Омир. Един напълно спекулативен портрет

by New Social PoetryNo Comments

 

Задължителната клетва за вярност, която всеки писар трябвало да положи, би могла да обясни отчасти асирийските симпатии на Омир. Интензивността на заниманията му с акадските извори обаче издава по-скоро една асимилация спрямо тази култура, надхвърляща едно демонстриране на лоялност само на думи. Същевременно Омир е достатъчно обвързан с гръцката си традиция, за да иска да й придаде престижа на писменото фиксиране. Взети заедно, двете неща разкриват онзи вид раздвоена идентичност, проявяваща се и до днес при децата от емигрантски семейства, добиващи реално гражданство едва във второ или трето поколение.

Може би – но това вече е чиста спекулация – само майка му е била гъркиня. Баща му вероятно е бил месопотамец, пристигнал в Киликия в рамките на асирийската преселенческа политика, може би арамеец или финикиец – доста по-вероятно, отколкото лувиец, имайки предвид чувстващият се понякога в епоса му ресентимент спрямо къснохетските „троянци”. Решим ли да продължим играта по-нататък: съдейки по проличаващата в Илиада амбиция, Омир е бил при написването й още млад и зелен – с оглед на повествователните умения Одисея изглежда  доста по-завършена и балансирана. Преливащото във всички посоки, на места необозримо многообразие на Илиада създава впечатлението за типична дебютна творба на амбициозен млад писател. С младежки идеализъм той представя всяко богатство с пренебрежение – колкото повече злато притежава някой в Илиада, с толкова по-голямо саркастично удоволствие описва Омир смъртта му.

Странно впечатление оставя у читателя и прекаленото му високонравие. Насред свободните нрави на обкръжението си – едва ли не като протест спрямо тях – Омир сякаш се чувства длъжен да определи сексуалността като „нормалното между мъж и жена” (Х, 134); кара Ахил и Патрокъл да изживеят мъжките си фантазии под един покрив всеки със своята наложница (ІХ, 663-7); и една майка да даде на сина си съвета да си легне поне веднъж с жена, защото това щяло да му се отрази добре (ХХІV, 130). Подобни нагласи го представят като въплъщението на високонадарен домошар – или пък жрец, а защо не евнух. Последното допускане не е чак толкова екстравагантно, колкото може да се стори на пръв поглед. Асирийците систематично назначавали както жреци, така и евнуси като губернатори в Киликия. Привилегированата  позиция на писар също е можела да бъде заплатена с кастрация. Това може да се заключи от изображенията на асирийски писари: ако царските писари се представят с брада и глинени таблички, то стоящите по-ниско по ранг арамейски писари с пергамент в ръка не демонстрират дори мъх по брадата – което се интерпретира като свързано с кастрация[1]. На това пасва също така и гладът на героите на Илиада: многобройните описания на приготовления на храна са в крайна сметка също толкова необичайни, колкото и фактът, че изпратените при Ахил вестители на два пъти преяждат до пръсване в рамките на броени часове (ІХ, 90), без това да заслужава какъвто и да е коментар. Буквалният глад и жаждата за знания като заместител на задоволяването и форма на сублимация на евнух? Мъжките гениталии се споменават при Омир единствено във връзка със засрамващо разголване, болка и осакатяване (ІІ, 262; ХІІІ, 568-9 и ХХІІ, 74-6). Човешката анатомия се тематизира, от своя страна, само при детайлно описвани ранявания, при които всяка фалическа асоциация се пренася върху оръжията.

От психологическа гледна точка това може да послужи за пирует, връщащ ни към школовката на Омир. Фасцинираността му от битките, при които всякакви междучовешки отношения отвъд борбата отстъпват далеч на заден план, като думата получават в краен случай жалващи се жени и майки, би могла да се разбере в рамките на епохата, белязана от асирийските военни кампании – но не само. Съвременникът му Архилох въплъщава един певец-войн от напълно друг тип, чиято порнография е жадна за живот. Фиксираността върху историческото, всевъзможните оръжия и доспехи, анатомичната конкретика на раняванията, но и детайлните описания на трудови процеси и природни картини, при които човекът като такъв едва присъства, се намират в странно напрегнато съотношение спрямо тънкия психологически усет, който Омир демонстрира при характеризирането на персонажите си – без обаче да влиза истински в кожата им. При тази дистанцираност нещата се превръщат във фетиши, стават обекти, чиято безжизненост позволява едно общуване, освободено от опасността от нараняване. Върху тях се проектира всичко онова, което иначе придобива застрашителни измерения при наличието на човешка близост. Възможно е това в крайна сметка да свидетелства за онази несигурна ситуация на неподслонения, типична за емигрантското съществуване. Тъкмо за нея елитната школа и помещението на писаря може да предоставя защитено пространство.

 

[1] R. Pirngruber, Aspekte der Rolle  von Eunuchen in der Palastverwaltung des Vorderen Orients; Diplomarbeit Universität Wien 2006.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Сергей Рожин, Пирон, масло на платно, 20 х 30 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Manifest van de nieuwe sociale poëzie

by New Social PoetryNo Comments

 

1. De poëzie die we creëren, is politiek in de zin van een duidelijke onderscheiding tussen vriend en vijand. Op het moment van het vormen van onze groep dichters zijn onze absolute en onverzoenlijke vijanden a) de lifestyle literatuur in alle vormen en maten b) de literatuur die parasiteert op de universitaire infrastructuur, zoals c) commercieel georiënteerde pogingen voor hybride incest tussen het bovengenoemde in a) en b).

1.1. Onder lifestyle literatuur begrijpen wij een door de mechanismen van vraag en aanbod gecontroleerd product, waarbij de auteur min of meer bewust probeert aan behoeftes te voldoen, gecreeërd door een consumentgeoriënteerde zelfcultuur, met andere woorden de fatamorgana dat wij onszelf uit consumentenproducten en dienstverleningen kunnen scheppen. Het auteursmoment bij de op deze manier ontstonden producten bedorven en gereduceerd door verwachtingen, waarvan de bevrediging ontkenning betekent van de esthetische en vaak ook ethische autonomie van het producerende subject. In deze zin kan de lifestyle literatuur worden gezien als een commercieel equivalent van het postmoderne concept over  “de dood van de auteur” dat in dit soort literatuur ook voorkomt, en beschaamd het “hoge” universitaire postmodernisme bijwoont.

1.2. Beide partners – de lifestyle literatuur aan de ene kant en het academische postmodernisme aan de andere hebben genoeg redenen zich stemloos zowel voor elkaar alsook voor de lezers te schamen. Maar in een gevoeligere positie is de door het postmodernisme geïnspireerde literatuur die parasiteert op de universitaire infrastructuur. Ondanks het theoretische alibi over de vereffening van “subliem” en “laag”, de hogere partner in het paar kan zich niet afhelpen van resten van zijn schuldig geweten, in het bijzonder als deze op de in het westerse academisme actuele linkse discoursen moet rekenen. Tenslotte – ook als de retoriek links is – gaat de meer theorethisch ingestelde partner eigenlijk over naar karakteristieke voor de beoordeling van de lifestyle productie neoliberale marktlegitimaties: “de meest verkochte Bulgaarse schrijver”, “de meest in het buitenland uitgegeven Bulgaarse schrijver” en andere soortgelijke ranglijsten van het commerciële succes. Het is een andere kwestie in hoeverre dit succes inderdaad commercieel is of het gebaseerd  is op de voor de Bulgaarse samenleving gebruikelijke oligarchische samensmelting van privé interesses en geprivatiseerde hulpbronnen van de staat en de maatschappij.

1.3. Onder “de literatuur, parasiterend op de universitaire infrastructuur” begrijpen wij, ondanks de connotatie van het woord “parasiterend”, vooral (en niet pejoratief) het socio-culturele gegeven van de economische noodzakelijkheid voor de auteur te rekenen op lage, maar relatief zekere inkomens in de vorm van een docentensalaris (of een doctorandusbeurs), wat geen dagelijkse achturige werkdag vereist. Als je niet bereid bent in praktijk jouw geschreven werk en jezelf als schrijvende persoon te verkopen, is het werk aan een universiteit een legitieme en keurige keuze voor het schrijvende individu. Het onacceptabele parasitieve moment komt in beeld en blijft volharden, als de universitaire infrastructuur (kosteloze beschikking over ruimtes, toegang tot media en jury’s door de academische kwalificaties en titels, tenslotte de werving van publiek van studenten, aan wie je les geeft en de kennis van wie je zelfs straks ook moet examineren) wordt gebruikt voor het vervormen van het concurrerende literaire veld ten vordele van universitaire docenten die tegelijkertijd ook als dichters naar voren willen komen.

1.4. Nu is de tijd om de waarschijnlijk belangrijkste vraag te beantwoorden die te voorschijn komt bij het definiëren van het politieke als onderscheiding tussen vriend en vijand. De hamvraag: waarom hebben wij vijanden nodig? Het antwoord is simpel, misschien verbazend genoeg te simpel. De vredige overgang in de literatuur na het einde van de jaren negentig veranderde het creëren van distincties “vriend – vijand” in een essentiële daad voor het reconstrueren van de productieve spanningen op het literaire veld. De transformaties in het politieke systeem, begonnen door Simeon II hebben hun exacte equivalent in het literaire systeem: de verandering van het radicale politieke potential van het postmodernisme van de jaren ’90 in een gedepolitiseerd carrieristisch academisch-corporatief ressource, geschikt voor vredige koppeling met de lifestyle literatuur met het doel – tot stand komen van commercieel optimale hybriden. Met het terugbrengen van de radicale politisatie in het literaire veld verklaren wij het gedepolitiseerde academisch-corporatieve postmodernisme / neo-avant-garde, de lifestyle literatuur en hun commercieel geoptimiseerde hybriden open voor onze vijanden.

1.5. Omdat wij in het kader van een door elke volgende macht zorgvuldig verzorgde cultuur van victimisering leven, weten wij dat de status-quo van de vredige overgang in de literatuur, die wij als onze vijand verklaren, niet zal missen zichzelf als ons offer te verklaren. Dit zal de eerste noch de laatste keer zijn, als de reële en symbolische rijken en machthebbers het masker van het offer zullen voorhouden. De hele cultuur van de vredige overgang, geconstrueerd door de oude socialistische elites, is gebaseerd op het blokkeren van elke vrijheidsuiting door de intimidatie dat er offers zullen zijn. Wij weten dat zij liegen, wanneer ze hun voorrechten beschermen en bang daarvoor zijn, en tegelijkertijd het masker van het offer voorhouden. Wij beweren dat er achter het masker van het offer de status-quo van de vredige overgang in de literatuur schuilt, de groepspromiscuïteit van de lifestyle en het academisme – onze vijand.

2. De nieuwe sociale poëzie, de geboorte waarvan wij hier in dit manifest verklaren, is vooral poëzie van de gerehabiliteerde auteursfiguur – gerehabiliteerd na de lifestyle-academische consumptie van zijn “dood”. De arrogante commodificatie van de conceptie van Roland Barthes is eigenlijk het ondertekenen van haar executiebevel. De commercieel geoptimiseerde hybriden tussen lifestyle literatuur en “hoog” academisch postmodernisme hebben in praktijk het revolutionair-anarchistische potentieel van de idee van “de dood van de auteur” vermoord en begraven. In deze situatie verkalren wij de wederopstanding van de auteur als de laatste garantstelling voor de mogelijkheid voor ethische acties dus vrijheid. Wij hebben de film gezien, waarin het theoretisch schrappen van de auteur uit het literaire veld een alibi was voor zijn positionering in feloranje verkoopskraam van de macht in de vorm van media, jury’s, beurzen, vertalingen en lintjes. Deze auteur is al lang dood en stinkt. Leve de auteur als de laatste garant voor de vrijheid!

2.1. De rehabilitatie van de auteursfiguur als subject dat in een ethische context verantwoordelijk kan worden gehouden, mikt op het hart van de duisternis van het regime van vredige overgang: er is geen waarheid – ergo wij handelen, “werken” aan onze literaire en academische carrière, de academische literaire geschiedenis wordt door onszelf geschreven, waarbij wij literatuur maken en tegelijkertijd het spel meespelen en de strafschoppen fluiten. Terwijl in de jaren 90 de relativering van het waarheidsbegrip in een speelregime was dat de dogmatische “waarheden” van de ideologie van het oude regime ondermijnde, kreeg dit academisch-lifestyle relativisme in het jaar 2010 de reële politieke en economische dimensies van de corporatieve privatisering van maatschappelijk literair ressource. In deze situatie verklaren wij ons voor een literatuur van de waarheid die aanverwant is met ons begrip voor de nieuwe sociale poëzie. De makers van het spel hebben het zelf beëindigd in hun waarheid van de academische apparatsjik en de lifestyle iconen. De nieuwe sociale poëzie als literatuur van de waarheid komt voort uit onze wil de literatuur de vrijheid terug te geven, namelijk haar te bevrijden van apparaats-academische spelen en lifestyle commerciële handel/ amusement tot de dood.

2.2. De poëzie van de jaren 90 in haar topprestaties, verbonden met de namen van Ani Ilkov en Zlatomir Zlatanov, heeft nooit de esthetiek van het sublieme opgegeven als transmissie tussen het literaire en politieke in de omstandigheden van het onvoltooide project van de moderniteit. Het academische postmodernisme dat op deze dichters als zijn leraren rekent, neemt van hen vooral het discoursieve spel en het spel met poststructuralistische jargons, waarbij de machtige esthetiek van het sublieme in de achtergrond blijft en de laatste existentiële troef het politieke is. Symptomatisch is de drift die sterker wordt met de voortgang van de vredige overgang rond het jaar 2010, door de niet ter harte genomen esthetiek van het sublieme naar steeds openere commerciële omarming van de esthetiek van het mooie. Bij de succesvolste hybride tussen academisch postmodernisme en lifestyle literatuur wordt de esthetiek van het mooie tot een commerciële voorwaarde die niet weg te denken is en die reële politieke recepten aanbiedt – “de protesterende mens is mooi” – direct overgenomen in de PR-campagne van het ministerie van Binnenlandse Zaken tegen de protesten in de zomer van het jaar 2014. De nieuwe sociale poëzie kiest krachtig en zonder twijfels voor de esthetiek van het sublieme als middel voor het terugbrengen van het politieke radicalisme in de literatuur en in de maatschappij, gedemoraliseerd door de esthetisering van het politieke in het kader van de commerciële hybridisatie van het academische postmodernisme en de lifestyle literatuur.

2.3. De esthetiek van het sublieme is een wereldlijke voorstander van de theologie in de situatie van sociaal-historische (informatietechnologische, biotechnlogische enz.), zich terugtrekkende transcendentie en fundamentele en niet vatbare voor onderhandelingen in het kader van de westerse vermaatschappelijking differentiatie van de sfeer van waarden. De vrijheid, die wij aan de literatuur willen teruggeven, is niet mogelijk zonder het absolute volharden in de autonomie van het poëtische tegen de ideologieën van de markt, de staat en de wetenschap. Maar deze autonomie is niet genoeg voor het realiseren van de voorwaarden voor mogelijkheden voor de vrijheid die wij zoeken. Zowel de rehabilitatie van de auteursfiguur als ethisch subject, als ook het concept over de literatuur van de waarheid zijn niet mogelijk zonder transcendentale grondslagen. Wij hebben met onze eigen ogen gezien, ouder wordend, waar de speelse suspensie van het subject en de waarheid toe leidt, de laatste grondslag waarvan alleen transcendental kan zijn – direct in van het spel in de academie en de commercie. Zonder ethische (vatbare voor verantwoordelijkhed) subject en waarheid, waarvan de laatste grondslagen transcendental zijn, is er geen sociale rechtvaardigheid. Zonder de kwaadheid van de rechtvaardigheid is er geen poëzie.

 

09.09.2016, Sofia

 

Vertaling in het Nederlands Sonya Dimitrova

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

 

Петер Бюргер – Из „Теория на авангарда“ (ІІ, 3)

by New Social PoetryNo Comments

 

Тъй като изкуството е отделено от жизнената практика, в него могат да се приютят всички онези потребности, чието задоволяване в ежедневното съществуване е невъзможно поради пронизващия всички сфери на живота принцип на конкуренцията. Ценности като човечност, радост, истина, солидарност биват изтласкани от действителния живот и съхранени в изкуството. В буржоазното общество изкуството има противоречива роля: доколкото скицира картината на един по-добър ред, то протестира срещу лошото налично съществуващо. Ала като осъществява образа на един по-добър ред в привидността на фикцията, то разтоварва обществото такова каквото е от натиска на сили, насочени към промяната. Тези сили биват оковани в една идеална сфера. Доколкото върши това, изкуството е „афирмативно” в Маркузевия[1] смисъл на думата. Ако двойственият характер на изкуството в буржоазното общество се състои в това, че отстоянието спрямо обществения процес на производство и възпроизводство съдържа както момент на свобода, така и момент на незадължителност, безпоследственост, то е логично опитът на авангарда да върне изкуството в жизнения процес също да представлява противоречиво във висока степен начинание. Защото (относителната) свобода на изкуството спрямо жизнената практика е същевременно условието за възможност на критичното познание на реалността. Изкуство, което вече не е отделено от жизнената практика, а напълно се разтваря в нея, губи заедно с дистанцията спрямо жизнената практика и способността да я критикува. По време на историческите авангардни движения опитът да се снеме дистанцията между изкуството и жизнената практика можеше все още неограничено да разчита на патоса на историческата прогресивност. Междувременно обаче чрез културната индустрия се е формирало лъжливото снемане на дистанцията между изкуство и живот, което оголва и противоречивостта на авангардисткото начинание.[2]

В следващите редове ще скицираме как интенцията за разграждане на институцията на изкуството се утаява в три сфери, които по-горе използвахме за характеризиране на автономното изкуство: употребимост (цел на употребата), произвеждане, възприемане. Вместо за авангардистка творба тук ще говорим за авангардистка проява [Manifestation]. Дадаистичното събитие няма характер на творба – и въпреки това става дума за една автентична проява на художествения авангард.  С това не искаме да внушим, че авангардистите изобщо не са продуцирали творби, замествайки ги с моментни случвания. Както ще видим, категорията на художествената творба, макар че не е разрушена от авангардистите, бива тотално променена.

От трите сфери употребимостта на авангардистките прояви е най-трудна за дефиниране. При художествената творба от времето на естетизма отделеността от жизнената практика, характеризираща статута на изкуството в буржоазното общество, се превръща в нейно съществено съдържание. Едва чрез това художествената творба става самоцел в пълния смисъл на думата. В рамките на естетизма обществената безпоследственост на изкуството изплува на повърхността. На тази безпоследственост авангардистките артисти противопоставят не едно изкуство, имащо последствия в съществуващото общество, а принципа за снемането на изкуството в жизнената практика. Подобно схващане обаче не позволява дефинирането на някаква употребимост. За едно изкуство, върнато в жизнената практика, вече не може дори да се посочи липсата на употребимост, както при изкуството на естетизма. Щом изкуството и жизнената практика образуват едно цяло, щом практиката е естетическа, а изкуството – практическо, вече не може да се открие някаква цел за употреба на изкуството – и то поради факта, че разделението на двете сфери (изкуство и жизнена практика), конституиращо понятието за употребимост, вече не е валидно.

В касаещото произвеждането видяхме, че при автономната художествена творба то се осъществява индивидуално. Творецът продуцира като индивид, при което неговата индивидуалност се схваща не като израз на нещо, а като радикална особеност. Понятието за гений е свидетелство за това. Квазитехническото съзнание за подлежащото на направа художествено произведение, достигнато от естетизма, само привидно противоречи на понятието за гений. Валери[3] например демистифицира художествения гений като го свежда до психическа двигателна сила, от една страна, и владеене на художествените средства, от друга. По този начин псевдоромантическите учения за вдъхновението наистина се схващат като самозаблуда на продуциращия, но в никакъв случай не се преодолява схващането за изкуство, свързано с индивида като творчески субект. Напротив: теоремата на Валери за силата на гордостта (orgueil), задвижваща и подтикваща творческия процес, подновява за пореден път централната за изкуството на буржоазното общество концепция за индивидуалния характер на художественото продуциране.[4] В най-радикалните си прояви авангардът противопоставя на това не колектива като субект на творчеството, а радикалното отричане на категорията на индивидуалното продуциране. Когато през 1913-та Дюшан[5] подписва серийни продукти (писоар, сушилник за бутилки) и ги изпраща за изложби, той отрича категорията на индивидуалното продуциране. Подписът, който фиксира тъкмо индивидуалното на творбата, фактът, че тя се дължи на този творец, се превръща, положен върху произволен масов продукт, в знак на язвителен присмех спрямо всички претенции за индивидуално творчество. Не само пазарът на изкуство, където подписът струва повече от качеството на творбата, под която стои, е демаскиран от провокацията на Дюшан като проблематична институция, но и самият принцип на изкуството в буржоазното общество, в съгласие с който индивидът е смятан за творец на художествената творба, радикално е поставен под въпрос. Дюшановите ready made не са художествени творби, а прояви [Manifestationen]. Смисълът на провокацията му не може да се разчете посредством целостта на форма-и-съдържание на отделните подписани предмети – той може да бъде разчетен единствено чрез противоположността между серийно произведения обект, от една страна, и подписа и включването в художествена изложба, от друга. Очевидно е, че този тип провокация не може произволно често да бъде повтарян. Провокацията зависи от това, срещу което е насочена – в случая от представата, че индивидът е субект на художественото творчество. Щом подписаният сушилник веднъж е приет като предмет, достоен за музея, провокацията пропада в празното, обръща се в своята противоположност. Когато днес някой визуален артист подписва кюнец на печка и го излага в рамките на изложба, той вече определено не разобличава пазара на изкуство, а се нагажда към него. Не разрушава представата за индивидуално творчество, а я препотвърждава. Основанието за това трябва да потърсим в провала на авангардистката интенция за снемане на изкуството. Тъй като междувременно протестът на историческия авангард срещу институцията на изкуството е станал възприемаем като изкуство, протестният жест на неоавангарда изпада в неавтентичност. Претенцията му да е протест не може повече да се удържа, след като тя се е оказала неизпълнима. На това се дължи усещането за художествен занаят, което неоавангардистките творби често предизвикват.[6]

Авангардът отрича както категорията на индивидуалното продуциране, така и категорията на индивидуалното възприемане. Реакциите на една публика, разбунена от провокацията на дадаистично събитие, простиращи се от крясъци до сбивания, са категорично от колективно естество. При все това те си остават реакции, отговори на предшестваща провокация. Производител и възприемател остават отчетливо разделени, колкото и активна да става публиката. Снемането на противоположността между производители и възприематели се съдържа в логиката на авангардистката интенция за снемане на изкуството като сфера, отделена от жизнената практика. Не е случайно, че както упътванията на Цара[7] за направа на дадаистично стихотворение, така и насоките на Бретон[8] за написване на автоматични текстове имат характера на рецепти.[9] В тях се съдържа, от една страна, полемика срещу същността на артиста като индивидуален творец, обаче, от друга, рецептата трябва да се възприема напълно буквално като даване на знак за възможна активност на възприемателя. В този смисъл и автоматичните текстове могат да бъдат четени като упътване за собствено продуциране. Това произвеждане обаче не бива да се разбира като художествено продуциране, а трябва да се схваща като част от една освобождаваща жизнена практика. Това има предвид повелята на Бретон „поезията да се практикува” („pratiquer la poésie”). При това изискване продуциращ и възприемащ не само съвпадат –  самите понятия губят смисъла си. Вече няма произвеждащи и възприемащи, а само някой, който борави с поезията като инструмент за справяне с живота. Тук проличава една опасност, на която поне сюрреализмът отчасти става жертва – опасността от солипсизъм, оттегляне в проблемите на отделния субект. Самият Бретон забелязва тази опасност и визира различни изходи. Един от тях е възвеличаването на спонтанността на любовните връзки. Може да се запитаме дали и строгата групова дисциплина не е била опит за овладяване на съдържащата се в сюрреализма опасност от солипсизъм.[10]

 

Резюмирайки можем да заключим, че историческите авангардни движения отричат съществени за автономното изкуство определения: отделеността на изкуството от жизнената практика, индивидуалното продуциране и отделеното от него индивидуално възприемане. Авангардът цели снемането на автономното изкуство в смисъл на прехвърлянето на изкуството в жизнената практика. Това прехвърляне обаче реално не се случва и вероятно по принцип не може да се случи в рамките на буржоазното общество – освен във формата на лъжливото снемане на автономното изкуство. За наличието на подобно лъжливо снемане свидетелстват развлекателната литература и стоковата естетика. Литература, която цели преди всичко да наложи на читателя определено потребителско поведение, наистина има отношение към практиката – но не в смисъла, влаган от авангардистите. Тук литературата е инструмент не за еманципация, а за подчинение. Нещо подобно важи и за стоковата естетика, третираща формата като просто дразнение, което да предразположи купувача към купуване на безполезна за него стока. И тук изкуството става практическо, но единствено в качеството си на поробващо. Не е трудно да се демонстрира, че развлекателната литература и стоковата естетика също могат да бъдат разбрани чрез теорията на авангарда като форми на лъжливо снемане на институцията на изкуството. В къснокапиталистическото общество интенциите на историческите авангардни движения се реализират с обратен знак. Пред лицето на опита на лъжливото снемане на автономността трябва да се запитаме дали изобщо е желателно снемането на статута на автономност, дали преди всичко дистанцията на изкуството спрямо жизнената практика не е гарант на сферата на свобода, в която стават мислими алтернативите спрямо съществуващото.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

[1] Вж. Херберт Маркузе „За афирмативния характер на културата” (1937) (б. пр.).

[2] Към проблема за лъжливото снемане между изкуство и жизнена практика срв. J. Habermas, Strukturwandel der Öffentlichkeit. Untersuchungen zu einer Kategorie der bürgerlichen Gesellschaft (Politica, 4). 3. Aufl., Neuwied/Berlin, S. 18, S. 176ff.

[3] Пол Валери (1871-1945) – френски поет, философ и литературен критик (б. пр.).

[4] Срв. в тази връзка P. Bürger, Funktion und Bedeutung des orgueil bei Paul Valéry, in: Romantisches Jahrbuch 16 (1965), S. 149-168.

[5] Марсел Дюшан (1887-1968) – френски художник и теоретик на визуалните изкуства, свързан със сюрреализма и дадаизма, създател на термина ready made и съответните обекти (б. пр.).

[6] Примери за неоавангардистки творби в областта на изобразителните изкуства в каталога на изложбата Sammlung Cremer. Europäische Avantgarde 1950-1970, hrsg. v. G. Adriani. Tübingen 1973. – Към проблема за неоавангарда срв. също гл. ІІІ, 1 [от Теория на авангарда, б. пр.].

[7] Тристан Цара (1896-1963) – румънско-френски авангардист, съосновател на дадаизма (б. пр.).

[8] Андре Бретон (1896-1966) – френски писател и мислител, основател на сюрреализма (б. пр.).

[9] T. Tzara. Pour faire un Poème dadaïste, in: ders., Lampisteries précédées de sept manifestes dada […]. o.O. 1963, S. 64. A. Breton, Manifeste du surréalisme [1924], in: ders., Manifestes du surréalisme (Coll. Idées, 23). Paris 1963, S. 42f.

[10] Към основополагащата концепция на сюрреалистите и целения от тях и отчасти реализиран колективен опит срв. Elisabeth Lenk, Der springende Narziß. André Bretons poetischer Materialismus. München 1971, S. 57ff., S. 73f.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Жан Оризе – Бавното спускане на нощта

by New Social PoetryNo Comments

 

Слизах по улица в Лисабон, водеща към „Байша“ – ниския град, когато погледът ми се спря върху гръба на мъж, вървящ пред мен по същия тротоар. Беше облечен в тъмно палто, със сива филцова шапка и носеше кожена папка под лявата мищница. Помислих, че това би могъл да бъде Фернанду Песоа на път за кантората на улица „Дурадореш“. Там щеще да срещне счетоводителя Морейра и касиера Борхес (каква ирония на имената), преди да започне да пише търговските писма, за които е зле платен. Ами ако вместо Песоа този мъж беше Бернарду Суареш, който в „Книга на безпокойството“ (или на не-спокойствието) отбелязва: „За да творя, аз се разруших; извадих толкова извън себе си, че вътре в себе си съществувам само външно.“ Умопомрачителното движение отвътре навън показва до каква степен писателят е способен да изтласка до границите на предела преживяването, състоящо се в гмуркане в недрата на Аза, с цел удвояване и изтръгване из това разделено същество на самата същност на творбата, така преплетена с живота или може би с животите на Фернанду Песоа, Бернарду Суареш, Рикарду Рейш, Алвару д’Кампуш, Алберту Каейру, Антониу Мора, Вишенте Гуедеш, Александър Сърч (to search: търся).

Дали всички тези персонажи са създания на Песоа, оформени от него, за да му служат като голема на равин Льов, или са негови аватари, еволюиращи във времепространство, в което само един измежду тях, господарят, държи заклинанието и ключа? Песоа е този, който съществува и не съществува; той не знае коя от личностите му или от персонажте му е реална. Той е собственото си начало и край, подобен на змията Уроборос, захапала опашката си, символизираща сливането на началото и края, противопоставяща се на разрушението, знак за вечния кръговрат. Песоа вместо да се разруши, за да създаде, според думите на Бернарду Суареш, е обърнал интелекта си към дълбините на съзнанието, прехвърлено на тези „други“, създавайки чрез мисълта „ехо и удвояване“. Тези „други“ са наречени „хетероними“. Терминът не съществува в обичайните речници. Трябва да се разбира в смисъла на име на заем и да се свърже със съществителното хетеронимия, означаващо състояние на волята, която черпи същността на своята активност извън себе си, от социалните правила и импулси. По това хетеронимът се различава от псевдонима – название, избрано от някого, за да прикрие идентичността му. Песоа прикрива, разкрива и умножава своите идентичности, запазвайки пълен контрол над персонажите си. Дали е шизофреник, симулант, невропат, алкохолик? Трудно е да се каже. Може би всичко наведнъж.

От значение е способността на този човек да бъде нищо, за да съществува по-добре. Той броди безкрайно из уличките на ниския град, преди да се прибере от кантората, засегнат като своя брат по безпокойство Нервал от дромомания, този патологичен имплус, който те принуждава да ходиш или да тичаш. Алвару д’Кампуш, разгорещеният поет, почитател на Уолт Уитман пише: „Аз съм нищо, винаги ще бъда нищо … Освен това нося в себе си всички мечти на света.“ Алберту Каейру ни оставя следното съобщение: „Ако след смъртта ми някой иска да напише моя биография, няма нищо по-просто. В нея ще има само две дати – тази на рождението и тази на смъртта ми. Всички дни между тях са мои.“ Как да не се сетим за Виктор Сегален, който започва краткото си есе „Опит върху себе си“ така: „Родих се. Останалото произтича от това. Да придадем на останалото – на тази книга – простотата и справедливостта не на биографията, нито на апологията, нито на изповедта, нито на опростяването, а на повтаряемата серия от раждания[1], от констатации, от признания.“  Сегален завършва краткото произведение с думите: „Игра. Игри. Да напиша живота си? Не, по-добре първо да напиша творбата си.“ Този текст е от 25 октомври 1916 г.

Тук има любопитен паралел между Песоа и Сегален, съвременици с разлика от десет години: Песоа е роден през 1888 г., Сегален – през 1878 г. И единият и другият за краткото си, отчасти бленувано съществуване придават съдържание на живота си пишейки го или оставяйки на техните двойници и хетероними да го пишат чрез повтаряема серия от раждания. Рене Лeис на Сегален, който скита из Пекин, не е много по-различен от Бернарду Суареш, който броди из „Байша“ в Лисабон.

Не се опитах да видя лицето на минувача, който слизаше към Тежу. Но вървейки зад този „банален гръб на някакъв човек“, който „носеше стара папка под лявата мищница“, изпитах същото умиление като това, изпитано някога от Бернарду Суареш към анонимното същество Песоа, следващо само себе си, което никога няма да видя отново. Аз също знаех, че той отиваше „на работа заради скромния си и радостен дом; заради удоволствията, едновременно весели и тъжни, от които по принуда се състои неговото съществуване; заради невинността да живее без да анализира – накратко заради съвсем животинската природа на този облечен гръб пред мен.“

Стигнал до кейовете, аз вървях покрай железопътната линия близо до реката, а като задни кулиси се очертаваха силуетите на танкери и контейнеровози. Пресичайки завеса от метални хангари, случайно влязох в малък двор на скромен ресторант, в който сервираха риба. В този двор беше израснало бадемово дърво – предизвикателство към грозотата на пейзажа, сред който се носеше миризма на суров петрол. Дървото цъфтеше. Кръстих го „бадема на Тежу“ и го посветих на земемера от „Байша“ с кръгли очила, тънки мустаци и папийонка, този Фернанду Антониу Ногейра Песоа, джентълмен на абсурда, който се пита дали в края на краищата на света ще съществува нещо друго освен „бавното спускане на нощта“.

[1] Курсивът мой, Ж. О.

 

Превод от френски Соня Александрова

 

Първа публикация в: Жан Оризе, Глината на Адам, София: ИК „Нов Златорог“, 2017. Препубликува се с любезното съгласие на издателството.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Иван Маринов – Диалектика на смешното в „Житие и страдания грешнаго Софрония“

by New Social PoetryNo Comments

 

„Смехът е зрим показател на човешката характерология, лакмус на темпераментите, отворената уста на смеещия се е прозорец, през който поглежда душата.“

 Исак Паси

 

По своята функционалност и характерология смехът (мислен като противоречие между субстанциално и акциденциално (Хегел), обръщане на идеала (Шелинг), унищожаване на грозотата (Кристиан Вайсе) и т. н.) заема средищно и в своите основания някак неясно, убегливо място в човекознанието: той извира от най-интимните глъбини на човешката душевност, съхранява в себе си автентичен, непосредствен и жив дълбокия опит на (и за) човешкото, който трудно може да се сведе до универсалистичните (и квазиуниверсални) категории на дисциплините, които днес – твърде самонадеяно – се практикуват под шапката на когнитивистиката; и при все това този най-интимен опит улавя своята актуалност едва в мрежите на социалното. Смехът не познава престореност; престореният смях е винаги забележим и разпознаваем в своя императив за субектна неистинност, отвъд който неговата структура приема чертите на ироническото, чиято функционалност е твърде различна[1] и може да бъде подведена под категорията на смешното едва с твърде много уговорки, които обемът на настоящия текст не позволява.

Добре известни през Възраждането са дебатите за смеха и смешното[2], възникнали обаче доста след делото на Софроний и вече в контекст на изграждаща се литературнокритическа рефлексия. Статиите „Смешното и смехотворците“ от Т. С. Бурмов и „Понятие за смешното и комическото или що е собствено комедия“ от Т. Н. Шишков бележат първите опити за теоретично осмисляне на смеха у нас. Но не изглежда ли твърде пресилено да говорим за смях при Софроний? Не е ли това просто анахронизъм, породен от въображението на начинаещия изследовател?

В „Житие и страдания…“ не можем да открием наистина последователното и съзнателно смехотворчество, което ще видим сетне в хумористичните издания с навлизането на периодичния печат. Но смехът, който ще търсим у Софроний, и изобличаващият хумор на в. „Гайда“ (1863 – 1867) са твърде раздалечени по своята функционалност, пораждат се в различни социални и икономически условия, имат и различно разпространение и рецепция[3], откъдето произтича предпазливостта (граничеща понякога с регистраторство) на изследователите на Софрониевото творчество. Нима обаче не можем да открием нещо общо, някаква допирна точка между „Житие и страдания…“ и хумористичните издания от втората половина на XIX век, откъдето да изведем разбирането си за смешното у Софроний? Едва ли ще успеем да сторим това, ако прибързано се опрем на обществените функции на печата; ако изтъкнем неговата просветителско-разобличителна роля, за да заключим по инерция и без много усилия, че един книжовник от XVIII (и началото на XIX) век не е знаел що е смях. Необходимо е следователно да боравим с по-фина изследователска оптика, да насочим погледа си в друга посока; да поставим пред скоби идеологическия заряд на публицистиката и въпроса за жанра на „Житие и страдания…“, за да достигнем до онзи фундамент, без който не би имало смях в словесността през периода на Възраждането: разбира се, тази основа е езикът, но едва разположен в (и почерпен от) пластовете на говоримата народна реч. Нека се вгледаме внимателно в някои отделни детайли от езика на единствената изцяло оригинална творба на Софроний.

Смешното в „Житие и страдания…“ е само една нишка в обхватната тъкан от смисли, преплетени в материята на текста. Изобилието от фонетични и лексикални диалектни маркери, морфологичните и синтактични особености на Софрониевата реч (Вътов 1981) като че ли не разрешават въпроса, който тук ни вълнува. В това отношение получават по-базисна значимост сравненията, които реферират към онези предмети и явления, чието присъствие е най-силно застъпено в живота на общността и които са най-добре познати и близки на нейните членове:  „ний гледахме като овци на заколение“ (стр. 28); „като слепец“ (стр 32); „като вол“ (стр. 32); „лицето му като огън запален“[4] (стр. 39) и т. н. (Софроний 1981) Тематизирано непретенциозно и с образност, близка до народния бит, страданието е по този начин овъншностено, превъзмогнато, но и – а това е най-важното – споделимо. Записани, спомените отменят задълженията на несигурната индивидуална памет, за да се отдалечат в акта на съхраняване от субективната необходимост на повторното изживяване. Още тук виждаме в опростен вид как би могъл да изглежда един модел на смеховата диалектика, основана върху дистанцията: отдалечаване от страданието (теза), последвано от сближаване с колектива (антитеза), за да получи своя резултат в смеха (синтез). Актът на дистанциране обуславя и конституира прехода от колективно към индивидуално съзнание, като същевременно организира структурата на груповата идентичност според принципите на еманципиращата се от родовия етос субектност. „Липсата на дистанция не ми позволява да достигна до самия себе си, защото ще бъда въвлечен в течението на нещата в моите мисли и образи, без това да съм аз самият. Но къде се намирам аз в дистанцията? В действителността, която самите ние сме. Чрез дистанцирането аз стигам до самия себе си чрез това, че едва сега се идентифицирам с пълно съзнание.“ (Ясперс 1995: 98) Доколкото диференциацията между Аз и не-Аз все още не поражда различното им отнасяне в плана на обективната процесуалност, осъзналата самата себе си субект(ив)ност изолира изпитваното състрадание единствено в обхвата на собствените си граници[5], за да легитимира правомерността на своето съществуване.  Отдалечаването/смаляването на болката, страданието, болестта или опасността получава свой функционален еквивалент в отношението към техния източник под формата на хулата, обидата или ругатнята. Врагът – в случая носителят на половата или етническата другост – може да бъде компенсаторно „победен“ в рамките на текста чрез своето унизяване, надхитряване или премълчаване, а в някои случаи тази „победа“ ще осъществи неговата собствена репрезентация, изобразена по всички правила на гротеската.

„Аз, грешний в человецех, родих ся на село Котел от отца Владислава, а от матери Мария и положили первое имя мое Стойко. И като съм бил три лета, представила ся мати моя. И отец мой поял другою жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше.“ (Софроний 1981: 23) „Страданията“ в „Житие и страдания…“ са заявени още във втората синтактична цялост, а осезаемата липса на майчината роля след прокуждането от рая на ранното детство – подчертана със симптоматичния за текста отказ от анонимност на женския персонаж. За героя/повествовател Стойко (нека засега избягваме сдвояването на художествен субект и автор) научаваме, че е оженен насила от свои роднини поради недоимък и в това състояние твърде нещастен под тежестта на укорите, изглежда често отправяни от жена му: „… понудиша ме роднини мои да мя оженят, почто не имаше кой да мя гледа. И аз като бях на осемнадесят години, млад, глупав, и не знаях, като хоче да излезе стрия мой должен и како хочут да натоварят всия неговия долг на мене… Имах аз мало пари, ала купих дома стриинаго в животе его и като са ожених, разнесох ги. Но имах надежда на занаят мой. И после сас суд, като натовариха тоя дулг на мене, а аз не имах една пара готова сирмя: ами докле изплатя ония долг, какова сиромашия потеглих! Нужда, тесное и прискорбное живение проминувах… Колико укорение терпях от жену мою, почто беше мало горделива! И намислих да оставя и дом, и жену, да поиду долу по селата – да работя, да са кевернисам.“ (Софроний 1981: 25) Копнежът по детството и неговата (въображаема) свобода – онзи измамен и винаги изплъзващ се зов на първичния нарцисизъм – намира своята обективация в „Житие и страдания…“ в недоволството на художествения субект от универсалния ритуал на прехода (сватбата и произтичащия от нея семеен живот), материализиран в текста като образа на своя обект – жената, която остава ненаименована; ням символ, отказващ ключа към своето разгадаване. За нея разбираме само, че „беше мало горделива“. Репрезентативната стратегия на премълчаването е адекватният субективен рефлекс на непорасналото дете, сблъскало се с онзи прелъстяващ, но в още по-голяма степен ужасяващ поради сенчестата си природа нагон, възхождащ към амбивалентния архетип на поглъщащата и раждаща утроба. Отказаното, отречено или прикрито изричане на половата другост контаминира противоположните сили на регресивната фантазия и обществения императив; сдвоява желанието с неговата неосъществимост, за да отмени възможността на категоричния избор. В коментара си относно архетипа на детето К. Г. Юнг подчертава: „От сблъсъка на противоположностите несъзнаваната психика винаги създава едно трето, с нерационална природа, което е неочаквано и непонятно за съзнанието. То се представя във форма, която не съответства нито на „да“, нито на „не“ и затова е отхвърлена и от двете. Обаче съзнанието никога не знае как да се измъкне от противоречията и затова не разпознава и това трето, съединително звено. Но понеже решаването на конфликта чрез обединяване на противоположностите е от жизнено важно значение и съзнанието също копнее за него, въпреки всичко се промъква предчувствието за значимото Сътворение.“ (Юнг 2016: 155, 156) Метонимична репрезентация на винаги предстоящия и никога неосъществен избор е топосът на пътя, чието относително присъствие в текста приема почти русоистка честота: „като поидох“ (стр. 23); „да поидем“ (стр. 23); „и поидохме“ (стр. 23); „да проминем“ (стр. 23); „като отхождахме“ (стр. 23). В рамките на само десетина изречения намираме пет глагола (или три, един от които реализиран трикратно) в семантичното поле на пътя и пътуването.

Преди да продължим с анализа на смешното, нека се върнем крачка назад, за да направим няколко уточнения към проблема за жанровата принадлежност на „Житие и страдания…“. Без да повтаряме обобщителните прегледи на изследователските гледища по този въпрос (Георгиев 1980; Караджова 1998; Аретов 2017), ние ще се опитаме да обосновем – съвсем схематично – следваната тук интерпретация. Житийният модел в „Житие и страдания…“ е разколебан не толкова заради интереса на Софроний към себе си (както отбелязва Н. Аретов, „съществуват немалко прецеденти, при които светецът пише или участва в написването на житието си“ (Аретов 2017: 144), а основно поради първоличната форма на наратива и редицата пародийно-смехови елементи, показващи вече ренесансово отношение към света[6] и по-сложно, нееднозначно разбиране за човешката личност. Основна смехопораждаща стратегия са серията преображения/преобличания, през които преминава субектът на повествованието. Обвинен несправедливо в продажбата на касапбашийските овце, поп Стойко е изправен пред опасността да бъде обесен:

Тогива викна:

– Скоро идете обесете того пезвенка!

Повлекоха ме бостанджии да мя обесят. Аз ся тегля къмто бостанджии, а они мя теглят навон. Раздраха ми дрехите, заборавих и биение, и болест.

(Софроний 1981: 31)

Действително тук на пръв поглед изглежда реализирана основаната върху мъченическия тип светци агиографска схема, травестирана и снизена обаче от хулата. Сходен по своята функционалност е и епизодът, когато героят венчава Кованджиювата дъщеря и предизвиква гнева на султан Ахмет Герай:

А он той час вдигна пушка своя и удари мя сас тепенджику два пути по плящима моима. После извади пищол на мене, а аз, като бях близо до него, фатих му пищолу. А он привика на человека своего:

– Скоро дай въже да обеся того пезвенка!

И той поиде и узе от моя кон юларя, що беше два ката, и фърли го на шия моя. И имаше тамо една верба древо, и той час възлезе он на вербата и тегляше мя сас юларя нагоре. Ала руце мои като не бяха сверзани, держах юларю и теглях го надолу, и молях ся на султану да мя пощади. А он седяше на коня своего, викна на Милоша сас голям гняв и рече:

– Прииди и вдигни того пезвенка бре!

(Софроний 1981: 31)

Териоморфозата е мотив, познат още от романа на Апулей „Златното магаре“. „Повествователят на романа дири магьосница. Той иска да стане птица, а става магаре. С други думи, той иска да стане Ерос, а става Приап.“ (Киняр 2000: 110) Магарето е алегория на неконтролируемото животинско желание-похот, а героят на „Житие и страдания…“, около чиято шия е нахлузен конски оглавник, претърпява символично преображение, за да се превърне в жертвено животно на (похотливата) воля за власт. Гротесковото изобразяване на безсилния в пиянството си турчин достига своята кулминация в контрастната опозиция на находчивия разум (Стойко) и  надхитрената животинскост (Ахмет Герай), като така героят оцелява и възстановява човешкия си статус. Символната кастрация на султана е извършена, когато атрибутът на властта (пушката) бива делегитимиран („А, ефенди, хич вяра сас пушка бива ли? Ама хочеш да убиеш едного попа, от свето похвала ли хочеш да приемнеш?“), а предишният порядък – реабилитиран с (квази)перформативните заклинателни думи: „Ваалаги-биалаги, разделям ги!“

В класическото си изследване върху творчеството на Рабле М. Бахтин изяснява функциите на хулните и обидните думи в ренесансовата фамилиарно-площадна реч: „Тези ругатни-сквернословия са били амбивалентни: като снизявали и умъртвявали, те същевременно възраждали и обновявали.“ (Бахтин 1978: 30) Разколебаният или пародиран статут на светостта (поп Стойко не е светец, дори е „грешен“, но е герой на ‘житие’) следователно изразява подчертания по-рано от нас регресивен зов на майчината утроба и материално-телесната долница. Но „снизяването“ у Софроний има поне една съществена отлика от карнавалното (и политически неутрално или дори конформно) развенчаване-възхвала. Копнежът по миналото, детството или „естественото състояние“ (Русо) е несъзнаван бунт срещу установените от патриархално-логоцентричния етос йерархичност, насилие и неравенство. Навлизането на пазарните отношения в българските земи през втората половина на XVIII век (Гачев 2003: 66-95) поражда атмосфера на икономическа несигурност и засилена социална мобилност (нека си спомним топоса на пътя), изразена в нов тип социален характер[7]. Смехът от своя страна конструира алтернативно комуникативно пространство, явяващо се компенсаторен контрапункт на прогресиращата тенденция към квантификация и оперативност на отношенията. Най-ясна представа за значимостта на паричната единица в рамките на „Житие и страдания…“ (и обществената организация, която текстът – четен според документалните си измерения – репрезентира) можем да добием от коментара на повествователя относно смъртта на неговата съпруга: „След някой ден разболе ся и попадия, леже болна шест месеци и престави ся. Нападна ни и другая харч.“ (Софроний 1981: 29) Тематизациите в семантичното поле на парите/дълга/харча са многобройни, както личи от случайно подбраните примери: „подаваха ми из прозорецу жълтици“ (стр. 24); „като натовариха тоя долг на мене, а аз не имах една пара готова сирмя: ами докле изплатя тоя долг, каква сиромашия потеглих!“ (стр. 25); „обещахме на того чауша тридесят гроша“ (стр. 30); „двадесят пари беше една ока брашно“ (стр. 38); „аз пари не имах“ (стр. 40) и т. н. Парите, чието единствено качество е количеството, санкционират нравствения порядък на Новото време. Тъй като са протеевидни, те нивелират всяка индивидуалност, за да калкулират отношенията според изчислимата им стойност. Неумолимата логика на пазарната размяна подчинява Стойко на категорическия императив за свръхмобилност, аморфност и адаптивност, които от своя страна отменят или преформулират традиционните социални изисквания. Идентичността на героя не е твърдо установена: той се преобразява според повелята на случая. Виждаме го веднъж като доктор („Побегнах при татар-агаси – аз сас зелен калпак. Питат мя, що си ти за человек? Да реку владика есм, не дава ми рука. Ами рекох – доктор есм. И мене, какво би возможно, дадох им ответ.“ (стр. 41), а друг път – като татарин („Искам да изляза от Враца навон, ала пашовии арнаути пазят капиите и питат кой отходи и кой доходи. Ами какво да сторя? Пратих напред тварнику сас двоица турци тамошни, а аз завих главу мою сас шал и узех в руку камчик и подбрах напред сеизину. И като пашов татарин борзо излязох из капията и не познаха ме каков человек есм.“ (стр. 41-2) или дори обитател на харем („Ами аз камо да побягна – повон не може да са поиде нигде, а да седя у християнская хижа не е возможно. Но побегнах и скрих се у един турецкий харем“ (стр. 42). Лишеният от идентичност и от ясно определен статус герой разкрива в своите контури най-дълбоките черти на преходното време. Бягството от опасността конструира несигурно и менливо сигнификативно пространство, в чиито граници процесуалната интензивност на метаморфозите десемантизира функционалните измерения на ролевите очаквания.

Дистанцията е организиращият принцип, който структурира координатната система на индивидуалното съзнание и под чиято ориентация груповите идентичности търсят нови основи за своето съществуване. Смехът е необходимата противотежест на пронизващата всичко безлика разсъдъчност; единственият заслон, който позволява на индивида да си спомни и да се поучи от миналото, без да е изложен на опасност от страдание.

 

Библиография:

Аретов 2017: Аретов, Н. Софроний Врачански. Живот и дело. София: Кралица Маб, 2017.

Бахтин 1978: Бахтин, М. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса. София: Наука и изкуство, 1978.

Башлар 1988: Башлар, Г. Поетика на пространството. София: Народна култура, 1988.

Бурмов 1981: Бурмов, Т. С. Смехът и смехотворците, В: Българска възрожденска критика. София: Наука и изкуство, 1981.

Вътов 1981: Вътов, В. Езикът на Софроний Врачански, В: Софроний Врачански: Съчинения в два тома. Т. 1. София: Български писател, 1989.

Гачев 2003: Гачев, Г. Ускореното развитие на културата. София: Издателство „Захарий Стоянов“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2003.

Георгиев 1980: Георгиев, Н. „Житието“ на Софроний и страданията на нашето литературно мислене. – Тракия, 1980, № 1.

Караджова 1998: Караджова, Д. „Живот и страдания грешнаго Софрония“. Гледни точки и интерпретации, В: Българската мяра в литературата: сборник статии. Кн. 1. Съст. Е. Мутафов. София: Български писател, 1998.

 Киняр 2000: Киняр, П. Секс и ужас. София: ЛИК, 2000.

Маринов 2016: Маринов, И. Отвъд естетиката. Философски и естетически концепти в „Раждането на трагедията от духа на музиката“: <https://novasocialnapoezia.eu/2016/12/01/ivan-marinov-otvad-estetikata-filosofski-i-esteticheski-kontsepti-v-razhdaneto-na-tragediyata-ot-duha-na-muzikata/>

 Паси 2001: Паси, И. Смешното. София: Труд, 2001.

 Софроний 1981: Софроний Врачански. Житие и страдания грешнаго Софрония, В: Софроний Врачански: Съчинения в два тома. Т. 1. София: Български писател, 1989.

 Таринска 1982: Таринска, С. Софроний Врачански, В: Речник на българската литература. Т. 3. София: Издателство на БАН, 1982.

 Таринска 2013: Таринска, С. „Житие и страдания грешнаго Софрония“: пренасочване на традицията, нов литературен герой, В: Софроний Врачански – книжовник и политик от Новото време. Съст. Пл. Митев и В. Рачева. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013.

 Фром 2006: Фром, Е. Душевно здравото общество, В: Ерих Фром: Душевно здравото общество. Човекът за самия себе си. Отвъд веригите на илюзиите. София: Издателство „Захарий Стоянов“, 2006.

 Юнг 2016: Юнг, К. Г. Архетиповете и колективното несъзнавано. Плевен: Леге Артис, 2016.

 Ясперс 1995: Ясперс, К. Малка школа за философско мислене. София: Гал-Ико, 1995.

 

[1] “Иронията се заражда в херметично затворената и себеунищожаваща субектност на знаещия и по този начин отграничаващ се от света, овъншностявайки и отчуждавайки универсума, за да го превърне в заплашваща другост.“ (Маринов 2016) Ироническото е наистина императив за истинност, който обаче лежи изцяло във владенията на отрицанието. Смехът, породен от осъзнаването на истината, е винаги неистинен (и никога не е наистина смях). Иронията е абсолютното отрицание, израсло от корените на отчаянието, което поглъща дръзналия да осъзнае собствената си нищожност субект. В рамките на една по-осъвременена лексика бихме отнесли ироническото към феноменологията на  когнитивните процеси, а смеха и смешното – към преживявания, породени от афектите. За съжаление тази терминология е вече монополизирана от когнитивната психология.

[2] Така например според Тодор Бурмов смехът е не по-малко значим белег на човешкото от езика: „Смехът, както и хортата, е отличително свойство на нашата разумност. За това, както по хортата, така и по смехът ний често познаваме в какво състояние се намира разумността на един человек. Ний сме готови по смехът едного да земем за луд, а другиго да почетем за остроумен.“ (Бурмов 1981: 68) По-нататък Бурмов мисли смеха в границите на бинарната опозиция на спокойствието/щастието/задоволството/благодарността, от една страна, и удоволствието, изпитвано при съзнаването на „една противоположност или едно разногласие помежду онова, което виждаме и онова, което трябваше то да е“ (Бурмов 1981: 69), от друга.

[3] За рецептивен фон на „Житие и страдания…“ в периода от написването си през 1805 г. до 1861 г., когато Раковски го публикува във в. „Дунавски лебед“, трудно можем да говорим, освен в рамките на традиционното разпространяване на преписи сред тесните кръгове на образованите (или поне грамотни) монаси. „Ръкописите „Изповедание на трите вери“ и „Житие и страдания…“ са подвързани заедно, вероятно от самия Софроний, майстор и в това изкуство. Подвързани са солидно, с кожа и метални закопчалки, с позлата върху украсата на корицата – по начин, който не предполага отпечатване, а съхраняване и разпространение съгласно старата ръкописна практика.“ (Таринска 2013: 253)

[4] В някои от най-вдъхновените си редове, посветени на психоанализата на огъня, Гастон Башлар проследява контрадикторната природа на неговите несъзнавани механизми: „Огънят е свръхживот. Той е едновременно нещо много лично и всеобщо, което живее и в сърцата ни, и в небесата. Надига се от самите дълбини на материята и ни се предлага като любовта. Или пък потъва дълбоко във веществото, крие се и се спотайва, сдържан като омразата и отмъщението. Единствено той от природните явления може така определено да бъде оценен по двата противоположни начина – добро и зло. Той блести в Рая, гори в Ада. Той е мек топлик и изтезание, домашна топлина и апокалипсис.“ (Башлар 1988: 263) Лицето на болния от чума свещеник се явява арена на контаминиращия противоположностите пламък на болестта. Неговата скорошна смърт е изобразена като безжалостна игра на контрастите, произтичащи на свой ред от неотменимия закон на енантиодромията.

[5] Нека илюстрираме това: „Важен господин се спъва на улицата и пада. Ние се смеем.“ (Паси 2001: 19) Ние се спъваме на улицата и падаме. В този случай не се смеем. Смехът в първия случай е конструкт на дистанцията спрямо злощастния господин; негативно удоволствие, изпитвано поради факта, че не сме паднали ние. Обратно, нашето падане не би могло да бъде в своята актуалност смешно за самите нас, тъй като тук условието за пораждането на смеха – дистанцията от страданието – не е изпълнено. Едва с отдалечаването си собственото ни страдание би могло да предизвика смях у нас, например когато се смеем на глупавото си падане преди време. Следователно дистанцирането може да бъде субектно (диференциация между Аз и не-Аз независимо от темпоралните граници) или хронологично (в рамките на Аза, но в отминал от настоящето момент).

[6] В това отношение поне отчасти застъпваме мнението на С. Таринска: „Произведението носи някои белези на повествованието в старата книжнина, но отразява самосъзнание и самочувствие на творец от новото време. Жанрово се свързва с автобиографичната повест на ренесансово-хуманистичната литература.“ (Таринска 1982: 327) При все това вече ни се удаде случай да отбележим известна близост с „Изповеди“ на Ж.-Ж. Русо.

[7] Социалният характер – понятие, въведено от Е. Фром – има следните функции: „Социалният характер има за своя функция задачата да оформя енергиите на членовете на дадено общество по такъв начин, че тяхното поведение да не е резултат от съзнателното решение дали да следват, или да не следват социалния модел, а да е резултат от желанието им да действат така, както трябва да действат и в същото време да изпитват удоволствие от действията си според изискванията на културата. С други думи, функцията на социалния характер е в това да оформя и канализира човешката енергия вътре в дадено общесво с цел да осигури запазване на функционирането на това общество.“ (Фром 2006: 101, 102)

 

Текстът е публикуван в сборника с доклади от Деветнадесетата национална конференция за студенти и докторанти през 2017 г. „Словото – идеи, идеали, утопии“ (Пловдив 2018 г., УИ „Паисий Хилендарски“).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Златомир Златанов – По повод случая Кръстева

by New Social PoetryNo Comments

 

Опитвам се да си спомня италианския вариант на изречението „Какво иска жената”.
Какво иска Юлия Кръстева? След като самата е заявила, че желанието винаги е перверзно. Добре, нека да й обещаем всичко, каквото иска. Тя иска да излезе чиста от една abject-ситуация? Чиста, макар Дерида да казва, че никой не е невинен, а какво мисли Дерида за Юлия ще го спестим.
Тя никога не е имала нищо общо с тоталитаризма, освен епизодични биографизми, нищо общо с чувствителните селяни, с гадните болници, уморили баща й. Ние обаче имаме – цялата гадост, болните панкреаси, мъртви родители и т. н.
Кръстева ни превъзхожда, макар дори да не сме неин адресат, щом обяснява какво значи кръст на славянски или може би Ставрогин на руски, по-скоро гръцки. Това е факт, тя ползва руско наследство и нищо българско в своите книги. Оттам и обвиненията във високомерие, според мен несправедливи.
Поне някои от нас сме преживели същото – антиедиповска смяна на бащи, потекло, криза на наследяване – никой не иска да е българин.
Всички искаме да сме Запад – тази проклета дума кой ли я съчини, както се пита Ален Бадиу, доколкото може да му се вярва.
Кръстева осъществи Запада, тя е западен човек, това е безспорно. Доколкото знам, само Жижек има това самочувствие на двеста километра оттук да се нарече така. Дори си спомням клипчето в Ютюб, където той говори, но камерата дава само язвително трептящото ъгълче на устната на една жена, която го слуша – коя е тя може да се провери.
Просто е неудобно да се каже името Кръстева, тя е аналитик, шринк, единствената българка-слушателка на лекциите на Лакан.
Но какво казва той в началото на всяка лекция – единственото, на което искам да ви науча, е да не гледате сериозно на себе си.
Уви, Юлия не е послушала своя ментор – тя гледа сериозно на себе си.
Тя е докосната от случая Юлия Кръстева, но не и травмирана. Разбира се, няма как, травмата е изначална и по правило пропусната, тоест съчинена. Тази имагинерна сервилност в момента на огледалото, когато корпс морсел – пак френски израз – получава гещалт под нечий неподозиран надзор.
Изводът – всички сме неумишлени агенти на системата, която и да е.
Ние не вярваме на комичния случай с нейното досие – ченгета, които пият сливова, гадни служители на посолство и т. н.
И това, че е лепнала да „живее народната власт” на една пощенска картичка, наистина го приемаме за подигравка от нейна страна.
Наистина.
Разбира се, това което пиша, може да се приеме за иронична свръхидентификация. Как да се бориш с лъжата, освен като я обърнеш против самата нея, да акцентираш силата на фалшивото и т. н. Но дори и да не беше това, стилът винаги е предразсъдък, мъжки при това.
Тоест, всяка чувствителност е ефект на фалическо писмо, патриархално-цинично и анти-феминистко.
Но нали залогът на писането при Юлия Кръстева е бил точно в това – да промени нещата, мъжкия свят, изобщо света, западен, източен.
И сигурно е успяла, не само защото е в класацията на първите сто.
Само че не и тук, в нашето подценено subaltern класиране, относно нейното разясняване на случая Юлия Кръстева.
Моето обяснение е просто. Всяка държава създава своята диаспора. При гърците дори е било обратно – полисната диаспора създава същинския полис в метрополията. Субститутът е оригинал, какво по-деридианско от това.
Юлия Кръстева е била в диаспората още от крехките си години, била е вълнуващият пример на несъществуващата българска диаспора, на която не е успяла да придаде политическото й значение. Което би могло да послужи като упование за чувствителните селяни. Не само не го е направила, но не й е минавало дори през ум, както личи по всичко. Как така ще служи за аван-пост на една abject родина? Работила е за западния си рейтинг и за нищо друго.
Нито за миг не й е минало през ум да деконструира проклетата дума Запад, а направо се е бетонирала в нея, нищо че се изкарва бордер-лайн феномен.
И явно внимателно е следила такива като Жижек и компания в техните напъни за западняшко асоцииране – клипчето в Ютюб все още е актуално.
Приветстваме те, Юлия, в своята безнадеждност, в своето невъзприемане на сериозно.
Само че защо ти си толкова сериозна остава непонятно, предвид не нас, а ментора Лакан.
Какво иска жената ли, която и да е жена? Пред нас се изправя един мрачен континент. Феминистка диаспора може би? Или интрузивната събитийност на джендър-трабълс, както по всичко личи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Манифест нової соцiальної поезiї

by New Social PoetryNo Comments

 

1. Поезія, яку ми створуємо, є політичною в найвищому значенні, однозначно розрізняючи друга та ворога. В момент нашого становлення як група поетів наші чіткі і непереборні вороги є: (а) лайфстайл література у всіх її варіантах; б) література, яка паразитує на університетській інфраструктурі; і (в) комерційно орієнтовані спроби гібридного інцесту між пунктами а і б.

1.1. Під „лайфстайл-літературою“ ми маємо на увазі контрольований механізмами попиту і пропозиції продукт, в якому автор з більшим чи меншим ступенем усвідомленості прагне задовольнити потреби створені „культурою самого себе“, орієнтованої на споживача, іншими словами, – міраж в пустелі, що ми можемо „зробити“ своє я з споживчих товарів та послуг. Авторський аспект у таких продуктах виявляється опосередкований і скорочений через очікування, чиє здійснення передбачає відмову від естетичної, а часто і від етичної автономності створенного суб’єкта. У цьому сенсі лайфстайл-літературу можна розглядати як коммерсіальний еквівалент постмодерної концепції „смерті автора“, в якій цей тип літератури зустрічається і сором’язливо співіснує з „високим“ (університетським) постмодернізмом.

1.2. Двом партнерам: з одного боку, лайфстайл-літературі, а з іншого, академічному постмодернізму, є через що соромитися не тільки один перед одним, але і перед читачами. Проте, в більш делікатній позиції, находиться література натхненна постмодернізмом, яка паразитує на університетській інфраструктурі. Незважаючи на теоретичне алібі про рівність «високого» і «низькиго», найвищий партнер пари не може позбутися залишків нечистої совісті, особливо коли потрібно покладатися на виступи лівих, акі в актуальні в академії на Заході. Зрештою, – навіть якщо риторика залишаються лівою -, найбільш теоретичний партнер звертається до легітимації, характерної для неоліберального ринку, для оцінки лайвстайл продуктів : «найпопулярніший болгарський письменник», «найпопулярніший болгарський письменник за кордоном», та інших комерційних рейтингів успіху. Окреме питання полягає в тому, наскільки цей успіх є справді комерційним або базується на звичайному для болгарського суспільства олігархічному дотриманні приватних інтересів та приватизованих державних ресурсів.

1.3. Під «літературою, що паразитує університетську інфраструктуру», незважаючи на нюанс кольорової коннотації поняття «паразитичний», ми розуміємо, перш за все (і не принизливо) соціокультурний факт економічної необхідності письменника залежати від заробітних плат за його роботу як викладач (або докторських стипендій), які незважаючи на їхній низький рівень, все ще відносно стабільні, що не передбачає де-факто 8-годинний робочий день. Якщо ви не готові на практиці для того, щоб продавати свої твори і самого себе в якості письменника, університетська робота є законним і гідним вибором для письменика. Неприйнятний паразитичний аспект перешкоджає і перекриває ситуацію, коли університетська інфраструктура (вільне розпорядження приміщеннями, доступ до засобів масової інформації та компетентних журі через академічні кваліфікації і звання, зрештою, набір аудиторії студентів, яким ви часто викладаєте лекції та у яких навіть може ще не пріймали іспити). використовується для викривлення конкурентного літературного середовища на користь викладачів університетів, акі виникають одночасно з поетами.

1.4. Настав час зіткнутися з тим, що є, мабуть, найважливішим питанням, яке виникає перед визначенням політичного питання яким є відмінність між другом та ворогом. Питання на мільйон доларів: чому нам потрібно мати ворогів? Відповідь проста, мабуть, надзвичайно проста: десятирічний мирний перехід у літературі з кінця 1990-х рр. перетворив відмінності «друг-ворог» у важливий акт відновлення продуктивної напруженості в літературній сфері. Руйнування політичної системи, розпочатої Симеоном II, має власний еквівалент у літературній системі: перетворення радикального та політичного потенціалу постмодернізму 90-х років в кар’єрно-орієнтований, деполітизований корпоративний ресурс, придатний для м’якої взаємодії з лайвстайл літературою з метою досягнення комерційно оптимальних гібридів. Повертаючись до радикальної політизації у літературній сфері, ми відкрито заявляємо нашими ворогами деполітизовану постмодерністську / неоавангардну академічну корпоративну лайвстайл літературу та їх комерційно-оптимізованих гібридів.

1.5. Наскільки ми живемо в рамках культури віктимізації, ми знаємо, що статус-кво мирного переходу в літературі, яку ми оголошуємо нашим ворогом, не втратить можливість назвати себе нашою «жертвою». Це не буде ні першим ні останнім разом, коли багаті та символічні багаті та могутні приймають маску жертви. Насправді вся культура мирного переходу побудована старими соціалістичними елітами базується на блокуванні кожної спроби вираження свободи через ляку тим, що будуть «жертви». Ми знаємо, що вони брешуть і що захищаючи привілеї, боячись за них, вони приймають маску жертви. Ми підтверджуємо, що за маскою «жертви» ховається статус-кво мирного переходу в літературі, група нерозбірливості лайвстайла та академії – наш ворог.

2. Нова соціальна поезія, народження якої ми оголошуємо в цьому маніфесті, насамперед, є поезією відновленої фігури автора – реабілітованого після лайвстайлно-академічного споживання його «смерті». Зарозуміла комерціалізація концепції Роланда-Барта – є де-факто підписання її смертного вироку. Комерційно оптимізовані гібриди між лаійвстайл літераторую і літературою «високого» академічного постмодернізму практично незворотно вбили та поховали революційно-анархічний потенціал ідеї «смерті автора». У цій ситуації ми заявляємо про воскресіння автора як останнього гаранта можливості для етичних дій, тобто для свободи. Фільм обертається перед нашими очима, в якому теоретичні штовхання в плачі автора в літературній сфері мало алібі для позиціонування його продуктів в помаранчевому прилавці влади у вигляді засобів масової інформації, присяжних, грантів, перекладів, державних нагородів. Цей автор дійсно мертвий і він вже смердить. Хай живе автор як остаточна гарантія свободи!

2.1. Відновлення фігури автора як суб’єкт який може нести відповідальність етичного плану спрямовану на серці темряви режиму мирного переходу: немає правди – ерго акт «робити» в літературній і науковій кар’єрі академічна, історія літератури написана самими нами, доки ми створюємо літературу, ми граємо матч і, водночас, сигналізуємо пенальті в ньому. Якщо в 90х релятивизация поняття істини була в ігровому режимі, таким чином, підриваючи догматичну «істину» ідеології старого режиму, в 2010 році цей лайвстайл-акадамічний релятивізм набув реально-політичні і реально-економічні розміри корпоративної приватизації суспільного літературного ресурсу. У цій ситуації, ми за літературу істини, яка є загальним терміном нашого розуміння нової соціальної поезії. Засновники гри закінчили її самі з їх академічною істиною апаратника та лайвстайл ікон. Нова соціальна поезія як література істини, нашою волею є повернути свободу літературі від апаратних академічних ігр та лайвстайлно-комерційного траура / комерційної забави до смерті.

2.2. Поезія 90х  в пікових досягнення, в своїх найбільших досягненях, пов’язаних з іменами Ані Ілков і Златомір Златанов ніколи не відмовилялася від естетики піднесеного, як передачою між літературними і політичними умовами в недобудованому поекті модернізма. Академічний постмодернізм, який посилається на ці поети, як їх вчителі, особливо засвоює дискурсивну гру та ігри з постструктуралістским жаргоном, залишаючи по заду свою потужну естетику піднесеного, чия кінцева екзистенціальна ставка ставка є  на політичне. Симптом є дрейфом, який збільшується з прогресом мирного переходу в 2010 році від тепла до естетики піднесених до відверто комерційним обіймам естетики краси. З найуспішнішим гібридом між академічним постмодернізмом і лайвстайл літературою естетика краси стає комерційною неодмінною умовою, пропонуючи і політико-реальний рецепт «протестуюча людина прекрасна» – безпосередньо введений в PR-кампанії Міністерства внутрішніх справ Болгарії проти протестів влітку 2013р. Нова соціальна поезія категорично і в переважній більшості має естетику піднесеного як засіб повернення політичного радикалізму до літератури та суспільства , деморалізованого естетизуванням політичного у рамках комерційної гібридизації академічного постмодернізму та лайвстайл літератури.

2.3. Естетика піднесеного є світським лейтенантом богослов’я в суспільно-історичному контексті (комп’ютерної технології, біотехнології і т.д.) видалення контексту трансцендентності і безповоротного розмежування сфер цінностей в рамках цивілізації. Свобода, яку ми хочемо повернути до літератури немислима без безкомпромісної вимоги автономності поезії по відношенню до ідеології ринку, уряду і науки. Але цієї автономії недостатньо для реалізації умов, до яких ми прагнемо, щоб запанувала свобода. І реабілітація автора в якості етичного суб’єкта як і концепція літератури істини немислима без трансцендентних основаннь. Ми бачили на власні очі літніх людей де веде грайливе припинення суб’єкта і істини, в кінцевому підсумку фундамент може бути тільки трансцендентальним – безпосередньо в обкладинці гри в академії та комерції. Без етичного (відповідального) суб’єкта та істини, чиї кінцеві підстави є трансцендентними, немає соціальної справедливості. Без гніву справедливості немає поезії.

Переклад з болгарської на українську мову: Аліна Врабій

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александър Блок – Кой погуби Революциятя? (Из „Бележниците“)

by New Social PoetryNo Comments

 

26 септември 1901

Когато родното се сблъсква във вековете, винаги се случва мистическото. Така Пушкин се сблъска с Петър*. Щом се заеме с Петър – веднага зазвучава тайното. (…) „Тук има тайна“**, защото истинно родното се засреща във вековете и като засрещнали се облаци, поражда мълния. Има други светове.

* Петър I (1672-1725) (б. пр.).
** В. Соловьов, „На паметта на А. А. Фет“.

 

19 май 1906 [Шахматово*]

В първия кръг на Дантевия ад няма болка, а само скръб [тоска]. И това се смята за „милост на небето“. А ние търсим болката, за да избегнем скуката [тоски]. Освен това скръбта при Данте е светла, „въздухът е тих и ням“ – какво по-ужасно за нас?

* Наследственото имение на Блок (б. пр.).

 

18 март 1908

Кинематографът е забрава, изкуството – напомняне.

 

11 декември 1908

Гневната зрялост още дълго има да я чакаме.

 

29 юни 1909, вечерта  [Бад Наухайм*]

…Музиката е най-съвършеното изкуство поради това, че тя в най-висша степен изразява и отразява замисъла на Архитекта. […] В музиката няма „настояще“, тя най-ясно доказва, че настоящето е само условен термин за определяне на границата (несъществуваща, фиктивна) между миналото и бъдещето. […] Музиката сътворява света. […] Музиката предшества всичко, което обуславя.

* Немски курорт (б. пр.).

 

8 юли 1909, преди да падне нощта, в пристройката

Руската революция* приключи. Без остатък изгоряха всички главни или чашите на човешките сърца се разплискаха и виното пак се разтвори в цялата природа – и отново ще мъчи хората, които го проляха, с неизповедимото. Цялата природа отново се омагьоса, веднага след като се разомагьосаха хората.

* Първата руска революция от 1905-1907 г. (б. пр.).

 

[Първата половина на август] 1909

Културата трябва да се обича така, че гибелта й да не е страшна […].

 

[Ноември-декември] 1910

Аз съм се родил през Средните векове. Затова Възраждането за мен е червено, страшно.

 

21 февруари 1914

Защо обаче те ме обичат? Заради миналото и настоящето, опасявам се, че не е заради бъдещето, не заради това, което искам.

 

13 април 1914

Вечерта тревожност. Кинематограф. Нашите улици. Вятър.

 

24 април 1914

Разхождаме се тихо в топлата, влажна мъгла.

 

14 май 1914

Страстна бездна и над нея се носят откъслечни мисли за бъдещето – дух божий. – Вечерта заваля дъжд.

 

25 юни 1914

Слънцето и луната – еднакво червени кълба.

 

3 ноември 1914

За да разплетеш нещата, трябва да затихнеш.

 

22 март 1915

Страстите могат да променят човека – даже мозъка, качеството на темперамента, всичко.

 

10 ноември 1915

Подивяване – това е думата…
И тъй, подивяване.
Черна, непрогледна киша по улиците. Лампите – през две. Качват пиян войник на файтон (ще го обесят?). Озлобени лица на „обикновените хора“… бродят в цивилно и униформа. Тяхното царство. Те, „унизените и оскърбените“ – тайно тържествуват. […]  Младите са самодоволни, „аполитични“ – просташки и вулгарно.

 

14 февруари 1916

Нашето време е време, когато това, за което мечтаеш като за идеал, трябва да се въплъщава сега. Школа на стремителността.

 

6 март 1916

Днес най-сетне разбрах ясно, че отличителното свойство на тази война е, че е невелика (невисока). Тя е просто огромна фабрика на пълен ход и в това е съдбовният й смисъл. […] Предметът на възхищение е извън пределите на тази война, а предметът на негодуване седи зад параван, няма лице, затова шамарът остава неударен.

 

25 март 1916

Тези дни си мислех, че не е необходимо да пиша стихове, защото прекалено умея да го правя. Трябва тепърва да се изменя (или – наоколо да се измени), за да получа отново възможността да преодолявам материала.

 

28 юни 1916

С „литературата“ нямам връзка и се гордея с това.

 

14 април 1917 [Москва]

Среща с Люба в революционния* Петербург. […] Нямам ясен поглед върху случващото се, при положение, че по воля на съдбата съм направен свидетел на велика епоха. По воля на съдбата (не със собствената слаба сила) аз съм художник, т.е. свидетел. Нужен ли е художникът на демокрацията?

* Февруарската революция (8-16 март 1917 г.) (б. пр.).

 

18 април (1 май*) 1917

Да се пътува така, както аз сега пътувам – в първия ден на Интернационала, в годината на близкия глад, месец и половина след падането на самодържавието!

* По нов стил (б. пр.).

 

1 май 1917

…Ние (целият свят) страшно сме свикнали да лъжем. Нужно е нещо съвършено ново.

 

7 май 1917

Най-силно впечатление прави тронната зала*, макар че целият килим е съдран от стъпалата, а самият трон е махнат, защото войниците са искали да го счупят.

* В Зимния дворец в Санкт Петербург (б. пр.).

 

13 юли 1917 [Влакът на Приморската ж.п. линия за Озерки*]

Буржоа се нарича всеки, който е натрупал каквито и да е ценности, пък били те и духовни. Натрупването на духовни ценности предполага предхождащо натрупване на материални. Това е „произходът“ на догмàта, но въпросът за γενεσις-а, както това му е присъщо, бързо отпада и първата формула остава като догмат.
Този догмат възкръсва във всяка революция под влияние на напрегнатостта и изострянето на всички свойства на душата. Появата му ознаменува високият подем, излитането нагоре на дъската на люлката, когато тя още малко и ще се превърти над горната греда. Докато дъската не се е преобърнала, това е минута, увличаща духа. Ако се преобърне – това вече е гибел. Затова догматът за буржоата е един от най-крайните и страшни в революцията – нейната най-висока напрегнатост, когато тя е готова да погуби самата себе си.
Задачата на всяко временно правителство** е да удържа люлката от превъртане, да следи обаче размахът да не намалява […] и да води страната през цялото време по ръба на пропастта, като не й позволява нито да падне в пропастта, нито да отстъпи на безопасна и нестръмна пътека, където тя ще затъгува в пътя си и където Духът на Революцията ще отлети от нея.

* Курортно село в близост до Санкт Петербург (б. пр.).
** „Временно правителство“ е наименованието на правителството, управлявало Русия между Февруарската революция, последвана от абдикацията на Николай ІІ, и Октомврийския преврат (б. пр.).

 

1 януари 1918

Страшен студ, млада луна отдясно над Казанската катедрала. – Привечер тревога (нещо се подготвя)…

 

3 януари 1918

По улиците плакати – всички на улицата на 5 януари (на разстрел?) – Привечер – ураган (неизменен спътник на превратите). – Цялата вечер Есенин вкъщи.

 

4 януари 1918

Александрийският театър. „Бедността не е порок“* (1-во представление). Трябва да се ходи пеш – хлъзгаво, студено, тъмно, далече (стар съм). Няма трамваи.

* Пиеса от А. Н. Островски (б. пр.).

 

6 януари 1918

Интелигенция и революция* (χαλεπα ȋα χαλα**). – Привечер – циклон. – Слухове, че са разпръснали Учредителното събрание в 5 сутринта***. (То все пак се събра и избра за председател Чернов.) – Болшевиките отнеха на дебела старица, стояща на ъгъла, по-голямата част от вестниците.

* Заглавие на програмна статия, върху която Блок работи по това време (б. пр.).
** всичко прекрасно е трудно (гр.), χαλεπὰ τὰ χαλά – грешка в оригинала (б. пр.).
*** По разпореждане на Ленин сградата на Таврическия дворец е затворена след закриването на заседанието в 4:40 на 6 януари. Пред входа е поставен караул с картечници и две леки артилерийски оръдия (б. пр.).

 

7 януари 1918

„Vie de Jésus“*.

* „Животът на Исус“ (фр.) – книга на Ернест Ренан (б. пр.).

 

8 януари 1918

Целият ден – „Дванайсетте“*… Убити (в болницата) Шингарьов и Кокошкин**… Всички вестници освен болшевишките отново се отнемаха. – Слух за убийството на М. И. Терещенко…*** Мама е много потресена от смъртта на Шингарьов и Кокошкин. Предлага ми да не ходя при нея няколко дена. – През деня – разходка при затопляне на времето. Спокойно е в града. – Цялата вечер пиша. Завършена е статията „Интелигенция и революция“ […]. Тези дни, като лежах в тъмнината с отворени очи, чувах бучене, бучене – мислех си, че започва земетресение.

* На 8 януари Блок започва работата над поемата Дванайсетте (б. пр.).
** Членове на ЦК на партията на кадетите, убити от революционни моряци. Убийството им се смята за първия акт на Червения терор (б. пр.).
*** Меценат, собственик на издателството „Сирин“, министър на външните работи на Временното правителство (б. пр.).

 

10 януари 1918

Мама прати Евангелието, а Люба* с кърпа на глава замина с Анушка за Сосновка** – за провизии. – Двайсет години пиша стихове. […] Почти не дават хляб. Съветът на Народните Комисари осъжда саморазправите***…

* Съпругата на Блок, Любов Дмитриевна Менделеева, дъщеря на химика Дмитрий Менделеев (б. пр.).
** По това време предградие на Петроград (б. пр.).
*** Убийството на Шингарьов и Кокошкин, за което Блок споменава в предходната бележка (б. пр.).

 

11 януари 1918

…На Знаменския площад – мъгла, не се виждат уличните лампи, на две крачки не виждаш човек. В низините (на Офицерска) – синя, пълна луна.

 

13 януари 1918

При мама. Колко й е зле, какво да се направи? – Привечер тъга. Бродих, бродих… Затопляне, вятър.

 

14 януари 1918

Интервю за вестник „Ехо“ (по телефона): може ли интелигенцията да се споразумява с болшевиките… […]. В стаята е влажно. Бушува вятър (пак циклон?).

 

15 януари 1918

…„Дванайсетте“ ми не помръдват. Студено ми е. – Нима работата е в Луначарски* или дори в Ленин? Та това е „краят на историческия процес“.

* Анатолий Луначарски, първият нарком (народен комисар) на просвещението (б. пр.).

 

16 януари 1918

Вечерта при мама. Мокър сняг!

 

18 януари 1918

…Бехтерев*, Казаринов и аз смятаме, че трябва да се работи с болшевиките. – „Ужасът“ на нощния вестник и улица. Работниците сами за себе си работят как да е и крадат. И тази истина разбери.

* Владимир Михайлович Бехтерев (1857-1927) – психиатър, основоположник на рефлексологията (б. пр.).

 

19 януари 1918

Първият ми фейлетон в „Знаме на труда“*. От сутринта до 1 часа никой никъде не можеше да намери вестника. Работниците крадат от собствения си вестник, нощем играят карти. – Първите достоверни известия за революцията в Германия…

* Вестник на Левите есери, в който Блок публикува статията „Интелигенция и революция“ и поемата Дванайсетте (б. пр.).

 

22 януари 1918

Звъня Есенин, разказа за вчерашното „утро на Русия“ в Тенишевската зала. Гизети* и тълпата крещели по негов, на А. Бели** и мой адрес – „изменници“. Не подават ръка. Кадетите и Мережковски*** страшно ми се сърдят. Статията*** била „искрена“, но е „невъзможно“ да се прости“. – Господа, вие никога не сте познавали Русия и не сте я обичали! Истината боли.

* Александър Алексеевич Гизети – есер, литературовед (б. пр.).
** Андрей Бели (б. пр.).
*** Дмитрий Мережковски – поет, романист, религиозен философ и обществен деец. Той и съпругата му Зинаида Гипиус инициират бойкота срещу Блок след публикуването на статията „Интелигенция и революция“ и поемата Дванайсетте (б. пр.).
**** „Интелигенция и революция“ (б. пр.).

 

25 януари 1918

…Телефонно обаждане от Ал. Ник. Чеботаревская* (моят фейлетон** бил „бомба“, помагал съм на онези, на които не бива, „Сватбата на Фигаро“, френска революционна литература)… Размисли, размисли и планове – толкова много, че пречи да се заемеш с нещо стабилно. А би трябвало да пиша своето (Исус***).

* Александра Николаевна Чеботаревская, сестра на съпругата на Ф. Сологуб, една от „близките до душата“ на Блок, която се присъединява към бойкота срещу него след статията „Интелигенция и революция“ (б. пр.).
** Статията „Интелигенция и революция“ (б. пр.).
*** Неосъщественият проект „Животът на Исус“ (б. пр.).

 

28 януари 1918

„ДВАНАЙСЕТТЕ“.*

* На 28 януари Блок завършва поемата Дванайсетте, започната на 8.01.1918 (б. пр.).

 

29 януари 1918

Азия и Европа. Разбрах Faust. „Knurre nicht, Pudel“*. – Войната е прекратена, мир не е подписан**. – Страшен шум, нарастващ в мен и наоколо. Този шум е чувал Гогол (за да го заглуши – призивите му към семейния ред и православието). […] Днес аз съм гений… В редакцията на „Знаме на труда“ […]. Стихотворението „Скити“…

* „Не ръмжи, пуделе“ (нем.), фраза от Фауст на Й. В. Гьоте (б. пр.).
** Преговорите за сключване на сепаративен мир с Германия (Брест-Литовския мирен договор). Стихотворението „Скити“ е отклик на тези събития (б. пр.).

 

17 февруари 1918

Люба съчини стих: „Шоколад Миньон си плюскаше“* на мястото на унищожения от нея „Павета с роклята метеше“.

* Стих от поемата Дванайсетте, 5 строфа (б. пр.).

 

18 февруари 1918

Че Христос върви пред тях* е несъмнено. Не е там работата „дали те са достойни за него“, а е страшно това, че пак Той е с тях – и друго засега няма. А трябва Друго – ? – Измъчен съм от някого. Или раждам, или съм уморен.

*Визира се финалът на Дванайсетте: „Във венец от скреж от рози –/ Там отпред: Исус Христос.“ (превод Вл. Сабоурин) (б. пр.).

 

27 февруари 1918

Съседите продължават да съскат, да се стряскат и да шушнат слухове:. „Сутринта немски аероплан хвърляше прокламации: „Ние ще сме тук утре или в събота“. (Аз видях руски хидроплан.) „Луга е превзета, немците идат“. – „Ах, немците няма да дойдат?“ – „Значи ще колят буржоата?“ – Аз: „Или обратното“. – Той: „Как така?“ – Аз: „Като при Парижката комуна“. – Той: „Но това са били французи, а тук – един дявол знае кой“ (казва руски морски офицер). – Кишаво.

 

28 февруари 1918

Леля* е нещастна – пак е паднала в преспа, разсипала чантата, отнесена от трамвай. […] Отново – 10 години лъжа. А след това – старост, бездарност.

* Мария Андреевна Бекетова – сестра на майката на Блок, първият негов биограф (б. пр.).

 

3 март 1918

„Дванайсетте” в „Знаме на труда”. – Квартирният декрет*. Разговори за пренасянето на мама и разместванията… […]. „Отвратителният – социалистическо-еснафско-болшевишки рай” (казва Иванов-Разумник** по телефона)…

* 3 март 1918 г. е рожденият ден на съветския феномен „комуналка” („комунална квартира”) – принудителното нанасяне на квартиранти, „уплътняване”, насочено срещу неемигриралите притежателите на апартаменти (б. пр.).
** Псевдоним на Разумник Василевич Иванов (1878-1946) – завеждащ литературния отдел на лявоесеровския в. „Знаме на труда”, в който излизат статията „Интелигенция и революция” и поемата Дванайсетте (б. пр.).

 

9 март 1918

О. Д. Каменева (комисар на Театралния отдел) казала на Люба: „Стиховете на Александър Александрович („Дванайсетте“) са много талантливо, почти гениално изображение на действителността. Анатолий Василевич (Луначарски) щял да пише за тях, но не бива да се четат (на глас)*, защото в тях се възхвалява това, от което ние, старите социалисти, най-много се боим“. Марксистите са умни – може и да са прави. Но къде остава пак художникът и неговото безприютно дело?

* Съпругата на Блок е актриса и прави публични четения на поемата (б. пр.).

 

8 април 1918

…Р. В. Иванов… Чèте ми откъси от статията* си за мен (сравнява „Дванайсетте“ с „Медния конник“**)…

* Статията е препубликувана в книжното издание на поемата (б. пр.).
** Поема на Пушкин (б. пр.).

 

17 април 1918

Аз вече съм стар, и без друго ми е трудно да си изкарвам хляба. Не мога повече да слушам разговорите на умни и глупави, млади и стари – ще умра от глад. – Затихвам, затихвам…

 

21 април 1918

…Настъпва истински глад. В комисариата по просвещение продължават празните приказки. Брегът на Нева е задръстен от хора, а реката – с военни кораби, започвайки от дредноути и свършвайки с миноносци и подводници. По средата стои яхтата „Щандарт“. Магазините пращят от провизии и цветя, недостъпни като цена.

 

30 април 1918

Нито храна, нито пари…

 

1 май 1918

Сутринта в съпровод на военна музика маршируваха под образцов строй от времената на Николай ІІ* войници и моряци с акуратни червени кърпи…

* Последният руски император, разстрелян заедно със семейството си от болшевиките (б. пр.).

 

13 май 1918

Люба рецитира „Дванайсетте“. Отказаха да дойдат Пяст*, Ахматова и Сологуб**.

* Владимир Пяст – руски поет-символист, един от четиримата „истински приятели“ на Блок, който се присъединява към бойкота срещу него след публикуването на Дванайсетте (б. пр.).
** Виден представител на руския символизъм (б. пр.).

 

16 май 1918

…Лебедовата песен на революцията?

 

13 юни 1918

У нас е Р. В. Иванов. Разказа между другото, че Егоров, свещеникът на църквата Въведение Богородично*, е говорил в проповедта си след службата за „Наш път“** и „Дванайсетте“ (Христос е там, където не го чакат)…

* Введенская церковь (Храм Введения во Храм Пресвятой Богородицы) – църква в Санкт-Петербург, принадлежала по това време на обновленците. Разрушена през 1932 г. (б. пр.).
** Списание, в чийто първи брой излиза статията на Иванов-Разумник за Дванайсетте (б. пр.)

 

29 юни 1918

…Днес лош късмет – откраднаха ми парите от джоба и още нещо, за което не пиша. (Среща с Пяст, който „не подаде ръка“. След случилото се (вероятно) е заразно.)

 

7 юли 1918

Новина за убийството на Мирбах*… Цял ден стрелба в Петербург**. През нощта не пускаха трамваите през Троицкия мост. Обстрелване на Пажеския корпус***. Вечерната Красная газета. Аз съм подивял и окончателно не чувствам политиката.

* Вилхелм фон Мирбах – посланик на Германската империя в Русия, чието убийство от леви есери на 6 юни е провокация, целяща възобновяването на войната с Германия (б. пр.).
** Убийството на Мирбах е сигнал за въоръженото въстание на Левите есери срещу болшевиките. Смазването на въстанието маркира прехода към де факто еднопартийна система (б. пр.).
*** В Пажеския корпус се е разполагал щабът на Левите есери, подложен на артилерийски обстрел и щурмуван (б. пр.).

 

21 юли 1918

Печатът на смъртта се потвърждава. На село умират от глад по 1-2 човека на къща. Хляб няма от Великден. Не сеят (изяли са го). Червеноармейците казват, че наличното ще се дели (но няма почти нищо). Ядат вмирисано зеле и вмирисана риба. – Червеноармеецът, мутрата му, панталоните, семките. Но – все още ПО-ДОБРЕ от Шулман*.

* Съсед на Блок, олицетворавящ за него „стария свят“, „буржоазността“ (б. пр.).

 

5 август 1918

Всички буржоазни вестници са закрити. – Подреждане на стари писма.

 

10 септември 1918

…Дъжд. Не излизам от вкъщи (отчасти – нито ботуши, нито галоши).

 

7 ноември 1918

Празнуване на Октомврийската годишнина. Вечерта с Люба – на мистерията-буф на Маяковски в Музикалната драма* (към 6 през служебния вход). […] Празник. Вечерта – пресипналата и скръбна реч на Луначарски, Маяковски, много неща. Този ден няма да го забравя никога.

* Операта на Санкт-Петербург (б. пр.).

 

19 декември 1918

Уморително заседание. Крънкане за дърва за огрев… Толкова съм измъчен, че крещя на Люба. В „Починката“* на рецитала на Люба беше Луначарски.

*“Привал комедиантов“ (1916-1919) – артистично кабаре в Петербург, където съпругата на Блок прави рецитали на Дванайсетте (б. пр.).

 

20 декември 1918

Ужасът на студа. Плюскам – парите изтичат. Животът става чудовищен, уродлив, безсмислен. Навсякъде грабят. […] Дойде мама – гладна.

 

31 декември 1918

Липсват предмети от първа необходимост. Това, което има, е на откачена цена. – Студ. Минувачите мъкнат някакви чували. Почти пълен мрак. Някакъв старец крещи, умирайки от глад. Свети една ясна и голяма звезда.

 

1 януари 1919

Невиждана липса на храна и невиждани цени.

 

14 февруари 1919

…Вест за вчерашния арест на Р. В. Иванов. Колективно писмо до председателя на Извънредната комисия* Скороходов**.

* ЧК (б. пр.).
** Тогавашният председател на Петроградската ЧК (б. пр.).

 

15 февруари 1919

Вечерта след разходката заварвам комисаря Булацел и конвоен. Обиск и арест*.

* След нощ в ареста и разпит Блок е пуснат на свобода на 16 февруари (б. пр.).

 

19 април 1919

…Излязох след падането на нощта. Безредна стрелба дълго преди великденските камбани. Мъртъв град. Езичниците псуват и стрелят, а християните унило с гладни гласове пеят в Благовещенската църква: „живот даровав!“*

* Из Тропар на Пасха: „Христос воскресе из мертвих,/ смертию смерт поправ/ и сущим во гробех живот даровав.“ (б. пр.).

 

20 април 1919

Студена пролет в мъртъв град. Двама пияни комисари с бутилка спирт хвърчат във файтон, прегърнати. – Занимания със стихове. Мъка. Кога ще свърши това? – ВРЕМЕ Е ДА СЕ СЪБУДЯ!…

 

3 май 1919

…Но вече нищо не мога да правя. – Кой погуби революцията (духа на музиката)?

 

4 май 1919

Поработих това-онова. Но да работя истински вече не мога, докато на шията виси новата примка на полицейската държава…

 

15 юни 1919

При мама имаше обиск през нощта. Заповед за изключване на всички телефони. Люба трябва да стърчи до вратата. Дъжд. Мъка. Пак очакват обиски в сградата.

 

26 юли 1919

…Телефонът и разходките след 1 часа през нощта забранени.

 

15 октомври 1919

През нощта – обиск (у нас)… Забранено е всичко (лавките, театрите, телефоните).

 

20 октомври 1919

…Необикновен залез. Четири изстрела от броненосеца пред прозорците. – Настинката не минава. Иде глад, несравним дори с доскорошния. – Броненосецът стреля през нощта.

 

25 октомври 1919

Режа мебелите. През нощта – разместване на мебели.

 

17 ноември 1919

До какви предели ще стигне отчаянието? – Счупено за огрев шкафчето – детството мое и на мама.

 

29 ноември 1919

Безделно… Гъст сняг зад прозорците. Вечерта – на 39 години.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Хуго Фридрих – Поетът: работник по световната експлозия (Из „Структура на модерната лирика“)

by New Social PoetryNo Comments

 

От значение е също така по-нататъшният ход на мисълта: самообезвластяването на Аза трябва да се постигне чрез оперативен акт. Волята и интелектът го дирижират. „Аз искам да стана поет и работя върху това да стана” гласи императивът на волята. Неговото приложение се състои „в продължителното, безгранично, управлявано от разума объркване на сетивата”. Още по-остро: „Става въпрос за това да си сътвориш една обезобразена душа по подобие на мъжа, който посажда на лицето си брадавици и ги отглежда.” Поетическият тласък се задейства посредством самоосакатяване, чрез оперативно загрозяване на душата. И всичко това, за да „се стигне до незнайното”. Гледащият в незнайното, поетът става „големия болен, големия престъпник, големия прокуден – и най-висшия от всички знаещи”. По този начин анормалността вече не е изтърпявана съдба, както едно време при Русо, а преднамерено стоене отвън. Сега поезията се обвързва с предпоставката волята да разкривява душевния строеж, защото подобно разкривяване прави възможен слепия пробив по посока на предличностната дълбина и на празната трансценденция. Далеч сме от грабнатия ясновидец на гърците, комуто музите възвестяват за боговете.

Създадената чрез тези операции поезия се нарича „нов език”, „универсален език”, за който е безразлично дали има или няма форма. Тя е вътрешна свързаност на „учудващото, неизчерпаемото, отвратителното и прехласващото”. Всички степенувания са изравнени – и тези на красивото и грозното. Критерият за стойност на тази поезия са възбудата и „музиката”. Навсякъде в творчеството си Рембо говори за музиката. Той я нарича „незнайната музика”, дочува я в „замъци, съградени от кости”, в „желязната песен на телеграфните стълбове”, тя е „звънка песен на нова гибел”, „най-интензивната музика”, в която е заличено всяко „просто благозвучно страдание” от романтически тип. Където поезията му кара да зазвучат вещи или същества, там винаги е налице крясък и рев, косо врязващи се в песента и пеенето: дисонантна музика.

Нека да се върнем към писмата. Попадаме на едно ярко изречение: „Поетът определя мярата на незнайното, което се размърдва във всеобщата душа на неговото време”. Веднага след това идва програмното възвестяване на анормалността: „Това е превръщащата се в норма анормалност”. Върхът на този проглас гласи: „Поетът достига незнайното и дори в крайна сметка да не разбира сам своите видения, той все пак ги е съзерцавал. Дори и да загине при огромния си скок през нечувани и неназовими неща – ще дойдат други плодовити работници и ще продължат от онези хоризонти, където той самият е рухнал”.

Поетът: работник по световната експлозия по силата на една насилническа фантазия, която си пробива път към незнайното и се разбива в него. Дали Рембо е предчувствал, че враждебните един на друг носители на модерността – техническият работник и поетическият „работник” – тайно се срещат, защото и двамата са диктатори: единият над земята, другият – над душата?

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

新しい社会詩のマニフェスト

by New Social PoetryNo Comments

 

1. 私達が作成する詩歌は、味方と敵間の明瞭な境界線の絶対に具体的な感覚で政治的である。 今私たちが詩人のグループを結成する瞬間、私達のはっきり定義され、和解が不可能な敵は次のとおりである: a）すべての明示された生活様式の文学およびb）大学下部組織を離れて、またa）とb）間の雑種の近親相姦にc）商業的に方向づけられた試み寄生虫によって住んでいる文学。

1.1. 私達は消費者志向の「自己の文化によって」作成される要求に演説すること意識のシークのより大きいですか少しある程度への著者が要するにその砂漠の蜃気楼。私達「私達自身を」消費者財貨サービス」からの「作成できる需要と供給」のメカニズムによって制御されるプロダクトであるために「生活様式文学」を理解する。 プロダクトの著者の時は実現が創造的な実体の審美的な–および頻繁に倫理的–自主性の否定を要求する予想によってこうすれば低下し、減る作成した。 この意味では生活様式の文学は「このタイプの文学が会い、「一流の」（大学）ポストモダニズムと恥じて同居する著者」の死のポストモダンの概念の商業等量とみなすことができる。

1.2. 一方では生活習慣の文学と他方では学問的なポストモダニズムの両方のパートナーがお互いの前に（言い表せない）恥があり、読者の目の前にもその理由がある。しかし、ポストモダニズムに触発された文学は、大学のインフラストラクチャーに寄生して生きるため、より微妙な立場にあるといえる。理論的には「高」と「低」のレベルアップのアリバイがあるにもかかわらず、夫婦のより高いパートナーは、特に左派の談話の現実に頼る必要があるとき西洋アカデミー。最終的には、レトリックが左翼であっても、より理論的に頼りになるパートナーは、実際に新興市場の正当化に典型的に頼っている。これは、ライフスタイル制作の見直しにとって典型的なものである。 „ブルガリアの最大の売り上げ“ライターは海外で最も出版されている。別の問題は、この成功が実際にブルガリア社会のために、民間の利益と民営化された国家（終わりの社会の終わりに）資源の寡占的な融合に基づいて、本当に商業的であるか、それに基づいているかということである。

1.3.「寄生的」という記述が多彩であるにもかかわらず、「大学構造から派生した文学」によって、社会文化的に与えられたものであることが分かった。 8時間の労働日を必要としない教員給与（またはPHD補助金）の形で比較的安全である。実際にあなたの文章を自分自身を作家として売る準備ができていない場合、大学の仕事はライターにとって正当で尊敬できる選択である。受け入れがたい寄生的側面は、大学のインフラストラクチャー（施設の無料利用、学術的資格と称号による施設へのアクセス、メディアへのアクセス、競技審査へのアクセス、頻繁に教える学生の募集と募集、さらに検討することを期待している）は、同時に詩人として出てくる大学教師に有利な競争的文学の場を歪めるために採用されている。

1.4. 味方と敵の分離という政治的定義の中で、おそらく最も重要な質問に直面する瞬間がある。 100万ドルの質問：なぜ我々は敵を必要とするのか？ 90年代後半の文学における10年間の平和的な移行は、文学分野における生産的緊張の再建のための重要な行為である「友情 – 敵」の区別につながった。シメオン2世によって始まった政治システムの発展は、文学的システムと全く同じである。90年代のポストモダニズムの政治的ポテンシャルが、非営利の職業志向の学術的企業資源に変容した。商業的に最適なハイブリッドを達成することを目的とする。急進的な政治化を文学の分野に戻し、私たちは、非腐敗化学問 – 企業ポストモダニズム/新アバンギャルド、ライフスタイル文学、商業的に最適化されたハイブリッドを敵として公然と宣言する。

1.5. 私たちが犠牲者の文化の枠内で生きていて、後続の各政権によって勤勉に育まれている限り、我々が敵として宣言している文学における平和的移行の現状は、それ自体を宣言する機会を失うことはない、 私たちの犠牲者として。 本当に象徴的に豊かで強力な人が犠牲者の仮面を採用したとき、それは最初か最後かにはならないのだ。 実際、古い社会主義エリートによって構築された平和的な移行の文化全体は、「犠牲者」が存在する恐れのある戦術を使用して、自由のためのあらゆる動きを阻止することに基づいている。 私たちは彼らが嘘をついており、特権を守っていて、脅かされていることを知っている。 私たちは、犠牲者面（ぎせいしゃづら）の背後には、平和的な文学移行の現状、ライフスタイルとアカデミーのグループの混乱、つまり敵であることが分かっている。

2. 私達がマニュフェストの中でここに宣言した新しい詩は、とりわけ彼の「死」の生活様式学術の全体消費の後で元へ戻される著者の元へ戻された図の詩歌–宣言する新しい社会的な詩歌である。 ロラン・バルトの概念の横柄な商業化は死刑執行令状の事実上の署名である。 生活様式の文学と「最高」学術のポストモダニズム間の商業的に最大限に活用された雑種は事実上「著者の死」の考えの革命無政府主義者の潜在性を殺し、埋めた。 この場合私達は倫理的な行為のための最終的な保証–すなわち自由として著者の復活を宣言する。 フィルムは文学的な分野の溝に著者の理論的な蹴ることが力のオレンジ ライト販売ブースの彼の製品の位置のためのアリバイ、媒体を装って、陪審、補助金、翻訳だった私達の目の前に、州賞回転する。 この著者は全く死んで、既に悪臭を放つ。 長く著者は自由の最後の保証として住んでいる!

2.1. 倫理的な文脈で責任を負うことができる主題の作者の姿をリハビリすることは、平和な移行体制の暗闇の中心にある目標である：真実はない – 私たちは行動する、私たちの小柄な試合を演じると同時に、ペナルティキックを授与するように、我々の文学的および学術的なキャリアでは、学問的および文学的な歴史が自分自身によって書かれている。 90年代に真理観の相対論がゲームモードに変わったとすれば、旧制度のイデオロギーの教義の „真理“を損なうならば、この学術的ライフスタイルの相対主義は、企業の真の政治的、社会的文学資源の民営化。このような状況では、新しい社会詩を認識するための一般的な用語である真実の文献を宣言する。ゲームの創始者たちは、彼らの学問的な党官僚真実とライフスタイルのアイコンで、それ自体を終了した。真実の文学のような新しい社会詩は、学問的な党官僚ゲームやライフスタイルの商業的な娯楽/喪服から死に至るまで、文学の自由を文学に戻したいという希望だ。

2.2. アーニー・イルコブさんとズラトミー・ズラタノブさんの名前に関連した90年代の功績は、モダニズムの未完成のプロジェクトという文脈で文学と政治の間の伝播として崇高な美学に戻ったことはなかった。これらの詩人を先生に頼っている学術的なポストモダニズム、とりわけその中から抜粋したゲームとポスト構造主義の専門用語で遊んで、その究極の実存投資が政治的である崇高なものを残している。症状は、美しさの美学のますますオープンな商業的抱き込みに向かって、崇高な美意識から離れて、2010年代の平和的な移行の進展とともにより強くなりつつある。学術的なポストモダニズムとライフスタイル文学の間で最も成功したハイブリッドで美容の審美は商業的条件に変わってきた。それは内戦PRキャンペーンに直接参加している「抗議者は美しい」という現実の政治処方を既に提案している新しい社会詩は、学問的ポストモダニズムの商業的ハイブリダイゼーションの範囲内で政治の審美化によって崩壊した文学と社会における政治的急進主義への復帰手段としての崇高な審美性を断然かつ力強く計上している。ライフスタイル文学。

2.3. 昇華の美学は、価値の領域の西洋文明分化の範囲内で、基本的かつ非交渉的な超越を引き出す社会歴史的（情報技術、バイオテクノロジーなど）文脈における神学の世俗的主張者である。私たちが文学に戻そうと望んでいる自由は、市場と州と科学のイデオロギーに直面している詩歌の自主性を堅く主張しなければ、考えられない。しかし、この自治は、自由の可能性を追求する条件の実現には十分ではない。著者の倫理的主題としてのリハビリと同じように、真理の文学の概念もまた、超越的基盤なしでは考えられない。私たちは、主題と真実の劇的な停止が、学問と商業におけるゲームの現金化に直接つながる、古くなった自分の目で見た。それは基本的な基盤が超越的な真実である。基本的な構成要素が超越的である倫理的主題（責任に依存する）と真実がなければ、社会正義は存在しない。正義のための怒りがなければ、詩はない。

2016年9月9日, ソフィア

 

 

ゲラシモヴァソニア(Sonya Gerasimova)によるブルガリア語から日本語への翻訳

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018