Венелин Бараков – Пълнота

пълнота

когато
обичам
всеки път

 

поезия

навсякъде около мен
всеки път когато
мисля за теб

 

ти и аз

живеем
като скачени съдове
никой не остава
непокътнат

 

смирение

да продължиш
въпреки страданието
въпреки униженията

 

Купидон

няколко пъти
пропуска целта
докато накрая
улучи

 

правопис

започвам да пиша
думата майка
с голяма буква

 

след дъжда

небето бърше сълзите си
последни паяжини от облаци
блести като огледало
вдигам нагоре очи
в огледалото
виждам себе си

 

*
косата ти е
като вълна…
вълнува се
когато я докоснат

събирам смелост
и вървя
все по навътре
и по навътре…

 

дом

колко пъти
се връщам
без теб
не е същият

 

и след смъртта

мисля за теб
всеки ден
ти идваш при мен
всяка нощ
оставаме
заедно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Светослав Савев – Събирам дъжда на топка

*
така ще си останем
аз – море ти – пясък
от време на време
ще се примамваме
и подмокряме
точно на тези места
децата ще строят замъци

 

светулки

ти си светулката в тъмното
отпускаш китки като
бял облак в синьо небе
с едно изплезване можеш
да изправиш Пиза
с теб времето е абстракция
дори Биг Бен лъже
с теб и аз светя
но когато изгаснеш
ми свършват батериите

 

*
пия си сълзите
за да запазя
единственият спомен от теб

 

минус и минус

вече разбрах защо
не се получи помежду ни
физичен закон е
атомите с еднакъв заряд
да се отблъскват взаимно
същото е и
със сродните души

по дяволите
как мразя физиката

 

*
въздухът от мое ляво
е с изпокъсана шапка с козирка
и очила с едно стъкълце
има малко супа по кислорода
когато вали дъжд отгоре му
падат исполински хлебарки
въздухът от мое ляво е
винаги намръщен и нещастен
и не иска да бъде повече

това е причината да съм жизнен
само от дясната ми страна
защото лявата ми ноздра явно
не ме обича толкова

 

*
от неспокоен сън се будя
гласът ти е приспивателно

мълча за да те слушам
говориш за да умирам

 

*
надигна поглед
и видя човекът
за когото
бе прогледнал

 

*
събирам дъжда на топка
есента в буркан
спомените
в джоба на ризата си
с лунна походка се запътвам
някъде към себе си
страх ме е ако се обърна
да не те видя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Красимир Вардиев – Така започна войната

балканската къща

по хели лаксонен

купих тази къща
заради прегърналата я
хортензия

красотата е обречена
оказа се
че корените са в съседите

старият полковник
се притесняваше
за устоите на къщите
за изолациите за мазилките
за нравите на младите
отсякохме храста
летните преспи
от цвят изчезнаха
като къщата от детството
към която ме връщаха

следващото лято
дъщерята на военния
се върна от чужбина
и ми се развика
лудата крава
как можа
убиeц
покойната ми майка
засади цветето
като станах на десет

така започна войната

 

добрия син К.,

време е да затваряш татко
изключи светилата
спри крановете на изворите
източи езерата
сгъни дърветата спихни плодовете
пусни алармата на забранените
нахрани животните
провери въжетата на купола
целуни змията за лека нощ
изключи захранването
енергията е скъпо нещо
пази наследството на дядо
спускай кепенци ролетки
и не закъснявай за вечерята на мама
после най-сетне свободен
върви в пристанищната кръчма
да закачаш белите рускини
като добър баща
а аз добрия син
отивам да убия брат си

 

.
гася цигари във ръцете си
и гледам как не ми остават белези
чинно подчинявам времето
по-глупаво нещо не съм вярвал
вътрешната красота избуява обзема
и докато се усетиш те изтърбушила
стаята мирише на умряло животно
години след смъртта на котката
аз съм стар будоар с увехнали цветя
Сирил Колар Бернар-Мари Колтес къде сте
защо и мрачните пътеки са утъпкани
пристрастяването към забранени плодове
е бавен път с мантинели край очите
няма свръхдоза има дефицити
има бавно накъртване
прасковено скапване чийто мъх
се слива със мъха на плесента
има картонени торти по старите снимки
сам съм друго няма

 

цирцея каза

не храни прасетата ми
с бисери и риби
месото се разваля
давай им
бял хляб и футбол
месото се запазва

и подгони едно с кирката

 

културен живот

докато
ти ближат задника
и те захапват
за гърлото
понякога не успяват
да си сменят
физиономията

между
наше момче
и тоя малък боклук
разстоянието е
няколко изречения
а разликата е
само аудиторията

продължавам
да изтръпвам
от отровни изрази
като
наше момче

 

deus ex mahina

си ми утринната молитва
фундаменталното настроение
пълнителят на смисъл
дето все не свършва
а аз стрелям пилея
си ми памет-nick на жертвите
пределите на land-of-mine
apple на раздора
windows към света
с двойна изолация
щото реалността хапе
шъ са управиме
вервайте
след трийсет години
пустиня в главите
и пясък в очите
устата корема
и соева манна
дотогава напред и завинаги
ти баща ти майка
и седемте първи любовници
липсващите патоси
логичните завършеци
затова предпочитам
да си барам сам мишката
това между другото
парцелирайки глобалното
дробейки глобуса
на нашости
очите в монитора
земля в илюминаторе
родна

 

бабини деветини
за растенията
и любовта

по Йорданка Белева

любовта днес е
крехко растение
иска вода
от девет кладенеца
да и носиш
да я пазиш
да й баеш
отговорности големи
саксии да сменяш
щом занараства
пръстта да поддържаш
да й държиш влага
да ти държи влага
от вятър да я пазиш
да не иде на вятъра
по-често
цветовете да галиш
ДА НЕ УВЕХНЕШ
от зли очи
да я криеш
да я вардиш от уроки
завист да я не попари
за по-сигурно
я накарай да върже
плод да добие
работа да има
да не ти избяга
(пък то после
кой ли вече
ще я иска)
но това е далече
сега бързай
бъди й слънце
да не залинее
че любовта
изобщо е
крехко растение

мутантче
стайно
някакво

 

романтизъм
след Екзюпери

хората се промениха
пораснали казват
розата изостави
малкия принц
наговори му
куп тежки думи
че е парцал
защото флиртува
с разни лисици
пилоти стари
перверзници и дори
с други змии
освен нея
малкия принц
искаше да се защити
защото не всичко
беше истина
бяха й го наговорили
онези змии
но тя не искаше
да го слуша
и той се застреля
а тя полудя

 

фолклорен наратив

тримата братя се върнаха на село
баща им си умря в апартамента
глупчото замина за америка
стана компютърен милионер
и се ожени за принцеса
разори го при развода
доброто юначе
записаха в спортното
затъпя затлъстя
убиха го в престрелка
добрата мома тръгна на гурбет
да играе спортни танци
около по и под масите
а когато се върна
опита да съживи
песенния фолклор
чрез изкуствено вдишване
на чужди елементи
ламята си запуши ушите
и избяга през девет морета
(в нечий друг фолклор)
отнасяйки си колекцията
плочи от мъртвата естрада
добрите животни
ги затри реформата
в селското ни стопанство
сега са на кренвирши
(и петела и кучето и котето)
златното момиче удуши бабичката
заради златната ябълка
сега живее в сливен
и пише поезия
златните ръце
избиха златните зъби
от златната уста
и тя млъкна

 

Къщата на любовника

старата къща
в тихата уличка
сгушено минало
в прашните стаи
гледат от снимките
кипри опулени
лели и чичовци
пълен комплект
там му се радват
сякаш събудени
от магически унес
предъвкващи времето
там го посрещат
весело скупчени
там го очакват
да им вдъхне живот

в това измерение
аз съм плесен
а възможното ние
се лекува успешно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вангел Имреоров – В бъдеще време

В бъдеще време

един ден
ще събера живота си
в шепата на лявата ръка,
без да тече вече неусетно
между пръстите.

ще го държа там
като кълбо светлина –
слънчево зайче,
което расте,
за да се превърне
от сутрин в ден
от месец в година.

тялото ще сменя сезони,
докато душата се притаи
от едно място в друго.

тогава ще се преместя
да живея в себе си
(за постоянно и не под наем)

 

23.11

кората на дървото
листата нападали в локвите от вчера
листата сметени и струпани край оградите
тихата тревога на небето
и хладния вятър
пътят е няколко крачки,
които винаги не ми достигат.

 

*
в онези сутрини,

когато слънцето едва проблясва,
мъничко и далечно.

после денем,
когато мъглата те следва,
пълни всяка твоя стая
плъзга се с теб по коридорите
и най-сетне разбираш,
че живееш в дом със стени от мъгла
и вечерта вече е дошла, за да подпали
твоята крехка къща
с уличните си лампи.

гориш и изчезваш,
гориш и изчезваш.

осъзнаваш,
че да останеш е твърде скъпо.

когато не можеш и не искаш да платиш.
когато казваш сбогом.

 

20.09

обличаш се
сутрешното слънце
свети по теб и
бавно слиза по стълбите
докато влизаш в асансьора.

долу котките лежат в топлината.

тръгваш по празната улица
стъпваш здраво
обувките ти слагат намерения
от тротоарите струи трева.

 

*
като свещичка,
усмихната в тъмнината,
като обич по средата на живота
искаш ли да си искрата,
от която тръгва всичко.

 

23:07

заспивам с теб
всяка вечер

по сънищата ми се изкачваш
подреждаш всичко
после го разхвърляш
после си отиваш

като нощ, в която не спим
като гласовете на птици,
които приближават
преди ранна сутрин.

онази хлад, отворени прозорци.
кожата попива и настръхва.
бавна и несвършваща целувка.

 

К.

когато хълмовете
побелеят от тишина
и слънце.

когато облаците отплават
надалеч

когато бавната наслада
започне да попива телата ни.

в това топло и спокойно време.

с теб прецеждаме копнежа
от всеки дъх.

после
времето е спряло
и всичко е застинало.

твоята неподвижна сянка
слуша моята.

тази малка стая
пази
нашата бавно отминаваща любов.

после
градът ще прибере нощта
и ти ще прибереш тялото си
в моето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Георги Славов – Любимият ми цвят е 10

*

Любовта ми
е гълъб –
винаги
я гоня, винаги
отлита.

 

*

В трамвая на
третата
седалка
гледах как
продават
гевреци
и разбрах, че
от години
се въртя в
кръг.

 

*

Жълтият циферблат
на
стария ми
часовник
вече се отлюшва,
а с него
се сгъва времето.

 

*

Любимият ми цвят
е
10, но
как на телефона
с един пръст да
го натисна.

 

*

Ти си на седмия етаж,
а под теб
на
номер 4 съм аз.
Стълбите са стръмни,
а за асансьора
няма
ток.

 

*

Сянката застана до нея.
Тя, незабелязала,
продължи
да дърдори,
а сянката й повтаряше,
отчаяно самотна,
думите на любовта.

 

Бездомен

Мечтата ми е да съм
бездомен
като дядо Добри,
оплют от медиите
и сякаш на сто години. Доброто
е
на
сто години.

 

*

Ходейки по
стръмното
надолу,
не
разбирам
как някога ще се изкача
горе
при
теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Крис Енчев – Упражнение по солипсизъм

упражнение по солипсизъм

единствената ни възможна ласка
да очертаваме собствената сянка
с въображаем перманентен маркер
всеки върху лицето на другия

 

*
телата ни са облаци
в течното стъкло на света
дишаме през думите и изреченията
докато размазана от юмрук мушица
не постави точка
върху третото ни око

 

*
нашата опера
винилова наранена плоча

иглата прескача
и все се връща
на мястото:
там

 

*
анушка майка ми
в купел с олио ме кръстила
ударите под кръста
да протекат гладко
като по мед и масло
без филията отдолу
за буфер по съвместителство

 

по повод едно събитие

вчера ядох телешко варено
каза младият изискан господин
с красивия пуловер

той знае какво означава
синдром на придобита
интелектуална недостатъчност

 

*
не дишам
въздухът само си говори нещо
с алвеолите ми

и не подслушвам
неуместно е това да се прави
без компас

 

*
протегнати към огъня
препечените филийки миришат на облаци
съсирени сме преди да хвърлим отгоре сиренето
вместо въглени
зъбите ни нестинарски потракват
езикът е старо куче
не се трогва
зима като зима

 

*
око на буря
удавено в чаша
техника за спасители

 

*
непрякото съобщение
запазва красотата на палимпсест
с който ни дели
един слой боя

 

*
извадете по един празен лист
ако нямате празен, може и есенен
в краен случай – тревен
не го пълнете
отпишете се
без подпис

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стефан Галибов – Естеството на нещата

Естеството на нещата

Могат ли нещата да не са такива каквито са?

Ако се чуе жужене – се появява муха.

А не може ли да се появи само жуженето?
Някой отпива глътка чай. Надига чашата.
Защо чаят изтича в устата му,
А не остава по средата?

Сега, когато аз пиша,

Защо трябва да се появяват букви?

Не могат ли да си останат някъде между мен и листа?…

 

Роки

То лаеше. Всички му се радваха.
То ги хапеше и ближеше. Всички се радваха.
То се радваше. Всички си тръгваха.
То си тръгваше след тях.
То лаеше. Всички го гледаха.
То ги хапеше и ближеше. Всички му се радваха.
То се радваше.
Всички го разхождаха навън.
И накрая не се знаеше
Кое то?
и
Кои са всички?

 

Мравките

Мравките са твърде малки,
За да открият хората.
А хората твърде малодушни,
За да ги разберат.

 

Измамен

Затворих очи
Отсреща се затваряха прозорци
Отказах да отворя очи
Прозорците отсреща се отвориха
И аз се почувствах измамен

 

Семейство от село
/по картината на В. Димитров-Майстора/

Когато пролетта дойде, семейството се разхубави.
То седеше на пейката под люляците.
Бабата и дядото обичаха да се люлеят в мислите си.
Люлеейки се, те седяха и си спомняха много неща.
Червената жилетка на дядото се нагъваше
и гънките й ставаха все по-гъвкави.
Ръката му – обгърнала бабата полека.
Ръката на бабата – останала върху полата.
Споменът на люляците за старците.
Споменът на пейката…
Споменът на старците си спомни за себе си,
като видя толкова много спомени.

 

Молив и сенки

Светли сенки падат върху синия молив.
Лежат отгоре. Протягат се.
Заспиват.Сънуват сини сънища.
Тъмни сенки падат върху синия молив.
Светлите ги няма.
Те остават в сънищата си.

 

Когато…

Когато една муха се плъзне по ръба на чашата, тя пада в чая.
Когато една бълха ухапе слона, той полудява.
Когато нещото настигне нищото, то изчезва.
Когато тръгнеш за някъде, не стигаш никъде.
Когато кучето излае, човекът отпива глътка вода.
Когато часовникът спре, човекът тръгва.
Когато конят умре, сламата остава.
Когато една черна точка се изпоти, тя става сива.
Когато нещото изпревари нищото, то става нищо.
Когато една муха бръмчи, от остреща се носи звукът на пиано.
Когато котката мяучи, тя говори по телефона.
Когато тракането на чиниите ме заглуши, аз се облягам на душата си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Людмила Дукова – Филотерапия

*

Много добре ги разбирам
пеперудите с лампите.
Без лампа
каква пеперуда си?

 

Късмет

Птиченца на рамото и прочие
птиченцата с многото посоки
дето литват миг преди да ахнем
и гнездят все южно от дървото ни
знам разумното им основание
да не кацат втори път

кафезът

 

*

Като „осанна”
обичам те,
сбогом
като „разпни го”,
а сърцето е кръстът ми,
то ме издига
и…

възкръсвам без него.

 

Тъга по сенокос

Слънцето,
което
чупи костите в тревата.

И дъждът,
който плисва изведнъж,
но не възражда никого.

 

*
В пазвите на сънищата
съм набъбнала.
От мене черпят всичките видения.

Припомненото сутрин
белег е от зъби.

 

Филотерапия

Лекарствата
са добре премерена
отрова.

Оцеляваме
с капки обичам те
от шишенце със сбогом.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мартин Лазаров – Центърът на София

Центърът на София

Тежък
като надвиснали буреносни облаци
Молещ
като просяк колекциониращ бутилки скъпо шампанско
Остър
като ръбовете на трамвая драскащ изсъхнали клони
Обещаващ
като мечтите на всички пришълци взети заедно
Мистичен
като завесите криещи погледите на бързащите софиянци

Центърът на София
който събира и изважда съдби между празни нощни булеварди
разделя с много неизказани думи
и събира в шепа със шепота във мъглата

 

Очакванията не носят точен отговор

Не очаквах разруха
но хората
сами заключват вратите всеки ден
сами режат времето със бездействие
сами цапат под очите си със сенки от фалш

по лесно е да нямаш очаквания
да си налееш
да надуеш неприлични фанфари
да оближеш последното петно
потекло в скършения свод на наклонена картина от да Винчи
да подпираш с лакът телевизор
и да потъваш
а антената да се извисява
да вижда и предава все по-далеч и по-далеч

накрая
вярваш и очакваш
че светът ще продължи да се върти и без теб

 

Събирам се

Сложно е
просто да намирам
себе си
от дванайсет до дванайсет
а през другото време
да се губя в отраженията
на всички останали

Отново е сложно
да счупя калейдоскопа от неподписани автопортрети

но ще е просто и толкова тихо
смирено

имам ли давидова смелост
или още голиатови сенки и изтъпени ками ще ме разкъсват

надушвам победа
но вятърът носи всевишния аромат през морета и планини и пустини

докато е светло ще виждам
къде падат най-вкусните трохи
те са малки и остри когато ги докосне друг
и още по-малки и остри когато ги докосна аз
и ще ги събирам
трохите
и ще се събирам

 

Непосилен

Човекът се провикна
не дума а вик
крясък

изчезнаха въздухът земята
водата, гората
планината

очите черни почерняха
без пламък изгоряха
побесняха

нямаше разплата за бедата
без подпис, снимка
дата

заглъхна сажда във душата
черна, сива
черна

 

Епизод време

С половин око свързвах звезда подир звезда подир звезда

и открих стълба по която да избягам
и врата
която след като прекрача
ще си спомня константно хладния дъх на луната
а на прага покрив или космически бряг ще чакат да завия струните на голо пиано

тези танци и тези цветя и тези розови пердета там горе никога няма да замълчат

С другата половина око

преследвах муха подскачаща над мигаща крушка
след епизод време крушката изгасна

и окото
най-после прогледна

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Владимир Сабоурин – Послеслов: безспорните ренти на 90-те

 

Това не е рецензия на „Спорните наследства” (2017) на Бойко Пенчев.

Нямам какво да добавя към казаното за най-доброто у него в текстовете ми за „Слизане в Египет” и „Българският модернизъм”, в които изтъкнах това най-добро с необходимата категоричност и крайност в единствено смислената за мен интерпретативна модалност на Беняминовата спасяваща критика.

След „Тъгите на краевековието” (1998) това е вторият сборник с критически текстове на Б. Пенчев. Личният ми опит с текстовете му сочи, че едва монографичната книга и нейното удържано дълго повествование – в някогашния случай „Българският модернизъм” – хвърля светлината, в която един сборник с критика да бъде инкорпориран в авторовия корпус, мислен като потенциално тяло на творчество, като творба на преживяното бавно време, творба на дадения ни живот. Тази монография при „Спорните наследства” предстои.

Разочарованието ми от втората монографична книга на Б. Пенчев „Септември ’23: идеология на паметта” с нейната екзистенциална анорексичност и идеологическа политкоректност същевременно ме настройва скептично спрямо предстоящата трета, в чиято светлина да очаквам да видя „Спорните наследства”. Времето ми за чакане изтече.

Затова този текст е единствено коментар към послеслова на сборника, бързащ литературноисторически да усвои разрива на лятото на 2016-та, задавайки програмно заглавието му с подзаглавието си „Спорното наследство на 90-те”.

Както в послеслова към „Тъгите на краевековието”, така и двайсет години по-късно в заключителните страници на „Спорните наследства” убежната точка е положена в „онова, което липсва”. В първия сборник това бяха липсващите рецензии за Георги Господинов и Йордан Ефтимов, определени като „двамата последни големи поети на българския ХХ век” в една далечна епоха от преди пиарната възпроизводимост на голямото.

В настоящия втори отсъстващият суверен са „90-те години на ХХ в.” в някаква фантомна цялост.

Разбираемо е сякаш в книга, събираща текстове, писани след 2000-та, деветдесетте да отсъстват тематично. Разбираемо както в най-добрите традиции на оперативната критика, изчезнала след края на 90-те, така и в най-добрите традиции на онтологията на съвременността. И на двете традиции Б. Пенчев е образцов застъпник.

Тази естественост на отсъствието обаче е дълбоко и амбивалентно рефлексивна и авторепрезентативна. „Деветдесетте липсват като тема, защото всъщност са изходната точка, те са интериоризирани в набора от идеи и интуиции, с които се подхожда към миналото и съвременността.” Онова, което липсва, е продукт и ефект в окото на наблюдателя, в теоретичната му, но и аестезийна и темпорална кривина на интериоризираната леща.

На страница и половина Б. Пенчев по брилянтен начин синтезира в свидетелски модус що е 90-те, убедително сговарящ авторитетите на Хайдегер, Дерида, Борхес и Елиът, от една страна, и литературноисторически микронаблюдения, от друга, заключавайки, че 90-те ги „има”, както и да ги назоваваме, докато „новото хилядолетие в българската литература не създаде своя „епистема”, а продължава да рециклира интуициите на деветдесетте”.

Отсъстващото в сборника „Спорните наследства” десетилетие суверен, решаващо за наличието си и вторичността на последващото, прави възможно оттласването нагоре на текущата българска литература благодарение на „усвоения опит” (пък било то и под формата на рециклиране).

Нямам възражения, дори бих подсилил твърденията на Б. Пенчев с негова скъпа ми мрачна интуиция от „Българският модернизъм”, че най-вероятно българската литература ще се храни с тези 90-те до следващото краевековие, както това се случва при първите й 90-те.

Категорични възражения имам обаче спрямо твърдението, че изходната точка на „Спорните наследства” е наследството на 90-те quam спорно.

Сърцевината на сборника поне видимо от съдържанието е тъкмо безспорността на наследството на 90-те и произтичащите от тази наследствена безспорност ренти в лицето на и поне за един писател, започнал литературната си кариера в началото на десетилетието – Г. Господинов. Той е единственият български автор, за когото в „Спорните наследства” безспорно присъстват три текста, от които последният не е критически, а промотиращ (включен като послеслов в 10-ото издание на „Естествен роман” и промотиращо препечатан в колонката на Б. Пенчев във в. „Капитал”).

От небългарските автори само Харуки Мураками присъства в „Спорните наследства” със същия брой текстове.

Нима трикратното определено тематично присъствие на Г. Господинов в сборника „Спорните наследства” е аспект на „спорността” като изходна точка на мисленето за наследствата на 90-те? Има ли някой от спорното наследство на 90-те, който негласно да спори с трикратния Господинов в „Спорните наследства” на Пенчев?

Поне в този случай „спорно” недвусмислено зазвучава с аграрния си омоним.

Определено не прави по-убедителна тезата на Пенчев и коментарът му, че случилото се в литературното поле през 2016 г. може да се сведе до развихрили се „лични фрустрации”. Тук амбивалентността на концепта за „спорното наследство на деветдесетте” избива на една мътна повърхност, в която различаваме единствено фрустрирани и нефрустрирани наследници на десетилетието суверен. Авторът на „Спорните наследства” сякаш се разполага комфортно от страната на нефрустрираните, като един от тях.

Това е неговото съучастие в суверенността, която хем предупредително показва зад гърба си ницшеанска бухалка, хем хегелиански оставя вратичка за помирение за всички, които я пожелаят, в споделяната от нефрустрирани и фрустрирани, рентиери и работници „спорност”.

Фрустрацията на някакви други, неприсъстващи в „Спорните наследства“, наследници се мисли обаче еднозначно директно с ницшеанската бухалка на ресентимента, маскиран у фрустрираните наследници „като морални и политически аргументи”.

Това е несериозно от страна на автор, фино и страстно мислил някога несвоевременните размишления в „Тъгите на краевековието” и „Българският модернизъм”. Тук и сега този нов у Пенчев бухалков Ницше простичко анихилира най-малкото цялата неомарксистка линия, от която Ницше е неразделна част, все едно вече поради някаква форсмажорна причина, дори просто обстоятелство, теоретичното отчитане под някаква форма на критическата теория е станало невъзможно.

Фуко го прави в края на живота си.

Дори и във върховите си моменти Ницше не е мечтал за толкова лесна окончателна победа и разрешение.

И тогава се вади бухалката на ресентимента срещу всички възможни светове, различни от наличния на настоящето и имания (от някои като спорно наспоряващо наследство) свят на 90-те.

Констатирайки като добър литературен историк на настоящето, че през 2016 г. „изведнъж 90-те се превърнаха в спорно наследство”, Бойко Пенчев подвежда читателя на втория си критически сборник както със заглавието, така и с пара- и метанаративната му мотивация.

След 2000 г. наследствата на 90-те се превърнаха в безспорен източник на рента за група писатели, към които Б. Пенчев все по-твърдо открито се числи и чиято бъдеща рентабилност, необезпокоявана от неутрализираната аграрно-хегелиански спорност, легитимира като литературен историк под маската на тезата за „спорните наследства”.

„Спорните наследства” са поредната концептуализация – след флирта с негациите на „Сърцето не е създател” и „Там, където не сме” – маскираща волята за безспорност на рентиерското съществуване на гърба на спорността на 90-те, която безспорно я има.

И тя е суверенът.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017