Зоя Христова – Гроб

Хубен Черкелов, 3 Цента, Фалшификацията се наказва със смърт, 2009

 

 

“Мразехте се от люлката“, обичаше да казва майката на дебелото. Още, когато семействата живееха в старата къща на дядото в центъра, двете момчета не се понасяха.

Баба им все разказваше една и съща случка – в мига, в който се научило да борави с кибрит, момчето на по-големия брат на секундата се опитало да подпали братовчед си, та едва спрели пламъците да не стигнат до него.

Колко се радваха старците, когато разбраха, че снахите са бременни в един месец и децата ще израснат заедно в общия двор. Там върху калдъръма със здравеца, растеше поредното поколение на бедната софийска фамилия. Дворът на старата кирпичена къща, купена в началото на двадесети век от прадядото, дърводелец от Трън.

Раждаха се деца на майстора, после децата водеха снахи, снахите раждаха деца, те растяха в двора и трънчанинът волю-неволю правеше постройка след постройка за децата на децата му.

Мълчалив серсем Алекси трънски, както му викаха в махалата, наследи къщата и занаята от баща си и вярваше, като него, че трябва да смести всичките си деца.

Така геобразната съборетина се удължаваше все повече и правеше чупки из двора. Появиха се няколко едноетажни двустайни пристройки с отделно входче и мазенце към всяка.

Алекси имаше шест деца, четири момичета и две момчета. Дъщерите рано се ожениха и изнесоха, синовете доведоха снахи.

– От тях е, снахите са виновни, често мислеше той.

– Дойдоха и се промени всичко. Ми като нямат мъже да им шибнат по един, да им скръцнат със зъби – така ще е. Жена ни се слуша, ни се говори с нея, в главите им само сплетни.

Братята бяха с година разлика, самите много различни. Големият се случи първият студент във фамилията, учеше фармация. Дума, която плашеше баща му и не му се бъркаше много, изпитваше респект от ума му.

Малкият приличаше повече на него, той наследи занаята. Въртеше длетото по-сръчно от Алекси и като него не го биваше никак в приказките.

Логично двамата доведоха и съвсем различни жени, които се намразиха мигновено.

Фармацевтът се ожени за потомствена лекарка, градско чедо, от фамилия, считана в онези времена за неблагонадеждна. Още дядо й е лекувал видни особи, експерт, но злощастно свързан с двореца, което беше обрекло вуйчовци и чичовци на изгнание.

В къщата на Алекси произходът нямаше значение, но тази префинена леко депресивна мома го смущаваше от самото начало. Видът и го стряскаше, а приказките не разбираше, но никога не каза нищо по този въпрос на сина си.

Малкият брат, чешит и темерут като баща си, доведе противоположно различна жена. Шумна, нахакана и пращяща от здраве шивачка от софийско.  И нея Алекси не харесваше, макар да се вписваше повече в представите му за женственост – пищна, яка и червендалеста, но пък нахална и невъзпитана – нямаше никакво уважение към него и съпругата му. От втория ден започна да пренарежда двора и къщата, а него наричаше пренебрежително “стария“.

Снахите родиха с няколко дена разлика. От първите дни образуваха кълбо от напрежение при всяка засечка:

– Гледай я, уж учена, пък свекърва ми пети ден там да й помага, наред с майка й. Едно бебе не може да изгледа, вътрешно се подиграваше шивачката.

– Ама, че простия, мислеше на свой ред жената на големия – от втория ден след болницата се юрнала да чисти, да се докаже. Селска им работа, трепят се като добичета – примитивизъм.

Синът на лекарката растеше слаб и фин като майка си, между уроците по солфеж и курсовете по езици. Обратно, момчето на шивачката, беше рижо, месесто и червендалесто – по-оправно и от баща си в мъжките задължения.

Начетеното потомче на лекарския род често се подиграваше с нелепите изказвания на братовчед си, който на свой ред не пропускаше случай да покаже физическо надмощие над “кекавия женчо“.

След свада на двора често се втурваха разревани при майките си:

– Същият като майка си интригант мазен, с него да си нямаш работа, завижда ти за новите дънки. Да не казвам, ама има една дума за такива момчета, не е хубава, но баш такъв ще стане, като го гледам какъв е превзет, мъж ли е това?!, казваше шивачката.

– С тях не се занимавай, колкото можеш по-далеч стой. Това са неуки, примитивни хора, едва ли те разбира какво му говориш,  по-отгоре гледай на тях, успокояваше го с тихо гласче лекарката.

Като всяка софийска фамилия и тази живееше с мисълта, че притежава безценен имот. Вярваха, че мястото е златно – до метрото в самия център на столицата и упорито чакаха подялбата. След смъртта на Алекси дойде и тя – разочарованието беше огромно.

Оказа се друго –  върху терена не можеше да се строи. Имотът закачаше други, чиито собственици не можеха да бъдат издирени, а двама от намерените не бяха съгласни. Реално частта, върху която можеше да се изгражда беше твърде тясна ивица, за която не би се полакомил никой  предприемач. Така самоделката на дядовците остана да се руши под дъждовете в самия център на столицата.

След краха на надеждата за имотното бъдеще на снахите не останаха почти никакви поводи за съперничество, освен един.

Някога трънският прадядо мислеше в далечна перспектива – беше обезпечил дори пребиваване на фамилията във вечността.

Още когато в Софийските гробища имаше достатъчно свободни парцели, купи гробница – голяма, в края на гробищата. Постепенно тя се запълни, остана само едни парцел, който попадаше извън общия имот, но можеше да бъде откупен от семейството поради близостта.

Случи се така, че майката на учената снаха почина и я погребаха в съседния, но още неоткупен гроб. Семейството на шивачката научи за погребението, за което не беше известено.

– Отивай, викна майката на сина си – гробът още не е откупен, запази го за нас веднага!

– Ами нали са им там костите бе мамо, как за нас?!

– Може, не са го откупили, провери, бързай!

В същия ден синът на шивачката откупи гроба за “вечни времена“ и практически лиши от право другото семейство да погребва там свои близки.

След месеци синът на лекарката получи и призовка за дело. Братовчед му съдеше майка му с претенция за ексхумация на покойника и освобождаване на парцела.

Започнаха тежки дела, враждата, някога лицемерно и напрегнато премълчавана,  се разкри изцяло.

Двете снахи си звъняха по телефона с тежки закани и заплахи. Братовчедите се псуваха в социалните мрежи и наговаряха познати и роднини.

Всеки си спомняше прегрешения на другия, връщайки десетилетия назад. Огромното количество потиснати чувства намери изява.

– Бял ден да не видиш, уроспийо мръсна, и ти, и копелето ти. Ще видиш ти чужд гроб как се краде, ръчичките да ти изсъхнат дано! Изравяй от там майка си, че в тоя гроб ти ще паднеш, ще се погрижа, да знаеш!, кълнеше често по телефона шивачката.

– Какво сме откраднали, кой е казал, че е ваше. Гроб е това, за който пръв има покойник, ама си примитивна, такава си беше и такава си остана. Е, нали сте завели дело, ще стане ясно кой има права, недей се грижи, нямаш акъл за тая работа!, отвръщаше лекарката.

Делото се проточи поради сложния казус.

Попаднаха на млада съдийка, която прохождаше в занаята. Момичето ту разглеждаше съвсем професионално казуса, ту се стъписваше в недоумения – роднини се съдеха с молба за ексхумация без криминална причина.

Вглеждаше се в лицата, когато ги виждаше в залата на поредното заседание. Удивлението й всеки път нарастваше – “тия хора изглеждат толкова нормално, какво им е?“, чудеше се, замисляйки се за сложния път, по който беше поела като съдия.

В същото време, за да подсили напрежението шивачката ходеше да полива и сади на гроба.

– Да го печелим това дело, че онази простакеса през седмица засажда различни цветя, за да ме дразни, всичко изкоренила, оплакваше се лекарката.

Делото се точи повече от година, в която гробът се радваше на необичайно внимание. Шивачката през седмица сменяше теменужките и прекопаваше, лъскаше като бясна плочата, повтаряйки си – “наше си е, ще си го гледаме и поддържаме, на онази, ако разчитам, мърлата  и това ще затрие“.

Дойде време за решението на съда.

Семействата се бяха подредили в съдебната зала и напрегнато чакаха развръзката.

Съдийката искаше час по-скоро да приключва с правния абсурд и произнесе набързо присъдата:

– Съдът не може да удовлетвори молбата на ищеца за ексхумация на покойника, но гробният парцел остава собственост на семейството, което го е откупило. Ексхумация не се прилага в случаи, различни от криминалните. Заседанието се закрива.

– Корупция, колко ви плати тази гадина?!, разкрещя се в изстъпление шивачката.

– Един път не се излагай!, скастри я лекарката.

Момчето задърпа крещящата жена, размахваща юмруци пред самодоволната усмивка на лекарката и сина й.

Всичко приключи положително за медичката, но остана едно тягостно предчувствие.

– Няма да оставят те работата така, трябва да охраняваме гроба, каза на сина си.

– Ще отида още днес, не вярвам да не се опитат нещо да вземат или да потрошат, но ако ще правят нещо, ще е вечер, иначе има много хора там.

Още в осем часа синът застана на стража в близост до мястото. Настани се на мраморната пейката в съседния парцел зад клоните на елата, които криеха гледката към гроба.

В тъмнината светеха няколко кандила от съседните покойници и хвърляха лека светлина върху парцела.

Мъжът се притули в шубата си и зачака, лек ветрец издухваше фини снежинки към него, гледаше да не се движи, за да не привлече внимание.

Така мина повече от час, усещаше, че се унася от студа и почти се беше отказал, когато клоните на елата се размърдаха.

В процепа им се показа масивен мъжки гръб, приведен към земята. След няколко минути взиране различи фигурата на братовчед си.

– Какво прави мизерникът тук, чакай да видя?

Приближи леко и видя как братовчедът разчиства нещо върху гроба, после чу няколко тъпи удара в земята.

– Копае нещастникът, ще разкопава гроба, ще вади костите!, стъписа се той и извика силно:- Какво правиш тук бе, примат?!

Мъжът се стресна, силно отскочи назад и сви очи в тъмнината по посока на идващия глас:

– Кой е там?

– Ще ти кажа аз кой, маймуно недна!

– Аааа, ученото педалче, то дошло да варди чуждия гроб, ела бе швестер, ела ми тук!, шивашкият син очакваше като в детството братовчед му да избяга, но се излъга.

Лекарското потомче се хвърли върху него и го хвана за гушата, надавайки крясък. Мъжете се сгромолясаха върху гроба, вкопчени в схватка и глухо си заръмжаха в лицата:

– Какво копаеш бе?!

– Ще копая то си е наше, баба ти ще изровя, не и е мястото тук, на чуждо сте!

Никой не отхлабваше стягата само се усилваше натискът на ръкохватките, не можеше и да се стигне до удар.

Така седяха, зъбейки се в лицата си около 20 минути – ни напред, ни назад, докато не се чу кучешки лай и силен прожектор не освети мястото:

– Ето ги г-н полицай, тук са, хванали са се върху гроба, копаеха с мотика, чух ги.

Гробищният пазач беше извикал полицията, изплашен от виковете.

– Красавци, какво правите тук бе момчета, айде тръгвайте да ви водя – осквернители.

Полицаите се засмяха шумно.

Сложиха белезници, натовариха престъпниците на джипката и право в участъка.

– Какво водите, посрещна ги колега от нощната.

– Гробищни крадци, ела да ги видиш – дърти мъже са.

– Стига бе, има ли ги още, ама българи ли?

– Да бе, българи чисти, гледай красавци!, цвилеха екипите от нощния патрул.

Младият следовател тъкмо поемаше смяна, влезе леко приповдигнат, вечерта започваше забавно:

– Айде сега да пишете показания – кои сте, що сте, какво правите там, всичко да си разкажете.

Братовчедите се спогледаха – как да разкажат това?! Настана тягостно мълчание, никой от двамата не посягаше към химикалката.

– Айде де, какво чакате, пишете!

Пак мълчаха.

– Добре, по трудния начин тогава. Така, вие сте отишли на гробищата, за да крадете, имали сте информация за покойник, заровен с накити, така ли е?!

Двамата мъже кимнаха в знак на съгласие.

– Ох, банално, стандартна гробищна кражба, а се надявах на пикантерия, прозя се следователя.

В стаята влезе възрастен служител в костюм, загледа мъжете:

– Какви са тия соколи?

– Крадци, ама гробищни.

– Гнус, не си ли признават?

– Не, ама мълчат на въпроси и кимат, което си е признание.

Възрастният следовател се спря върху лицата, единият мъж му беше извънредно познат – “кой беше това“ – сети се и в същия миг се стъписа:

– Проф. Мутафов, вие ли сте?!

Синът на лекарката се изчерви силно и заби глава плътно към гърдите.

– Ама, ама, това е проф. Мутафов, той оперира дъщеря ми, мозъчен хирург, извади огромен тумор, спаси я, уникална операция!

– Да бе, май и на мен ми е познат, няколкото полицая и следователя се вторачиха в лекаря, който лилавееше от срам.

Настана тягостна тишина, на полицаите им стана ужасно неприятно, нещо ги сграби за гърлото, съпреживяваха срама на медика.

– Нека аз водя разпита, каза възрастният, младият отстъпи назад.

– Проф. Мутафов, до края ще съм признателен за това, което направихте, беше чудо. За жалост има сигнал и трябва да изясним и тази работа. Най-добре е да ни разкажете, пък ние ще съдействаме, случайно е станало, нали, не е кражба, друго ще е?

– Не е за разказване, дълга история пишете го хулиганство, бой нещо там, обади се с глъхнеш шепот професора.

– Добре професоре, няма да ви мъча, ще направя всичко по силите ми да не стига до медиите, че тогава тежко ви на реномето. А вие, ще разкажете ли нещо или и вие така – хулиганство?!, обърна се към сина на шивачката.

 – Трябва да ни кажете месторабота, години, такива неща?

– Аз…., управител съм на фирма, собственик по-скоро, мебелна къща, на 44 години съм, семеен от София.

– На коя мебелна къща?

– “София мебел“

Полицаите се изцъклиха:

– Шефе, тая фирма не беше ли дето спечели конкурса да обзавежда американското посолство, дето била най-голямата българска?, възкликна едно от младите.

– Тя, тя, заклати глава следователят, забол очи в листа.

– Да не стига до медии, гледайте да не стига, не давайте нищо на репортерите дори на тези от обществените. На тоя доктор дължа много. Пишете им там хулиганство, глоба и да си ходят.

Следователят се изнесе с бавна походка, придържайки се за стената на стаята. Отиде да си сипе питие, за да не мисли повече за случая, защото се потисна ужасно. Припомни си как чакаше дъщеря си от упойката и в тоя лекар беше единствената му надежда.

Дълго след като освободиха мъжете служителите мислеха за случката, забили глави в недоумение:

– Да не са някакви фетишисти бе шефе, извратени някакви, от тези новите вампири – дето имат общества, питаше плахо едно от полицайчетата. Другите не отговаряха, още преживяваха чуждия срам.

Освободени братовчедите тръгнаха по празната среднощна улица, потънали в мълчание, преосмисляха ситуацията.

Връщаха години, лета, конфликти, чуваха гласовете на майките си, изричащи хулните думи, които се забиваха като пирони в малките главички и тровеха игрите им.

Думите звучаха като мантри през цялото детство, после кънтяха през юношеството, младостта, след това белязаха семействата им – все тия думи, изпреварващи мислите.

– Братчед, аз ще хвана такси, поздрави майка си, каза по навик доктора и подаде ръка на братовчед си, изтрил случката като с гума.

– Аз ще походя малко. Пък да вземем да се видим, а? Децата да срещнем?

– Ще, ще! Правя бал на дъщерята, елате!

– Ще дойдем, жената ще се зарадва!, каза мебелистът и се усмихна широко.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Тайните на домакинята

Свилен Стефанов, Проститутки съчувстват на концептуалист, м.б., пл., 20/42 см, 2017

 

 

Дали днес той ще е с децата, за всеки случай ще се гримирам. Не много – едно червило, малко парфюм, че може да се приближи – готово. Моите дали са облечени вече, туткат се с часове, малкият го оправих, но останалите двама, както винаги – до последно избират играчки за парка.
– Готови ли сте, тръгвайте, че ви убих!
Знам, че не е хубаво да крещя, но не издържам, адски са мудни. Хващам се понякога, че съм готова да ги размажа в стената, после си повтарям няколко пъти – те са сладки, сладки, сладки – и ми минава.
Но съм била на ръба, признавам си. Един път щях да убия дъщеря ми, на косъм беше – хванах я да приготвя малкия за космонавтска експедиция от трети етаж до партер в чувал с въже през балкона.
Истината е, че не съм ги била, само ги раздрусвам и то не силно, за да ги стресна, когато съвсем загубя контрол.
Като се замисля колко хора ми се възхищават каква майка съм и професионалист, чак срам ме хваща, често чувам:
– Три деца и си преводач и работиш от вкъщи, гледайки ги, ехааа, това е невероятен късмет, съчетаваш всичко, възхищавам ти се, или пък:
– Баща им го няма по три месеца, сама ги гледаш и работиш, невероятно. Но любимото ми е:
– Така е най-добре от вкъщи да си работиш – хем си изкарваш пари, хем си ги гледаш с един удар – два заека.
Ама прекрасно е, препоръчвам го на всички!
Сутрин идват първите поръчки – заклет преводач съм с немски, английски и гръцки в няколко фирми. Обикновено започвам деня със свидетелства за съдимост, дипломи или епикризи, затова поръчките са все спешни.
Преди да започна вече съм завела двете деца на градина, а малкото на полудневна ясла. Най-късно до десет и половина съм приключила със спешните поръчки, защото започвам готвенето и прането – между взимането на малкия и разходката му в парка.
Привечер сме четиримата вкъщи, тогава работя по превода на една голяма художествена книга, лично предизвикателството, сложен автор, с който ще се прочуя или закопая.
Някога бях най-добрата студентка – конференции, проекти, конкурси, ехеее. После станах докторант, защитих блестящо, родих – и – дотам. От тогава съм със смъртните актове и упътванията за бойлери.
Баща им замина за малко, само за един курс и така вече четвърта година – връща се за седмица и пак заминава – крупие е на кораб. Твърди, че не обича да пътува, но не му вярвам, едва издържа седмица с нас и пак хуква. Сега ще ми кажете – да, ама имате пари. Не, пари, нямаме – децата гълтат всичко – градина, уроци, танци, езици и сме приключили.
Това с детегледачката също е мит, не е възможно да намерите подходяща. За да върши нещо, което реално мога и сама, защото работя от вкъщи, ми иска за тримата 1800 лева, е, извинете, бихте ли се съгласили – пладнешки обир.
Бабите ли, бабите и двете едва кретат, благодарна съм, че все още не се налага да гледам и тях. И двамата сме деца на интелектуалци, родили на пределна възраст, от късни бракове, майка ми ме ражда на четиридесет и две, а по начало е и болнава.
Затова си превеждам епикризите и упътванията, пера, чистя, гладя, готвя, водя и извеждам, реално не ми остава време за друго, с изключение на малките часове, които наричам “лични“.
Лично време – три часови зони – с малкия след обяд в парка, с тримата привечер в градинките и сама късно вечер вкъщи, когато заспят. Тогава имам едни такива не дотам прилични мисли, та чак се чудя дали да разказвам, ама айде, като съм подкарала.
Не е нещо, с което се гордея, но си имам леки фантазии – къде любовни, къде еротични, къде по-тежки. Лошото и онова, от което изпитвах вина в началото е, че често са към бащите на другите деца от парка. Знам, знам, много е грозно, ама аз само си мечтая, през ум не ми минава нещо да реализирам!
Не бих към бащите, щях да си избера други обекти, но не виждам други мъже, не излизам без децата. А за баща им не ми се мисли, защото започва да ме хваща яд, да ревнувам, да беснея – той се забавлява на кораба с чужденци, хора, а аз сама тегля, та затова го избягвам като еротична фантазия, ясно е защо, за да не се нервирам излишно.
Защо не чета, или не гледам филми, вместо да се слюнча след бащите, би ме попитал всеки – защо ли – ами, не е същото, не сладни така. Филмът е измислица, фикция и реално попадам във фантазията на друг, а тук сама си произвеждам сюжети и то с нагледен материал – сладни не, ами турска баклавичка, кадаифче, тирамису сиропирано.
Следобедните часове с малкия в парка – времето на Боб. Така съм го кръстила този баща, защото не му знам името – дългокос, възпитан и леко плах мъж. Ама както е плах, понякога така те поглежда, че краката ти се подкосяват. Момченцето му е колкото моето, сиреч съвсем близко ми е. Жена му не идва, не съм я виждала, и по-добре – ще ми утрепе фантазията.
Не че се хваля, но като ученичка и студентка много ме харесваха, после родих – и- дотам. Но като гледам как си говорят бащите с мен с охота, един не скучае, може пък и още да вървя, знам ли!?
Та за Боб – той е възпитан, умен мъж, определено чете, с него си говорим за литература. Освен тези му добродетели Боб има е една такава стегната фигура, малко е кокалест, но пък и жилест – хем, елегантен, хем спортен. Невероятен баща е , не знам дали споменах, това е адски привлекателна черта у един мъж, не мога да си го обясня – много е въздействащо.
Боб си играе и с моето дете, което ме размазва. Често се вписва в общата ми семейна фантазия. Аз и Боб на почивка с четирите деца, мъж за семейство е. Кара семейното бусче, всички пеем, целува ме и ме гледа влюбено, мисли си колко съм красива, не отлепя очи – това е моят Боб!
После се местим на горната площадка, там идва един по-млад баща – малко по-млад е, не много. Един мъжествен такъв, с брада, с един глас – здрасти като ти каже губиш равновесие – бас та дрънка, че и леко дрезгав. Майко от там понякога едва си отивам, седя на пейката по двадесет минути след като си тръгне, втренчена в нещото пред мен.
То и лицето му едно такова мъжкарско, този е много мачо тип. Че и не е много умен да го вкарваш в семейна фантазия, баш за хард нощите си идва, много сполучлив образ. От тия с месестите носове, те са пожар. Баща на две момичета – ама ги гледа, ама ги разхожда, чакай да спра, на зле отивам, не мога да си довърша мисълта.
Като го гледам как се старае да не ме поглежда, не ще да е без опит с жените, пази се като алкохолик след лечение пред пълна бутилка. Стегнал се един, изпружил се, втренчено напред, очите като стъклени следят курса, да не се отклонят. Ей, палавия, не на мен тия, ама-ааа ти се ще, ей!
Понякога го хващам как ме оглежда странично, прехапал устни като загорял женкар, попаднал на мръвка. В погледа едно такова – харесва ме, ама го е яд, че ме харесва, не му се ще да се поддава на изкушението, а е палава, палав, милият, та чак го боли. Похотливец от класа, но ревностно и фанатично женен, много масов мъжки модел.
Питам го нещо, отговаря само с “да“ и “не“ и не ме поглежда, забил очи в земята като препариран. Добре де, добре, няма да те закачам, женен си, много си женен и трижди по-голяма халка да сложиш, пак на челото ти е изписано с ей-й-й такива букви, че ти се ще.
Отиваме към фонтанчето, където, смешно ще прозвучи, но си говоря с един дядо. Ама дядо ли e, чудо ли?! То един стегнат, мускулест, пък тренира, пък се поддържа. Не знам на колко е, но изглежда като на петдесет.
Там е друга играта, гледам ме един такъв, едно нежно, едно бащинско, пък ставам и аз една малка, една невинна. Голяма сила имат понякога дядковците. Внучето му си играе със сина ми, а ние си говорим ли говорим на пейката. Той е сладкодумен мъж, с богат речник и дар слово и за сметката за тока и водата да говори, пак интересно ще е.
Става време да взимам двете по-големи деца, пред градината се засичам с таткото на Силви. Млад, енергичен, приказлив и много възпитан човек. Твърде млад, за да произвежда фантазия, но пък е много приятен за общуване.
Между шест и осем, когато е хубаво времето водя децата в горния парк, там сме голяма компания родители. Там вече е много интересно – имам усещането, че няколко от бащите, идващи самостоятелно ме гледат, не съм съвсем сигурна, но е приятно да си го мисля.
Усещам как ме измерва чернокосият с момченцата, къдравият с кучето и голямото момче, пълничкият с близнаците. Смеем се, аз разказвам вицове, те са доволни – такива неща.
Към девет прибирам децата – вечеря, крясъци, къпане, миене на зъби, приказки, приспиване и после идва третото ми лично време, то е най-сладко. Винаги различно, всяка вечер прожектирам различен филм, в зависимост от настроението.
Чудя се сега какво да си избера – с боб в Гърция, или с мъжествения в хотела, момент – айде Боб.
За Боб съм кралица – купува ми, глези ме, правим любов, ама нежно такова, погледът му е като хипнотизиран, плувнал в искри. Обикаляме цяла Гърция, спим по хотели, любим се по острови. Слушаме блус в колата и пътуваме, пътуваме…..
Късно вечерта онзи с дрезгавия глас чука на вратата, отварям влиза без да ме погледне, командва:
– Събличай се!, после е ясно. Но е зъл, гледа лошо и е адски властен, мачка ме като животно, садист безпощаден.
– Недей, не го прави, стена, не чува, истински грубиян. Кара ме да страдам, вулгарен и студен мъж.
С дядкото са по-сладки и лирични нещата, готви ми и ме глези, гледа ме като сладкишче. Грижовен е той, а аз малка и лигава.
И така весело и забавно ми минават дните, ще каже човек, домакиня, живот няма, завряна вкъщи, ама лъже се, при мен е динамично, та чак опасно.
Обикалях си така парковете цялото лято, в шеги в закачки, както се казва, минуваше моята младост и щеше така да си остане, ако не се беше случило другото.
Не знам как, но тези татковци и дядковци в един момент започнаха да се усещат какво си мисля, явно някак ми е проличало.
Прибирам се един ден, отварям си фейсбук страницата, опааа, покана за приятелство – от дядкото. Приех, разбира се, то не е любезно иначе. И както беше любезен и сладкодумен, внезапно дядкото започна да се проявява във фейсбук като палавник:
– Сладурче, ще ми изпратиш ли снимка по бански или направо гола, започна да ми пише.
– Знам, че ме харесваш, вижда се, не му отговарях явно беше, че в градинката до фонтана повече няма да ходя.
После започнах да получавам и странни обаждания от мъжкаря с дрезгавия глас, беше намерил телефона ми:
– Възбудена ли си, идвам, искам те гола, знам, че мъжът ти го няма с месеци, майко какво са решили тези мъже, започвах да си мисля, как им хрумват такива неща. Още една градинка отпадна, започвам да губя варианти за разходка на малкия.
Защо са решили, че нещо им предлагам, чудех се и тогава дойдоха и смс-ите от Боб, пак с подобно съдържание и вече изригнах:
– Обичам мръсниците, пишеше романтичният Боб, а ти си голяма и ще ми го….нататък не мога да довърша.
– Животни, развратници, вие жени нямате ли, перверзни чички?! За какво ги носите тези халки, за каква ме взехте вие?! Жените ви седят вкъщи и ви гледат децата и ви готвят и домакинстват, а вие пишете на непозната.
– Аз съм преводач, доктор, майка на три деца, а можеше да бъда и учен, знаете ли какво съм превела аз, ако ви кажа, свят ще ви се завие – не съм случайна жена!
– Кой ви каза, че нещо искам от вас, откъде ви хрумна, ей сега ще звъня на жените ви до една, всичко ще им кажа, как ги мамите ще им кажа!
– Ангеле, Ангеле, връщай се бързо, нападнаха ме, полиция, полиция, полиция!
Набирам 112:
– Помощ, преследват меееееее!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X