Християн Вачков – Social Harmony

The initial aim of the Social Harmony exhibition was to show how COVID-19 affected the lives of the Chinese people, how they stood together against it and managed to stop the disease. As the pandemic prevention measures in Suzhou changed over time, the show itself came to bear the marks of the pandemic and the evolving response to it – from the two-week delay of the opening to the quarantine the installed works went through with the rest of us as the spring semester began online due to a recent outbreak. The struggle against the virus continues and I feel evermore inspired by the will of the Chinese people to put social benefit above selfish desires and their willingness to face the common thread united. As a part of the international creative team of Shiheng Peking University New Century School I am proud to present to you the Social Harmony exhibition – a show consisting of three separate but interconnected parts – a series of paintings, a performance and an installation.

The common element uniting the three parts of the exhibition is a popular children’s toy – a suction ball. Besides the fact that it bears a stark visual resemblance to the virus it also reminds of COVID-19’s ability to stick to anyone and anything. The toy is both used as a pastime and as a tool in learning games, thus acutely representing two of the most important parts of a child’s life – studying and playing, which were greatly affected by the virus.

The six paintings depict six common activities – going to the movies, playing at the mall, eating out with friends, playing football, having fun at the waterpark, and studying in the classroom. All of these activities have been strongly affected by the spread of COVID-19 to the point where these normal scenes periodically are being erased from the children’s lives. In the exhibition this idea is represented by white paint, applied by a thrown sticky-ball, that erases in unpredictable and violent ways whole sections of the printed stock images.

The second part of the exhibition tells the story of the response of the Chinese people. Twelve children, dressed as different professionals (policeman, firefighter, nurse etc.) and wearing surgical face masks inscribed with the Core Socialist values, recite sentences that show the commitment and determination of the Chinese people to fight against COVID-19. Each student is holding a glass lantern containing a white suction ball. The symbolic charge of the white color that appeared as a force of erasure in the first part of the exhibition is now turned against the virus itself – stripping it from its power and transforming it into a marble-like museum piece to be displayed after the performance.

The final part of the exhibition consists of eight red nets suspended from the ceiling of the gallery space. The installation reinforces the message made explicit with the performance – the white suction balls represent COVID-19, while the red thread of the nets stands for the enduring social ties, strengthened by the common moral virtues shared by the Chinese people, which form an impenetrable net of solidarity and cooperation containing and disarming the virus.

The preparation of the show put the children at the center of every stage of the work. Students from grades one and two took part in the performance. Third and fourth graders threw the paint-covered balls to create the paintings, while students from grade six spray painted over three hundred balls needed for the installation.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Георги Белев – Мечката

Петко Дурмана, Путин с герба, двореца и ти

 

Бригадата се състоеше от петима души. Те работеха по изграждането на далекопровод за високо напрежение. Трасето минаваше през планината. Вече бяха достигнали най-високата точка.

Железорешетъчните стълбове бяха монтирани по протежение на широката просека. Сега се монтираха на тях изолаторите и другата арматура и се опъваха проводниците.

Спряха работа за обяд и отидоха до камиона-фургон, спрян на поляна край един черен път в гората. Извадиха от фургона една ниска сгъваема масичка и походни столчета и ги разположиха на поляната. Всеки извади от своята торба това, което си носеше за обяд. Масичката се напълни с храна. Имаше и едно шише с домашна ракия.

Пийнаха по една глътка направо от шишето и се захванаха с яденето. После пийнаха още по малко и оставиха шишето настрани. По принцип употребата на алкохол беше забранена, но те си позволяваха по някоя глътка. Не повече, защото работата наистина бе опасна и отговорна.

Хапнаха, събраха това, което им бе останало и се излегнаха върху полуизсъхналата септемврийска трева. Трябваше да им слегне храната.

Двама от работниците бяха млади момчета, двадесет и няколко годишни. Другите трима – мъже между четиридесет и петдесет годишни. Всичките бяха здравеняци, жилави и пъргави. Тази работа не можеше да се върши от тромави и непохватни хора. Най-опитен беше бригадирът Стоян, когото наричаха Цоньо.

Така, както бяха полегнали, си приказваха за работата и за други неща. Проточиха почивката доста повече от установената в Кодекса на труда. Можеха да си го позволят. Имаха опит и умения, знаеха много чалъми и можеха за един ден да свършат почти двойно повече работа, отколкото им бе нормата. Но не го правеха, защото щяха да им завишат нормите. Затова пък отделяха повече време за почивка.

– Като довършим тази линия, трябва да ни дадат премиални – каза единият от младежите.

– На теб няма да дадат – успокои го бригадирът.

– Защо?

– Защото премии раздават само на старите работници. Ти още нямаш пет години при нас.

– Да – подкрепи го друг от по-възрастните мъже, бате Пешо. – Освен това си ергенче, нямаш деца, значи не ти трябват толкова много пари.

– Трябват ми – възрази младежът.

– За какво?

– За дискотека, за мацки, за цигари и пиене.

– Цигарите и пиенето са вредни, трябва да се откажеш от тях – каза Цоньо и запали цигара. Изпуши я бавно, стана и каза:

– Стори ми се, че надолу, встрани от просеката има малини. Ще ида да проверя. Някой иска ли да дойде с мен?

– Далече ли е?

– Не много, на около триста метра.

Никой не пожела да го придружи. Тръгна сам. Имаше слаб наклон. Намери малинажа, но се оказа по-далече, отколкото му изглеждаше. Малините бяха узрели и станали идеални за консумация. Цоньо започна да къса и да яде. Премести се малко встрани. В този момент в периферното му зрение от дясната страна се мярна нещо. Вдигна глава. От другата страна на малинажа имаше мечка. Голяма космата мечка. Тя също ядеше малини. Цоньо замръзна. Краката му се подкосиха. Престана да яде, защото се страхуваше, че мечката може да се ядоса, че я подяжда. И като компенсация да изяде него. Освен това изведнъж бе загубил апетит.

Започна бавно да отстъпва заднешком. Мечката продължи да се храни, като от време на време хвърляше любопитни погледи към неволния си сътрапезник.

Цоньо бавно отстъпваше без да прави резки движения. Внимаваше да не се спъне и да падне. Когато се отдалечи достатъчно, обърна се и хукна без да се обръща, бърз като мисълта. Мечката не го последва.

Беглецът светкавично се добра до колегите си. Младежът, желаещ премия, отдалече го видя, че спринтира към тях. Обърна внимание на другите върху това. Те се надигнаха и учудено го загледаха. Като стигна до тях, видяха, че е пребледнял и трепери.

– Какво стана бе, Цоньо? Какво толкова си се разбързал? Нямаш търпение да започнеш работа ли?

– Ме-ме-мечка – заекна бригадирът.

– Каква мечка бе, къде? – запита бате Пешо.

– На ма-ма-малинажа. Ядеше малини.

– Глупости, измисляш си.

– Не си измисля – каза младежът с премиалните. – Имало е мечка. Вижте, напикал се е.

Цоньо седна, успокои се и след малко отиде във фургона да си смени панталона. Бате Пешо каза:

– Аз мислех, че мечките отбягват да срещат хора. Но знам един трик, как да се спасиш, ако срещнеш мечка.

– Как? – попита сребролюбецът.

– Трябва да се оттегляш бавно и да се намажеш с лайна. Така мечката ще се погнуси от теб и няма да те доближи.

– С лайна ли? Откъде да намеря? В планината няма лайна на всяка крачка.

– Ще има. Като срещнеш мечката, ще има.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – И докато ги гледах, се заклех

Петко Дурмана, Двоен портрет #7 – Дворец”  и Петко Дурмана  (Дворец, ти, лаптоп)

 

С други думи, пълните с меланхолия изображения, които така добре познавах от живота в родния си град, направиха диплянката по-разбираема и по-близка; като ги гледах, изпитвах нещо сродно на чувството, когато четеш писма от роднини. И аз ги „четях“ и ги „препрочитах“. И колкото повече ги четях, толкова по-очевидно ми ставаше, че те са именно онова, което означава за мен думата „Запад“: идеалният град край зимното море, колони, аркади, тесни улички, студени мраморни стълбища, олющена мазилка, под която се вижда тухленочервената плът на зидарията, херувими с прашни очи — цивилизацията, приготвила се за идването на студа.

 

И докато ги гледах, се заклех, че ако някога успея да изляза от родината си, ще отида във Венеция през зимата, ще наема стая на някой най-долен етаж, та прозорците й да гледат право във водата, ще седна, ще напиша две-три елегии, ще си гася цигарите във влажния под и ще ги слушам как съскат, а когато ми свършат парите, няма да си купя билет за връщане, а евтин браунинг — и ще се прострелям право в челото. Декадентска мечта, то си е ясно (но ако на двайсет години не си декадент — то кога?). И все пак съм благодарен на парките, които ми позволиха да осъществя най-добрата й част. В едно спор няма: историята наистина енергично компрометира географията. Единственият начин да се бориш с това е да станеш изгнаник, странник, сянка, плъзгаща се по дантелата на порцелановите колонади, отразени в кристалната вода.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Татяна Йотова – Заключено време

Петко Дурмана, „Езеро 43, дървета 62“

 

Черното – бяло, а бялото – черно,
нормалното – лукс, а пък луксът – затвор.
В страх аплодираш лъжи откровени,
гордост са нечии срам и позор.
Здравият болен е, хитрецът – герой,
висшата ценност – крадецът от сой,
ражда неживото сладки прокоби:
вашето щастие казва се роби!

… И връщам се в себе си
толкова възрастен,
а само, а само доскоро, доскоро си бях аз дете –
един от мълчалите,
един от бунтарите,
чрез който мечтите – дори на парчета –
възкръсват за ново небе.

Когато отключиш заключено време,
когато е дъното хребет и връх,
спи озаптеният вятър панелен,
небесният корен осъмва без дъх.
Слабият силен е, невежата – умен,
шепотът – крясък в пресъхнали думи,
клетвата майчина стига безкрая,
там, дето почва на свършека краят…

… А как ми се иска пак
да ида при вятъра,
в треви да се губя, от реките да пия и баба до мен да тъче
пътеки за утрини,
огнища за празници,
в които мечтите – дори на парчета –
възкръсват за ново небе.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Роланд Орчик – Турбо фолк

Петко Дурмана, „Двоен портрет #5 – Герб”  и „Двоен портрет #7 – Дворец”  в инфраред
(Путин с герба и двореца)

 

на Отто Фенвеши

И рече Господ: Ще изтребя от лицето
на земята человека когото направих,
от человек до скот, до гад, и даже
до небесна птица; понеже се
разкаях защото ги направих. И
рече Господ: Ето един народ,
и всички имат един език, и
начнаха да правят това: и сега
не ще може да им се възбрани
всичко което са намислили
да направят. Елате, да слезем,
и да смесим там езика им, щото
единият да не разумява езика на другия. И
устата на Господ зинва, като противна
челюст на акула, потича от нея
свещената, алена слуз на войната и
нека народът се къпе в нея в несвяст,
тръбейки до края на времената. Защото
войната e твоя. Защото войната е твоя. Защото
войната е твоя. Защото войната е твоя. Защото
войната е твоя. И причината. И бълвочът.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Лора Бранева – Други паралелни вселени

Петко Дурмана, „Замък 21, езеро 29“

 

алитерации с повод и без

затворите на страха затвори
пазачите не пази
не плачат палачите
върху късове време
накъсано бреме шито с бели конци
конници полудели в душите препускат
задушават и не пропускат
никой по пътя си
полудял или не
по пътя си никой
бог отдавна е мъртъв
човекът се приравнява
със своята смъртност
но първо затваря очи
ревниво от себе си
иска да сътвори
нов бог
нов свят без граници
безграничен затвор
конници има всеки един
и душите ни полудели
все тъй препускат
все тъй пропускат
късове време
през ненавреме
затворените врати

 

други паралелни вселени
непримиримите търсеха –
по-разумни
обичащи и двигателни –
изтъкани от зноя не
на бълнувани сънища
а от ръце утешителни и реални
за болката
от разпада на атома
в смисъл единно спояващ ни
от яйцеклетката
чак до гроба

паралелна реалност за сърцата ни няма
‘живот’ е еднопосочен само на ‘истина’
но дали дненшните успоредени прави
лежат в равнината ‘воистина’

малки хоризонтални чертички
днес сме тук и утре ни няма
верите ни
заблудите в меки завивки
които придърпваме към брадичката
щом ‘гръм удари’ и да ни няма

само човеци сме не и дървета
колко хубаво е това
и колко е грозно
можем ли да застанем изправени
или сами ще се посечем
в измислено гордо

друг е светът
перпендикулярен на този
за който непримиримите
и днес губят живота си
най-късата права
по която да устоиш –
жив ли си
или продължаваш да се снишаваш

‘Ще се надигнат сенките на паднали предтечи в траурно шествие от единия до другия край на света; истината ще застане като съдник над окървавената съвест на всички палачи и няма да се върнат в гробовете си мъртвите, докато не станат живите.’ (Георги Шейтанов, 1924 г., сп. „Пламък“)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Евгени Петров – Класната

Петко Дурмана, „Ученички 43 и обувки 33“

 

Класната

Свиха се като камбанки
какво ли е било, че нищо да не може да я задържи

сянка по перваза, белег в нишата, надиплена под леглото
кант застъпващ ъглите
мъх чуплив

с върха на пръстите момичетата докосват засъхналите краища
алармата на сутрешния звън застива
часовникът е глух
часът започва тих

Последния урок им преподава
вчера си беше отнела живота.

 

Само ти

Поставят ги да дишат балони срещу стената
Когато ги наказват
Да не плуват
Казват им да си починат
При дишането на балони под вода
25% остават в тялото задължително
Въздухът всички знаят дърпа нагоре
Само тези 25%
Животоспасяващите

 

Тялото те обича самò
Само мисли непрекъснато за теб
Гледа те само навсякъде където гледа
Само те сънува
Плаче само

Лицето е само солено
Само сърцето тежи повече от цялото тяло
Бомба срива Харкiв
А той стои изправен
Облян в светлина
Непокътнат непризрачен
Сам
Той самият

 

Един лимон оставих на седалката до мен
Със спомен да го возя
За горчивото и златното
Докато се сбабичасам
Докато горивото ни спре

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Гордан Изметов – Олио

Петко Дурмана, „Градина 41,5/32“

 

* * *

не е нужно да тиктакаш с точните,
за да покажеш правилното време…

 

олио

когато затвориш последният,
който все още гледа към слънцето в бутилка,
той поскъпва…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Когато всичко свърши

Росен Тошев, Иди на…

 

След работа, когато залезът тънко
се промуши под полата на земята
ти започваш бавно да обикаляш кръчмите
Това е като следваща задача
Изглежда не се уморяваш да търсиш
Сякаш любовта е седнала на някоя маса и чака само теб
Знам, че в крайна сметка ще се умориш от тази работа и ще се ожениш
Но аз познавам хора, които седяха срещу любовта и я убиваха с превъзходство, което имат над себе си
И продължават да обикалят кръчмите
Все още някак живи
Единствено сигурни в смъртта

 

Много популярен индиански похват за бягство
е приликата с дънер, който плува
в прозрачна и вярна като куче река
Поразителна е
Зад теб водопадът плющи разярено над бездната
като безкраен ултимативен изстрел
Плуваш срещу течението
И когато стигнеш брега и се хванеш
като удавник за зелените жилави шии на маргаритките
Главите им падат
Хрътките спират да лаят
Заиграват се с жълтите им сърца
Правят си слънчеви зайчета със зъби
наточени под луната
Но пръстта е в ръцете ти и вали дъжд
Бобровите кожи, които те прикриваха
топлеха, държаха над водата
се разпадат около голото ти тяло в кръг
тесен като примка на въже
лек като копринена панделка на вятъра

 

Времето забранява да го обсъждаме
Като капризна жена
Изместена от интелектуална тема
Завърта миналогодишната си рокля
И валят, не снежинки
Молци
Когато говорим за нея
По време на слънчево затъмнение
Не забравяйте да сте заети
И избягвайте всякакви мисли
За смърт, за война
Говорим за времето
Безобидно е
То така или иначе работи над себе си

 

Отхвърлям вендинг машините
С техните масивни ръбести тела
Квадратни уста и метални езици
С инструкции как да получиш пакетирани и разтворими храни
На оживени места
Вече има цели стаи пълни със студена грижа
Сякаш попадаш на летището
Ничий безмитен безтегловен
Само скитниците принадлежат на този интериор
Както всички принадлежим на земята
Още една обиколка и заспиват
В топлината на моторите

 

Когато всичко свърши
Изчезнаха и птиците
Изчезна и дъжда
И слънцето
Броим 12 часа и запалваме енергоспестяващите крушки в жълто
Пълним с минерална вода прежаднелите бърдучета и свирим
И свирим
И свирим
В очакване сърцата ни от глина да се пръснат

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Бояна Делчева – Мартириум

Петко Дурмана, „Езеро 43, дървета 62“

 

в очакване

оглушахме от тази тишина
спуснала се над града
уловила ни във шепите си
от безсънието и от страшната
измяна на самите себе си
оглушахме от думите
които ни превърнаха в мишени
търсят нашето съгласие
настойчиво ни призовават
да сме любещи
застинахме подобно статуи
от детската игра
премятаме през мисълта въжето
на което трябва да подскачаме
на куцанка
когато скрити един от друг
със затворени очи се разпознаваме
и като слепците въздуха опипваме
далечината е нещо относително
и плашещо безформено
изпълнена с неразпознатото
прииждащо срещу ни
но как очакваме неидващия
който ще се случи
във тишината
която все повече
надолу ни притиска.

 

Обетованост

Опасани са пасбища на спомени,
стърнища овъглени от тъга,
безсмислие над вложения смисъл.
Само дърветата напъпили
плода си ще дочакат,
обезкостили яростта на вятъра,
във времена затворени във себе си,
отшестващи в пространството на здрача.
Откриваното се отвръща от населници,
положили на домовете си печати
над магмата на времето насечено.

 

Мартириум

Когато камъните, хвърлени по теб,
превръщат се в стена,
ограждаща те от жестокостта,
обезсилени от Бог са болките на мъчениците,
лицата им сияят сред пламъците,
оцеляващи сред лъвове на яростта,
недокоснати остават от заострените куки
на злото, раздиращи плътта им,
на косите си провесени
размахват на молитвата орловите криле
и ангелите слизат от небето
да осенят с крилата си
сърцата девствени, като росата чисти,
във Господ влюбени
с любов по-силна от смъртта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X