Петко Дурмана, „Замък 21, езеро 29“
алитерации с повод и без
затворите на страха затвори
пазачите не пази
не плачат палачите
върху късове време
накъсано бреме шито с бели конци
конници полудели в душите препускат
задушават и не пропускат
никой по пътя си
полудял или не
по пътя си никой
бог отдавна е мъртъв
човекът се приравнява
със своята смъртност
но първо затваря очи
ревниво от себе си
иска да сътвори
нов бог
нов свят без граници
безграничен затвор
конници има всеки един
и душите ни полудели
все тъй препускат
все тъй пропускат
късове време
през ненавреме
затворените врати
други паралелни вселени
непримиримите търсеха –
по-разумни
обичащи и двигателни –
изтъкани от зноя не
на бълнувани сънища
а от ръце утешителни и реални
за болката
от разпада на атома
в смисъл единно спояващ ни
от яйцеклетката
чак до гроба
паралелна реалност за сърцата ни няма
‘живот’ е еднопосочен само на ‘истина’
но дали дненшните успоредени прави
лежат в равнината ‘воистина’
малки хоризонтални чертички
днес сме тук и утре ни няма
верите ни
заблудите в меки завивки
които придърпваме към брадичката
щом ‘гръм удари’ и да ни няма
само човеци сме не и дървета
колко хубаво е това
и колко е грозно
можем ли да застанем изправени
или сами ще се посечем
в измислено гордо
друг е светът
перпендикулярен на този
за който непримиримите
и днес губят живота си
най-късата права
по която да устоиш –
жив ли си
или продължаваш да се снишаваш
–
‘Ще се надигнат сенките на паднали предтечи в траурно шествие от единия до другия край на света; истината ще застане като съдник над окървавената съвест на всички палачи и няма да се върнат в гробовете си мъртвите, докато не станат живите.’ (Георги Шейтанов, 1924 г., сп. „Пламък“)
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X