Хуго Бал – Майка ми смъртта

by New Social PoetryNo Comments

 

Бамбиното Исус по стълбите катери се
а анархисти бойни униформи шият.
Те пълни са с писания и адски механизми.
Залпът на разстрела за стената лепва ги.

 

Богът на утрото

Птиците и теменугите седят по корнизите и покривите на небето
Унесени в златни сънища.

Утрото се пробужда и закрачва през зеленикави порти, съградени от пяна.
В гръдта му се вкопчва подранила двойка чайки
С пляскащи криле.

Той крачи по пътя си, богът. Одеянието му плътно прилягаща плетеница
От чашки на рози, облени от роса. На морето ревът низпада от главата му
Във водовъртежа, във водопада на къдрите.

Дрънкулки от корали и черупки от охлюви са звънтящите украшения на главата му.
Смеещи се рифове са на зъбите му бялопроблясващите редици.
На обой от тополово дърво подмамва слънцето възбог.

Той протяга ръце към новородените безкрайности.
Запокитва с трясък жезъла си в планинските вериги
И розови пожари мятат надалеч кипващи лумвания.

Прозорците и фасадите на сградите на облаците са целите в пламъци.
Страните и градовете на хората спят още като забравени играчки.
Обувката на бога докосва равнината върху търкалящ се перлен камънак.

Облаци и вълни, пасища и ветрове го следват, подхващайки песента му.
Зюмбюлите в градините кихайки се пробуждат и учудено го поглеждат в очите.
Тревите надигат зелените мечове и се впускат в мократа суматоха на боя.

Нетърпеливо танцува богът. Не му стига, че земното кълбо
Към деня го отнася като фрегата.
На палубата на кораба, носещ се с опънати платна, пак напред се устремява богът

Със смях и ликуване, викайки и пробуждайки, надувайки сирингата
Със светло ектение.

 

Слънцето

Между клепачите ми прекосява детска количка.
Между клепачите ми минава мъж с пудел.
Група дървета става на сноп змии и съска към небето.
Камък произнася реч. Дървета в зелен пожар. Побягнали острови.
Люшкане и звънтене на миди и рибя глава като на дъното на морето.

Краката ми се изпружват до хоризонта. Придворна карета изтрополява
През тях. Патъците ми стърчат на хоризонта като кулите на
Потъващ град. Аз съм великанът Голиат. Храносмилам козе сирене.
Аз съм мамутче сукалче. Тревни таралежи ме душат отвред.
Тревата надига зелени саби, мостове, небесни дъги над тумбака ми.

Ушите ми са розови гигантски миди, широко отворени. Тялото ми набъбва от шумове, уловили се в него. Чувам козето врещене
На великия Пан. Аз чувам цинобърночервената музика на слънцето. То стои
Вляво горе. Цинобърночервено изригват парцаливи езици в нощта на света.
Когато тръгне надолу, то мачка града и църковните кули
И всички градинки, пълни с минзухари и зюмбюли и отеква
Като тенекия на детски тромпети.

Ала във въздуха се усеща как веят един срещу друг пурпур и жълтък
И бутилковозелено: люлки, държани на дълги нишки от оранжев юмрук
И пеене на птичи гърла, подскачащи над клоните.
Тънички дръжки на детски флагчета.

Сутрин слънцето ще бъде натоварено на каруца с големи колела
И откарано в галерията Каспари. Говедоглав негър
С дебел врат, сплескан нос и широка крачка ще държи петдесет бяло-
Крастави магарета, впрегнати в каруцата при изграждането на пирамидите.

Кървавопъстро множество ще се стълпи: родилки и акушерки,
Болни в инвалидна количка, кокилесто крачещ жерав, две танцьорки на Свети Вит,
Господин с рипсена папионка и червеноухаещ полицай.

Не мога да се сдържа – изпълнен съм с блаженство. Кръстатите дограми
Експлодират. Бавачка провисва от пъпа надолу от прозорец.
Аз не мога иначе: катедралите се взривяват с фуги на орган. Аз искам
Да сътворя ново слънце. Аз искам да ударя две слънца едно в друго
Като чинели и да подам ръка на дамата си. Ние ще се възнесем
Във виолетов паланкин над покривите на вашия
Светложълт град като абажури от копринена хартия, подети от порив на вятър.

 

Оплакване на мъртвите

омбула
таке
бити
солункола
табла токта токта такабла
така так
табубу м’балам
так тру – ю
во-ум
биба бимбел
о кла о аув
кла о аува
кла- аума
о кла о ю
кла о аума
клинга- о -е-аува
оме о-аува
клинга инга М ао- Аува
омба дий омуфф помо- аува
тру-ю
тро-у-ю о-а-о-ю
мо-аува
гомум гума цангага гаго благага
сцагаглуги м ба-о-аума
сцага сцаго
сцага ла м’блама
бшиги бшиго
бшиги бшиги
бшигго бшигго
гогго гогго
огогго
а-о-аума

 

Изкушението на св. Антоний

Моите нерви щръкват в тялото като поля бодлива тел,
Цъфнали поля репеи и чепати храсталаци.
Гръбначният ми мозък пее червена литургия с момчешки фалцети.
В тръбата на моя гръбначен мозък се сриват планински свлачища и подскачащи камъни.
Главата ми клюмва пълна с кръв.
Рядка косица щръква на лоба ми, зеленикави червеи.

Стените накриво, сгради накриво.
Рояци конски мухи бучат и проблясват през стаята.
Стените имат едра шарка и се ронят.
Лекари с високи капи обикалят и облепят болестта с пластири.
Висок осем лакти стои на вратата призракът на чумата с кречетало.
Замахвам да го прасна. Помощ! Не отстъпва. Жълт облак.
Крясък за помощ. Лудост. Лудост!

Летящи скарлатиненочервени градове. Зелени оазиси. Светещи нишки. Черно боботещи слънца.
Подът се олюлява. Зелен таван се срутва.
„Ето го!“ Затъкват ми устата, негърски мутри, с коляно върху козината на корема ми.
Човешки тела, левитиращи над пода, се спасяват и стрелкат
Голи и енергични с гърчещи се змиевидни движения по протежение на коридорите.
Съскане на сто хиляди сирени на параходи кряска из пристанищните градове.
Яки момчета с бамбукови колове един връз друг и в суматоха по площади и кули.
Бягащи, стъпкани. Въздухът загноява. Светлината се пръсва. Неподвижни звезди, залутани в казармите.

И все тази тупурдия изотдолу, като от адски парен котел.
И все това цинобърнозелено, виолетовожълто бушуване на зигзаг на похотливо пристрастени линии.
Размирните ми ръце се вкопчват в колона на храма.
Някой злорадо крещи: непристойност! Други скачат от редицата прозорци.
Грохот разкъсва цял град. Будистки свещеници, възседнали поза лотос
Вляво горе, дебелошкембести и издути, прадядовци на тъпоумието,
Пускат усмивчици, веят и помахват насам-натам шкембета с похватни ръчици
И се пръсват от разкъсващо всякакви гънки и дипли злорадство.

 

Облаци

еломен еломен осталоменаи
обламинускаио
баумбала бунга
ацюкам стъклостала файрофим флинси
еломинускула плуплубаш
раллалалаио

ендрамин саксаса флумен флоболлала
файлобаш фалляда фоллиди
флумбаш

церобададрада
глаглуда глиглода глодаш
глугламен глоглада глерода гландриди

еломен еломен осталоменаи
обламинускаио
блаумбала бунга
ацюкам стъклостала файрофим блисти
еломинускула плуплуш
раллабатаио

 

Насекомото

Нека основем богослужението на насекомото!
Да се поклоним на Бог, който има очи, жилещи като рубини!
Който има криле, изпъстрени с йератически тръпнеща възбуда на ранноготически прозорци.
И червено тяло.

Нозете му са дълги като нишките на лотовете, които се спускат от корабите
В мрачните морета. Тялото му е съчленено с непристойната гъвкавост
На танцьорите върху въже, акробатите и кабаретистките. При гърч на похотта
Той е в състояние да ближе своето собствено жило.

Съвсем мънички са ръцете на представителите на племето. Те обитават във влажните смърчове.
Обхваща ги полуда от прекалена чувствителност. Гърчат се от болка при всеки полъх
Очите им са живи скъпоценни камъни. Ала има и секти и жречески касти
Които апатично само втренчено гледат пред себе си.

Те се впускат в многобройни донкихотовски походи срещу небето. Бръмчат като летателни машини.
Те спадат към рода на откривателите и познават трагикомедиите на дързостта.
Денем те се укриват в горите, покрити от палатковите лагери на паяците
И чудни бели балдахини.

Някои изсред милионните редици на народа се впускат към ореолите на слънцето:
Мънички фатаморгани, лъчисти портици на въздушни замъци пред лицето на върховното светило.
Там те се отдават на химнозлатно битие с танци и буйство, и се строполяват
Главоломно върху градинските масички и яростно се чифтосват.

Други се насочват покрай камбанарии, комини на фабрики и падащия здрач
Над адски градове, сводове на мостове и айфелови кули
Над заплашителни пристанищни кранове, небостъргачи на нюйорк
Упътени към неразгадаемите крайни цели на скръбта.

Помежду си те образуват народи, богове и митове.
Стародавни най-свети обичаи
И философии. Те са огнепоклонници. Те култивират самоубийството.
Избягват земята и нейната тромавост. Няма кой да ги удържи
От тяхната погибел.

Приближават се на големи процесии до улични лампи, до публични представления
И чакални на гари. Дето в забутан кабинет на учен в планинско селце
Гори лампа, видима надалече – там те заседават в големи събрания,
В пълен екстаз и безмерно втренчени в светлината.

Три пъти, четири пъти, десет пъти с яростта на вманиачените и обречените на смърт
Високопарно и алчно се хвърлят в магията на това море от огън.
Докато най-сетне застигнати от някоя искра те изпращяват, избарабанват, претърпяват корабокрушение
Като платноходи с лумнал такелаж.

 

Черна Богородица

Черна Богородице, ти си тъй красива
Така те видях изправена на цокъла.
Тъй си красива, мекота и сладост цялата.
Носи детето ти златна корона.

Тъй красива си, че пред теб са нищожни
Всички цветя, изкуства и образи земни.
Тъй красива си… Ти всичко изпълни.
Цялата болка обърна на обич.

Всеки мрак ти сне от плещите ни.
Моря от сълзи изтляха пред тебе.
Ти износи в сърцето си всички мечове
Ти видя как никой живот не достига…

Тъй си красива… Ти сбъдването си
На неизказани болки уталожващата утеха.
Ти всичко направи леко и го въздигна
Всеки страх ти втъка в сиянието божествено.

Тъй си красива, усмивката ти не угасна
Ти възсия над всяко плодородие
Ти ощастливи детето си отново
Когато се сведе над гроба му.

Тъй си красива, о, болезнена майко.
Тъй тъмна си, белязана от любовта!
Как ти се възхищават в мечтите плахи
Дето тъй светло, тъй нежно цялата те обрамчват!…

 

Запечатай езика ми, вържи ме
отнеми ми последния дар.
Разлей виното ми, разпръсни ме
че в тебе аз пострадах.

О, загърни ме в нощта, Милостиви
обкръжи ме с Твоите свети пожари.
Накарай ме да падна жертва завинаги
ала единствено от Твоите свещенически длани.

 

Склони лика си. Видение

Склони лика си близо до моето лице.
Остави се да те обхвана с двете ръце
На твоите слепоочия сводовете.
Проникни ме с очите си
Опръскай ме с искри
Лице на светлината, очертание на нощта
Летящ, носещ се, алчен Ти
В мига на сега.

Ти ме обгръщаш, ти ме съвземаш.
Ти си чуден и бляскав
Обичащ и страдащ.
Ти ми даваш сила и ме храниш.
Ти ме възбуждаш и разпалваш.
Седя на леглото си и те зова:
Оглеждам се наоколо, припада тишина.
Скръствам ръце на гърдите си.
Открит съм към теб в тъмнината.

 

Подобно на гъсеницата, впила се в листото
На черница, за да поглъща сока
Набожно при Помилуй сключвам аз ръцете
Подхранван от мечта вечнозелена.

От копринената пяна на устата ми
Изплитам мрежа, вътре аз да се преобразя.
Застинал в сън, до който хоровете на живота
Не достигат вече, в пространството държа се.

Рисуват се в тъмите ми сгъстени
Пъстрите очи на всичките сезони
Докле на какавидата пропука се предрешването.

Тогава от обвивката и теснотата се възнасям…
Опъват се под слънце тъй изцяло ново
Красивите криле на смъртното блаженство…

 

Майка ми смъртта, баща ми светлината.
Хлябът храната ми, гробът ми стихът.

8.9.1921

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

По изданието Hugo Ball, Gedichte, Hrsg. v. Eckhart Faul, Sämtliche Werke und Briefe, Bd. 1, 2007.

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Златомир Златанов – Принцовете на плебса

by New Social PoetryNo Comments

 

Днес масите нямат социологическа реалност. Сякаш изцяло са подведени под фетишистката фантазия за самоостойностяващ се обект. Например, електоралната маса, на която приписват и вменяват какво ли не, анализират до дупка, и въпреки това тя си остава непроницаема и непредвидима.
Електоралната маса като процесорен обект на мнително самотрансцендиране между хаотичност и сценарно манипулиране, както капиталът, този автоматичен субект, третира хаоса на стойността във фетишистки макиаж.
Масите могат да мислят, казва Бадиу.
Съжалявам, но масите са по-интелигентни и двулични. Те държат на своята немисъл и неекзистенция.
Фактически те отхвърлят културата, базирана върху философски картезиански субект с неговите еманципаторни дискурси и оперативни фикции, като парадоксално по този начин ги спасяват от преднамерения им субективизъм почти с хайдегериански жест.
Те дори спасяват ресентимента от самия него. Защото какво би станало, ако ресентиментът се реализира?
И масите, и нейните анализатори изпитват неописуемо наслаждение от взаимния си провал.
Само по този начин те се измъкват от двойното обвързване и блокаж през иглените уши на неотношение и несъучастие. Социалната връзка не съществува, също както сексуалната.
Ето какво вдъхва живот в смъртта на всички социални и сексуални революции.
Провалът на еманципиране на този странен масовиден обект е част от активна и оригинална стратегия на самите маси – бруталният факт на колективно отмъщение и отказ да участват в препоръчаните идеали.
Бодрияр го нарича „отмъщението на обекта”.
Фатална стратегия може би. И бездруго в по-голямата си част масовият електорат е един неразбираем Бартълби с още по-неразбираем отказ за сътрудничество. Бартълби – неизменният онтологически саботьор.
Масите не са субект. Нито пък обект. Но се оказват конвектор на всичко. Вместо доброволен слугинаж те са във фаза на принудително необслужване на нищо извън себе си.
Какво казваше Татчър? Почти същото като Лакан – обществото не съществува, има само семейства, фамилии, роднинства и т. н.
Цели столетия единствената институция при българите е бил кумът, пише Иван Хаджийски.
Масите не са този обект на хегелианска или марксистка диалектика, обречен да се превърне в субект чрез самоалиенация.
Обектът на масите избягва всичко това – той е преди голямата диалектика на желания, както и ще оцелее след нейното изчезване. И това е неговият реванш, да не задържа нищо и да преминава безнаказано отвъд всеки морализиращ ресентимент.
Понякога болестите на цивилизацията произтичат от твърде успешна сублимация.
Масите са пазители на несублимирано наслаждение в една хтоническа екзистенция на неекзистенция. В един атемпорален дискурс, където парадоксално всичко е временно и трябва да се консумира на мига.
Неолибералните биополитики ще им доставят и зрелището, и консумацията до степен на неразличимост между тях.
Картезианският момент е мит. Работническото cogito не съществува другояче, освен във формата на присвояването си от тези, които го отричат.
Въпреки структурните промени в капиталистическия макиаж от подчинение към съучастие на масите в споделена икономика, все още продължава да властва метафизичната стратегия на субекта в доминантното му позициониране.
Никога не концептуализирайте масите като субект – това им е противопоказно. Просто се старайте да разсейвате „отмъщението на обекта” чрез имуно-терапията на сменящи се управления и власти.
Властта е това, което охранява празното място на властта, както масите охраняват празното си безсубектно сърце.
Социалната връзка е фетишистка илюзия.
Лисиците на Макиавели винаги са го надушвали по безпогрешен начин.
След Бодрияр ще се заговори по-софистицирано за „общност без общност”, какъвто е прочутият израз на Нанси.
Конвенциалното разбиране за общност е за нещо, което работи, което работи съвместно.
Сега ще контрират това с непреводимия термин désoeuvrement, неработещото и неопериращото като проспект за общност, която винаги предстои.
Не работят наследствените връзки и афилиации, чувството за принадлежност, колективизмите, идентичностните белези, тотализиращите понятия.
Едно креативно правене от деактивираното неправене – твърде френско, нали? Но неволята, която неизменно подгонва българина, не е ли същото бездеятелно ядро на всяка дейност?

Както най-важните технологии днес са алгоритми на изчезване, така масите са призрачно втъкани в пърформанса на естествения си подбор като друго изкуство на изчезване и омитане без следи.
Каквито и да сме, нищо не може да ни бутне и провали – това е самомнението на текучествените маси.
Може да бъде сринато само това, което иска да падне.
Но за масите е недостъпно желанието за самосрив. Нихилистичната воля да пожелаеш нищото им е напълно чужда. Те са абонирани за хиперконформизъм, оборудван от конфликтни поетики и хетерогенни наративи.
Това е тяхната обективност, отмъщението им на обект.
Как масите отговарят на невъзможната претенция – бъди автономен, познай себе си, бъди отговорен?
Като децата. Те са безгрижните деца на небитието.
Кажеш ли им да са послушни, те съчиняват всички практики на непослушание.
Кажеш ли им – сега ти решаваш за себе си – изведнъж изпадат в пасивност, меланхолично униние, инфантилизъм, идиотизъм.
Масите в несубективна акция, която не търси признанието на другия, мелодрамата на другостта, а попива всичко и го отразява във всички посоки като кристал.
Безотговорна маса, самозаинтригувана и разсеяна. Тя иска само спектакъл, както някога народът не е искал нищо друго, освен народен съд.
Но сега съдът е най-големият спектакъл.
Масата предава вярата в своята собствена истина и в истината на другия. Тя е носител на несъзнаваната истина за липса на каквато и да била истина.
Тази фатална стратегия е скалата, в която се разбива вълната на ресентимента, който сякаш се моли да бъде спасен от самия себе си.
Един самоподдържащ се цикъл на интериоризирана вина, който рекрутира индивидите като отговорни морални субекти, липсва. Масите са виновни без вина. Невинни без невинност. Волеви конвектори на неволята.
Тук ли е моментът да говорим за плебейското без плебеи от попътната забележка на Фуко? Плебейското е дифрактирано и размесено навсякъде и във всичко.
Плебсът също не е социологическа реалност. Има само определено плебейско качество или плебейски аспект във всички тела, души, индивиди, пролетариат, буржоазия, навсякъде в разнообразие на форми и екстензии, енергии и несводимости.
Плебейското като шопската твърдоглавост извън закона и властовите отношения, плебейското като техен циничен лимит, ъндърграунд, дезангажиране. Да става каквото ще, таковал съм им макята.
Плебейското е магическият кристал на масите, лайбницианска анти-монада, картезианско анти-cogito.
И все пак масите преди всичко са обект на експлоатация и самоексплоатация. Колкото и да е уязвено от плебейската си сянка, работническото cogito е факт.
Превръщайки се в певец на плебейската опърничавост като съпротива срещу всички опити за еманципация, борба и протести за справедливост и социално равенство, Бодрияр, каквито са подозренията, изпада в капана на философската си плебейщина.
Вярно, че интелектуалните дискурси се оплитат в друг капан на пасторална парадигма на социалното, в спинозистки утопични проекти за социализиране на капитала.
Плебейското анимира масите в сянката на тяхната социализация, но дали е твърдата скала и кристал на обречен шопски хтонизъм вероятно е само едностранчива метафора.
Като антидот могат да се посочат Антонио Негри и италианските автономисти като теоретици на сингуляризираните множества в композирането им в полето на общото, на работнически движения и протести, които само временно изглеждат обезсилени.
Или пък безкомпромисният застъпник на работничеството Ален Бадиу, една интелектуална фигура от най-висок мащаб.
Негри си представя нещата другояче – в машинното обкръжение на капитала изниква комунистическият субект на множествата-multitudes, преодолели закона за стойността и произвеждащи с работа своята сингулярност като материално потвърждение на еманципиране.
На тази възможност за комунизъм като трансверсална организация на свободни индивиди, технологически обезпечена съобразно научния прогрес, не друг, а самият Дельоз е реагирал с потресен тремор.
Новите механизми, технологии и аранжименти на машинни асемблажи, имплицирани от неговата философия, съпътстват не толкова комунистическо бъдеще, колкото напредналите режими на контрол.
Това, което Дейвид Харви нарича натрупване чрез лишаване от собственост (accumulation by dispossession), означава не толкова генериране на нови богатства, колкото овладяване на съществуваща собственост и пари, предимно от публичния сектор, чрез легални и криминални средства в ситуации, където легалността е размита и неясна.
Натрупването чрез лишаване означава субективна деституция на почти всички обществени прослойки и на по-голяма част от хората.
Харви има предвид неолибералния режим и неолибералната контрареволюция, осъществени на Запад в края на 70-те.
Но не разчитаме ли същите характеристики в българската ситуация от самото начало на демократични промени? Прословутите заграбвания и грабежи, заграждания и смяна на собственост, сенчести олигарси с публични средства, примитивни заменки, изобретателни мошеничества от всякакъв вид, симулация на социално слабите и нежелание да се сключи договор с капитала, ограбване на социалната рента и на евро-пари, грантовете на неправителствените организации с манипулативна цел…
Мълчанието и пасивността на масите все още се смятат за алиениращ ефект на циничната и умъртвяваща система на симулация и дезинформация, на които е възможно и може да се даде истински отговор и символна съпротива.
Бодрияр, напротив, е разбирал тази инертна пасивност и индифирентност на масите като стратегия на съблазняване и символно предизвикателство.
„Ние нямаме претенции” – и тъкмо с този бартълбиански жест ще зачеркнем вашите подмолни идеологически намерения за невидимото ни заробване.
Но и обратното е вярно – ние ще ви служим като не ви служим.
Когато няма алтернатива и никакъв потенциал за реализиране, способността за реверсивност и контингентни обрати се поема от самата система.
Политическата система днес се гради на откровена симулация и преиграване. Политическата воля за репрезентация е изоставена като утопия на платената прослойка от самопровъзгласили се възпитатели и нелегитимни бащи на нацията, които в подсъзнанието си продължават да ни третират като плебс и негоден материал.
Тогава не е ли съблазняваща стратегия да им се каже: Хайде, ние сме този извечен плебс на земята. Опитайте се да ни третирате и манипулирате, за да се провалите за кой ли път!
Само че в симулацията на провалите си политическите върхушки изпробват не по-малко изобретателни и съблазнителни стратегии на биовласт, наложено консуматорство, привлекателен мениджмънт и т. н.
Те всъщност отдавна са част от глобалното шарлатанство на либералния свят. Всичките им интелигентни усилия са вложени в корупция и кражби, във възпроизводство на клептокрация.
На тяхното самозабравяне какво друго може да се противопостави в крайна сметка, освен теорията за иманентна справедливост – все някога ще се провалят и издънят, ще дойде видовден.
И това също е част от плебейската реверсивност на системата, на всяка една система.
Плебейска контрареволюция на бившата номенклатура, която дублираше демократичните преобразувания от самото начало. Плебейска в буквалния смисъл, когато прехвърляха пари и активи на шофьорите и секретарките си, на роднини и близки.
И защо не ги спряхте? – беше попитал цинично един генерал.
Милионите, които не спряха малцина. Масите – абсолютно индиферентен обект.

Масите, нарочени за суверен, фактически са заети със суверенно експулсиране на своята отговорност, с преобръщането си в непроницаем обект и в още по-непроницаемо отмъщение на обекта.
Масите отиграват символното убийство на политическата класа, политическата класа регенерира своя Франкенщайн.
Безсилието на клептоманите да станат капиталисти е строго пропорционално на безсилието на низшите прослойки да влязат в реални капиталистически отношения.
Това е двойният блокаж, double bind, в който сме заклещени
Едните разсипват банки и активи, за да консолидират капиталите си, другите трупат банки на гняв или холестерол.
Работниците мечтаят да се отвържат от хватката на капитала, капиталистите мечтаят еманципиране от труда, като го заместят с машини.
Както бившият номенклатурчик не е способен да стане капиталист, така бившият тоталитарен работник е неспособен да се превърне в постфордистки работник.
Срещата между две неизкласили класи е фатално разминаване.
И какво друго им остава освен да приложат атавистични фатални стратегии?
Не заслужават да им правим капитализъм.
Не заслужават да им работим тук и затова си вдигаме парцалите.
След като няма нито индустриална база, нито масов потребителски пазар, актуализираната схема на Троцки за комбинирано и неравно развитие на капиталистически отношения отново е в сила.
Дори пейзажът тук е като руския – потьомкиновски магистрали и обезлюдяващи селища покрай тях.
Инвестициите на Европейския съюз дойдоха като манна небесна за травеститската номенклатура, под най-неуязвимата и атрактивна форма на чисти пари.
Държавната бюрокрация, която ги дистрибутира, получи своя върхов момент на оргазъм, пълна реализация на бюрократична утопия.
Някога доктор Желев бе написал за златното време, което настъпва за българската интелигенция.

То дойде, но за българската клептокрация.

Изгубила външна суверенност, държавата консолидира в себе си остатъчните ресурси на насилие, за да се стовари с цялата си мощ върху стопяващото се население.

Един бивш шеф описа ситуацията в туристическия бранш така – има една мутренска част и една част на постмодерен феодализъм.
Васалната държава като дистрибутор на европейските пари е спойката между тях, бюрократичен конвектор.
Този маниер на налагане на напредничав спекулативен капитализъм в по-малко развити региони създава условия, които Троцки опитваше да теоретизира със закона на комбинирано развитие – очертаване на отделни стъпки, амалгама на архаични с по-съвременни форми.
Ускорено строителство на пътища и забавено равитие на капиталистически класови отношения, особено в аграрната област.
Чуждият капитал създаде противоречията и колизиите на различни социално-исторически структури и опити, внасяйки светкавично нови икономически отношения в една застояла и непроменлива среда, като тласка хората от глухата провинция към големите или чужди градове с периодичен трансфер на популации по целия свят.

Стратегическото усвояване на българската неразвитост и несимултанност от страна на западния капитал има за ефект концентрираща се власт вътре в клептократската държава, докато същевременно Брюксел отслабва нейния авторитет да управлява, нейната суверенност.
Колаборацията на една локална слаба държава с чуждия капитал и европейските инвестиции се оказа причина и следствие за слабостта на местната капиталистическа класа. Тази класа е пихтиеста и в зачатък, в същото състояние както несформиращото се гражданско общество.
И тогава държавата наистина се превръща в конвектор на мафиотско брожение.
Те наистина нямат друга цел, освен да управляват, като крадат, и да крадат, като управляват, в един порочен кръг на реверсивност.
Интелигенцията като една същностно паразитна фракция, клъстер, струпване, лишена от автономна значимост в социалното производство, малочислена и икономически зависима, неохотно или яростно осъзнава своето безсилие и търси масивна социална опора, на която да се облегне.
Кой ще предложи поддръжката си? Държавата, фондации, дружества, спонсори и благодетели паразитират върху паразитната интелигентска прослойка, както и обратното. Паразити паразитстват паразити.
Друга интелигентска група започва да присвоява назадничави, обсолетни или архаични теми, жанрове, наративни средства и слогани като средства за артикулиране на своята перспектива и фрустрация с местните условия. Такъв отговор не може да им се даде от актуалната ситуация, като се има предвид структурното подчинение на капиталистическо развитие, зададено отдалече, от Европейския съюз.
Назадничав месианизъм, който рови в архива на Възраждането и други архаични форми, противопоставяйки това на нереализиралата се буржоазна класа.
Фасадна поддръжка на българския дух като претекст за провинциална безметежност.
В този процес на фолк-рециклиране може да се открои специфично културно измерение на комбинираното неравно политическо развитие, случващо се като налагане на форми, жанрове, медии, практики, въведени от напредничавите глобални културни пазари, върху възкресените назадничави локални и традиционни съдържания.
Употребата на преработени културни елементи от фрустрираната прослойка, която желае напредничава агентура, но е държана в регионално подчинение, може да се онагледи от вариативност на форми, от промоцията на национална имагинерност и възстановяване на диалектни езици до фасцинация с фолклор и примеси на предмодерни форми с модерни значения
Така се стига до мазалото на чалгата и шоу-спектакли от типа Слави Трифонов. Потискащо е да наблюдаваш как юпита, префасонирани в западен маниер, млади служители и чиновници, white-collar workers отиват да се разчувстват на Йованке. Да разпуснат, какъвто е жаргонът им.
Едно имагинерно връщане чрез преработена фантазия за далечно минало през опцията за настояща катастрофа.
Съживленчеството на архаични елементи не е отклик на реални социални условия, на комунална собственост и етос, а отговор на икономическата криза и объркани социални отношения.
Тази ситуация Блох нарича „едновременност на неедновременното” като ефект на посткомунистическо комбинирано и неравно развитие.
Фредрик Джеймисън пише: Трябва да се гледа на модернизма като на уникално кореспондиращ с неравния момент на социално развитие или това, което Ернст Блох нарича simultaneity of the nonsimultaneous,” the “synchronicity of the nonsynchronous” (Gleichzeitigkeit des Ungleichzeitigen).
Тоест, ко-екзистенция на реалности от радикално различни моменти на историята.
Културна критика на модерната капиталистическа цивилизация в името на предмодерни стойности – това вече се е случвало при революционния Романтизъм и дори при психоаналитическото учение на Фройд, който ревитализира едиповските митове.
Целта не е връщане към миналото, а detour през миналото по пътя към нови утопични фигури.
Осъвременяване на несъвременното като ефект на посткомунистическо комбинирано и неравно развитие, оргиастично желание за подчинение, за магическа бюрократична екзистенция под нечие покровителство. Търсене на минали етапи на съзнание, омраза към разума, изпадане във фолк-хтонизъм.
България днес е класическа държава на шизо-темпорално смесване, несимултанност, несинхронност.
Обективна неедновременност – слабо индустриализирани работници се сблъскват с нови технологии.
Субективна неедновременност или несимултанност, когато средните слоеве са неспособни да придобият това, което същите класи на Запад, middle stratum, го могат.
Всичко това поради комбинираното и неравно развитие на късния капитализъм.

Едните със защитено бъдеще в сегашното, защитена техно-благословия за юпита, които още Дельоз осмиваше.
Другите – с култура на натрупана атавистична ярост.

Край на историческата хомогенност и стадиен детерминизъм. Несинхронност, bad timing и ресентимент, който реверсира в amor fati.
Скоростта, бруталността, интензивността и подавляващата власт на индустриализация и модернизация драстично променят източноевропейските общества, техните политически системи и йерархия на стойности.
Историята е къща, където има повече стълби, отколкото помещения – това е причина да признаем мулти-темпорална и мулти-пространствена диалектика, способна да закопчае вариативност от всевъзможни резултати и изходи, тъй като капиталистическата история няма закони или предопределени лица, пише Блох.
Колективните отговори на логистиката на капитала може да приемат различни форми, които са контингентни спрямо организацията на различните класи във вариращи времена и места.
Но българската грамотност е примитивна и еднозначна, на тролско равнище, както по всичко личи. Упражненията в безобразно постколониално писане са по-скоро самоанализ на истерични симптоми. На словесен боклук, където истината и езикът са несъвместими. И където плебейските писари не са вписани нито като субекти, нито като обекти: pulp-fiction, боклук, криминале.
Политическата култура дори не е на равнището на гърци или сърби.
Култура, която демонстративно се е отказала да се сравнява с други култури, изобщо не е култура, а фантомен опортюнизъм.
Неспособността за истински революции, културни авангарди, младежки контра-култури допринасят за превръщането ни в класическа държава на неедновременност, на постколониален нарцисизъм и посткомунистическа параноя.
Тези атавистични и плебейски обрати се дължат на това, че България е структурно зависима от други по-могъщи сили, на които дори не е помислено някакво противодействие, освен нихилистично отрицание от най-долна проба.
Поставете българските капиталисти до Илън Мъск. Каква капиталистическа реалност имат тези капиталисти? Никаква.
Политици, криминални босове, патриотари, псевдо-интелектуалци и всякаква паплач се угояват с крадени европейски пари, докато пледират за национално достойнство и суверенни изяви. И това е плебейското подшиване на българския профил пар екселанс.
Поне да бяха заковали процента на кражба – двойно, но не и петорно.
Ще се намери ли кой да ги спре?
Масите са безучастни като хор на гръцка трагедия.
Те са безсъбитийни, конфигурация на prevent-event в термините на Ларуел.
В абстиненцията си на спящи гиганти ги облъчват единствено вълните на космическо унижение.
Останалото е шутовщината на Ноеви ковчези.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Архилох в превод на Владимир Сабоурин

by New Social PoetryNo Comments

 

156 W
…
… ние ще …

 

149 W
…
… не
…
…

 

147 W
…
…
… с челюстите …да
…

 

139 W
… щит…
… същия …
… след като той … делото …
… ала нивга цел не е …
… вътре във … врагове …
… свистенето на копия …
…
… думи повече не …
… защото на онези, дето нищо не знаят …
…

 

108 W
Чуй молбите ми, о господарю Хефест, и в битката ме милостиво
придружавай, дари ме с онова, с което можеш само ти да одаряваш.

 

19 W
Не ме е грижа за несметните богатства на Гигес
и до днес не съм изпитвал завист, дори не се възхищавам
на делата на боговете и не ламтя за господство.
Всичко това е далече от погледа ми.

 

18 W
… сина на оцапания с кръв бог на войната.

 

10 W
…
…
…
… защото изневиделица
…
… на жените
…
… на Арес
…

 

5 W
На щита ми се радва сега някой тракиец. Захвърлих го в храста
непокътнат си беше и не се разделих с удоволствие с него.
Спасих себе си. За щита какво ме е грижа? Станалото
станало. По-късно съвсем не по-лош друг ще намеря.

 

3 W
Многобройни не са опнатите лъкове и само някои
мятат стрели, щом Арес за битка ни сбира
в равнината. Ала мечовете ще свършат тъжното си дело.
Защото от тази битка разбират добре
господарите от Евбея, знаменитите с копията си.

 

247 W
мек рог

 

192 W
От петдесет мъже Посейдон, господарят на коня, остави живота само на Койранос.

 

178 W
… само да не срещнеш ти черна опашка.

 

154 W
…
…
…
… жена …
…
… много …

 

134 W
Защото не подобава да хулиш мъртви мъже.

 

120 W
… защото красивата песен на Вакх господаря да запея
умея аз, дитирамба, щом вино опие подобно на мълния сетивата ми.

 

119 W
… и с все сила върху тялото ѝ да се хвърля, корем към корема ѝ, бедра към бедрата ѝ да притисна.

 

118 W
Само да можех просто с ръка Необула да докосна!

 

116 W
Забравѝ за Парос, неговите смокини и живота в морето.

 

283 W

Линията, разделяща надве скротума … мястото, на което седим и което означаваме като областта между срамните части и ануса …

 

276 W
… само с един рог.

 

256 W
… с лавър окичени бикове …

 

254 W
Ние няма да можем това.

 

252 W
Сега отпадат жилите на члена.

 

249 W
подгизнала

 

246 W
ала жените са разюздани, ще рече, те жаждат за леглото

 

236 W
… тормозен от въшки.

 

233 W
… тия краченца да са твои? щото най-ценното са в теб …

 

231 W
… избягвайки тъмна подводна скала …

 

227 W
… господар над овцете отхранваща Азия.

 

233 W
… ти хвана за крило цикада, мой човек …

 

220 W
… да зейне тук пред мен земята …

 

217 W
… на раменете му косите му низпадащи на къдри избръснати до кожа са.

 

215 W
и нито ямби, нито пиршества не ми доставят радост.

 

214 W
морски охлюв

 

72a D
… шибан от вълни!
И край Салмидес нека го тракийци
с космалаците си щръкнали гол хванат, каквито мили са
там нека зло да види много
робския си хляб той да яде
вкочанен от студ, в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли
нека му зъбите тракат
като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя…
Това нека видят очите ми
защото неправда с мен стори, стъпка клетвата с крак
а някога бе мой приятел.

 

126b W
щом веднъж се позовах на Пиндар
смятал, че от поетическа безпомощност
наслаждавам се на хули изпълнени
с омраза и злоба на син на робиня
на тебе причу ти се важно
съобщение до медиите

 

201 W
Много знае лисана, но таралежът едно-единствено голямо нещо.

 

196 W
Ала разслабващите членовете копнеж и жажда, приятелю, са по-силни от мен.

 

166 W
…
…
… милият Парос
…
…
…

 

126 W
Едно обаче умея наистина
Щом някой зло ми причини, отплата с върло зло да види.

 

125 W
… да се боря с тебе желая тъй както жаждащ да пие.

 

111 W
Вдъхвай кураж и на младите! Ала пълнотата на победата е в ръцете на боговете.

 

110 W
Ще направя това. Защото истински общ е за нас хората единствено Арес.

 

109 W
Вий, бедни, изоставени граждани, чуйте най-сетне моите
думи

 

107 W
Надявам се Кучешката звезда да изсуши труповете на много от тях
с жилещите си лъчи …

 

101 W
Седем мъртви лежат в прахта, дето влачихме за краката.
Хиляда убийци сме ние.

 

80 W
… враг
…
…

 

41 W
… земеродно рибарче
дето кацна на издадена скала.

 

40 W
влажни срамни части

 

36 W
… облегнали се на стена в дебела сянка

 

34 W
… защото без никаква отплата не ще те прекараме на другия бряг.

 

32 W
… заради миртовото клонче

 

31 W
… косите покриваха с мрак раменете и шията.

 

21 W
Този остров лежи като сплъстения гръб на магаре
гъсто покрит от диворастящи трънаци.

 

12 W
Ние крием мъчителните дарове на господаря Посейдон.

 

11 W
Понеже ако плача, не лекувам нищо, но и не влошавам
щом наслада изпитвам и радост от живота.

 

10 W
…
…
…
… защото изведнъж
…
… на жените
…
… на Арес
…

 

8 W
Все по широкото хубавокъдро сиво море
да молим за сладко завръщане …

 

325 W
Високовъздигнатите колони на Мегатимос, Аристофон и Наксос
здраво държиш ти, мощна земя, дълбоко в недрата си.

 

322 W (Spuria)
… празненството на свещена Деметра и на Кора
празнувайки

 

313 W
бяла трътка

 

307 W
Зарад спящия лови рибарският кош.

 

299 W
…
…
…
след като това бе казано …

 

298 W
… и той самият държи края в ръката си.

 

297 W
… като у дома си се чувстваше отвратителното дрънкало.

 

296 W
… аз протягам ръка и моля за дар …

 

283b W (195 Bgk.)
вмръзнали в дебелия лед кучешки лайна

 

234 W
… понеже нямаш гняв в черния си дроб.

 

218 W
Аз идвам при теб, за да получа знак.

 

213 W
… душите ни в ръката на вълните …

 

212 W
Дръж (кораба) на острието на вълни и ветрове

 

208 W
работно животно

 

200 W
Гаврите на оня няма да останат ненаказани.

 

193 W
От жажда и копнеж нещастен аз лежа
безжизнен от болки зли изпратени от бог
до мозъка на костите пронизан

 

191 W
Да, жажда такава любовна се вчепка потайно в сърцето ми
голяма тъма над очите изля
всяка отчетлива мисъл от гръдта ми плячкоса.

 

189 W
Много слепи змиорки пое ти.

 

187 W
Ти, със загорелия избръснат гладко задник!
Ти, маймуно, с подобна брада…

 

184 W
В една ръка тя носеше вода,
измамната, в другата обаче огън.

 

172 W
Татко Ликамбе, ти какво науми си?
Кой ли обърка така твоите помисли
с които доскоро тъй се гордееше? Ето сега
Как ти пред съгражданите яко ставаш за смях.

 

169 W
… възнамерявайки към Деметра да протегна ръце…

 

158 W
безмилостно

 

115 W
… голям …
… робски …
…
…
…

 

154 W
…
…
…
… жена …
…
… много …

 

143 W
…
… ще бъда …
… мисли …
… все някога
… да понася

 

133 W
Никой не е от съграждани тачен, не се радва на почит, щом веднъж си отиде.
Много по-скъпо за нас е, по се стараем за благоволението на живия,
докле самите сме живи. А най-зле се отнасяме винаги с мъртвия.

 

130 W
На боговете всичко (остави). Възправят често от злощастие човеците
отново, когато те лежат на черната земя.
Често ги повалят, карат устояващите твърдо на краката си
по гръб да паднат. Сполитат ги тогава многобройните злини
лишен от сила на живота човек залутва се с блуждаещ дух.

 

129 W
защото тъкмо от приятели оставяш се да бъдеш удушен.

 

97a W
…
…
…
… страх те е, макар че досега тъй храбър бе …
… страх те е …
… поставен …

 

82 W
… на кура
… аз (съм) прав
…
… ти отклони
… ще защитят
… ти получи
…
…
… града
… та нали мислиш
…
…

 

50 W
…
… красиво
…
…
…

 

43 W
… Набъбна му оная работа …,
като на добре охранен катър от Приена.

 

42 W
Както тракиец или жител на Фригия бирата смучат със сламка
правеше така и тя наведена напред.

 

1 W
Аз съм, да, аз съм на Ениалий слуга, господаря на бойния крясък
и на Музите дарът пленява ме, поназнайвам нещо от туй.

 

15 W
Съюзникът, Главке, приятел е само докле той се бори за нас.

 

9 W
Ако главата му и членовете му красиви
Хефест бе увил в тъй чист саван …

 

2 W
С копието си изкарвам хляба, с копието – виното
исмарско и пия на копието облегнат.

 

122 W
Нищо ненадейно не е вече неоспоримо нищо
достойно нищо за дивене откакто Зевс на Олимпийците бащата
от пладнето направи нощ като сиянието на светлината
на слънцето съкри и блед захлас налегна хората
от този час възможно всичко стана достойно за доверие
сред човеците в почуда не изпада вече никой
щом види сухоземни твари с делфини да разменят паша
в морето и ревящите вълни са по-желани за родените
на суша за обитателите морски обраслите с дървета планини
… Архенактид …
… син на …
… за сватбата …
…
…
…
… на човеците
…

 

AP. STOB. 4.46.10
занимават ме слънчевите затъмнения
……………… засвидетелстващи
началото ………………..
…………………………..
……………………….
в перихелия

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

По изданието Archilochos Gedichte, Hrsg. u. übers. v. Rainer Nickel. Sammlung Tusculum, Patmos Verlag, 2003

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Архилох в превод на Александѫр Николов

by New Social PoetryNo Comments

 

Зная как да повеждам
В буйния танц
На бог Дионисий
– Дитирамбът –
Като стой, та гледай, мълниеносно;
С вино.

 

* * *

Нервите по тоягата ми се скъсаха.

 

* * *

Курът му – надървен до пръсване,
Като на Приенски осел,
Угоен с ечемик.

 

* * *

Копието ми – ечемичен хляб,
Копието ми – пивко вино.
Пия,
Облегнат на копието си.

 

* * *

Врящ чатал.

 

* * *

Тук лежа в траур и желание.
Линеещ; уязвен, заради наказанието на боговете
С, врязала се до костите, любов.

 

* * *

Тумор между бедрата.

 

* * *

Огромно беше богатството, което той натрупа
От дългите години работа,
Но всичко
Замина в сребролюбивите ръце
На една курва.

 

* * *

Както смокинята, растяща между камъни,
Храни доста врани,
Така и безгрижната Пасифили
Приема много пътници.

 

* * *

Сбогувай се с остров Парос,
Сбогувай се със смокините и моряшкия живот.

 

* * *

Този хубав щит, който захвърлих
В храсталаците, носи
Гордост на някой тракиец.
………………………………..Да вървят по дяволите
И двамата.
………………………………..Аз нали съм тук –
Ще си набавя друг, който пò ми приляга.

 

Превод от английски Александѫр Николов

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Каролина Алмишева – Утринно сърце

by New Social PoetryNo Comments

 

Нищо и никакво

Забравата на минал сантимент.
Стихнал ужас, тънещ в очни ями.
Споменът кипи в пъклото на Аз-а.
Остава само паячето под брадичката.

 

Съзерцание

Клоните на ореха поздравяват лишни спомени.
Стръвно се възземам по капилярите на слънчеви листа.
Изразявам свойта същност в опознаване на коренния щрих.
Аз съм лишей на дървото, съзерцан от вечна светлина.

 

Сънят на пеперудата

Растеж, развала и поврат.
Утробата реди „На добър час!“.
Сенки в пещерата те увличат.
Слънцето следи пороя
под краката ти.

 

Сантиментални опити

Проплакан мой копнеж,
заслужено самотен взор.
Пристанът без време ме поглъща.
Мелодия, жива в тишината,
изпълва гръд – гранит пред напора на сълзите.
Хапчето поглъща,
умело прекроява,
морално извисява,
хладно унижава
крехкия стремеж към себепознание.

 

Тлен

Жужене, далечно като осъмнало ехо.
Сетне гръм — залп от осъзнаван сън.
Свистене във коси, водорасли за пчела.
Внушава тя мисли блуждаещи, играещи,
като фалшив акорд засягащи.
Липса на излишък в полета
кротва моята затворница
и понася тя телце по вятъра
в белия пух на старостта.

 

Утринно сърце

Аз във грешка,
буба в универса.
Викни през чужд смях,
да усетя, че ме няма!

Горест пребледня
в кроткия ръмеж —
скреж във пламъци.
Битие, прииждай!

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Стефан Марковски – Обещана земя

by New Social PoetryNo Comments

 

На отпътувалите

 

Като компаси за недостъпен рай
отдавнашни мечти ще ги напътстват към земите на подсъзнанието,
към онези разкопани вече и лесно-видими в нас земи,
които ветрове напористи ги бранят
и седем свети дни не ще ги отминат без сянка;
не ще търсим и ние тишината, която разболява и оздравява в болниците,
където подухват (и отчаяни, и радостни) гласове;
щастлива наука не ще убива в главите ни нашите богове.

Копринени вселени на детството ще трепкат (обаче) с лъчите на залеза,
който трябва да е прегърнат от сенките на изнурени тела,
разпнати от времето… на възвръщани бъднини…

Все още незамъглени пространства
неконтролирано ще излязат от светилищата и ще горят над тях
с цветовете на друга явност, която бавно ще заменя младостта
и пред която ще бяга локомотивът, влачещ годините,
освобождаващи от свобода и осветляващи светлини;
възрастни сме вече
и е празна люлката на загубените ветрове;
не съществуват нито чеда на истината,
нито съвършени илюзии;
буквата „о“ се превръща във въздух, издишван от гърдите
на паднал революционер –
зрелост постигнал в поля, увенчавани с кръв
и ограничавани нощем.

Все пак опит е
и е жива надежда нашият златоуст поход след вечността;
всичко, което се вслушва в болката на предците,
е в прегръдка с тая земя
и всичко, което е отражение на този паметен час,
ще е наша истина пак.

Да не бяхме знаели
каква е и коя е
силата на прокълнатите
и идилията на пренебрегнатите,
щяхме да ги виждаме като южен юнски цвят
сред полето на паднала свята родина,
а също и в бялата снага на прогонените
в пророкувани земи на изгубени ноти
и на гласове със сенки на завист.

Да не бяхме осъждали
от първо откровение
треперенето на слабите,
божем чужд щеше да е само страхът приличащ на вина,
метафизика и мисъл,
с която пробиват процепи
в крепостни зидове и насипи от месо – обещана земя;
земя, която разкрива поглед, заринат в самия себе си;
поглед, който е ехо на глас, говорещ, че обещаната земя
крие стъпките на живите
и умирачката на елените –
както и прегръдката на всички полуслънца в клисури,
които ограничават бистрите далнини
на ранното утринно време.

Обещана земьо,
чия ли е зората,
в която облаци раснат по златните орници на недовиждането ни
и дъждове проливни в пустошта извикват на живот разпалени главни
във времето
на отпътувалите!…

Земьо, обещана…

Превод от македонски Владимир Луков

 

 

Ветена земја

На заминатите

Како компаси за недостижен рај
дамнешни мечти ќе ги покажат кон откопаните лесни земји на потсвеста
големите ветрови што ги вардат
седум свети дена не ќе одминат без сенка
в одаи не ќе ја бараме тишината што разболува и оздравува
во болниците каде дуваат гласови
среќна наука не ќе ги убива повеќе боговите во нашите глави.

Свилени вселени на детството ќе треперат со зајдисонцето
што треба прегрнато да е од сенки на тела
распнати под време разврнато иднини.
Уште незамугрени
сините празнини ќе горат од светилишта излезени од контрола

младоста полека ќе ја заменат боите на едно јаве
кое бега пред локомотивата што ги влече годините
кои ослободуваат од слобода што осветлува светлини
возрасни сме и празна е лулката на загубените ветрови
не постојат ниту чеда на вистината
ниту совршени илузии
буквата „о“ станува воздух издишан од гради на паднат револуционер
созреан со полиња овенчани крв, омеѓени ноќ.
Сепак, обид и надеж е нашиот златоуст поход по вечноста
сѐ што го слуша болот на предците во прегратка со овие земји
сѐ од одразот на овој час
вистина пак ќе е.
Да ни е да не знаеме
каква е и која е
силата на проколнатите,
идилата на пребегнатите
да ја видиме ко јунски јужен цвет
среде поле на падната татковина
белата снага на прогнатите
во земји ветени на изгубените ноти
и гласови со сенки од завист.
Да ни е да го осудиме
од прво откровение
треперот на слабите
божем туѓ е само стравот кој личи на вина
метафизика и мисла
градат процепи
во бедеми од месо
ветена земја
ветена земја го наоѓа погледот закопан во себе
поглед ехо на глас кој вели дека ветена земја
крие чекорот на живите
уморот на елените
и прегратката на секое полусонце со клисурите
што омеѓуваат бистрини на раното време.
Ветена земјо
чија ли е зората
во која облаци растат по златните ораници на недогледот
а дождови повикуваат на живот во пустошта
– гламји во времето на заминатите.
Земјо ветена…

Препев на бугарски: Владимир Луков

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Владимир Раденков – Поетични опити

by New Social PoetryNo Comments

 

Времето,
когато и аз съм споделял този свят,
обзет от шемета на баналното,
си отиде в профанна еднократност
с изчезването от лавиците
на залежалите артикули от епохата,
с превръщането на нейните места
в неводещи никъде виртуални препратки,
с внезапно неестествените цветове
и изненадващото ретро на фотографиите.
Тривиалностите, били жертвен олтар,
пред който полагам с негодувание
своята трансцендентна същност,
сега са светини на една носталгия,
която не е сигурна в копнежа си.

 

Сетивно-платонично

Тялото, в което се завръщаш,
има обитател, забравил за теб,
загубил изначалния смисъл
на красивите си движения и думи,
разположил се комфортно
в образцовия дом на линиите си.
Той никога не ще те пусне вътре.
Но ти вече си излязъл навън
и си се завъртял в шемета
на абсолютната ти скроеност
за точно тази височина на рамото,
за точно това надигане на пръсти,
за точно това изричане на името ти.

 

Битието е
праволинеен еснаф,
скучен морализатор,
комсомолец на най-авангардните онтологии.
Битието
не нарушава своите клишета,
винаги отказва да се случи за онзи,
който иска то да сбъдне очакванията му.
Битието
иронизира всички родства и еквивалентности,
разкривайки като същностна за другия
единствената ти нелюбима книга в списъка.
Предвидимост на непредвидимото,
конформизъм на откритостта –
това е истината за битието.

 

Клаустрофобия на пустотата

Едно по едно
изпращам с думите
невижданите от никого
съкровища на усещането ми.
Но свидните ми армагани
не довеждат присъствието,
чийто лъч очаква
пещерният свят
на неповторимата ми индивидуалност.
Той се събра целият
в няколко естрадни метафори
и бе изнесен на улицата
като овехтяла покъщина.
Вече няма нищо мое,
свил съм се – бездомник,
притиснат от пустотата
на неочакващи погледи.

 

Вече е ясно –
ще вървя
само с ходовете на шахматна фигура,
ще летя,
единствено вкопчен
в твърдата почва на съня,
ще отмивам от кожата си
всеки непредвиден допир и лъх,
и няма, откривайки кой съм,
да стана копняно тайнство
за идващите след мен.
Царството на свободните ми движения,
което отсрочвах отново и отново,
е изричано с пиянско бръщолевене
есхатологично обещание.
Гледам тъжно от руините му назад,
аз, нечаканият неосъществител.

 

Естрадно-метафизическо

Никой път, който излиза от мен,
не води към теб.
В нито един от хоризонтите ми
ти не идваш насреща.
В постмодерните висини на случайността
я няма твоята кула.
Колкото и да го търся в сънищата ми,
не ще сетя присъствието ти.
Невъзможна е негативна теология на любовта,
която да ти посветя.
Липсва ми всякакво основание
да говоря за теб,
моя нещесесбъднала.

 

Краят на лятото

Идва краят на лятото
и от тъмната пещ
на все по-ранната вечер
излизат неговите изваяния.
Мога да ги лицезра –
тела с греховното съвършенство
на анимирани фигури –
само на светлината на въглените
от десетилетните ми надежди,
болезнено настоящи
в своята отминалост.
Още утре те ще се пръснат
из една безмилостно необозрима
урбанистична композиция,
ще бъдат разпределени
според неведоми заслуги.
А ако случайността изтика
някое от тях наблизо –
аплицирано и нащърбено
от трезвото слънце на делника –
ще бъдем разделени
от негативния платонизъм
на взаимното ни несъответствие.

 

Юношество

Внезапно в миловидните ти черти,
обещавали да си красив протагонист на бъдещето,
избиват атавистичните характерности,
с които някой от тълпата анонимни предшественици
е хвърлил жребия на твоето участие в света.

Някога свещената за родителите ти плът
е изродила чистата геометрия на потенциалността
и е захвърлена да дири своето окаяно осъществяване
в епидемичните и бастардизиращи сношения,
чиито йероглифи си мяркал на детската площадка.

Сега трябва да обосновеш с много думи,
изтезаван от неорганичните субстанции на общото
и брулен от вятъра на безприютни ландшафти,
една съгласувана с мазното химическо битие на тялото ти
естетика на възвишеното.

 

Улиците,
по които спокойно вървеше сам,
защото те водеха от очакването към сбъдването,
и чиито фасади оставяше да отместват погледа ти,
защото нямаше опасност
да видиш под ъгъл задаващото се събитие,
сега са добили постоянни контури,
обслужващи една клиширана смяна на сезоните.
По тротоарите им има разливи
от безразлична и безформена материя,
нахлула след тяхното разобличаване
като лишен от дълбочина декор на представата,
след тяхното включване в градската мрежа на онези,
които участват само в механични взаимодействия,
понеже вече са пропуснали всички срещи.
Всяка вечер насреща ти се задава клошарят,
пренасящ в чувала си неизчерпаемите отпадъци
от твоята руинирана свръхбюджетна мечта.

 

Накъдето и да погледна,
не проблясва я-то на вероятното,
разбягват се като плъхове
лъчите на случването.
Всичко е тук, обгръща ме,
но опаковано като инсталация,
в която преживявам факта,
че то не иска да ме засяга.
Да бях познал по-рано
затвора си в една сетивност,
отдръпваща скъпернически
своите предмети от мен,
щях да прокопая тунел
в дебелата стена на
уханието, гласа, гледката,
за да изляза от другата страна
като статуя, почитана
от недостъпните за мен.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт с кана червено вино, маслени бои, канва, 2005

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Елизабет Йоскова – Във старите прогнили дънери

by New Social PoetryNo Comments

 

Изгонете ме, не искам повече да дишам от асфалта
Изгонете ме, не искам повече в прахта.
Не искам повече панелки, бланки, кофи със боя
Не искам наеми, кафета, счупена мозайка
Не искам повече съседи, не искам пържено, не искам проснато пране
Деца не искам, бормашини, кучета и радиа.
Не искам повече…
Не искам…
Искам в борови иглички да заспя
Във влажна папрат да се будя
Да варя шишарки и да пия чай
Да се крия от дъжда във старите прогнили дънери
Във центъра на някоя гора, където рядко има слънце
Искам хладна тишина
Поглъщаща и цяла
Плътна
Все по-далече от града
Все повече човек
Все по-далеч от градските животни.

 

В Несебър магазините затвориха рано.
В десет и половина изстинаха всички лампи, блеснаха всички бели пердета.
Аз останах на брега с морето, с пясъка и с кожата си, която на цвят бе сивкава, но от лунните лъчи изглеждаше като синя.
Нямах пакет цигари, нямах патронче водка.
Нямах пари.
Нямах джобове, а и риза нямах.
Загубих си обувките още на автогарата, но пък ето го морето.
На около петдесет и седем сантиметра от палците ми.
Не ми се заспива. Ако заспя с морето ще се погълнем взаимно.
Нямам часовник.
Но пък след няколко часа ще стане розово, и ето ти го изгрева.
Не ми се заспива. Ако не заспя със слънцето ще се погълнем взаимно. Кожата ми ще се размрази най-сетне.
Десет и половина е.
Но ето го слънцето.
Някъде на другия край на света.
На 57 милиона километра от палците ми.

 

Обичаш момичета с хубави лица
С права коса, с тънки ръце
С кръстчета като фиданки
Аз съм криво дърво
С чворести клони и тръни
Вятър ме огъва откакто съм се родила, червеи ме ядат, пробиват дупки в кората ми, почерняла съм и отвътре.
Онзи ден мина покрай мен
Подмина ме без да погледнеш
Клоните ми закачиха ризата ти, откъснаха парче бял плат.
Отдалеч свети като ябълков цвят,
който ще падне преди да роди ябълка.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, На брега, маслени бои, канва, 1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Златомир Златанов – Макгафин и Одрадек декласирани

by New Social PoetryNo Comments

 

Едно означаващо хегемонизира всички останали или почти всички – това е усещането, когато наблюдаваш влиянието на някоя политическа сигнатура или сингулярен елемент.
След определено време се питаш за съдържанието на едно означаващо, например СДС, и ти отговарят, че това било фикция, илюзия, пълна мъгла и т. н.
Но когато цял футболен отбор от чужденци барабар с треньора биват подкрепяни с възгласи „българи-юнаци”, тогава ясно долавяш ужасяващата условност на всяка репрезентация.
Българското не е нещо повече от проекция на собствения си троп – метафоричен кондензат, заблуждаващо фугиране.
Само че никой не говори за идеологическата фантазия, която не скрива някаква истинска реалност, а я създава в нагаждане на означаващи под шапката на хегемонична и хегемонизираща сигнатура – в какво друго, освен детерминация на господарски дискурс.
Всички авангардизми и революционни аспирации свършват в същото – господарски дискурс.
И никой не може да каже какво е новото в него, защото „новото” е друго хегемонично означаващо за сплотяване.
Както чух да се изразява някой по телевизията, след кризисни сътресения нещата се уталожват и хората му намират чалъма.
Именно, чалъмът е обект а на Лакан, невидимият помощник на фундаменталната фантазия. И не само невидим, но и несъществуващ. Ние сме свикнали под екзистенция да разбираме нещо живо – но спомнете си Одрадек на Кафка, дървената шпулка, която сякаш е с анимирана екзистенция.
В известен смисъл всички сме такива макари на социално приспособяване, навивавани и пренавивани до откат.
Нашите желания, меланхолии, носталгии, траури си имат нелепа и незначителна обект-причина, грозна като Одрадек, и ние я пропускаме, за да не изглеждаме смешни в собствените си очи. Трескаво съчиняваме разкази и там сякаш всичко е наред, фантазията работи и произвежда. Само че прекосяването на фантазията наистина не е за всеки, освен ако не си анализант.
Но е възможно някой да те прекъсне и да каже – а как е в реалния живот? Такива въпроси постоянно се задават на знаменитости и отговорите са разочароващи, произтичащи сякаш от една и съща банална логика.
Защото зад обект а на анаморфична визия не се крие нищо, дори ако се опиташ да погледнеш накриво, косо, както при картината „Посланиците” на Холбайн. Портрет на двама мастити европейци от Просвещението с всичките им цивилизационни атрибути, а отпред – едно размазано петно. Гледайки накриво, откриваш, че това е човешки череп. Знаменитият анализ на Лакан, продължен от Жижек и останалите, във визии на (не)разпознаване и клопки за окото.
Можем да минем и без нагледния агитпроп на черепа. Връзката ни не е с него, а с изкривения Поглед-обект, излишествен остатък извън икономията на означение. Именно този поглед-обект си препредават очите, неспособни да изчистят мръсното му петно.
Лекето ни препраща към лимита на всяка визия, докато фактически подсигурява зрителното поле. Влюбените не се гледат, те играят на покемони в травматичните терени на радикална загуба и на самото нищо.
Реалното нещо е изгубено по начало.
Тук има един подъл момент. Когато твърдя, че става въпрос за чистото нищо и радикална загуба по начало, фактически налагам друг господарски дискурс на безапелационна пледоария.
Будистката пустота, християнският кенозис, терорът на свръхестественото – това са само интелектуални игри на маскирана доминация.
Но да разсътворяваш стенещото Творение с обекти-трепачи – нима това може да бъде назначение и цел? Това ли е технологическата сингулярност, събитието на Gestell?
Но какво остава тогава, когато животът е незащитим, миналото рецитира кошмари и чистачките на автомобила отсяват совата на Минерва в дъждовната нощ…
Или се задържаш при домакинския хегемон на всекидневните разговори, оргазмените вокали в стабилизиране на авторитетен глас, педагогика за простолюдие с материалната искреност на просташки смях и мимики в симптоматичен метаболизъм.
Ние се нуждаем от инсцениране, от спектрализиране ала Ги Дебор, за да се изключим от пречупващите ни нещастия и трагизми. Дори нямаме избор, аутизмът на идиотското наслаждение избира вместо нас.
След първоначалния екстаз и ентусиазъм от едно събитие като по правило след това масите деградират в идиотски мутации и криминално клониране на желания. И това е необясним трансфер и контра-трансфер, обмен на тъмни семиотични авантюри, церемония без трансцендентност.
Демокрацията не е неутрален означител на исторически период или условие, а трябва да се разглежда като психоаналитически обект в смисъла на Лакан: невъзможен обект, конститутивно липсващ, а не емпирически, и само по този начин поддръжка на фундаментална фантазия.

Така демокрацията се преобръща в демократично наслаждение за всички без изключение, от загубата на нещо, което нямаме и не можем да имаме – наслаждение от провала на демокрацията да се яви. Демокрацията се превръща в някакъв вид вечен парапраксис, тоест акт, чиято експлицитна цел никога не се постига.
Това отваря път на натрапливото повторение като невротично засимптомяване на цялото общество.
Знаем, че няма да постигнем нищо, но поне да му отпуснем края. Все някак ще му намерим чалъма, без да сме в състояние да обясним в какво се състои тоя чалъм, докато си въобразяваме, че крием неговите секрети.
Всъщност сме обсебени от обект а.
Хегемонизирането на означаващи приема различни артикулации, смяна на власти и правителства, изместване на антагонизми и компромиси, логики на еквивалентност и логики на диференциация и т. н.
Но това са отношения между означаващи, докато ние сме в екзистенциалната роля на Одрадек, екзистенция на една неекзистенция. Едно съзнателно осакатяване, една съзнателна страст по невежество пред ужаса да се видим поместени в сферата на несъзнаваното, където не разполагаме със себе си, омагьосаното царство на несвобода.
И оттам неопределени Одрадек излизат в мъртвешка неумъртвима процесия. Но в тях няма нищо ново, новото е кухо означаващо, чиято цел е да внушава новост в кръстоската между прецедент и рецидив.
Ние вече сме обръгнали от тази сключена траектория между невъзможност и импотентност на господарски дискурс. Избират ново правителство – и нищо. Господарите се преструват на слуги, слугите биват насърчавани да манипулират господарите – и нищо.
Разгорещени дебати и въглеродни отпечатъци на безчислени кликвания извайват интерфейса на текучествена Инквизиция, където съдниците са неразличими от осъдените.
Какво остава тогава, освен травматичните остатъци на наслаждение, лубрикант за корозиращи тела и онтологии.
Веднъж застанах на входа на стария Созопол да чакам някого и бях потресен. От физиономиите край мен се излъчваше неописуемо враждебно наслаждение, заради което сигурно бяха готови да убият някой зяпач като мен. Това не бе къпането в тълпите, както го знаем от Бодлерианските фланьори. Това не бяха фланьори. Нищо общо с курортистите от едно време. Това бе цинична луксозна паплач на брутално наслаждение, което никой не би дръзнал да смути.
Фантазираното наслаждение изтъква структурната конститутивна роля на своята невъзможност. Те го знаеха и въпреки това се наслаждаваха в зоната на фетишистко разцепление, самите те разцепени субекти като резултат на новата господарска схема без господари.
Колкото повече демокрацията се схваща в измерението на невъзможно Реалното (там където не спира да не се записва), толкова повече тълпите изглеждат по-разпасани, неподлежащи на контрол и тотализация. Всеки е туитърен хаштаг на аутистичното си изригване, всяко момиче – корица на журнал.
Една заплашителна сингулярност се излъчва от всяко лице не само поради безкрайните козметични и ексцентрични интервенции във външния вид. Край на предишните статични пози на мъжественост и женственост, на целомъдрие или зрелост, или пък на еднообразна тоталитарна манифактурност. Всеки се стреми да е особен, със своя унарна черта, einziger Zug, изтеглен и подчертан демонстративно, едно постоянно пре-брандиране и пре-сигнатуриране. Едно заплашително non-existent изниква и се префигурира всеки път в събитийния сайт на единичното тяло, лице, походка. А смесването им е истинско вертиго, хиарискуро, шемет.
Всички искат да са алтернативни, но обект-причината на желанието е една и съща – сингулярна демокрация за всички. Сингулярното тук играе същата роля като в прочутата книга на Фредрик Джеймисън – нито е субстанция или реквизит на културна практика, нито е забрана да се скрие нещо, а самата невъзможност без алтернатива.

И в това е парадоксът на скритата униформеност зад брандираното разнообразие и алтернативност – TINA – старият лозунг на Маргарет Татчър: няма друга алтернатива, освен капиталистическата.

Какво е демокрацията ли? Освен засукания отговор на Чърчил тя е от всичко по малко – чалъм, трик, Макгафин от вица за двамата шотланди в купето. Единия пита какво има в куфара на другия, и оня отвръща – Макгафин. Какво е това Макгафин? Средство за изтребване на лъвове в шотландските планини. Но в Шотландия няма лъвове? Е, виждаш ли колко е ефикасно!
Спомням си първата книга на Жижек, която купих в средата на 90-те. Сега казват, че когато тук празнували падането на комунизма, на Запад въпросната книга „Възвишеният обект на идеологията” бележела марксистки анабазис и подновяване на комунистическата хипотеза.
Макгафин изтреби и българските „левове”, които никога не са съществували, но на чиято липса страстно се отдаваме в траур, докато дизинтеграцията на общността се преобръща в миграция, в транспозиране и обсцьонна релокация на принадена стойност и принадено наслаждение по всички кътчета на света.
Нови хоризонти или ялова диаспора? Кого го е грижа, след като това са отношения между хегемонични означаващи?
Въображението декомпозира света, речникът на въображението го пристяга отново.
Аз фланьорствам по коридорите на изречения и ми се струва, че някъде в дъното светлее прозорецът към Реалното, без да подозирам, че ме очаква Пиета на склопените очи.
Всъщност най-комичният обект а, на който съм се натъквал някога, бе огромният саван в базиликата „Сан Пиетро”, място на божията почивка, придружено с шъткането на разпоредителите.
И това бе светът на католическия Запад, балдахинен трезор на капитализираното нищо.
Макгафин или Одрадек? Все нещо трябва да задвижи комедията от грешки, гафове и чалъми.
Тоталитаризмът бе секретна дистрибуция на ресентимент, тоест негативно наслаждение.
Капитализмът е открито производство на принадено наслаждение за всички, дори за клошарите.
Но това само маскира травматичните остатъци на капиталистическо изтребление, което е необратимо.
Но кого го е грижа? Ако анихилацията на Вселената до най-малката частица е изчислена с абсолютна точност, тогава защо да се тревожим, че нещо в климата или демокрацията се е объркало? Ситуацията е отлична за господарите на безпорядъка. От това изречение на Мао ясно разбираме какво значи политическо наслаждение. Същият нехигиеничен китаец, който казвал, че се къпе с телата на млади жени.
Изчезването и измирането на българското дори не е получило своето биополитическо измерение, но кого го е грижа как ще наречем това?
Сингулярното и безкрайното са интимно свързани без връзка, както личи от философиите на такива като Дельоз и Бадиу. Единият пише за почти мистични ставания-друг, космическо животно, тяло без органи. Другият – за почти мистично генерично множество като генератор на безкрайни истини. Едно множествено без едно, преливащо върху ръба на пустотата, неспецифицирано, без идентификация и детерминация, което много прилича на дзенския коан „как да уловиш звука от пляскане с една ръка”.
Но по коридорите на разобщения език ние се разминаваме само с Одрадек, който ни осведомява за прогнозата за времето и за резултатите от футболни мачове. Или влачим куфарите с Макгафин, нашето скрито оръжие, шотландски трепач. I am deranged.
Тук съм по божие допущение, казва заучено Одрадек.
Но аз съм за недопущение, за декласиране, за абсолютното знание на радикалната негативност и отхвърляне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Петър Пейчев Щурмана – Бог зелен, пустинен

by New Social PoetryNo Comments

Понякога пасатът замира при Кабо Бланко, безветрието гаси белите гребени на вълните, а слънцето се занитва като нажежена точка в небето. Тогава екипажът се измъква през тъмните гърловини от механичната зима на трюмовете, примижава срещу светлината и скрежът по брадите им се топи, Технологичната команда лениво пуши и плюе в тихата вода.

В такива дни дори тъмнозелената маса на дървото до фара изглежда повехнала. Млъкнали са дрезгавите повиквания, отговорите, победните викове, разочарованите псувни на великата риболовна страст, чието заклинание е: Fockstrot; India; Sierra; Hotel – FISH,  а някои колеги твърдят, че по-точното е: Fockstrot; Uniform; Charlie; Kilo –  FUCK.

В такива дни траулерите, дали стари ръждясали корита, или нови „Супер Атлантици“, весело блеснали с прясна боя, престават да душат дълбините със студените поскръцвания на хидролокаторите, разгръщат корпуси, натъпкани със замразена риба, гориво и хора, за да потърсят брега на морската река, с надеждата за по-добър улов. „Брега на морската река“ – добре го даваш, щурмане, нали там, на границата на Канарското течение се въди риба и ако не си куцузлия, тя ще начертае черни щтрихи върху ехограмата, ще те приветства с високо вдигнати палци на тайфата от трална палуба и въобще ще е голям кеф за всички, защото има ли риба, ще има и пари, както и обратното.

Но днес край Кап Блан е безветрие и сняг засипва пътищата бели, бял е и пясъкът, вдигнат от пустинния вятър край Порт Етиен, който скърца между зъбите ми, примесен с безцветна водка, а аз хълцам и разбърквам с хриле студения въздух, отчаян като риба, пристегната в корсета на мрежата.

Двете успоредни черти върху ехограмата показват относителното движение на трала спрямо грунта, а той изглежда измамно равен /“измамна е тази близост, пътниче“/, но аз пренебрегвам предупрежденията и рязко увеличавам дълбочината на потапянето. Долната линия се рзсипва в бледа ивица…

Пелагичният трал е създаден да се рее в глъбините, като огромен сак за пеперуди /пристанищни и нощни/, да лови елементарни стадни риби и бивши щурмани по спирките на автобус 309, но никога, запомни, НИКОГА не се използва са изстъргване на кораловото дъно пред Нуадибу. Дори когато си отчаян от безветрие, защото пелагичният трал е нежен, та се къса.

В такива дни на щурманите им поникват люспи или листа според духовното им предразположение. Засилвам се по крилото ма мостика, скачам и като риба отивам, отивам в студените черни глъбини, тичам в мрака на дълбоката вода, издигам се през кораловата гора, разтърсвам клони и се любувам на сянката Си. Под Мен старец в широка черна дреха пие зелен ментов чай. Гледам корабите и небесната им свита от морски птици, очакващи мъртва риба и се чудя дали тази солена вода може да утоли жаждата Ми и дали тези птици ще кацат по Мен.

Сега пред Порт Етиен са настъпили безветрия, тралът пелагичен разперва скъсани криле върху палубата, пичовете от трална команда изобретателно ме псуват, резервните бали вдигат пустинен прах, а тралмайсторът Илия крои мрежата като гигантска дреха.

В такива дни искам да ветрея листа и клони край фара, а пилотите от „Аеропостал“ да ме използват като ориентир. Сент Егзюпери е кацал често тук, но не Ме споменава – сигурно летището е било по-навътре в пустинята. Тук Сент Егз си купи роб и му дари свобода. Дали са заклали жертвено яре в подножието ми?

Безветрието край Кап Блан е по-опасно от щорм – то навява спомени за зелена трева, дъждове и спорове по най-различни теми от сексуални техники, през готварски рецептури до абсурдната дискусия – кога дъждът ще те намокри повече. Теза първа – ако тичаш, ще те намокри по-малко. Теза втора, ако тичаш, ще те намокри повече, защото струите се набиват с по-голяма сила в дрехите и пресичаш пътя на повече капки, отколкото ако стоиш на едно място… Единият от опонентите констатира, че другият го е хванало желязото. Намек от антагониста за родословието на протагониста, Подготовка за размяна на нАучни аргументи. Намеса на тралмайстора в качеството му на академичен арбитър. Илия заявява, че ще заблъска и двете страни поради безпросветната им тъпота. Колкото по-бързо се прибереш на сухо, толкова по-малко ще те намокри! Мълчалива дан към гениалната простота на заключението. От общата ни кабина със Стоян /любител на госпъла/ прозвучава Oh, operator, give me Jesus on the line“.

Дори през моя „Цайс-Йена“ не мога да различа нито фара, нито Себе си, въпреки осемкратното увеличение. Дали мътните извори на твоите фалшиви жреци не замъгляват очите Ми, о Бакхо? Кой първи Ме видя? Кабрал? Не, той пътуваше към Бразилия. Бартоломеу Диаш, разбира се! Той мина покрай Мене и Ме отбеляза на картата. Дали по негово време е съществувал heavy fuel, не, пиели са вино, но не ми пука, или откриваш Добра Надежда, или името на Бартоломеу Диаш – незаслужено забравен от Теб. Какво от това, че откритието ми струва месечния наем и разноските за телефон? Защо трябва да се укорявам, о бръшлянноувенчан Дионисе, ако за тази мизерна сума мога да си говоря с Мен? Моля Те, дай ми зеления Си пеленг, да определя мястото Си! Мога да го направя и по ръждивия вкус в устатаМи, по пясъчното стържене на питието в кораловите плетеници на стомахаМи, да го различа в леденото почуквне в артериитеМи, а в дъното на очите Си да виждам светлина, затъмнение, след три секунди отново светлина – това е затъмняващият  се /OCC/ фар на Кап Блан.

Пасатът ще се завърне при Кабо Бланко водата ще придобива все по-наситен  цвят, хоризонтът ще се изостри и разкъса от дошлите с вятъра траулери. Тогава ще разтворя жадната си мрежа и ще стана Бог, прибиращ в Себе Си красиви и мъртви риби-мечове, акули чук, удавени делфини и моряци – не им достига въздуха в Божествения трал, ще поглъщам капитан-наставници, корабни агенти, брокери от Сингапур, Пафоски възвишения, галанки, барети, СКС-и, калашници, барабани, за среща отдясно, за почест, ураураура… Закъде плуваш, о повяхнал цвят на българската младеж? Към Добра надежда или кум сържънт Пепър лонлей хардс? Изпий още една чаша – пиенето с/т/имулира паметта и се примири със заслуженото забвение, не пи достатъчно и не направи откритията си. Или си забравил, че край Кап Блан безветрието е свършило, океанът е повдигнал бавно клепачи, а тъмната му дреха се разгръща и Те покрива.  Разтърсвай клони и листа! Евое! Свърши и тая суша, не настъпи мор по Моите избраници, жажда не пресуши гърлата и чреслата им, ще продължават да Ми въздават урина, кръв и семенна течност с благочестиво запретнати поли.  Ако поискам, мога да им дам Моето солено опрощение, но мога и сам да изпия горчивата синя чаша на морето, защото АЗ СЪМ БОГ ЗЕЛЕН, ПУСТИНЕН!

92-ра – 25; 94-та – 45; 96-та – 200

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018