Христина Василева – Във всеоръжие

 

Среща

едно присъствие притегля те
притиска те
тежи върху клепачите
държи устата ти притворена
насила

творбата е прибрана
грижливо изложена за вековете
на сухо тихо място

това се случва
смутено сетивото ти проверява реалността му, ако изобщо е моментът
нито виждаш, нито можеш да прогледнеш
бяло петно
кръвта бушува
стените няма как да са препятствие за нея

то тежи
души те
мъгляво е
мъчиш се покривалото да захапеш
ръцете ти са стегнати отзад
да го свалиш
да освободиш очите
мъчиш се безпомощно и в гняв,
захватът е по-здрав от резистентността ти
приклещена си
под изящна ниша сред
зелените и дъхави градини на Ватикана

кръвта пробива
троянецът баща със синовете си
усукани от морските серпенти
в нечовешка хватка
битка с богове
мускулите са изскочили до пръсване
вените и сухожилията – изопнати до скъсване
веждите, очите и устите изкривени в ужас, страх и болка, ярост
кървави талази отварят дупки рани и артерии

присъствието оттича се
неяснотата порозовява
клепачите отварят се
очите виждат
кръвта бучи
не спира

15.03.18

 

Във всеоръжие

На Владимир Градев

„… I will show you fear in a handful of dust.“
T.S.Eliot, The Waste Land

Крилете свити в ножница
готови за излитане
острие с блясък по-режещ от най-наточения меч
Къдрите руси и черни някога сега са медно орнаментирани върху стария железен шлем
Мека е кожата под люспестата броня на центурионите
Сърцето е хоплон

Фаланги, призовките ви чакат в пощенските ви кутии
Опълчение, легионери, принципи, пехота, конници
И вие, най-бедните, велити с дървени щитове и овчи кожи на главите,
акцензиите също, въоръжени с прашки
Призовани сте!

Подобни на Атина, Зевсовата щерка, жени-войни, родени с шлем и щит от главите на бащите си
Амазонките в пълно бойно снаряжение, дъщери на Арес и Хармония
11 000 девици на света Урсула
Всички вие, безразсъдни жени и мъже,
Сърца познали отчаянието
Сърца от кремък
Призовани сте!

Ацтеки и други войнства на черепа, азиатски войни и сродници, африкански и сродници, кубински и сродници, U.S. Marine Corps и сродни пехотинци, латино и северноамериканци и сродници,
Цивилни жертви
Всички вие, безстрашни, познали безнадеждността
Призовани сте!

Вие също – гвардейски гренадири, артилерия, батареи и бригади на великата армия и
Наполеоновите стрелци-ловци,
и армейският му полк Garde Imperiale
Моряци, кавалерия, драгуни на императрицата –
костите ви по стратегическите поля край Бородино
Всички вие, сърцати, познали слабостта до пълното униние
Призовани сте!

Африкански полкове от Кралските западно-африкански погранични сили (RWAFF) от първата война
Лермонтовата планина от кървави тела на ген. Кутузов
Четирите Български армии, боен флот и авиация
Втора българска армия и османския гарнизон при 4-месечната Одринска обсада,
Всичките 70 000 войници от Антантата, загинали при българската победа при Дойран срещу 500-те наши …
Вие, войни от миноносеца „Дръзки“, спасили белия град,
възпят от Овидий, изгнанник в томийските дебри, там на делтата на тихия Дунав към Черно море
Всички вие, дръзки, безсилието познали
Призовани сте!

Христолюбивите войнства и
другите – ислямистки фундаменталисти, убийци на децата си и
вие, главорези на африканските и латиноамериканските корумпирани държавни устройства
Всички вие, кръвожадни и страхливи, безумството познали и падението
Призовани сте!

И трудоваците – псевдо-войнствата на псевдо-справедливите режими – дали по 2 години от живота си за отглеждане на свини
Лазаретите, медсестрите под пагон, обозите и всички останали, съпътстващи вийската групи
РОА на ген. Власов и войниците изпратени в ГУЛАГ
Всичките 18,2 милиона войници на Вермахта
И още 29 милиона мъже от 401 дивизии на Червената армия
Всичките 16 милиона живота загубени от двете страни на фронта
Цивилните жертви също
Всички вие, непоколебими, безчестието познали
Призовани сте!

Всички видове формирования,
наземни, водни и въздушни сили, войнства на времената
Победители и победени
Убийци и жертви
Оживели и загинали
Почитани и хулени
Съберете се!
Въоръжете се легиони за
Вселенска космически спектакуларна битка
Невъобразима
Sursum corda!
Призовани сте от
Глас идещ от човешка гръд
Вик ужасен и ужасяващ
Кански рев
Кървав нокът
Крясък на граблива птица
Сбирай се, безчетно войнство!
Събери се!
Всичките в едно
Изправете се
Тръгнете
Границата между това небе и другото отвъд
Прекосете
Червената бразда между този залез и другия отвъден
Пречупете
Чудовища от сенки
Плашилата в пламъци на свещи
Прободете
Мрачни и безплътни очертания
Приемете
Прогорете
Преобразете се и преминете
Тътен вместо гълъби
Провесени на кръстове сламени кореми
Диаманти орехи треви
Там врагът ще дебне
Там праха ще срещнете

19.04.2018

 

Адам

Ще се изправиш ли срещу слънцето
На този ден
На небесносиния простор
На светлината
На свежестта на вятъра, цъфтежа, ароматите, прохладата
Ще осъдиш ли
Истинно красивото добро
Дадено на сетивата и ума ти
Всъщност ще презреш ли
Даровете на този живот

Да, ще се изправиш срещу
всичкото това
и себе си самия

1.05.18

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Сирма Данова – Справедливост, или за отговорността на естетическото

 

„Справедливост.“ (2018) е първата стихосбирка на Александѫр Николов и първата авторска книга, която възниква в контекста на движението „Нова социална поезия“. За автора знам малко.  Бил е студент по биология за една седмица и бързо завил към филологията. Когато отишъл на първата си лекция по езикознание в университета, се усетил в свои води. Обича Буковски и Пенчо Славейков. Може да се каже, че челният му сблъсък с идеята за справедливост се случва в контекста на заниманията му с антична литература („тъй като се уча на справедливост в движение по античните образци“ (41).

С какво ни изненадва тази дебютна поетическа книга? Още със заглавието си тя разколебава негативния канон, в който думи като „справедливост“ и „работник“ са или анахроничен остатък от отминала авангардна естетика, или табу за литература, родена от кризиса на либералния мирен преход. Какво още? „Справедливост.“ гради най-новата предметна естетика в българската литература. Една непренебрежима особеност на книгата са точките след заглавието и след имената на отделните стихотворения. „Справедливост.“ е неоавангарден категоричен императив, на първо място защото проблематизира онтологичното основание на лириката.

Това е твърде странен дебют, съставен от поеми и сонети. Поемите обещават по-големи поеми. Сонетите обещават още сонети. Може би най-същественият принос на автора се съдържа в скока до всевиждащ разказвач в лириката, който създава изкуство от всичко: съществено и несъществено, малко и голямо, възвишено и красиво, гротескно и грозно, единично и множествено, мъжко и женско, животинско и човешко, изкуствено и естествено, домашно и улично, нормално и шизофренно, хтонично и небесно – „Сега, всеки ден, всеки час, навсякъде има матрял“ (с. 71). Всичко може да бъде повод за поезия: съдържимото в чинията, жадното улично куче, изкуството на гайдаря – потомък на някой луд гидия. Не е ли предмет на тази поезия бутафорията на жизнения опит? Немалко са стихотворенията на А. Николов, които говорят за бутафорната арматура на света, за бутафорен симулакрум. Руини, останки, отломки, развалини, „храмове без идоли“ и „хроники на изчезнали видове“ градят образи на времето в най-новата предметна естетика. В голяма степен на тези темпорални синекдохи дължим новото „оваряване“, на което настоява „Поема за разобличаване на идолите, създадена в момента си на прочитане, изградена от три фрагмента за три агнета.“. Не става дума за Гео-Милевото оварваряване, а за цялостна трансформация във времето на суровото, непокътнатото, девственото.

Един от силните жестове на Александѫр Николов в „Справедливост.“ е отговорността му към поезията въобще. И тук е интересното преобръщане – не животът е видян като органично единство, а творбата. Изкуството е естество, организъм, създаден от живи клетки, тяло, очакващо аутопсия („Криворазбраната куртоазия.“). В този органичен контекст можем да тълкуваме и полиморфната корица на книгата, създадена от художничката Радина Георгиева. Творбата е биологична система от клетки, кръв и лимфа. Органичният субстрат намира своя буквализация и в стихотворението „Израстване на книга“, където книгата избуява от тялото на субекта. И ето съкровения импулс на това природно срастване:

 

Затова написах тази книга,

Която расте по тялото ми, пълна

с бутафории, подготвени така,

че да поемам в последния ѝ дъх

по този път,

пътя към изящното

и отговорността. (75)

 

Изящното е другото име на естетическото в поезията на Александѫр Николов. Градивото на изящното е бутафорията, в чиито отпечатъци от човешкост се крият ядки на кедри.

Отговорността към поезията е и лайтмотив на поемата „Децибели. /как се роди от дървото пианото/“. Императивите „без тема не пиши“ и „[н]е се задоволявай само с понятия, съшити/ с бели конци от ритъма и силата/ на инверсията[…]“ представляват всъщност автоимперативи, градящи някакъв собствен строг негативен канон. Поезията отново е представена натурално-алегорически като гора от знаци:

 

[…] В гората с дървета-ликове

на вече умрели поети, короните и листата

вместо темета или дълги

къдрици, вяра е думата, думата с ятова

гласна, с кръстче, вяра по хоризонталата

и вертикалата, вяра, че няма да прелее гората

ако в нея още едно дърво се разлисти. (79–80)

 

Не е случайна визуалната репрезентация на ятовата гласна. Тази стара графема пресича света по вертикала и хоризонтала и засреща сакралното с профанното. Интересът на Александѫр Николов към седиментите на езика, неговите отколешни тайни, личи и в самото изписване на малкото му име с голяма носовка, по особен начин центрираща името, окръгляйки собственото му присъствие. Не прилича ли този юс в името Александѫр на дървесен ствол? А моя личен екземпляр на „Справедливост.“ авторът подписа на глаголица.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Камелия Щерева – Един прашен елизиум

 

Свръхнова

Дали ще ти повярвам
в красотата,
докосвайки извивките
на мрака ти…
Дали ще те достигна
в лабиринта,
ако се разнищя до нула
и стана всеобхватна…
И ако погълна цялата вселена
с последните жеги
на изначалния ѝ взрив,
дали ще изгоря?
И нека друг пресътвори…
това, в което всички вярват!

 

Аморфия

Аз нямам форма,
твоят поглед ме чертае.
Умирам с всяко мигване.
После се раждам нова
в солената влага
на очната ти утроба.
Когато особено се харесам,
изпивам до дъно очите ти,
взора ти правя безплоден.
Опивам се от силата
на съзидателните сокове.
Суетата ме мами многоцветно…
с полегатите лъчи на залеза,
с всмукващата тъмнина на нощта,
с мръснобелите силуети на утрото,
с косите удари на деня.
Илюзията за реалност е ласкаеща.
Могъществото иска много жертви.
Удоволствието се притиска в задоволството
и врастват се телата им
в изрод с нова същност,
но с общи корени и остра генетичност.
Творец на форми съм.
От Музи съм пресита
и всяка даваше ми нови очертания,
но в мен изплуваше мечтата по очите.
Опитах да ги нарисувам –
вятър вейна хлад от кухините им,
опитах да ги мисля –
течност бликна в кладенците черни,
накрая ги поисках и с душата си
и върнах дара на създаването.
Не знаеш ли?
Аз нямам форма,
аз съм всичко в стадий на потенция.
Едни очи ме гледат непресъхващо
и мигат бясно, за да ме обемат.
Когато се наситя от прояви,
заливам космоса във дълбините си.
Там няма време,
течно е пространството
и всичко е безформена материя.

 

Ей така от нищото

Цял живот
имитатори на чувства и реакции.
Да се научиш
значи да крадеш
и да отнемаш валидацията
на кражбата.
Мъдрост е
да си откраднал достатъчно
и да си натрупал,
давайки го –
канибализмът води до повръщане.
След нея идва самоизяждането.
То е ултимативната
материя на духа.
Мислейки процеса
в статичност,
виждайки динамиката
на предметността,
усещайки света
отвъд баналните алюзии
за йерофания,
изпадам в драматичен сопилсизъм
и спирам времето.

 

Хипнотично

Събуждане, кафе, отмиване…
и взираме се с хипнотичен унес.
Нозе, размятани по пътя,
в стремеж към своето видение.
Аз плувам лесно срещу дневното течение,
не се докосвам със частичка даже,
затуй не съм в процес на отчуждение.
От всичко.
В мъгла са всички диригенти,
изрязани са само музикантите
в шаблон единен и ласкаещ,
с милувка, ваеща ги в конвергенти.
Музиката им покрива с благо миро
цялата палитра на емоциите,
музиката им е вместо вик на жило,
вместо плач и смях,
мълчание и сила.
Спирам само и единствено
в позиция на контражур,
усещам тласъците им далечни
как движат въздуха със мощта
на многомилионни еднодневки,
едва запълващи един контур.
Прозявам се в умората на унеса,
приспива ме мигът еднопосочност
и падам във съновидение,
в хаос от гиганти и знамения.

 

Homo Nebula

Мирише ми на изгорялото търпение,
взривяващо издъно конвулсивното ми тяло.
Забиващите се иглични вдъхновение
се вдигат на кълбета от нозете ми,
прорязвайки си тънички пътеки
по кървавите карти проиграни.

Мирише ми на тихо упоение,
шамански стъпки, тъпчещи край здрача.
От смачканата тиня под краката им
извирало небе успокоение,
разказвали се екнещи вълшебства,
вибрирали са екстатични пориви
от протуберансите на огъня из мрака.

Навсякъде върлува светла чума –
в пръстта, във облаци, във мен.
Не мога ни да седна, ни да се издигна
и търся лек във вътречерепен обмен.

Хем много ми се ще да се постигна,
за да не се ревнувам от света,
смъртта да бъде кротичка енигма.

 

Дърво

Полюшва се над мен
въздух от кристали,
снежинки не, а пълен мраз
в атмосферични естакади.
Краката ми са корени корави
и някъде дълбоко залинели,
здравото ми място – жилав чвор,
свързващ тялото ми със душите ми зелени.
Той е в парадигма кръгъл възел,
разплитащ се в милиони линии реални,
от него тръгва гъвкава фиданка,
лъкатушеща сред клоните банални.
Развихря се над мен въздух от кристали,
удрят ме безброй геометрични ледове,
трошащи всичките разплетени реалии.
А здравият ми чвор живее нов живот
в гредите, сплетени на къщен покрив,
накълцан и полиран до идиот,
посреща смело студ и лед,
умира бавно, безнадеждно
за втори път подред.

 

Неведение

Да определяш някого
с поглед и надежда,
да го направиш предан
вътре в себе си,
в тъмните килии,
които си строиш
над бездната наведен.
Да го обричаш на предателство,
облизващо до бляскав кокал
залитанията към избор,
обещан ни от минало незнайно,
да издишваш наказания
в облаците захаросани
на отлежала справедливост.
Да се опитваш да живееш себе си
във всичките напукани от болка маски
и малко да пропускаш тази същност,
която няма форма и познаване
като недовършената географска карта
с обещания за множество открития,
велики до едно и невъзможни,
защото са прокълнати със вечност,
а безкрайността изяжда всяка харта.

 

Сляпо петно

С режещата си
инаковиждаща слепота
бродя из каверните на мислите си.
На вътрешния огън пророкувам:
навярно ще превия
хрущящия гръбнак
на всичките си образи;
навярно ще ме прониже
с хиляди светлинни остриета
съвършеният простак
с лъчиста нищета;
навярно в самовзрян момент
ще се сгуша в края
да гледам
как всички смисли
бавно чезнат
в сляпото петно на съзнанието,
а действителността
се вкаменява в монумент.

 

* * *

Градският прах постигна себе си
в лекотата,
задмина се в летеж.
По пътя си разви съзнание,
скоростта оформи смерч.
С помощ от няколко онтологични елизии
успя да се конкретизира.
Еманципира се чрез въздушен метеж.
Заобиколи проспастта,
обрамчена с ярки филизи,
където свършваше просеката
към блаженството –
един прашен елизиум.
Беше влажно и стана на кал,
от кал на човек,
от човек на психична енергия,
от психична енергия пак на прах.
Защото му липсваше лекотата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Йеле Ванакер – Блестящи въглени под петите

 

между поле и пеперуда,
цъфтят цветята, засадени
в тишината, след последния удар на сърцето
в горещ, летен ден,
капки роса от пеперуден
дъх блестят
върху стъблото и листата,
докато не изчезнат следобед.

 

казват, че с времето
тишината ти ще се разтвори
в разстоянието между нашия
последен момент заедно
и момента, в който съм сам със себе си.
че ще свикна,
че постепенно все по-малко ще
съм направен от глад и жажда,
чакащ да опитам от пролетта,
в която, казват,
всичко се завръща
и нищо никога не се изгубва
и ти си, всъщност,
вече там
и аз съм онзи, който е все още
тук,
където те загубих
и колкото по-близо идвам до теб,
толкова по-далеч от мен
ще изглежда, че си ти.

 

ако виждаш, каквото аз не виждам, ще затворя очи
и ще се промъкна под леглото с чудовищата.
може би има живот от светлина в сянката,
сред приятели в сляпото петно на окото,
върху крилете на пеперуда.
може би всичко е по-малко истинско,
когато отместиш поглед,
но в тъмнината всички сме изгубени,
по-скоро слепи за това кои сме,
отколкото необичани в нещата, които вършим.
това нещо, значи, нещото значи, което съм
е съществуването, към което вече не гледаш.
то пада и после се чупи,
падането му в съвсем последния момент.
то те гледа в празнината, която никой никога не вижда
и не ни разделя наистина,
за да оформи цялост като две еднакви празноти,
което е повече в светлината на нещата,
отколкото сън и още, за червеите.

 

влачим се боси сред
саждите на изгоряло минало
– блестящи въглени под петите ни,
докато си поемаме въздух в леката мъгла,
която се издига от бездънна бездна,
обикаляйки в кръг около нашите голи, почернели тела.
ние броим стъпките, танцуваме
между саждите,
сякаш нещо някога е било,
сякаш има обратен път, който може да бъде намерен –
ние пазим треските
в празните камери
на нашите следи въплътени.

 

Превод от английски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Здравка Шейретова – От зимното слънцестоене до днес

 

Из цикъла „ИГРА В ДЪЛБОКОТО“

И тя като мен
/посветено на общонационалната кампания за женско лидерство и превенция на насилие и дискриминация срещу жени/

По същия път ще преминем и двете,
когато лунните възли навлизат в нощта
или деня се прелива в очите ни, за да свети
над нашите мисли и думи. Аз съм мощта,
когато подавам отворена за тебе ръка
и ти като мене си силна и чувстваш така –
болката как намалява. И много по пътя сме –
майки, сестри, дъщери. Забелязахме
в жълто, синьо, червено света.
Многоцветна дъга
ще пречупи вселенската скръб и тъга
и аз като теб ще бъда чута, видяна
и аз като тебе ще бъда разбрана.
Светът огледало е и ще бъде
двойно красив,
когато и ти като мен, от мен
се нуждаеш. Вежлив
реверанс е всяко чувство добро и носи победа,
защото светът – вътре в нас
от нас се споделя.

 

Грешна

Не се навеждай
Да вземеш камъка
Той вече е хвърлян

 

***
Докато очите са заключени
в екрана
на телефоните
душите на приятелствата
прегризват пъпната си връв
и отлитат!

 

Из цикъла „СТРЕЛАТА НА ЛОВЕЦА“

***
От зимното слънцестоене до днес
Земята направи много обиколки
нашите крачки също се ускориха
само пътят ми към теб се смали
заприлича на точица
която понякога
в звезда се превръща
и докато пада
изгаря
за да сбъдне нечие желание.

***
Когато закърпих тишината
надве-натри,
в миг се скрих
в ръбчето на твоето мълчание –
като сподавен вик,
за да избухна –
хипернова.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Александѫр Николов – Да програмираш поезия. „Далек си ти” от Теодор Траянов

 

1. Увод. В духа на добилия популярност в края на XIX век Верленов лозунг, първи ред от стихотворението с манифестен характер L’Art poétique: „Във всичко – музиката само!”, реших да подбера случайно стихотворение от кой да е български поет-символист и да потърся музикалността в средствата за текстопораждане. Погледът ми се спря на поета-шахматист Теодор Траянов и на творбата от първата му стихосбирка Regina mortua, „Далек си ти”. Ще откроя особеностите на поетическата фонетика, лексика, морфология и синтаксис. Ще изясня стъпката и стихотворния размер, както и вида и броя на римите, докосвайки се само до най-външния (граматически, формален) слой на текста и поетическата форма, в която са наляти лексикалните единици. Ще опитам да покажа нормативния характер на поезията на символистите, които напомнят твърде много на съвременните постмодернисти. Жонглирайки с известен набор клишета, и едните, и другите се опитват да създадат (най-често) любовно чувство у възприемателя, тъй като то е най-лесно разпознаваемо в рамките на лирическия дискурс. Пренебегвайки липсата на по-дълбок смисъл, читателят се улавя за кукичката на опитния рибар (ловец на човешки души в евангелския смисъл на думата) и не забелязва очевидното. Имат ли тези стихотворения изобщо някакво съдържание освен формално задената още в заглавието (или първия ред) тема или сред промискуитетния набор от клишета, читателят сам „си доизмисля” съдържание?

За целта на това изследване ще разделя произведението на две части – на две картини, които условно ще нарека 1. Картината на съня-спомен (първа и втора строфа) и 2. Картина на събуждането (трета строфа).

2. Поетическа фонетика. Вокали и консонанти. Напевност ще търсим в самите звукове и най-вече в чистите тонове – гласните. Как се постига музикалност, какви състояния внушават чрез употребата си някои ударени и неударени гласни? Основна тенденция е засилената употреба на предноезичния вокал Е в началото на творбата, докато в главата на лирическия герой-говорител се извърта като на кинолента времепространството на съня-спомен. Прочитайки на глас първите две строфи, човек не може да спре да се усмихва, така както не можем да кажем думата „усмивка” без да се усмихнем, поради характера на предноезичните вокали, в нашия случай на фонемата Е. Тя се среща общо 22 пъти (независимо дали със или без ударение) в първата част на текста, докато във втората присъства едва 8 пъти. Дори да носи тъга, сънят-спомен е бягство от друга, по-страшна действителност и затова е предпочетен от героя и заема по-голяма по обем част от лирическата му изповед.

Друга вокална фонема, която ще характеризираме в контекста на стихотворението „Далек си ти” на Траянов, е „тъмният” вокал Ъ. Под ударение се среща два пъти в първата част на творбата и три пъти във втората. Наблюдава се засилване на употребата във втората, по-кратка по обем, част на текста. Тогава авторът се събужда от съня, настроението е още по-минорно от внушеното вече състояние в първата картина, именно чрез засилената употреба на задноезичния вокал и на по-стакатия ритъм. Редуцираната версия на Ъ, която звучи по същия начин като редуцираното (неударено) А, се среща във всяка строфа на творбата почти по еднакъв брой пъти в строфите (по 8 в първата и втората, по 10 в третата). От изведеното дотук за вокалите, можем да забележим осезаем контраст между предноезичния, мек гласен Е и средноезичния редуциран вокал, подчертан навсякъде в творбата. Контраст, който откриваме още в първата дума на текста „далек”.

В групата на консонантите, употребени в текста, интерес представляват проходната С и назалната сонорна Н, чиито присъствия в стихотворението се допълват по повече от любопитен начин. В първата част срещаме С 20 пъти (10 в първата и 10 във втората строфа), а във втората – 8. При Н нещата стоят така: в първата част – 16 пъти (9 в първата строфа, 7 във втората), а във втората част – 12 пъти. В текста не присъстват други консонанти, които да са разпространени в такова количество и да са така равномерно разпределени по цялото протежение на текста. Дори да не е умишлено, на фонетично ниво в стихотворението се получава интересно засрещане на двата звука С и Н от една страна и вокалът Ъ от друга. Комбинирайки звуковете, получаваме думата СЪН, която влиза в асоциативни отношения със заглавието на стихотворението и е де факто тема на творбата, формално разпръсната чрез фонемите, изграждащи думата, чийто денотат е съня.

3. Поетическа лексика, морфология и синтаксис. Какви клишета, присъщи на късния български символизъм използва Траянов, за да изгради тялото на текста? Какво смята един от основоположниците на българския авангард Гео Милев за подобна поезия? Как предикативните единици внушават контраста между двете части на текста? Съдба жестока, гроб забравен, вис дълбока, немощ сепна, увехнал стрък, гроб запустял, тъжен глед, усмивка блага, непоносим спомен, бездна непристъпна – двойките съществително-прилагателно в текста са основната му изграждаща единица на лексикално-морфологично равнище – те могат да влизат в синонимни отношения със заглавието, а някои са подбрани на принципа на асоциацията с него. Подобна употреба на устойчиви епитети намираме и във фолклора. В старофренския героически епос „Песен за Роланд” например, Франция е „мила” както за Роланд (основния протагонист, най-верния васал на крал Карл), така и за Марсилий (антагонистът).

В статията си „Поезията на младите”, написана преди почти век, Гео Милев като съвременник на символистите, казва следното за тях и за литературата, която създават: „Една „мъртва поезия“… Поезия, която е типична проява на една упадъчна епоха – епоха без смисъл и ценности… Поезия без поезия. Защото тук всичко се свежда до сръчно манипулиране със стихотворната форма; нека кажем – с поетическата форма, която е готова дадена и на разположение за всеобщо употребление: стих, думи, фрази, образи, епитети, метафори, па и теми… Сръчно манипулиране с готови вече форми, изработени с тежък труд от няколко по-стари генерации… Защото – малко се иска: да владееш „поетическата форма“ и да ти дойде наум някой сантиментален мотив: дъжд, сняг, есен, жълти листа, повехнали рози, нощ, луна, самотна свещ в изоставен дом, забравено любовно писмо, печалните извивки на дима от цигарата ми, насълзени очи, странни акорди, окъсани струни… Думи, рими, образи, епитети, метафори, звънки, звучни, стилизирани, фризирани, сладки, нежни, топли и – бездушни. Можете да прочетете двеста такива стихотворения, затваряте книгата и – нито един стих не е останал в паметта ви. Нито една дума. А тия 200 стихотворения са били изплетени от 20 000 думи – една от друга по-гръмки, по-звънки, по-красиви – формална – поезия. Външна. И затова бездушна.”

И двете картини в творбата са обрисувани с по две изречения. В първата част на текста са употребени четири предикативни единици (сле, открои, сепна, слага) – различни глаголи, предполагащи разнообразие от действия – светът на съня-спомен парадоксално е по-жив от истинския. Във втората част на текста виждаме три предикативни единици – изтръпна, дели, дели. Това внушава състояние на покой и монотонност – думата „дели” е повторена още веднъж, за да подчертае безсилието на лирическия говорител пред неизбежната реалност.

4. Стихотворен размер и рима. Творбата е в петстъпен ямб. Това казвам с известни уговорки, тъй като ако внимателно преброим ударените гласни, изключвайки клитиките (думите, в които няма ударение), ще установим, че не навсякъде ямбът е петстъпен – някъде той е тристъпен (в някои стихове от втората част на творбата, което кара ритъма да звучи по-стакато), някъде е четиристъпен. Поради претенциите на символистите, че търсят музикалното начало в текстовете си обаче, ще си позволим да наречем стихотворния размер петстъпен ямб, така както понякога в песните определен текст се изпява без да се имат под внимание клитиките и акцентите – по-дългите думи се произнасят с повече ударения, дори да съдържат само едно. Така е и с този текст – рецитирайки го, човек изговаря думи като „непристъпна” с две ударения (на Е и Ъ).

По-голямата част от римите в творбата са краестишни и кръстосани. Схемата на римите в творбата изглежда по следния начин: ABAB / CDCD / EFEF. Единствената, която не се подчинява на този принцип, откриваме в двойката EF, където F1 (нали) се римува с първата дума на следващия ред (дели), която можем да означим с F2, преди да се римува още веднъж със същата дума, която откриваме на последна позиция в последния ред и означаваме също с F2 (повторната употреба на дели).

5. Заключение. Силно разчитаща на формата, залагаща повече на звученето, отколкото на значението, поезията на символистите е отдавна вече мъртва. Днес нейната роля е поета от поезията на постмодернистите – текстовете се списват с предварително налични „заготовки”. На едно свое четене във Велико Търново в края на 2017, Петър Чухов сам нарече езика на постмодернистите пълен с „клишета” – тезата му беше, че авторите на този тип поезия, сред които се причисли и той, списвайки клишета, опитват да боравят така с тях, че да зазвучат по нов, по-оригинален начин. Съвсем друг е въпросът дали това се случва в действителност.

Готовите редове се съединяват помежду си на базата на асоциацията (на читателя) или на промискуитета. Заемането на дискурс от последните велики поети на 80-те, както и Владимир Сабоурин отбелязва в „Манифест на новата социална поезия“, води до писането на стихове, загубили някъде по пътя на подражанието собственото си съдържание, само привидно имитиращи дискурса на оригиналните образци, от които не могат да се освободят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Фабиан Аисебуру Сабалета – Няма равна прегръдката на въртящата се врата

 

Емигрант

Черни рози управляват различни съдби
зловоние като от клоака от което ти се повдига
надига се от дъха на гладните.

Други напротив се разхождат с лодки
по изкуствени езерца с фини лебедови шии
докато лекокрили балони с горещ въздух
напускат земята, за да целунат небето.

Венеция с гондоли
живее между Отнесени от вихъра
и Казабланка.

Забрави дядо си като дете
майка му го обичаше, от баща му
нито вест.
Сега като пустиня само
търси бялото знаме
сред миражите, които съзира.

Бодлива тел по суша море и въздух
ще попречат на придвижването му.
Дори и да успее
ще стъпва само
по платена и обещана земя
като с малко късмет
остави да продадат родната като пакетче
хартиени кърпички от будката на светофара
по пътя за работа.

 

Фабриката

За отделянето на задължение от преклонение
няма равна фабриката –
няма равна прегръдката на въртящата се врата
на входа й.
Червата й са от прах
полепващ по кожата
като лош спомен.

Произвежда мечти оценени в пари
по-малко в джоба на припечелващия
повече в джоба на плащащия.
Произвежда красиви возила
университетски кариери
операции на бюст
апартаменти с изглед към самоизмамата.

Обръща ти винаги внимание, че умората
тежи
обува ти обувки със стоманени носове.

За защита от опасностите й
няма равна хубавата каска:
предпазва мисленето
прави те силен
позволява ти да се върнеш.

В коридора на късмета й
раздават сандвичи
приятни моменти и приятели.

Няма душа
но диша и пуши
докато се движи в ритъма
на пощенска кутия
в която пада пратка.

Кара те да се чувстваш като значка
на Ролинг Стоунс
като стар каубой от дивия запад.

Изхабен.

Когато те съпровожда до вратата
по пътя към свободата

фабриката се обръща като ревнивка

и сякаш плаче.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Борислав Игнатов – Изначало беше слънцето

 

Звездобройци

Така прекарахме един живот
в пиене на бира
и гледане към звездите.

Небосклона
си бе все същия
все така непреклонен
пред Човешките същности.

В кората на времето
стоеше есенцията
тихия стон
на всяко движение.

Играехме шах
играехме жоменка
после играехме
на кванти и вектори.

Стояхме загубени
нищожни частици
прашинки във времето
без ясен смисъл
но пък не спирахме.

Макар и без път
и без посока
без изконенния смисъл
на електроните в атома
без установеността
на Слънцето в космоса
и на космоса в клетката.

Макар и далеч
от голямото нищо
ние не спирахме
да гледаме към звездите.

Макар и обречени
съзнаващи пустотата
ние не спряхме
да се обичаме.

И с халби бира
и жадни погледи
макар за миг
ние бяхме живи.

 

Изоставен храм

Бавно и непринудено
се еманципирам от всички,
дори и от себе си.
Пренасям тежестта
на съседната ос.
Светът се отдръпва,
спускат се стени от коприна
и той започва да се превръща
в палат на едно умриращо време.
Преливам всички спомени
– небесносини, тюркоазени, жълти –
в диамантени епруветки
и грижливо ги подреждам по рафтовете.
Полагам чувствата
в копринена кърпа
увивам ги хубаво
и ги завързвам с панделка.
Сантименталността,
мека и топла
като каучук,
омесвам на топка
и оставям под леглото.
Тръпката по нея,
онази полу-забравена симфония,
заключвам в клетка,
а ключът
скривам от себе си
под възглавницата.
Всичко е готово –
добре опаковано,
сортирано,
подредено.
Готов съм да заключа
и да си тръгна завинаги.
Храма на моето същество,
така обширен и празен,
сега ме гледа
през призрачни прозорци.
И когато последният спомен
от моето съществуване
се разпилее по вятъра
стените ще се срутят
и всичко ще потъне в земята.

 

Звезда в небето

Изначало беше слънцето –
ярко, необхватно, безпристрастно.
Стоеше там на стъкления купол
и с мъртъв поглед гледаше надолу.

Ние също го гледахме обратно.
Голямата огнена топка,
забита в центъра на простора
поставена там
от самия Ра.

С времето Ра стана Юпитер.
Юпитер се превърна в Зевс.
Зевс стана Тангра.
И някъде там
от прогнилите кокали на Тангра
се извиси тъмната сянка
на съвременния Христос.

Хората продължаваха
да гледат слънцето –
магическата буца сирене в небето
даваща живот
на целия пулсиращ под нея свят.

Дойдоха телескопите.
Бездиханните,
бездушни очи,
гледащи вместо нас в небето.
Те намират там не Юпитер или Атлас,
а единствено смразяваща празнота.
И нищо повече.

Какво по-нататък от нищото?
Какво по далечно
от самата мъртва утроба
на изначалното сътворение?

Студът обвива всичко
като ледена ръкавица.
Телата се сковават.
Зениците замръзват.
Умът се запечатва.
Остава сам във себе си
и се завръща
в началното си състояние.

Нещата се обръщат
и празнотата превзема всичко.
Хората се херметизират
и Ра отново се възкачва на небето.

 

Време за изгниване

Едно поколение
Подвластно на празните погледи
Общество
От черупки
Пълни с разлагащи се принципи

Презирам и самия себе си
Всеобхватното си безсилие
Една прашинка
опиянена от идеи

Тихият бунт в сърцето
Расте
Разгаря се, клокочи
Като адски казан
Пълен с кипяща кръв.

Невъзможността
За революция
Залива съзнанието
Черна тиня
Само смърт и разруха
Това остава
Желанието за край
Пораждащ ново начало
И докато

Чакам апокалипсиса
Паля цигара
И си отварям пакет пуканки.

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Венцислав Арнаудов – Старецът и птиците

 

старецът и птиците

всяка сутрин сяда на още мократа пейка и поставя шапката си до обувките всяка сутрин чупи сух хляб и го слага в шапката си преди да тръгне към мократа пейка всяка сутрин става и търси сух хляб който да чупи преди да го сложи в шапката си всяка сутрин се събужда с един и същ сън: той седи на пейката, взима от шапката си парчета сух хляб и го подхвърля на птиците. докато кълват към тях се затичва дете, а те политат във всевъзможни посоки. детето се смее, маха ръце към тях и се спира пред него. поглежда го право в очите и само след миг ги изважда, после казва:

птиците сънни да храниш
с натрошения рог на луната
да отвориш във себе си рани
през които да тръгнат ятата
и когато ги видиш високо
залюлени във свойте кервани
потегли във обратна посока
виж смъртта как гори в твойте длани

детето духва в кухините на очите

пеликани излитат от тъмното

всяка сутрин шапката стои до обувките пред мократа пейка

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Нина Христова – Такива книги и такива хора

 

Богатство

Хората са като книги.
Едни прочиташ, но забравяш
и повече не ги отваряш.
Обаче има други,
чиито страници
не ти се иска
да затвориш
до края на живота.
Четеш и препрочиташ
и всеки път откриваш
нещо ново.
Чувстваш се опиянен и все си казваш:
Хайде още малко!
И така не спираш.
Не спираш
докато не стигнеш
последната им страница.
Докато не стигнеш
до последната буквичка,
до последния символ,
до последната им точка.
Погълнат от завладяващите истории,
изгарящ от любопитство и желание да чуеш,
и поемеш още, и още, необуздано се стремиш да стигнеш края.
Но стигайки дотам,
до така наречената точка,
осъзнаваш, че такива книги и такива хора… не, те просто нямат край.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018