Етикет: Списание „Нова социална поезия“

и тази страница започва с невъзможност

крехки сме.
като непозната шарка
не присъствам в ловните ти сетива
намятам кожи и кучешки зъби
изчаквам тялото да те настигне
отстъпление.
оставам с пространството програмирано
да те съхранява
докато те няма
крехки сме.

съхранявам идеята за теб докато
те няма
съхранявам голи охлюви
в шепата на есента
повдига ми се. съхранявам
контура си траектории
призовавам фрегата от вени
изчаквам тялото да ме настигне

 

близост

вълчиците под езика ти
вият гнездо
от студени парченца месо
долавям невъзможността
сключването във врата
чии са калните стъпки
по тавана
витаещото вслушване
способността да очакваш
все да очакваш

 

***
в този град
на навременни отсъствия
джобове с планински прозрения
всички тавани са скосени –
пазят метални подноси с червени плодове
заравям търпението си
в топлата сянка на нар

 

***
прашинките ти се разпръснаха навсякъде
металната нишка с която ловя
неволно себе си около теб
се пръсна на снежинки –

всяка е орган за преждевременно събуждане
в подранил свят

 

от кого

от кого е любовта
към теб самия
в добре запомнен сън

и чие –
ходещото по дъждовни струи
на прозореца
черно куче

 

***
бял конец
се вряза в плътта на влака
нежно се сгърчи
в синия му дроб,
сит на познати криволичения
на небе
на мухи посетители
и пътуване с гръб
към правилната посока

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
сърцето ми
е космос
от който всички
космонавти се завръщат сити

 

***
на онази
жълта пейка
на която
остави
младостта си
те чака
просяк
за да му дадеш
шепа живот

 

***
издълбаните с нокти
в стената имена
се губят
в епохата на въпросителните
а ножът
отваря само буркани

 

***
                                         На С. Митева

… аз раздирам себе си
раздирам нашето
което го имало
само написано
на някакви черни
листи
защото душите
ни
били ама не съвсем
черни и
не съвсем души
но се душим
взаимно с
опитите си за любов

 

***
огънят прогаря
безплътните
незараснали
рани
врялата
вода ги пречиства
и оставя въпроси
на които
мълча
най-често ги
заравям
в пръстта под нозете си

избягах им
поне
за малко

докато аз
все още не съм пръст
а те все още са въпроси

 

***
на вратата
чука мълчание
моли да влезе
рисува кръстове

под вратата
влиза вяра
не пита а
се пръска
в цялата стая

докато ти чакаш
навън
аз вече вярвам
че не съществуваш

 

***
Събуждам се
обляна в светлина
теб те няма
не е Рая
часовникът
отброява
някакви вечности

събуждам се
обляна в светлина
навън е снежно
а майсторът
току-що заличи
следите от
драскотини по стената

 

***
Вратите скърцат
от толкова отваряне
труповете във краката ми
ме гледат с моите очи
жалват се безмълвно

тишината
е разцепена
на две от
виковете в огледалото

извадете ме оттук
вече разчистих
това което и
без това го нямаше.
чинията е празна
сипете нещо
което го има

 

***
Пиеш
вино
а сокът от
нар се стича
по устните ти

повярвах в теб
както вярвам в Бог

превърна мъдростта ми
в лудост
а лудостта във прах.
сокът от нар
се стича
по устните ти
и това ми стига
да вярвам
че си бог.

 

Безсмъртие

Бодливата тел
пронизва
безплътното ми тяло
жив си
докато
образът ти
пуска корен
върху раните ми.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
дори когато уж блуждая
очите ми те виждат
дори когато се правя
че ровя в джобовете си
ръцете ми те прегръщат
дори когато спя и сънищата
ме засипват с отпадъци
изгребвам ги
за да видя усмивката ти
в онзи наш таен меандър
това не е поезия
няма да проверявам
броя на клишетата
ще те погледна
за да изговоря
страшното
и изхвърлящо ме нагоре
изпълване с глас на думите
което звучи като катастрофа и спасение
едновременно

 

***
ако пчелата не пристига
за {в}ход
една под{р}обност
стига

 

***
по езерото
на очилата ми
следи от боси стъпки
на твоята нежност
като прилив
чай
и бряг
за нашите
глътки

 

***
Когато водата е разплетена
възлите на сърцето отпускат
тънката линия на живота
да продължи към твоята
приютена в шепите ти

 

***
читалнята ни е чайна
зелен чай рисува стихове
в най-топлия цвят
ненадейно

 

***
ръцете ти нощем
криле на желанието

денем всяко твое перо
долетяло на бюрото ми
е повече от стих

 

***
пръстите ми –
пощенски гълъби
за брайловото писмо
на кожата ти

докато пиша морзов отговор
точки с тирета
танцуват удивително

 

***
смълчани са думите
а между погледите ни
толкова много за казване
толкова много нюанси в зениците

в лъч очертавам твоя профил
за него се хващам
за да те стигна
в съня

 

***
опитвам се да те прочета
осветявам всички тъмни кътчета
втурвам се в порите на кожата ти
катеря се по косите ти като по въже

когато умората ме изпрати
в долната земя
и там ще те потърся
ще те намеря
дори да те няма

това не е стихотворение

 

***
позволи ми да потъна
да те чета с подводни очила
когато изплувам
ще издишам думите

 

из цикъла стихотворения „Рапсодия в лилаво“

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Изгубване

„Хайде да се изгубим”
казва ми тя
и наистина
изглежда толкова лесно –
сред костилките от
маслини в пепелника,
сред пепелта по глезените,
сред слънчевите целувки,
но и толкова реално –
в рукналия изведнъж
дъжд,
във внезапно падналата
нощ,
на път за вкъщи,
уплашени и
сами –
изгубихме ли се всъщност?

 

Париж

Глухият вътрешен двор
с напукани стени
и светлини
от прозорците –
илюстрация от книжка
с приказки
или
картина от някого,
родил се доста
след импресионистите,
на когото остава
последното дръпване
от поредната цигара
и още едно,
и още.

 

Тук не говорим

за любов,
а за загуба
и намиране на време
заедно.

Тук не говорим за любов,
тук я правим мълчаливо
и после всеки си отнася
каквото е останало.

 

Лабиринт

Нощем,
когато се въртиш
като звяр,
а мечтаеш митологии,
прогледни,
кълбото на Ариадна също се върти
и нишката води
към толкова много неща,
все още неизречени
в панелния ти лабиринт.

 

Отваряне на хладилника

като книга пълна с истории:
ароматите на Индия,
тайните подправки на юга,
житена питка от приказките
и бутилки с бохемски рапсодии –
остави най-сладкото
за накрая.

 

Край

Нова игра за сетивата –
да дойдеш
толкова близо,
че да чуя шума на клепачите ти
като звук на криле,
а тъмнината да свием
на точка,
подходяща
за щастлив край.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
няма да разбереш
откъде ухае
на тази неподозирана радост
защото не пожела
да вдишаш
тъгата ми

 

***
не пиша
червени точки
за отсъствие
само издърпвам стълбата
по която се стига
до затихналия вулкан
на душата ми

 

***
пожелавам ти
да се имаш изцяло
тогава ще разбереш
къде съм

 

***
намали звука
на мълчанието
не чувам
думите ти

 

***
две мълчания разговарят
само когато
думите
са свършили

 

***
светлината
не е предсказание
светлината
е минала тъмнина
разгадала
смисъла си

 

***
дете
очите ти са нощ
дълбока като кладенец
единствено разбралият
вижда вътре деня
и жадният
водата

 

***
не ме губи
защото съм мъничка
и няма да успееш
да се наведеш толкова
че да ме търсиш

 

***
редактирай мислите ми
с любов
и ще видиш
че ги няма

 

***
някъде
дадох всичко
оказа се
че няма място
което да пази
моето нищо

 

***
излъга ме
че си истински
сега истината
убива
двойника ти

 

***
аз съм сляпа птичка
която се блъска
в цимента на сърцето ти
и се чуди
защо небето
е твърдо

 

***
сърцето ми
е продупчена гюдерия
с която изтриваш
предното стъкло
на колата
за да видиш
зимата

 

***
защо ми е
усещане за дом
където няма
усещане за мен

 

***
изведнъж пораснах
тръгнах си по-късно
отколкото
трябваше

 

***
за да се върнеш към мен
първо влез обратно
в себе си

 

***
мислиш
че си ме пречупил
но грешно си разбрал
тестото за бисквитки
отдавна свърши
опитай да нарониш
душата ми

 

***
какво ме интересува
необелената шлюпка
на мълчанието ти
тя е твърда и неядлива
подай ми сърцевината
и глътни думите си
завинаги

 

***
събери страховете ми
в лъжичка
подслади си с тях
кафето
и усети
колко горчи
неизказаното

 

***
стига си падал
в очите ми
ако стигнеш дъната им
няма да помня
откъде
си скочил

 

***
„беше“
е примката на въжето
с което убиваме
любовта

 

***
тревожиш се
че си центърът на всичко
ти си по-опасен
защото си периферията
тихите вълни
обрамчили
самотния сапунен балон
на желанията

 

***
някога ще разбереш
посланието на любовта
но в този ден
бумерангът на думите
ще се повреди
и нищо
което ми пратиш
няма да се върне към теб
същото

 

***
още не си довършил
рамката на отлитащото
и бързаш да изхвърлиш
картината
на вероятното кацане
не знам с какво
ще украсиш стената си
когато на времето му омръзне
да го забравяш
наопаки

 

***
върнах те обратно
без да съжалявам
тръгна си само
илюзията
че те няма

 

***
не се обръщам вече
острата страна
на раменете ми
е компас
повреден
завинаги

 

***
излъга ме
после избяга
заедно с истината
която си
самият ти

 

***
приличаме си по нещо
отсъстваме
от себе си

 

***
вече не те виждам
затова
отворих вратата
и влезе
сянката ти

 

***
днес прерових
само веднъж
чекмеджетата на ума си
за да те открия
каква неподозирана победа
на сърцето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Последната палма

Видях последната палма,
отсечена тази сутрин.
Разчленена, не издаде звук.
Трупчетата в пещта стоплят
замръзналото съзнание
на поредната люта зима.
Преди това секачите
умело я бяха разголили.
Останала бе тук-там
по някоя фурма,
узряла, капан
за заблудените пчели.

 

Никого

С никого не тръгвам.
Връщам се сам.
Споделям мрака единствено
с мравките.
Събарям, изграждам,
преминавам и стопирам
потока мисли.
Освобождавам паметта.
С никого не враждувам,
Сдобих се с дневник,
изгубих два.
По пътя купих букет
карамфили
все още с нечетен брой
пъпки.

 

***
Какво ли да подаря на царете
по случай деня на планетата?
Те имат всичко,
ходят по златни пътеки
задавят се с перли!

Ще им подаря молитвеник
и кехлибарна броеница.
Ще им подаря бял гарван
и черен гълъб.

 

***
Птицата отказа своите крила,
по време на полет.
Някои смятат, че става дума просто
за доброволно прелитане
към бездната.
Акт на протест срещу измамната
синева.
Пречупените крила на съня
неопитомен кон вързан до плаха
кобила.
Пясъчна буря срещу пустошта
никой не е застрахован срещу
самотата.

Разпознаваме се единствено през
маските си.

 

Последният портал

Хищници всякакви се тъпчат,
в поредната мотриса тази вечер,
седнали плътно един до друг,
пътуват и правостоящи.
Едва се чува съобщението по уредбата:
„Следващата спирка НЕ е летище София”.
Двайсет минути по-късно
влакът е почти празен.
Отсреща е Софийската Света гора.
Малцина хищници продължават до края,
дъвчат безразличието си.
По уредбата гърми познатия глас:
„Последният портал копелета!”.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

На сините площади

Изстинали площади
от тихите стъпки
на гневен реванш.
Сипайски метеж
разкъсва съдбите
на бели и черни,
червеникаво-сини
маси безцветни.
Реките от кръв,
въздигащи трона,
разтварят се в почвата –
гроб на борбата.
Сираци се молят
за пролетен дъжд –
демарш на страха!

 

Политически клишета

Либерален строй –
мисли свободно
каквото ти кажем.

Двупартийна система –
Вълкан и Вълчан
си поделят месото.

Парламентарен режим –
множество краде
гласа на мнозинството.

Съветски комунизъм –
всички са равни
пред трудовия лагер.

 

Изкуство

Точка на белия лист –
сътворение
на вселенския живот.

 

Олимп

Внезапна смърт –
антично крушение
на светия Олимп.
Прометей поведе
през пустинята
пробудени илоти
в огнена мъст.
Земетръс! Във
белите нощи
Олимпът руши се.
Спри се, Атласе,
подлъган ключарю
на залата тронна.
Водещ месиите,
възкачващ тирани
умираш в руини
на гняв хаотичен.

 

Погребение

Траурни камбани –
глас обсебващ
на ранно опело.
Рани раздиращи
под черно наметало –
грешници горди,
барутни чада.
Овъглените от
ядрено огниво,
предадени
на долната земя,
догарят пред
портите на Хадес.
Погребението –
спасение в
безумната война.

 

Черна събота

Фигурата в черно
набеляза жертвата –
параноичен сатана.
Война на злите сили
в бездната гранична
между ада и рая.
Вселенският симптом
осъди на забвение
нерешена битката
под знаците
на Южния Кръст.
Компютърните богове
разкъсаха небето.
В морето пътуват
душите, ощетени
от бъдещето черно.

 

Кръговрат

Пробуждане на духа
в прогресивна борба
по пътя към върха.
Нестихваща енергия
на устрема огнен
изстрелва в небето
космически блян.
На студения връх
гасне бурната жар.
Стремглаво падение
от ръба на света.
В прегръдка на нощта
сънят лекува раните
в очакване на утрин
за вечна борба
на човешкия дух!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017