Петко Дурмана, Двоен портрет #7 – Дворец”  и Петко Дурмана  (Дворец, ти, лаптоп)

 

С други думи, пълните с меланхолия изображения, които така добре познавах от живота в родния си град, направиха диплянката по-разбираема и по-близка; като ги гледах, изпитвах нещо сродно на чувството, когато четеш писма от роднини. И аз ги „четях“ и ги „препрочитах“. И колкото повече ги четях, толкова по-очевидно ми ставаше, че те са именно онова, което означава за мен думата „Запад“: идеалният град край зимното море, колони, аркади, тесни улички, студени мраморни стълбища, олющена мазилка, под която се вижда тухленочервената плът на зидарията, херувими с прашни очи — цивилизацията, приготвила се за идването на студа.

 

И докато ги гледах, се заклех, че ако някога успея да изляза от родината си, ще отида във Венеция през зимата, ще наема стая на някой най-долен етаж, та прозорците й да гледат право във водата, ще седна, ще напиша две-три елегии, ще си гася цигарите във влажния под и ще ги слушам как съскат, а когато ми свършат парите, няма да си купя билет за връщане, а евтин браунинг — и ще се прострелям право в челото. Декадентска мечта, то си е ясно (но ако на двайсет години не си декадент — то кога?). И все пак съм благодарен на парките, които ми позволиха да осъществя най-добрата й част. В едно спор няма: историята наистина енергично компрометира географията. Единственият начин да се бориш с това е да станеш изгнаник, странник, сянка, плъзгаща се по дантелата на порцелановите колонади, отразени в кристалната вода.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.