Мирослава Панайотова – Тревите на нощта

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Тревите на нощта

В тревите на нощта,
в заспалата загадка,
в издъхващия молив
до синята тетрадка
аз очертавам залеза
на идващото лято,
на тлеещото сладко
пладне на тревите.
В сумрака на нощта
аз изгрева долавям
с ухаещото мляко.

 

Танц

Подробностите
нямаха значение.
Ловяхме звуците с ръце,
а те се впиваха в телата.
Разкъсвахме се от движения.
Димът бе сякаш привидение.
И нямаше стени.
Освен лицата нищо друго нямаше.

 

Денят, подобен на дете

Изтръгва се денят от тъмнината
и с блясъка залива
скараните вещи през нощта.
Изтяга се неправилно на пода
и в пръчките на стола се опира.
Прегръща на килима шарките разбудени
и плъзва своята усмивка
в чашата за чай.
Подвежда кривите пътеки към шосето
и там застава победоносно,
взрян в елите,
пронизва лъскави коли и прашни,
задява ветровете.
А после той разходка прави по брега,
шепти с морето,
ухажва гларуса,
по миди стъпва безнаказано,
любува се на формите,
чертите,
изобилието.
Денят,
подобен на дете.

 

Съмнението

Полегнаха птиците върху залеза.
Изтегна се върху дървото слънчевия лъч.
Разнесе се ухание
от разораната земя накрай града.
Розите постигнаха тъгата
в прелест неподвижна.
Слънцето прободе земята.
Почувствах, че я заболя гърба.
Изрови се съмнението като червей,
запълзя по листа,
питайки ме
за успокоението,
което аз понесох с длани,
положих го върху реката.

 

В тролея

Застиналите къщи са огрени
от слънчеви петна.
До мен едно момиче седна –
пролет цялото.
Пръстите му бяха като тази
танцуваща от вятъра трева.

 

***

Море,
разяжда ме твоето стенание!
Прогонва покоя,
оголва лъжата,
убива смъртта!
От едно се страхувам, море…
И много живот е равен на смърт!

 

Компромисите

Някой каза,
че небето днес е ясно и прекрасно.
Млечен път показа
и свърши с някаква лъжа.
За миг помислих,
че компромисите също имат измерения,
защото ние сме само малко вечни.

 

Времето

Извива клони музиката
към извора на времето
и моли за още някакво безумие.
Безумието се заплаща
с усмивката на зрителя.
Чертае пясъци и те посипва с тях.
Водата намалява в извора.
Сигурно платно е времето.
Накрая те обвива.

 

***

Слънце и мъгла.
Отражение на храста във водата.
Любовно, мокро време,
но без дъжд.
Цяла съм изопната отвътре,
като че има цвете в мен.

 

Истината

Тя идва
и на масата ни сяда,
за да не бъде забелязана
от никого,
освен като атракция.

 

Сняг

Събуждам се
и гледам през прозореца –
снегът превърнал е света в поема.
А мене
стене
ранена
красотата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Милко Стоянов – Пренебрегваното число

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Top Destination 1

 

Пренебрегваното число

Пренебрегваното число не трябваше да се споменава.
Трябваше да бъде заменено от други числа, чрез аритметични действия по стигащи стойността на забраненото число.
Но тези който можеха да смятат в крайна сметка пак го произнасяха.

 

Всеки полъх на вятъра е посока.
Всеки изгрев и залез е посока.
Всяка вълна е посока.
Всяко вдишване и издишване е посока.
Да избереш посока, значи да се лишиш.
Ако избереш посоката на вятъра, няма да познаеш покоя.
Ако избереш посоката на вълната, ще спреш реките.
Ако избереш посоката на изгрева, нямаш представа за залеза.
Ако избереш посоката на вдишване, ще загубиш себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Зелена иконка с цвят на плесенясал плод

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Top Destination

 

Зелена иконка с цвят на плесенясал плод

Лицемерната любов е дискретен парфюм
Тамян, свенлив дъх на смоли
цветист плодов тон
нероли порто фино, слънцето на поситано
Коктейл в савой
оглеждайте се в огледалата
стар кристал
докато смесваме съставките
трябва да ви предупредя
Резултатът е малко
необичаен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елефтер Арнаудов – Разхождам кучето

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

разхождам кучето,
храня рибките,
излизам в морето,
храня детето до мен,
и това в мен.

аз съм старецът
посред нещата,
и нещото,
измежду другите,
отвън и отвътре.

всичко наоколо съм,
измисленото също,
и още непомисляното,
а има още толкова,
то чака да бъдем.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елена Йорданова – Животът е отказване от всяка първородна мисъл

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Животът е отказване от всяка първородна мисъл,
константно настояване, че истината е една,
и който и каквото и да е написал,
истината винаги е малко и лъжа.
Човекът влачи се като прахта от крачките си
и изоставайки се дави в нея
липсата на смисъл е нещастие,
а нещастието там е, за да оцелеем.
Когато дойде утре ще живеем
по-близки до надеждата на своя ум,
когато утре дойде ще осиротее
надеждата за утрешния ден.
Притихват мислите с затварянето на клепачите,
миглите докосват сини сърпове насред лицата,
усмивка се разтваря да отъждестви недоизказаното.
Сетивата са единствените мисли на сърцата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Евгени Бързашки – Заех се с дългото есенно подреждане

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 10

 

Заех се с дългото есенно подреждане,
приготвям дебелите дрехи.
Изчиствам си пода и от паяжина ъглите
и стаята без слънце започва да свети.

Подреждам си мислите, главата ме стяга,
в коридора мяучи съседската котка.
Ето ключът ми къде се е дянал,
с нови обувки излизам на разходка.

Изнемощели лъчи ми жарват лицето,
вървя си и ми е някак спокойно.
Виждам други животи през чужди пердета,
нахлуват ми далечните спомени.

Скромно кратко е това съществуване,
с остри завои, баири, стръмни наклони.
Казвам си, има време за сбогуване,
а две червени листа от дървото се ронят.

 

Ябълка
пълна със семки
сок
и червеи.
Изгнива от вътре на вън
свива се, изсъхва
под яркото слънце.
Никой не ѝ обръща внимание.
Другите тепърва узрели
падат по земята и се
нараняват, а следващата
есен ги заменят нови.
Скакалци в буркан
се усмихват спасени
от детска ръка,
но после се задушават и умират.
Крясъците им полепват
по стените на буркана.
Толкова много незабелязана смърт
от ненужното на никого
човешко съзнание.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Бояна Петкова – Никога няма да разбера

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 8

 

никога няма да разбера
как така земята не спира да се върти
и от внезапната загуба на инерция
не изпадаме всички в безкрайния космос
как така

а усещането е точно такова

че ти е спряло сърцето
а то продължава да провежда електричеството си
само малко ускорява ритъма
после пак утихва
как така

няма никаква логика

това е на ръба на мислимото
казваше той

не, мили мой

отвъд е

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Бисер Стоилов – Черешите в градината на баба

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

***

черешите в градината на баба
останаха необрани
и тази година

а старата ѝ бархетна престилка
която едно време ухаеше
на козе мляко и препечени кори
на черен хляб
на спомени
ограбени
от дъждове и лято
в което
още се гонят
посоките на вятъра
сега е яхнала метлата
с проскубани коси
от закъсняло злато

с нея всяка есен
дядо замиташе листата
от стария двор
омесен
с глина пръст и неочаквани сълзи
от щастие

сутрин
небето оглежда живота
в пресъхналото гърло
на дълбокия кладенец
а времето смалява
гърбицата на баба

върху дървената порта
с ръждясали от мълчание панти
черните врани приличат отдалече
на жалейка
в своята смълчаност

и хребета на слънчевия сплит
ще се изгуби
в полета на тази безнадеждност
а сърцата на градината
ще плачат
с кръв и сълзи
от черешите на баба

сънувайки беритба

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Няма какво да си кажем

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 6

 

няма какво да си кажем
освен „пак заваля”
няма и смисъл –
пак не се чуваме
от барабанния шум
по листата на дърветета
оглушели за ситния дъжд –
не е спирал
не е спирал от седмици

 

До сутринта вече ти е безразлично
Отиваш до махалата
Да ти го вкарат
До дъно
Но днес си на погребение
Благодарно подстриган и избръснат

 

Кенсъл културата е дете на майки без лица
Захвърлили ги
във взрива на раждането

 

Сутрин, тихо е
Чува се отчаяният писък на отдалечаващ се влак
Чува се часовникът на времето
Тик-так, тик-так
Бастунът на стареца

 

Камбаната би
Луната е сварено яйце с черупки по себе си и синьото плато
Котките се измъкват
Извиват гръб и притичват с посърнали
от студ опашки
Сякаш днес нещо ще се случи

 

Строи се нов жилищен комплекс
Модерен, с поглед към бъдещето
До инсинератора и ЖП гарата

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X