Свръхнова
Дали ще ти повярвам
в красотата,
докосвайки извивките
на мрака ти…
Дали ще те достигна
в лабиринта,
ако се разнищя до нула
и стана всеобхватна…
И ако погълна цялата вселена
с последните жеги
на изначалния ѝ взрив,
дали ще изгоря?
И нека друг пресътвори…
това, в което всички вярват!
Аморфия
Аз нямам форма,
твоят поглед ме чертае.
Умирам с всяко мигване.
После се раждам нова
в солената влага
на очната ти утроба.
Когато особено се харесам,
изпивам до дъно очите ти,
взора ти правя безплоден.
Опивам се от силата
на съзидателните сокове.
Суетата ме мами многоцветно…
с полегатите лъчи на залеза,
с всмукващата тъмнина на нощта,
с мръснобелите силуети на утрото,
с косите удари на деня.
Илюзията за реалност е ласкаеща.
Могъществото иска много жертви.
Удоволствието се притиска в задоволството
и врастват се телата им
в изрод с нова същност,
но с общи корени и остра генетичност.
Творец на форми съм.
От Музи съм пресита
и всяка даваше ми нови очертания,
но в мен изплуваше мечтата по очите.
Опитах да ги нарисувам –
вятър вейна хлад от кухините им,
опитах да ги мисля –
течност бликна в кладенците черни,
накрая ги поисках и с душата си
и върнах дара на създаването.
Не знаеш ли?
Аз нямам форма,
аз съм всичко в стадий на потенция.
Едни очи ме гледат непресъхващо
и мигат бясно, за да ме обемат.
Когато се наситя от прояви,
заливам космоса във дълбините си.
Там няма време,
течно е пространството
и всичко е безформена материя.
Ей така от нищото
Цял живот
имитатори на чувства и реакции.
Да се научиш
значи да крадеш
и да отнемаш валидацията
на кражбата.
Мъдрост е
да си откраднал достатъчно
и да си натрупал,
давайки го –
канибализмът води до повръщане.
След нея идва самоизяждането.
То е ултимативната
материя на духа.
Мислейки процеса
в статичност,
виждайки динамиката
на предметността,
усещайки света
отвъд баналните алюзии
за йерофания,
изпадам в драматичен сопилсизъм
и спирам времето.
Хипнотично
Събуждане, кафе, отмиване…
и взираме се с хипнотичен унес.
Нозе, размятани по пътя,
в стремеж към своето видение.
Аз плувам лесно срещу дневното течение,
не се докосвам със частичка даже,
затуй не съм в процес на отчуждение.
От всичко.
В мъгла са всички диригенти,
изрязани са само музикантите
в шаблон единен и ласкаещ,
с милувка, ваеща ги в конвергенти.
Музиката им покрива с благо миро
цялата палитра на емоциите,
музиката им е вместо вик на жило,
вместо плач и смях,
мълчание и сила.
Спирам само и единствено
в позиция на контражур,
усещам тласъците им далечни
как движат въздуха със мощта
на многомилионни еднодневки,
едва запълващи един контур.
Прозявам се в умората на унеса,
приспива ме мигът еднопосочност
и падам във съновидение,
в хаос от гиганти и знамения.
Homo Nebula
Мирише ми на изгорялото търпение,
взривяващо издъно конвулсивното ми тяло.
Забиващите се иглични вдъхновение
се вдигат на кълбета от нозете ми,
прорязвайки си тънички пътеки
по кървавите карти проиграни.
Мирише ми на тихо упоение,
шамански стъпки, тъпчещи край здрача.
От смачканата тиня под краката им
извирало небе успокоение,
разказвали се екнещи вълшебства,
вибрирали са екстатични пориви
от протуберансите на огъня из мрака.
Навсякъде върлува светла чума –
в пръстта, във облаци, във мен.
Не мога ни да седна, ни да се издигна
и търся лек във вътречерепен обмен.
Хем много ми се ще да се постигна,
за да не се ревнувам от света,
смъртта да бъде кротичка енигма.
Дърво
Полюшва се над мен
въздух от кристали,
снежинки не, а пълен мраз
в атмосферични естакади.
Краката ми са корени корави
и някъде дълбоко залинели,
здравото ми място – жилав чвор,
свързващ тялото ми със душите ми зелени.
Той е в парадигма кръгъл възел,
разплитащ се в милиони линии реални,
от него тръгва гъвкава фиданка,
лъкатушеща сред клоните банални.
Развихря се над мен въздух от кристали,
удрят ме безброй геометрични ледове,
трошащи всичките разплетени реалии.
А здравият ми чвор живее нов живот
в гредите, сплетени на къщен покрив,
накълцан и полиран до идиот,
посреща смело студ и лед,
умира бавно, безнадеждно
за втори път подред.
Неведение
Да определяш някого
с поглед и надежда,
да го направиш предан
вътре в себе си,
в тъмните килии,
които си строиш
над бездната наведен.
Да го обричаш на предателство,
облизващо до бляскав кокал
залитанията към избор,
обещан ни от минало незнайно,
да издишваш наказания
в облаците захаросани
на отлежала справедливост.
Да се опитваш да живееш себе си
във всичките напукани от болка маски
и малко да пропускаш тази същност,
която няма форма и познаване
като недовършената географска карта
с обещания за множество открития,
велики до едно и невъзможни,
защото са прокълнати със вечност,
а безкрайността изяжда всяка харта.
Сляпо петно
С режещата си
инаковиждаща слепота
бродя из каверните на мислите си.
На вътрешния огън пророкувам:
навярно ще превия
хрущящия гръбнак
на всичките си образи;
навярно ще ме прониже
с хиляди светлинни остриета
съвършеният простак
с лъчиста нищета;
навярно в самовзрян момент
ще се сгуша в края
да гледам
как всички смисли
бавно чезнат
в сляпото петно на съзнанието,
а действителността
се вкаменява в монумент.
* * *
Градският прах постигна себе си
в лекотата,
задмина се в летеж.
По пътя си разви съзнание,
скоростта оформи смерч.
С помощ от няколко онтологични елизии
успя да се конкретизира.
Еманципира се чрез въздушен метеж.
Заобиколи проспастта,
обрамчена с ярки филизи,
където свършваше просеката
към блаженството –
един прашен елизиум.
Беше влажно и стана на кал,
от кал на човек,
от човек на психична енергия,
от психична енергия пак на прах.
Защото му липсваше лекотата.
списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018
Много силно-въздействащи.. Браво!
да!