат
в цвят който
отдавна не носите
а в джоба
се подава
ъгълът
на пощенски плик
от неизпратено писмо
с адрес
който някога
сте помнили наизуст

 

***
Нощем
сънуваме
какво мислят совите
а докато спим
през деня
те умуват
за какво мечтаем
и отговорите
се срещат
на повърхността
на езеро
върху лицето
на единично
паднало листо
служещо
за ветропоказател
на семейство патици

 

***
Когато дъждът
не иска сам да се изстуди
дотолкова че да стане
на скреж
аз ще ти дам
моята снежинка
заключена в клетката
на моето непроникновено сърце
защото ти си ключа
който тя разпознава
като единствен
ти си летен принц
забравил миналото
на нощта
търсещ топлина
при снежната кралица
в необятното море
на откритите спомени

 

***
Когато бебе язовец
се сприятели
с птица гръм
тогава знаем
точно кога
ще настъпи
пролетта

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ивона Иванова – Празник

Closer

Името ти е
като куршум
в мозъка –
искам да го забравя,
но не мога.

 

Трябва да има за кого

Така умираме,
умираме,
всеки ден все повече
и повече.
Самоубийството
е ритуал,
за който
трябват
двама.

 

Думи

Не съм добра във думите,
но съм добра
в пробождането на сърцето,
като игла
с обратен ход,
зашивам всичко
счупено и скрито
от очите на невиждащия,
а невиждащите
най-често са обичащите.
По-добре да ослепея,
преди да ме осакатиш напълно.

 

Неделя

Когато всички знаят
За лудостта ти
Започват да бягат
От теб

И става така:
Или си луд
Или си тъжен
Или никой никога
Не те разбира


Странни неща

А всъщност
и по-странни неща
са се случвали
от това да виждам теб
в огледалото,
когато си размазвам грима,
да е наобратно
блузата и аз,
с ръбовете навън
и косата
да се разпилява
като птици,
летящи над плажа.
Времето тече назад
и всъщност ние
нямаме време.

 

Бяс

Сутрин, когато
кучетата лаят
и е тъмно и си сам
и онова
студено чувство в стомаха,
както преди да ти
смелят сърцето,
тогава очакваш
да те подгони
дългът да се бориш,
да вдяваш конци във игли
по двадесет часа на ден,
а в останалите четири
да обичаш някой, който
предпочита да играе
карти пред блока,
пред това да те гледа в очите.
Тогава осъзнаваш, че
каквото и да правиш,
си прецакан,
и е вечна хладна сутрин
и това е всичко.

 

Съпруга

Най-хубавите неща
не се случват никога.
Разминаваш се
с погледа ми,
какво сътворихме?
Ние сме тук за да страдаме
и все пак се питаш
кое е по-добре:
жена ти да не те обича
или да обича еднакво теб
и всички останали.

 

Дама пика

Все така се получава, че
винаги малката бутилка
ти диктува големите мисли,
и искаш да бъде различно,
но разумът в теб
прави път на сърцето.
Сърцето е дама,
но вечно самотна.

 

Асфиксия

Аз съм звяр,
който не може да диша,
поробен в клетка
на извратено съзнание.
Плод съм
на твоите мисли,
създаден,
за да бъде притежаван.
Навън е дивото
и то крещи моето име,
а в мен блъска всичко.
Дробовете отказват.
Аз съм звяр,
който не иска да диша.

 

Празник

Навън е валяло дъжд,
а аз не съм убивала
охлюви със стъпки,
нито хора с мълчание,
нито себе си
(понеже е празник).
В моите улици,
вътре в мен
безразлично
пълзи отчаяние.
Но аз съм вълна –
заливам го и го давя,
самотното мъртво вълнение
в мен
се обажда
с крясък на чайка.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Блага Запрянова – Намери ме

***
спри
не помръдвай
затвори очи
усети трептенията на тялото си
432 херца по метронома на Бог
със скоростта на сърцето ти преди инфаркт
след като забрави първия бял косъм
преди да се спомниш първата целувка
от мама

спри
не помръдвай
дори не мисли
не си спомняй
не забравяй
ти си жив
от сега
от тук
няма тогава
няма там
ти си
ако поискаш да бъдеш
точно какъвто си

спри
не помръдвай
ти си звезда
тъмнина
гравитация
костилка от праскова
минало и бъдеще
но никога настояще
защото счупи своя метроном при раждането
(таза на жените е с милиметър по-тесен
достатъчно да обеси душата
на пъпната връв )

спри

не помръдвай

затрепти

да бъде светлинa

 

***
Любовта е фантомна болка
на боговете в душите на хората
Боговете зад олтарите
са фантомните болки
на любовта ни към нас самите
умираме с прерязването на пъпната връв
раждаме се със смъртта

А колко е малко за да бъдем щастливи
да простим на нашите убийци
майките в чиито кореми умираме
и да се намерим в огледалото на очите им
макар да сме родени слепи и мъртви

Омагьосан кръг за мъжете

Най-забавната приказка за жените

 

***
Бъди готов
да не разбереш света
да не откриеш голямата истина
да не разгадаеш метафората

Бъди готов
да не намериш отговори
голяма любов
щастие

Тогава те ще те открият
незабелязано от теб
и ще те дарят
със синове и дъщери

Тях ги наречи букви
изпиши името си с тях
дано бъдеш щастлив
Господи

 

***
Скочи с мен в тълпата
да се изгубим
да отъркаме тяло в телата
да смесим пот, кръв и любов
скочи с мен
от ръба на бордюра
да се гмурнем сред тях
да се слеем
да не бъдем повече ти и аз
да не бъдем ние
да се обезличим
да бъдем всички едновременно
скочи с мен
нека се размажем по асфалта
по тротоарите
ще си още по-прекрасна
ще сме още по влюбени
завинаги
не познали щастието
сполетяно от живота

 

***
Колко е прекрасен света
когато човек е щастлив
с една нещастна любов
тогава става поет
и открива колко е прекрасен света

 

***
знам една магия
ако не изричаш имена
всичко ще спре да съществува
тогава ще може да тръгнеш по света
да наричаш земите
да назоваваш птиците и животните
ако не изричаш името си
ще забравиш да говориш
ще се изгубиш сред буквите и названията
в новия свят
ако не говориш
ще се превърнеш в Бог
на един свят
който не знае че е изгубен
и няма да се намери
защото нито знае името си
нито може да говори

 

***
Намери ме
но не търси сред спомени
от изминали животи
не съм сред точките
на червената ти рокля
не се крия в потракването
на онези черни токчета
или в дъжда по ламарината
на лятната къща
не съм сред тълпата
нито в магазина
нито в океана

Намери ме
без да ме търсиш
така ще избегнем съдбата
и ще мога да бъда твоя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Васил Тоновски – Освен името

Освен името

Изгасих нощната лампа и
нощната лампа изгасна.
Луната светна през прозореца и
което не исках да крия, откри го.

Реших, ще напиша стихотворение.
Написах го и затворих тази книга.
Не съм светец и не мразя хората.
Ненавист просълзява душата ми.

 

Свети кости I

Да дълбаеш любителски
в непоправимото
след толкова Чоран,
след Освиенцим и Целан: –
– Каква поезия?! …
– Да, има пръст в нас,
има гробове.

 

Свети кости II

Човешки зъб
във образа
на слънцето

Поетът мие
костите ти
брате

Подрежда ги
старателно
и нещо
си мърмори

Съчинява
привидения
по пладне –

своите
читатели

 

Бели букви, черни ангели

Пише спасение словото с бели букви
Черни ангели дебнат спроти възможността
Овците душни и кални в стъгдите сякаш
На вечни мъки пращат смрад по пастира

Без виме за млякото на битието и то
Мучи като злочесто теле на безименното
Тайнствено във висинето или другаде
Се издигат ли падат някакви манни не бесни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Азиз Таш – По осовата линия на път за рая

Откъс –

Откъснах най-красивата от маргаритките:
Обича ме.
Преминах към листенцата:
Не ме обича.
С всяко следващо листо все повече не ме обичаше.
Обичаше да си представя, че е маргаритка.

В знак на несъгласие откъснах времето
и проверих:
Обичала ме е, обича ме, ще ме обича…
Продължих да късам.
Късаше ми се сърцето,
но откъснах погледа си
от очите й, отрупани със скришни погледи
и явно безразличие,
за да погледна ослепителната истина в очите:
Тя не ме обича.
Като го научих,
взех да късам дипломите си
и сричах като първокласен възрастен:
О-би-ча ме, не ме о-би-ча.

Скъсах със семейството си и приятелите си,
защото беше ред отново на:
Обича ме.

Аз исках да откъсна всичко след което пише, че:
Не ме обича, но реших, че няма смисъл –
знаех, че не ме обича,
знаех, че не я обичам.
Просто исках малко да покъсам…

 

Среща с фатален изход

Всеки път, когато ме поглеждаше,
умирах.
Всеки път, когато я поглеждах,
пак възкръсвах.
На сбогуване не ме погледна.

 

О-О

Поглеждаш ме накриво
и въздушните целувки в шепата ми
преминават на анаеробно дишане.

 

Анаеробна соната
за филизи от барокамера

На Станислава, Филиз и „Всяка дума”

Кислородът си проправя път
към думите,
които от години репетират
танца си със светлината
на върха
на детското езиче.

 

Клаустрофобия
за начинаещи родители

На Янка Боянова

Ако клаустрофобията ми
е толкова голяма,
че не се побира
в барокамерата,
първо влизам с теб
във всички барове
на хвърлей от страха ми
и стопяваме леда
от камерите на сърцето
в чашите,
налети
с нажежените от премълчавания
„мамо” – „тате”…

 

Падане на маски
в барокамера

На Я-ман

По невидимите нишки на дъха
кислородът в маската
се спуска
до заекващите струни на гласа
и започва да ги акордира.

А на тръгване
пребърква джобовете им,
за да открадне
всички недоносени мълчания.

 

„Всяка дума”
в барокамерата на сърцето

На Томас и Станислава Чуринскaй

Всички думи
си тежат на мястото,
когато с тях детето обяснява
как олекват потопените в небето цифри.

3 х 5 издигания с барокамера
са равни
на 15 безкрайности от „ниски полети”
над думи,
натежали като котви от живак и кадмий
които то ще вдигне
с книжните си корабчета…

 

Кристалната сянка

На Лилия Пангелова
1.
Полетялата към пода чаша
приема формата
на ужаса
от счупването й…

На Божидар Пангелов
2.
…и хваналата я
във въздуха ръка.

 

Молитва за меден месец

На Яна Занева

Гърдите ти
извайват в дланите ми
двойка полумесеци,
които след това молитвено
събирам в пълнолуние.

 

Поредно доказателство, че земята е плоска

Търкулвам се като
с
ъ
л
з
а
по нагрятата до безпътица кожа на асфалта,
за да направя околосветска обиколка на липсата ти.

 

Кълве ли морето

Когато ми увисна на врата,
реших,
че хвърляш котва в мен,
а се оказа,
че разпъваш тялото ми
между куките на маникюра си –
за стръв…

 

„Не ме плаши иглата”

От и на Валентин Дишев

„В смисъла – бримка”
„всеки спомен за нишка”
„може да те обеси.”
„Игленик е езикът”.
(Всички цитати са от трилогията „Тезей” на Валентин Дишев)

 

По осовата линия на път за рая

На Малина Томова

Докато се опитва
да наизусти любимия си стих –
“Да бъде светлина”,
светулката
пунктира
със заекващи светкавици нощта,
която чак до изгрев слънце
се преструва, че не чува
сричащата светлина.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Александра Устамитева – Гилотината

Гилотината

без плът е паниката
която обвива ръце около шията ми
създавам си образ
за да мога да оправдая опасността
която нараства у мен
затягам примката
противодействие и безнадеждност
чакам екзекуцията на мисълта

главата изхвръкна от тялото
а шапката остана да виси в пространството

 

***
като котка си
идваш при мене когато си гладна.
убиваш мисли
и ги глозгаш до ядката.
мляскаш и
ме караш да галя
коремчето ти.

когато те искам
бягаш.
когато те хвана за миг
забиваш нокти
но най-често си тръгваш от мен
и се връщаш
когато те забравям.

като котка си.
ходиш гордо не връщаш нищо в замяна
но помни че ще се спънеш
и мен може би ще ме няма.

 

***
загубено е всичко
всеки лъч надежда пронизва
артериалната система от възможности
кой какво е дал
и ще получи
не определяме вече
дяволи яздят вълци и тичат през полята
настигат сънищата и ги смучат
като охлюви от черупката
гробното обещание е сладко
мека длан на която да облегнеш глухотата
студенината й привличаща лютивото
което подправя кашата в теб
вълни които разместват образа
създават някакво странно подобие
от различни накъсани моменти
подредени в човешко тяло
абстрактност постигната от пикасо
за нещо което не се обсъжда
нещо което е тихо
и в същото време убива
времето изтича през дупката където
някога се е подпирал стенен часовник
сянката на солницата
хвърля тежест на масата
тя е там глозга мислите
за това как кое защо е било
тогава и как е щяло да бъде
но никога
посолявам кашата и с лютото бреме
експлозия на газова печка някъде до мен
в теб и в нея
всичко си идва на мястото
вкусът обаче никога няма да остане
такъв какъвто всички си го спомняме
а само някакво бледно подобие
на ситост

 

***
когато вляза
ще е твърде рано още
човекът с балоните ще чака отвън
точно преди да дръпна бравата

бравите в къщи са тежки
и винаги сестра ми ги открехва
години наред се чудехме
как мрази да има врати
а без тях не може да спи

вътре ще е твърде ароматно
на всеки ъгъл ще се чете твойто име
всеки човек ще има твоето синьо
разширени зеници
„трябват ми очила
трябват“
не мога да чета така
не мога

после ще стане тихо
ще видя онзи атлас за който
събирах две коледи
два рожденни дни
в този атлас ще ми разкажеш
а аз се влюбвам по-малко от първия ден

слизам
качвайки се
спънах се на думите ти

затварям книгата
и пак те вдишвам
с всяка есенция на тялото ти

когато изляза
ще е твърде късно вече
същият все още чака отвън
точно след като затръшна вратата

сестра ми ще чака твърде дълго
без да си кажем истината

 

***
есенция от сутрешен въздух
кръв от топящо се слънце
в орбити от синина

несъвместимост във всички
образи на допустимото
и съществуващото

атрибут на тъгата
недопустимото в раждането
на една плът сред лешояди

болест на забравата
илюзия съчетана с летящ ешарп
на човек изгубил миналото си

тежест и задух
чрез пробивната функция
амалгамата между метал и епидермис

действието ти е противоречиво
на моето
тяло не се съпротивлява в ъгъла

грачещ звук
гарван и вълк
се карат за последното парче

маса която удряш
и разливаш етилов спирт
на ясно изразени интервали

 

***
ритъм
уловен
от сърцето

крясък
писъци
вопъл

напречен разрез
на мисъл
изследва се всяко движение

синтез
до последното копче
надежда

въздух
и после
нищо

убиецът
излиза тихо
от сцената

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Анна Христова – Бяла смърт

бяла смърт

дълбая името ти
в снега
топлината на пръстите ми
оформя дълбоки заледени
каньони
като непристъпните реки
на Колорадо
представям си как
ще скрия сянката ти
в тях
поне до края на зимата

но вятърът затрупа
всички разстояния и сънища
които спяха в замръзналата ми
изгубена ръкавица

 

***
той беше поет
и не вярваше в думите
а в сянката на смисъла зад тях

взех една от книгите му
и я хвърлих в огъня
а пък тя – виж ти! – не изгоря

Не се ядосвай! – прошепна –
трудно се свиква с мълчанието ми
но после
ще ти липсва…

 

***
ако думите
не дойдат навреме
няма да дойде време
за думи

 

***
14 февруари
курабиените сърца
студени

 

зад камъка

единствено
светлината носи очертанията
на отминаващия
миг

 

***
дъждът измива
мръсните остатъци
от зимата

 

всички малки гари

си приличат
мръсножълти фасади с напукани
линии на живота
по дълбоките им маршрути
се спускат дъждовни капки

олющени надписи над входа
прозорци облепени с вестници
изпочупени керемиди
пейка със случаен старец
загледан в миналото
бръшлян

всички малки гари си приличат
най-вече по това
че твоите влакове
никога не спират
там

 

охрид

днес слънцето залязва
призори
щом камбаните смърт
възвесиха

 

***
„Нищо ново под слънцето.“
Всичко е добре забравено
старо.
Но понякога знанието ни пречи
да го преоткрием.

 

камъкът не е вечен

по грапавината на кожата му
личат всички предишни любови
през пукнатините
се процежда единствено
болка

само времето знае
как се опитомява камък
как се свалят пласт след пласт
как грубите остри ръбове
придобиват съвършенството
на безкрая
и се превръщат в пясък
който пари под краката

и разбирам
пясъкът има памет
помни стъпки морето теб
пясъкът има спомените
на камъка
от който се е отронил
но остава ефирен
нежен
полепва по мен
водата не може да го отмие
обречена съм да те нося по себе си
дори след края
на лятото

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017