1
Вълшебната гора
В деня след големия обир в „Златни пясъци“ Мариус Цуцуманов спа до обяд. Когато се събуди напълно и очите му най-после отказаха да се затворят, вперени в яркосиньото платнище на палатката, някъде много, много далеч навън жегата вече превръщаше въздуха в лепкава вълна от атомен взрив, който може да беше избухнал безмълвно в стихналия къмпинг или пък на стотици километри навътре в страната, дори в София, помисли си Мариус в походното легло, като вдишваше колебливо намека за тази супа с мирис на пожълтели бурени, нагорещен пясък и напечени от слънцето обществени тоалетни, който за него през тази 1986-а година обобщаваше едва ли не цялото Черноморие за периода на Световното първенство по футбол в Мексико от 31 май до 29 юни.
Читателите може би си спомнят (Глава 7: С деца на море), че като част от прикритието на Мариус той и семейството му бяха отседнали в къмпинг „Акациите“ на четири и половина километра южно от „Златни пясъци“, където бързо стана ясно, че бракът на Благовеста Цуцуманова, бивш регионален шампион по фехтовка, и Мариус, бивш състезател по плуване, е попаднал в капана на неудовлетворението от изчерпаемите възможности на социалистическия домашен бит, както и че семейното им щастие отдавна е възприело формата на маскарад, чиито скрита история и вътрешно напрежение на няколко пъти предизвикваха неочаквани обрати и променяха плановете на извършителите на дръзкия обир. Този път обаче жена му и двете момичета, техни деца на възраст шест и девет години, бяха отишли да обядват в столовата заедно с цялата първа смяна, така че Мариус беше сам, с олекнала глава от еуфорията на успешния удар предната вечер и с неясно светли планове за бъдещето, но без да почувства укорителния поглед на своята съпруга, което му позволи да прекара известно време в мусене и пушене на първата си цигара, седнал на една тенекиена кутия пред палатката, в шарената тишина под акациевите корони.
Когато осъзна, че абсолютно нищо няма да заплаши това негово състояние на духа, Мариус отиде да провери дали парите все още са в единия от тайниците под шофьорската седалка на вартбурга (вж. Пролог – подточка в) контрабандистът и Глава 5: 10 000 швейцарски часовници, но най-вече Глава 3: Нашият човек в Истанбул). Там си бяха и той напъха една ролка банкноти в задния джоб на шортите си. Никой от съседите им по палатка не беше наоколо, така че огледа за последно опустелия семеен лагер, сложи си шапката идиотка и огледалните очила и пое мързеливо по пътеката към плажа долу с намерение да си вземе кафе или нещо освежително.
2
Отказ от приключение
Мариус Цуцуманов, бивш състезател по плуване – от почти десет години професионален курортист, – изпитваше неприязън към две неща: водата и ваканционните комплекси. Докато се спускаше по разбитите стъпала към шосето под къмпинг „Акациите“, соленият мирис на морето ставаше по-силен, а слънчевите лъчи все по-немилостиви. Когато стъпи на жълтия банкет, обут в сандали, облечен в избелялата си кафява тениска с щампа на Патето Яки, и погледна вляво и вдясно, вече се бе гмурнал на дъното на вир, раздвижван от съхнещите водорасли по пясъка от другата страна на пътя и необхватната песен на щурците из шубраците зад гърба му.
Плажът, на това място широк около шейсетина метра, беше пуст. Вярно – към единствените два чадъра на бреговата ивица се отправяха две жени с потъмнели гърбове и черни презрамки на банските, а една от жените се обръщаше, за да му хвърли поглед над големите слънчеви очила, които закриваха половината й лице като на френска филмова звезда, – но ако се изключеха те, плажът беше пуст. Дори вишката на спасителите беше празна. По шосето нямаше автомобилно движение.
Жената бързо беше бутнала очилата си нагоре и бе престанала да мисли за него. Вълните в края на правата линия от ситен пясък, които дойдоха на фокус зад почернялото й тяло, му заприличаха на място, накъдето той трябваше да тръгне, в този момент, въпреки че знаеше какво има зад тях, едно голямо нищо отвъд хоризонта и стотиците морски мили (Мариус и друг път беше разсъждавал по въпроса), след които идваше друг бряг, също като този бряг.
Той отново обърна глава наляво и проследи банкета от тази страна на шосето до няколко сблъскани фургона:
Затворено по това време на деня детско стрелбище. Снек-бар, където продаваха безалкохолни напитки и закуски. Наемна за чадъри в обедна почивка.
Пред снек-бара – нещо средно между баничарница и реп – беше спрял москвич в армейско-зелен цвят, а едно шест-седем годишно хлапе гризеше сладолед в черния сенчест квадрат под козирката на фургона и зяпаше Мариус. Мариус тръгна натам.
3.
Изпитания и изкушения
Когато си задигнал малко над милион в твърда валута (Глава 19: Ужилването), животът ти изведнъж свършва. Вълнението остава, но всякакви грандиозни планове за бъдещето са безпредметни. Защото, и това беше един от въпросите, които извършителите на големия обир в „Златни пясъци“ избягваха да си задават по силата на житейския опит или поради своите младост и неопитомена природа, къде можеш да похарчиш толкова пари? За какво можеш да похарчиш толкова пари, без някой да ти потърси сметка или най-малкото с един най-обикновен донос завинаги да те прикове в нечия колекция от сковани във вечна болка насекоми, всяко едно със своите индивидуални характеристики и полезни качества?
Или както беше казал главният организатор на извършителите на обира в деня, след като им разкри лицето си (Глава 10: Миладинов, Станойчо Миладинов) и им изложи своя дързък план: „Още първия път когато застанете лице в лице с хората, които възнамерявам да ограбим (Глава 11: Служа на Народна република България), ще ви стане ясно, че също като техния и вашият път в лабиринта на престъплението и измамата е предначертан от социалните и обществените закони, и единственото, което ще ви остане, е хотел „Метропол“, най-високият мираж в пустинята на всички ваши досегашни миражи, били те вили в Драгалевци, черни списъци за леки автомобили и авточасти, партийни привилегии, светлината на прожекторите в центъра на българската естрада. Дори бягството зад граница, уви, няма да промени по някакъв начин предначертания ви път. Никой досега не е успявал да надхитри този естествен закон на живота. В кой да е свободен свят е достатъчно да се появи само една злонамерена сила с мотивация да се възползва от отсъствието на естествени закони в него, за да го превърне в не-свободен.“
Именно тази безизходност, това отсъствие на избор в щастието отвъд закона, си припомняше Мариус Цуцуманов в този момент, след като беше установил, че не носи в себе си български левове и сега се преструваше на източногермански турист, в напразен опит да убеди продавачката с кръгло лице и кърпа на главата да му продаде последната позасъхнала баничка от тавата в замяна на една стодоларова банкнота. Нищо не можеше да накара нея, този неподкупен, лишен от самосъзнание, машинен детайл да си представи друг свят, в който стодоларовата банкнота би имала практическа стойност в отчета й за инкасото на „Търговия на дребно“. Всичко, което оставаше на Мариус, бе да й обърне гръб и да застане лице в лице с изпълнената с разбиране усмивчица на хлапето, което все така го зяпаше, а после да се смрази, най-сетне забелязал шофьора в зеления москвич, който никак дори не се интересуваше от него и вместо това беше зает да допушва с наслада цигарата си и да оглежда доволно огънчето й зад волана на колата.
4.
Смърт и прераждане
По-внимателните от читателите вероятно не са забравили (Глава 3: Нашият човек в Истанбул), че в душата си Мариус Цуцуманов искаше да бъде поне толкова свободен, колкото играча на международната сцена, богоподобния, рафинирания в изкуството да се живее в империя от задгранични фирми Миладинов. И без дори да подозира, че Миладинов вече е мъртъв, намушкан дивашки от един от извършителите малко след обира (вж. Глава 1: Смъртта на търговския пътник), Мариус забелязваше навсякъде доказателства за намесата му, като например в необяснимото присъствие на този шофьор в средата на нищото. Нито можеше да прилича на Миладинов, нито да се изплъзне от зоркия му поглед. Можеше да заобиколи колата и да тръгне по плажа. Много внимателно да тръгне в северна посока, към хотел „Метропол“, издигнат някъде там, над гората от чадъри и подскачащи във въздуха плажни топки като върхов мираж, монумент на човешкото щастие и стремления. Да съблюдава идеалната права, равноотдалечена от всяка една точка на вълните и курортните комплекси, нейната еднопосочност определена от факта, че шофьорът щеше да излезе от москвича и да тръгне бавно след него по плажа, все така без да му обръща изрично внимание, зает да мята плоски камъчета над вълните или да мърда с пръсти в плискащия прибой.
Покъртен от окончателната присъда на това заключение, Мариус отново спря поглед върху момченцето и чак сега отчете, че детето носи позацапана тениска с емблемата на Световното първенство по футбол в Мексико (MEXICO86) и че му се усмихва разбиращо не за друго, а защото е забелязало шапката идиотка на Мариус, която и в този момент зяпаше.
Сепнат от внезапно прозрение, Мариус, все така стиснал стодоларовата банкнота в едната си ръка, посегна с другата и свали шапката си, осъзнал, че на нея също е щампована емблемата на Световното първенство и това по някакъв начин създава почти съзаклятническа връзка между него и хлапето.
Което, окуражено от неволната ответна усмивка на мъжа пред себе си, сега насочи леко завистлив поглед към избелялата му кафява тениска.
списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016
