Петко Дурмана, „Езеро 43, дървета 62“

 

Черното – бяло, а бялото – черно,
нормалното – лукс, а пък луксът – затвор.
В страх аплодираш лъжи откровени,
гордост са нечии срам и позор.
Здравият болен е, хитрецът – герой,
висшата ценност – крадецът от сой,
ражда неживото сладки прокоби:
вашето щастие казва се роби!

… И връщам се в себе си
толкова възрастен,
а само, а само доскоро, доскоро си бях аз дете –
един от мълчалите,
един от бунтарите,
чрез който мечтите – дори на парчета –
възкръсват за ново небе.

Когато отключиш заключено време,
когато е дъното хребет и връх,
спи озаптеният вятър панелен,
небесният корен осъмва без дъх.
Слабият силен е, невежата – умен,
шепотът – крясък в пресъхнали думи,
клетвата майчина стига безкрая,
там, дето почва на свършека краят…

… А как ми се иска пак
да ида при вятъра,
в треви да се губя, от реките да пия и баба до мен да тъче
пътеки за утрини,
огнища за празници,
в които мечтите – дори на парчета –
възкръсват за ново небе.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.