„Справедливост.“ (2018) е първата стихосбирка на Александѫр Николов и първата авторска книга, която възниква в контекста на движението „Нова социална поезия“. За автора знам малко. Бил е студент по биология за една седмица и бързо завил към филологията. Когато отишъл на първата си лекция по езикознание в университета, се усетил в свои води. Обича Буковски и Пенчо Славейков. Може да се каже, че челният му сблъсък с идеята за справедливост се случва в контекста на заниманията му с антична литература („тъй като се уча на справедливост в движение по античните образци“ (41).
С какво ни изненадва тази дебютна поетическа книга? Още със заглавието си тя разколебава негативния канон, в който думи като „справедливост“ и „работник“ са или анахроничен остатък от отминала авангардна естетика, или табу за литература, родена от кризиса на либералния мирен преход. Какво още? „Справедливост.“ гради най-новата предметна естетика в българската литература. Една непренебрежима особеност на книгата са точките след заглавието и след имената на отделните стихотворения. „Справедливост.“ е неоавангарден категоричен императив, на първо място защото проблематизира онтологичното основание на лириката.
Това е твърде странен дебют, съставен от поеми и сонети. Поемите обещават по-големи поеми. Сонетите обещават още сонети. Може би най-същественият принос на автора се съдържа в скока до всевиждащ разказвач в лириката, който създава изкуство от всичко: съществено и несъществено, малко и голямо, възвишено и красиво, гротескно и грозно, единично и множествено, мъжко и женско, животинско и човешко, изкуствено и естествено, домашно и улично, нормално и шизофренно, хтонично и небесно – „Сега, всеки ден, всеки час, навсякъде има матрял“ (с. 71). Всичко може да бъде повод за поезия: съдържимото в чинията, жадното улично куче, изкуството на гайдаря – потомък на някой луд гидия. Не е ли предмет на тази поезия бутафорията на жизнения опит? Немалко са стихотворенията на А. Николов, които говорят за бутафорната арматура на света, за бутафорен симулакрум. Руини, останки, отломки, развалини, „храмове без идоли“ и „хроники на изчезнали видове“ градят образи на времето в най-новата предметна естетика. В голяма степен на тези темпорални синекдохи дължим новото „оваряване“, на което настоява „Поема за разобличаване на идолите, създадена в момента си на прочитане, изградена от три фрагмента за три агнета.“. Не става дума за Гео-Милевото оварваряване, а за цялостна трансформация във времето на суровото, непокътнатото, девственото.
Един от силните жестове на Александѫр Николов в „Справедливост.“ е отговорността му към поезията въобще. И тук е интересното преобръщане – не животът е видян като органично единство, а творбата. Изкуството е естество, организъм, създаден от живи клетки, тяло, очакващо аутопсия („Криворазбраната куртоазия.“). В този органичен контекст можем да тълкуваме и полиморфната корица на книгата, създадена от художничката Радина Георгиева. Творбата е биологична система от клетки, кръв и лимфа. Органичният субстрат намира своя буквализация и в стихотворението „Израстване на книга“, където книгата избуява от тялото на субекта. И ето съкровения импулс на това природно срастване:
Затова написах тази книга,
Която расте по тялото ми, пълна
с бутафории, подготвени така,
че да поемам в последния ѝ дъх
по този път,
пътя към изящното
и отговорността. (75)
Изящното е другото име на естетическото в поезията на Александѫр Николов. Градивото на изящното е бутафорията, в чиито отпечатъци от човешкост се крият ядки на кедри.
Отговорността към поезията е и лайтмотив на поемата „Децибели. /как се роди от дървото пианото/“. Императивите „без тема не пиши“ и „[н]е се задоволявай само с понятия, съшити/ с бели конци от ритъма и силата/ на инверсията[…]“ представляват всъщност автоимперативи, градящи някакъв собствен строг негативен канон. Поезията отново е представена натурално-алегорически като гора от знаци:
[…] В гората с дървета-ликове
на вече умрели поети, короните и листата
вместо темета или дълги
къдрици, вяра е думата, думата с ятова
гласна, с кръстче, вяра по хоризонталата
и вертикалата, вяра, че няма да прелее гората
ако в нея още едно дърво се разлисти. (79–80)
Не е случайна визуалната репрезентация на ятовата гласна. Тази стара графема пресича света по вертикала и хоризонтала и засреща сакралното с профанното. Интересът на Александѫр Николов към седиментите на езика, неговите отколешни тайни, личи и в самото изписване на малкото му име с голяма носовка, по особен начин центрираща името, окръгляйки собственото му присъствие. Не прилича ли този юс в името Александѫр на дървесен ствол? А моя личен екземпляр на „Справедливост.“ авторът подписа на глаголица.
списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018