Кланица
Аз видях я истината, мамо,
истината, цялата, в очите.
Има тя огромен чук,
с тежък удар те поваля.
После с бляскаво рогце
търси, търси в теб сърцето.
Дава воля на кръвта
с хрипове да те напусне.
Аз видях я истината, мамо,
в стъкления поглед на колача.
Люспи
В апокалипсиса на тялото,
където клетките умират и се раждат,
ти – все по-друг,
все по-различен
и все по-чужд родител
и гробар на себе си.
Остатъците са навсякъде:
по снимките,
предметите
и хората.
Ветрееш се – на късове, прозирен –
като олющената кожа на змия.
Есен
На Марин Бодаков
Тръгнала е, тръгнала е
армията за нахлуване.
Гонят зайци из стърнищата
танковете на октомври.
Цветни взривове отекват
в камуфлажа на дърветата.
Падат първите откоси
върху вярата в зеленото.
Дезертират в суматохата
най-добрите генерали.
И размахват оцелелите
бели знамена в косите.
Бъдещето е декември –
с наказателната рота,
със снежинката в сърцето…
Зимата не взима пленници.
Триптих в три следобед
1.
Боже, колко е красива
кацналата пеперуда!
Сякаш на ръце я носят
мравките в мравуняка.
2.
Соло в лятната сюита на гората –
богомолка дъвче тяло на щурец.
3.
На есента
разрязаната диня,
внезапна дума на езика –
оса.
Интензивно
Предметите са слънчеви часовници,
а пулсът ти е звуков секундарник.
Туп-туп,
тик-так,
туп-так,
тик-туп.
Събират се на сенките стрелките
и в тъмното – мълчание на кукувица.
Регата
I am sailing, stormy waters,
To be near you, to be free.
Rod Steward
В слънчевата жажда на водата –
хлъзгавите палуби на думите.
И поети – флаг, платно и котва.
Ти си флаг
и очароваш вятъра.
Той платно е
и лови посоката.
Аз съм котва –
морският обесник.
Мрачно ровя дъното и чакам
как ще секне скерцото на кораба
със звука на скъсана верига.
Фотон
О, пищният барок на думите!
Пищят амурчета в словесния ковьор.
А зад фасадата – килия на монах
и вместо требник – плочите на Флойд.
Пространствен мирис на тамян звучи,
създава вкус към светлина, която липсва.
Компресия на мрак до просено зърно – .
Надежда, вяра, първият фотон…
Триъгълник
Черното мляко на болката –
твоята болка.
Блясъкът – тъмното в тъмното –
твоето тъмно.
В поглед на нещо грабливо –
твоят проблясък.
И се завърта триъгълно
зла геометрия.
Ситият ъгъл е център
в чужда окръжност.
Кръгло до пръсване става
нощното слънце –
колко ъгли обезсмислени
светят в лъчите му!
Шепот в пепелта
Кажи им за мечтания Византион, за джайъра на
Йеитс, за Второто пришествие, за розата е роза
(и) е роза, (и) е роза, (и) е роза на Гъртруд
Стайн, за очилата й, които не са очила, макар и
да са очила – и те като червените й боровинки,
кажи за охлювчето на стената и за Улф, която
вие, вие мисълта като пътека по брега на Оуз,
кажи за Елиът, кажи за гласовете на мъртвите
поети сред пустинята, където Фишер, кралят, в
карта на Созострис, е предрешен като удавник-
финикиец и търси, търси своята потентност, за
цъфналия труп кажи, за кучето в градината, за
смисъла в безсмисленото питане на влюбения
Пруфрок, за единството между vers libre и
фрагменти от сонет, кажи за Лорънс с мъжките
кокошки и женските петли на двайсетте, за
Езра Паунд, когото мислят за жена с объркан
пол и недвусмислен имидж, а и за братята
Ортега и Гасет кажи – да се посмеем в кошера
на егото като след бляскава епифания, а после
и за Джойс, за Господа му – уличният вик, за
По и поетичните му постулати – също, за
смисъл в тиретата на Дикинсън, за Уилямс със
зеница – обектив, и за плътта в стиха на
Уитмън им кажи, кажи им… И ще те размажат.
След поета
Онези мигове след катастрофата,
когато звъни джиесемът на загиналия.
И гилотината на тишината, изпод която
ужасът невидимо прокървява.
А след поета,
о, след поета!
Ще бъде ритъм – и фалшива музика
ще пълни с блясък празните пространства…
Спестени вувузелите на присъствието,
фанфари на внезапна липса, тихо!
Тихо
Откриваш камъка.
Разбиваш камъка.
Разбираш камъка.
Повтаряш камъка.
Защото камъкамъкамъкамъка…
Взривът на тишината –
светъл
стих…
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017
