Алла Горбунова – Попитаха ме

Петко Дурмана, Дете 39/31

 

Попитаха ме какво мисля и чувствам за военните действия, които на 24 февруари моята страна започна на територията на друга държава – Украйна. Не знам дали някой се нуждае от тези мои думи. Нека първо бъде спряно кръвопролитието в Украйна, да бъде спряна катастрофата, случваща се докато пиша, и тогава ще може нещо да се каже.

Казаха ми, че за моите колеги – поети и писатели, а също така читатели и издатели в различни страни – ще е важно да чуят какво мисля в момента и как виждам тази ситуация. Боя се, че това е етически капан. Всички думи, които мога да произнеса сега, не са в състояние да спрат случващото се, не могат да превъртят времето назад и да не допуснат случващото се. И като се опитвам да кажа нещо оттук, намирайки се в Русия, аз разбирам, че каквито и искрени чувства да вложа в текста си, нещо в него няма да е наред просто поради самото положение на говорещия. Въпреки това, отговаряйки на молбата ви, ще се опитам да разкажа как аз и хората около мен преживяват случващото се. Понякога разкривените, запъващи се и недостатъчно точни думи все пак са за предпочитане пред мълчанието.

На 24 февруари мнозина мои съотечественици написаха в социалните мрежи, че това е най-страшното утро в живота им. Мои познати ми казваха, че никога в живота си не са изпитвали такъв срам. Аз изпитвах друго доминиращо, всепоглъщащо чувство – скръб. Най-дълбока скръб, в която няма нито сълзи, нито страх, защото и сълзите, и гневът, и дори страхът биха я направила по-лека за понасяне. Чудовищна непоправимост, чувство, че е премината точката, след която няма връщане назад, черта, зад която се отварят вратите на бездната. Вървях по улицата и виждах хората, млади, весели, смеещи се, още не разбиращи какво се случва, какво вече се е случило. И за миг ми се стори, че целият този „обикновен“ живот след случилото се е както когато човек вече са го екзекутирали, отсекли са му главата и тази отсечена глава за кратко още е жива, не разбира какво й се случва.

Има хора, които се стараят да живеят като преди, у които се задействат някакви свои защитни екрани, но много хора в Русия преживяват случващото се като катастрофа без аналог. Нашето общество е разцепено като никога досега. Сред тези, които поддържат действията на властите, има много хора, които са лишени от имунна защита спрямо държавната пропаганда, хора, на които е присъщо онтологическо доверие към властта, към йерархията. Сред хората, обявяващи се срещу военните действия, доколкото мога да преценя, е по-голямата част от творческата интелигенция, младите, студентите. Но всички тези групи не са еднородни. Руското общество в момента не е някакво единно цяло, поддържащо военните действия в Украйна. Струва ми се, че това е едно силно объркано вътре в самото себе си  общество, раздробено, разцепено като никога досега, което съвсем не се вписва в шаблоните, което самото то прилага към себе си, разделяйки гражданите си на „зомбираните от официалната пропаганда“, от една страна, и „платените предатели“, от друга. И това общество в момента е за жалост с много висока температура на взаимната омраза.

За много хора събитията от последните седмици изглеждат чудовищни, необясними, ирационални. Аз самата от години чувствам, че това, което се наричаше „нормален живот“, с което изведнъж нещо се случи, отдавна съществува за сметка на това, че на много неща се налагаше да си затваряме очите. И много неща, които на пръв поглед нямат отношение едно към друго, ги виждам като една верига от насилие и болка, която оковава всички нас. И се надявам, че някой ден ще настъпи моментът да прозрем цялата тази оковаваща ни верига от насилие и болка като единно цяло. Но сега най-много от всичко очаквам прекратяването на огъня в Украйна.

Винаги съм обичала Родината си и съм възприемала поезията си като част от руската поетическа традиция и едновременно с това като част от световната поезия. Не знам какво ни очаква. Мнозина мои познати напуснаха страната буквално от днес за утре. Аз не си представям живота извън Русия и ще се мъча да правя възможно най-доброто, на което съм способна, в новите условия. Аз желая Доброто на моята страна и никога няма да се отрека от безкрайно многото, което ме свързва с нея. Но аз разбирам, че има неща, които не могат да бъдат оправдани. И случилото се през последните няколко седмици вече очерта хоризонтите на работата на скръбта и осмислянето за много години и десетилетия напред. Работа, към която никой няма да може да пристъпи докато падат бомбите.

При нас сега са слънчеви мартенски дни. Същото слънце и топящ се сняг като в разрушения Харков. Оттам ми пише забележителен рускоезичен поет, който преди няколко месеца ми прати на съхранение архива си в случай на война между нашите държави. И думите му – отвъд всички бариери – стоплят сърцето ми.

Моя близка приятелка тук, в Русия, много скъп за мен човек, когото чувствам като роден, е психоаналитик и има анализанти в Украйна, правят сесии онлайн, обаждат й се от зоната на бойните действия, за да получат спешна психологическа помощ. Чух и за обратната ситуация: психоаналитикът на моя позната в Русия се намира в Украйна и оттам, понякога от бомбоубежището провежда сесии с нея.

ГОСПОДИ, НЕКА ТОВА БЕЗУМИЕ СПРЕ ЧАС ПО-СКОРО!

И НЕКА ВСИЧКИ СТРАДАЩИ СЕ СДОБИЯТ С ПОМОЩ!

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Достоевски 200: „Константинопол трябва да бъде наш“

Петко Дурмана, „Двоен портрет #3 – Цар Бомба” (Путин и бомбата)

 

В кабинета на бащата на Аглая в дома им в Петербург княз Мишкин забелязва познат швейцарски пейзаж, за който е сигурен, че е рисуван от натура – и че е виждал изобразеното място: „това е в кантонът Ури…“[1]. Написаният в Европа Идиот – единственият роман на Достовески, създаден изцяло в чужбина с амбицията да бъде руският Дон Кихот[2] – започва с пристигането на героя в родината и завършва с най-вероятно окончателното му завръщане в Швейцария. В Бесове, започнат в Германия и завършен в Русия, по този обратен път ще поеме губернаторът с немско име и произход, който след нощния пожар в поверения му град окончателно ще е готов за „онова известно специално заведение в Швейцария, където, казват, сега събирал нови сили“ (БЫ Х, 337). Ставрогин – „гражданинът на кантона Ури“ – от своя страна, няма да успее да замине за Ури. Както заминалият, така и останалият, както обладаният от зли духове, така и юродивият, както съзаклятникът, така и психически болният, както революционерът, така и двойникът му самозванец, както самоубиецът, така и конвертитът, както самопревъзмогналият се, така и осъденият на смърт, както писателят, така и престъпникът, както левият радикал, така и консервативният революционер имат в крайна сметка една родина. Рефлексията е всъщност носталгия по тази родина, нагон да сме навсякъде у дома, в авторитарната родина. За княз Мишкин левият радикализъм (и в по по-общ план обръщането на Запад) се корени „в духовната болка, в духовната жажда, в копнежа по […] твърдия бряг, по родината“[3]. Евгени Павлович Радомски, един от неуспешните годеници на Аглая (какъвто е и руският княз с оксиморонно име[4]) и последният приятел, който ще се погрижи за връщането на пациента в Швейцария, малко преди катастрофата ще му каже: „Вие, юношата, жадувахте в Швейцария за родината, стремяхте се към Русия като към неведома, но обетована страна; прочетохте много книги за нея, сами по себе си може би превъзходни, но вредни за вас“.[5] Последната такава прочетена книга би могла да бъде Transhumanism Inc. на Виктор Пелевин. В новия роман на Пелевин откриваме следната кратка история на Русия, представена от гимназиален преподавател от посткарбоновата епоха. „[И]сторията на Русия – така се наричаше преди Добрата Държава – е особено горчива… Това навярно е единствената страна, чийто център на тежест през цялото време е лежал извън пределите й. При всяко положение в културен и духовен смисъл. […]/ Какво е представлявала историята на Добросуд [абревиатура на „Доброе Государство“, б. м., В. С.] на бързо превъртане? Садомазохистична любовна връзка с доислямска Европа./ Строиш Северната Палмира (точно са избрали думичката, всеки тартарен ще го потвърди) – а защо? Напук на интелигентните шведи, за да почнат да те уважават във френския кралски двор… И тогава се почнало: помагаш на Европа да решава династичните въпроси и да дели колониите; въплъщаваш прогресивните учения от немските бирарии и френските университети; градиш Червената Утопия, надявайки се на измислената от немците световна революция – за да се отбраняваш с последни сили пак от техните слънчеви ликвидатори на амфетамини, а като ги отблъснеш с цената на чудовищна кръв, да продадеш опръсканата с нея империя за старо желязо, за да почнеш строителството на нова, близка й по дух, но десет пъти по-слаба, и все от същите кабинети…“[6] В предкарбоновата Империя, предупреждавайки за опасността от идещата Червена Империя, друг руски писател, създал идеалния читател, жадуващ и четящ в Швейцария за родината си, ще сънува Константинопол като руски Царьград.

„Константинополь – рано ли, поздно ли, должен быть наш…“[7] Руско-турската война и по-общо кризисното изостряне на Източния въпрос, който навлиза през пролетта на 1876-а в гореща и кървава фаза, довела в крайна сметка до реалнополитическото прекосяване на Дунава от руските войски на 12 април 1877 г., е ключова тема в Дневник на писателя, списанието с един-единствен автор, редактор, издател, собственик и сътрудник в лицето на Достоевски. Политиката на Руската Империя на Балканите е кайросът на Дневник на писателя. „Кулминацията на източната криза съвпада по време с периода на може би най-активната журналистическа дейност на Достоевски.“[8] За първи път концепцията на последния журналистически проект на Достоевски е формулирана в Бесове от любовницата на Ставрогин Лизавета Тушина, която се обръща за редакторска и издателска помощ към консервативно-революционния конвертит Иван Шатов. Лизавета Николаевна си представя един копипейст компендиум на материали от пресата, излезли в рамките на една календарна година, който „би мог[ъл] да обрисува цяла една характеристика на руския живот през цялата година“ (БЫ Х, 103). Нещо като годишен архив на ФБ-Група „Единна Русия“, администрирана от Лизавета Тушина и Иван Шатов. „Това би била, тъй да се каже, картина на духовния, нравствения, вътрешния руски живот през цялата година.“ (БЫ Х, 104) Въобразеният в Бесове – половин век преди едноименното консервативно семейно списание – readers digest под редакцията на имагинерния тандем на младежката ляворадикална фасцинираност (Тушина) и консервативно-революционната конверсия (Шатов) неочаквано ще се реализира пет години по-късно в реалния Дневник на писателя. „[В] края на живота си авторът на „Дневника“ отново се обръща към идеите на утопичния социализъм – този път в руския им вариант […] [и]деята на общинния социализъм, своеобразно пречупена, съединена с ʻпочвеничествотоʼ“ (НС 105). Някогашният млад петрашевец и сегашен стар нечаевец е приготвил за малко преди края последната си изненада. От този финален обрат най-изненадани са, разбира се, ортодоксалните консерватори, тези, които (биха искали да) имат Достоевски за необратимо техен човек (и до този момент са го постигали). „Трябва да се помни, че към средата на 70-те години обществената репутация на Достоевски е изглеждала доста еднозначно. Авторът на „Бесове“ […] се е явявал пред лицето на общественото мнение като талантлив белетрист, изменил на идеалите на своята младост и присъединил се към дясното, охраняващо статуквото крило на руското общество.“ (НС 40) Най-лесна е, както обикновено, играта на либералите – към които по-късно успешно ще се присъединят болшевиките – по натякването на измяната. По-съществен е обаче „приятелският огън“ отдясно. „На най-рязка критика „Дневникът“ е подложен от страна на либералната преса. Заедно с това моносписанието на Достоевски не получава никаква реална подкрепа „отдясно“, а понякога дори бива удостоявано с враждебни нападки от тази страна.“ (НС 44) Самият Достоевски открито полемизира в Дневник на писателя с водещите либерални и консервативни издания, „без да закача опонентите ʻотлявоʼ“, конвертитът му с конвертит. „Ляв“ ли е обаче късният Достоевски в публицистичното си осветляване на Източния въпрос и на реалната политика на Руската империя на Балканите? Или ако формулираме въпросът в по-слаба форма: съвпада ли осветлението на събитията в Дневник на писателя с официалната политика на царското правителство?

Преди всичко трябва да се отбележи, че самият Цар Освободител първоначално не е горял от желание да продължи политиката си на Балканите с други средства по Клаузевиц. „Аз се старая с всички сили да уреждам мирното разрешаване на въпроса, а печатът иска да ме скара с Европа; това не може да се допусне.“ (Цит. по НС 119) С публикациите си в Дневник на писателя Достоевски определено спада към онези в „печата“, които със сигурност искат да скарат Александър ІІ с Европа. Травмата на Кримската война обаче, изгубена от баща му, още е свежа. Царят Освободител е подтикван към война с Османската империя както отдясно (славянофилите), така и отляво (руската емиграция). „По този начин, дори убедените противници на властта напълно допускали използването на държавната мощ на царска Русия като външна сила, която обективно способства на делото на националното освобождение.“ (НС 121) Защитавайки Херцен от упрека в славянофилство, който му отправя Бакунин във връзка с позицията му по въпроса за освободителната ролята на Русия, Н. Огарьов сравнява тази роля със силата на гравитацията. „Но ти [т.е. Бакунин, б. м., В. С.] не може да не виждаш, че рано или късно Русия и само Русия (защото няма кой друг) ще се притече на помощ за освобождаване на славяните. Този стремеж е историческо притегляне, което също толкова не може да се избегне, колкото земното притегляне.“ (Цит. по НС, пак там) Спрямо тези вътрешни дебати в лявата емиграция, в които единственият ляв „западник“ се оказва Бакунин[9], марксисткото виждане по въпроса за освобождението на славяните неочаквано се позиционира от страната на левите „славянофили“ Херцен и Огарьов – и съответно от страната на една квазибисмаркова реалнополитическа сила на гравитацията. С думите на Фридрих Енгелс: „[Д]окато те [християнските поданици на Портата, б. м., В. С.] остават под игото на турското владичество, те ще виждат в главата на гръко-православната църква, в повелителя на 60 милиона православни, независимо какво представлява той в други отношения, своя естествен освободител и покровител“ (Цит. по НС, пак там). Макар че сигурно няма да са много щастливи с политически некоректните формулировки на родител № 2 на марксизма, касаещи „османското присъствие“, новите леви едва ли ще имат нещо да възразят на реалнополитическата му логика на гравитацията на „естествения освободител“.

На фона на тези реалнополитически леви славяно-, а и русофили Достовески от Дневник на писателя стои като консервативно-революционен „сънувач“ (А. Илков), някакъв десен вариант на Бакунин. Този десен Бакунин (иска да) вярва в етичността на имперската сила на гравитацията, както левият (иска да) отстоява до горчивия край освобождението, винаги вече несъстояващо се като дело на самите освободени. И в двете визии за освобождението – етично-имперската и автономно-анархистичната – Освобождението на България остава в сферата на художествената литература. Трябва да мислим това място като достойно. Съдбата на конвертита – от Испания през ХV век до Русия през ХІХ-ти – често е била страстно да гради месианистично-провиденциалистки конструкции, които ще го смажат, когато станат държавнополитическа реалност. Трябва да мислим тази страст като достойна. „Утопическото разбиране на историята“ на късния Достоевски – Константинопол трябва да бъде наш – за щастие на консервативно-революционния сънувач не се реализира нито от Руската империя, нито от СССР.

Когато близо година по-късно утопическото разбиране на историята най-сетне добива някакви реални очертания с дългоочакваното прекосяване на Дунава от руските войски, тези очертания са следните: 1) самодържавие и народност: „самият народ се вдигна на война начело с царя“[10]; 2) аналогия с войната срещу Наполеон: „народна война“ (ДПА 96); „Александър І е знаел за тази наша своеобразна сила, когато казал, че ще си пусне брада и ще отиде в горите заедно със своя народ, но няма да положи меч и няма да се покори на волята на Наполеон“ (ДПА 98); 3) православие (Русия) vs. еврейски капитализъм (Европа): „Трепнаха сърцата на нашите изконни врагове и ненавистници […] трепнаха сърцата на много хиляди европейски чифути [жидов] и на милиони чифутстващи [жидовствующих] с тях „християни“ […] ако ние поискаме, то нас няма да ни победят нито чифутите на цяла Европа взети заедно, нито милионите на златото им, нито милионите на армиите им“ (ДПА 97, курсив в оригинала); 4) пацифизмът като буржоазна идеология: „стигат ни вече тия буржоазни нравоучения!“ (ДПА 98); „Борсаджиите например изключително много обичат сега да приказват за хуманност“ (ДПА 101). Теодицеята на войната на Достоевски използва аргументи, познати от Ернст Юнгер, друг ключов консервативен революционер. „Само изкуството поддържа още в обществото висшия живот, буди душите, заспиващи в периоди на дълъг мир.“ (Пак там) Консервативно-революционната утопия от лятото на 1876-а е отстъпила място на фрустриращите реалности на една теория на официалната народност от времената на Николай І, обикновения руски антисемитизъм и една естетизация на войната, лишена от всякаква литературна продуктивност (за разлика например от Ернст-Юнгеровата). Използваната в аргументацията критика на буржоазната идеология взима най-лошото и от двата свята на левия радикализъм и консервативната революция. Доскорошният консервативно-революционен сънувач на Константинопол се пробужда в една политическа реалност, която отчаяно се нуждае от естетическо „спасение“ – и както писателят, така и редакторът (и издател) на Дневник на писателя усеща това. Априлският раздел на книжката от 1877 г., започващ с коментар на току-що избухналата Руско-турска война, включва веднага след него единствения фикционален текст в тази военновременна годишнина на Дневника – „фантастическия разказ“ Сънят на смешния човек.

Героят аз-разказвач на Сънят на смешния човек е кръстоска от Кирилов и Ставрогин – планира да се самоубие като единия и сънува земния рай като другия в своята изповед (в инкриминираната глава У Тихон) – който разказва за себе си като Човека от подземието. Подобно на Кирилов той не спи нощем – но неочаквано заспива и сънува съня на Ставрогин. Той също е „обидил“ малко момиченце (макар и не в сексуалния смисъл на думата), но за разлика от случая Ставрогин тук тъкмо обиденото дете го спасява от самоубийство и му помага да заспи и да сънува своя сън, който го пробужда за нов живот. Макар да не извършва Ставрогинския грях stricto sensu, героят е причинител на грехопадението в сънувания рай. Той е нулевият пациент, носителят на трихинелата от кошмара на Разколников в епилога на Престъпление и наказание. В разказа си за процеса на грехопадение аз-повествователят на Сънят на смешния човек цитира ключова теза от предходния коментар към началото на Руско-турската война, все едно освен разказвач и сънувач е и читател на Дневник на писателя. Двайсетина страници по-рано публицистът е написал: „явно е вярно, че истината се заплаща само с мъченичество“ (срв. ДНА 95, курсив мой, В. С.). Още при първото натъкване на това твърдение в публицистичния текст усещаме някакъв актуалнополитически фалш, автобиографичната му обоснованост влиза в рецептивен дисонанс с аргументативната му употреба в контекста на теодицеята на войната. Екзистенциалният капитал на писателя, първородството на уникалния му опит бива шитнато от идеолога на една война за жълти стотинки, за паница леща. Писателят няма как да не усеща това и няма как да не знае, че читателят, вярващ на големия автобиографичен наратив на страданието[11] – и въз основа на него вярващ на писателя – също ще го усети. Затова писателят ще цитира публициста, пренасяйки екзистенциално-автобиографичната истина от журналистическия контекст на актуалнополитическия коментар към началото на Руско-турската война във фикционалния на „фантастическия разказ“ Сънят на смешния човек. „Те познаха скръбта и обикнаха скръбта, те жадуваха за мъчение и казваха, че Истината се достигала само с мъчение.“[12] Пътят на грехопадението, от който използваната в публицистичния текст екзистенциално-автобиографична истина сега се оказва етап, е постлан с подобни употреби на истината. Приложен към политиката – пък била тя и месианистична – големият автобиографичен наратив на страданието се оказва причинител на грехопадението. Фантастиката на Сънят на смешния човек трябва да спасява истинността на публицистичното слово. Фикцията трябва да спаси истината от човека от подземието на високата идеология.

Сънят на Ставрогин, който пет години по-късно Сънят на смешния човек ще разгърне в „космологичен“ и сотериологичен план, е може би най-мъчителният – по-мъчителен и от блудството с детето и самоубийството му – пасаж на неговата изповед. На път в Германия, той пропуска гарата си и слиза на следващата, за да хване обратния влак. Така попада през ясен пролетен следобед в „мъничко немско градче“ (БЫ ХІ, 21). Той не бърза заникъде, влакът му е чак в 11 през нощта. „Хапнах хубаво и тъй като цяла нощ бях пътувал, заспах чудесно след като се наобядвах някъде към четири следобед.“ Описанието на ужаса е едновременно трезво и идилично. Делово разомагьосващо е мотивиран генезисът на съновидението. „В Дрезден, в галерията, има картина на Клод Лорен, по каталог, мисля, се води „Ацис и Галатея“[13], но аз винаги я наричах „Златния век“, сам не зная защо. Бях я виждал и преди, а сега, преди три дни, минавайки оттам, пак я мярнах. Тъкмо тази картина ми се присъни, но не като картина, а като нещо било наистина.“ Кътче от гръцкия архипелаг, земен рай, деца на слънцето – высокое заблуждение! – под „полегатите лъчи на залезното слънце“. Сънуващият се събужда, облян в сълзи, „за първи път в живота си буквално“ плачещ. И тогава идва дежавюто, свързващо идилията с кошмара, „когато по същия начин се лееха полегатите лъчи на залязващото слънце“ (БЫ ХІ, 22). Меката залезна светлина на идилията е вече видяна веднъж в кошмара.

 

 

[1] Достоевский, Ф. М. Идиот [1869]. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 8, 1973, с. 25.

[2] Редом с Идиот като единствения роман на Достоевски, написан в чужбина, нека припомним отново и новелата Вечният съпруг (1870), имаща обема на short novel (малко над 100 стр. – обема на Бедни хора и Двойник). Срв. „космическия“ Дон Кихот, реещ се в безтегловност в Соларис (1972) на А. Тарковски. В показанията си пред Секретната следствена комисия през юни 1849 г. Достоевски споменава за един от членовете на кръжеца на Петрашевски, смятан за „истинна, дагеротипно вярна снимка на Дон-Кихот“. – Достоевский, Ф. М. „<Показания Ф. М. Достоевского>“. В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 18, с. 153.

[3] Достоевский, Ф. М. Идиот, с. 452. В тирадата на княз Мишкин, предшестваща счупването на „огромната, прекрасна китайска ваза“ и епилептичния припадък, експлицитно се появява думата почва.

[4] Лев Мишкин носи освен това името на родоначалника Аслан („Лъв“) Челеби-мурза, срв. Волгин, И. Родиться в России. Достоевский: начало начал, с. 48 (бел. 2). При разпитите по време на следствието срещу кръжеца на Петрашевски Достоевски е запитан дали някой си „Аслан“ е посещавал петъчните сбирки, срв. Достоевский, Ф. М. „<Показания Ф. М. Достоевского>“. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 18, с. 172. Отговорът му е: „Не знаю господина Аслана.“

[5] Достоевский, Ф. М. Идиот, с. 481.

[6] Пелевин, В. Transhumanism Inc., с. 115. Трийсет години по-рано, в Принцът на Госплан протагонистът проиграва във въображението си имперската траектория на Русия без комунизма: „Запалвайки цигара, той обикновено дълго гледаше многоетажния блок – звездата на шпила му се виждаше леко отстрани и заради ограждащите я венци изглеждаше като двуглав орел; като я гледаше, Саша често си представяше друг вариант на руската история, по-точно друга нейна траектория, завършваща в същата точка – строителството на същия блок, само че с друга емблема на върха“. – Пелевин, В. „Принц Госплана“. В: Пелевин, В. Повести и эссе, с. 115.

[7] Достоевский, Ф. М. „Утопическое понимание истории“, Дневник писателя 1876 [юни]. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 23, 1981, с. 48 (многоточие в оригинала). Това е рефрен в Дневник на писателя, срв. броя от март 1877: „Константинополь должен быть наш“ – Достоевский, Ф. М. „Самые подходящие в настоящее время мысли“, Дневник писателя 1877. В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 25, с. 74 (курсив в оригинала). И също: „програмата бе вече дадена: българите (болгаре) и Константинопол“, пак там, с. 72.

[8] Волгин, И. Ничей современник. Четыре круга Достоевского, с. 117. По-нататък цитирам книгата на Волгин в текста със сиглата НС.

[9] „В. И. Ленин, осъждайки реакционните тенденции на романа на Достоевски [т.е. на Бесове, б. м., В. С.], в същото време, по свидетелството на В. Д. Бонч-Бруевич, ʻказвал, че при четенето на този роман не бива да се забравя, че тук са отразени събития, свързани с дейността не само на С. Нечаев, но и на М. Бакунин. Тъкмо по същото време, когато са се писали „Бесове“, К. Маркс и Ф. Енгелс са водели ожесточена борба против Бакунин. Работа на критиците е да изяснят кое в романа се отнася до Нечаев и кое до Бакунинʼ“ (БЫ ХІІ, 256).

[10] Достоевский, Ф. М. Дневник писателя 1877 [април]. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 25, 1983, с. 94. Цитирам по-нататък в текста със сиглата ДПА.

[11] Пръв ще концептуализира страданието –  във философски, ницшеански avant la lettre регистър – Човекът от подземието: „Та страданието е единствената причина на съзнанието.“ – Достоевский, Ф. М. Записки из подполья, с. 119.

[12] Достоевский, Ф. М. Сон смешного человека [1877]. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 25, 1983, с. 116 (курсив мой, В. С.).

[13] Достоевски открива за себе си картината на Лорен при първия си престой в Дрезден през пролетта-началото на лятото на 1867 г., срв. Frank, J. Dostoevsky: The Miraculous Years, 1865-1871, 203 (б. м., В. С.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Светла Караянева – Всеки е дошъл отнякъде

Петко Дурмана, Езеро 43, дървета 62

 

ВСЕКИ е дошъл отнякъде.
Всеки е заварил някого.
И да чуеш: „Добре дошъл!“
И да кажеш: „Добре заварил!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Здравка Шейретова – Моята азбука на войната

Росен Тошев, Иди на…

 

Абсурд – бомби, разкъсват невинни, деца
Битка – загуба, в която не се печели
Война – изкривени от ужас лица
Грохот – светове срутени, домове изгорели
Днес – времето в бъдеще няма
Ева – сама е, без дом и Адам
Живот – безнадеждност и рани
Закон – погазен без срам
Ирод – зловещ убиец без свян
Йов – изпитание от нашия Бог
Каин – братоубиец по план
Любов – мъртва без диалог
Мир – свят в сговор, хармония
Нощ – безсъние между вечер и сутрин
Очи – широко нагоре отворени
Плач – вопъл срещу Русия и Путин
Рак – метастази роят се дълбоко
Свобода – изначална, горда и жива
Тъга – израства все по нависоко
Украйна – брани се без алтернатива
Федерация – фалш и фиаско
Хеттрик – това заслужават, това ще получат
Шут – от световната сцена и място
Щурм – ще се върне като в поличба
Юмрук – пръстите свити в единство
Ядро – украинци пазят сърцето си материнско

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Аз разбирам болките

Росен Тошев, Иди на…

 

Аз разбирам болките на българските путинисти, и искам да ги уверя, че част от мен, една наистина не особено голяма част, им съчувства. Защото знам колко е тежко да виждаш, как обектът на твоето обожание, бившият, обвит с романтика, чар, мистика офицер от КГБ, превърнал се в президент четвърти /или пети?/ мандат, сега е наричан военнопрестъпник, убиец, хейло, путлер и т.н. Тежко е, наистина, мъчително. Та той, според тия български путинисти, е една възвишена, отдадена на великата славянска, православна идея душа. Един полу-бог, светец, ангел на доброто и лошо, който като един свети Георги биещ се срещу змея, се бори с атомните заплахи, спасява майка-русия и т.н. А целият, лош, глупав, джендърски, наркомански, капиталистически свят сега е срещу него, нашия Володя! Мъка, мъка, путинофилска! Няма ли край тоя кошмар?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Война

Петко Дурмана, Езеро 43, дървета 62

 

Война

И тази пролет ще цъфнат
момините сълзи и лалетата
и ирисите после
в двора на моята малка
горска къщичка с чувство за хумор.
Кой?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Означаващи и снаряди

Петко Дурмана, „Двоен портрет #3 – Цар Бомба” (Путин и бомбата)

 

Към войната са отнесени всякакви аргументирани глупости, които не издържат. Колапсът на един аргумент е функция на неговото разгръщане.

И всякакви дежа-вю дефилират в зрителното поле, но ние вече знаем от Лакан – Погледът е завеса като идол на отсъствие. Секретът на триумфиращата визия е в организацията на неочевидното.

И всякакви морализаторства, но ние вече знаем – етиката на Реалното е извън символни координати.

Господарското означаващо е несъзнавано и неуправляемо в траекторията от невъзможност към импотентност – и какво друго трасира, освен мрачното увлечение по смъртта, която прави от всички нас фикции и само като фикции се справяме с него..

Разделителните линии, те не са геополитическа маркировка, а бразди в Реалното, cut in the Real, съживявани отново и отново под натиска на повторението – и какво друго протича през тях, ако не влечението към смъртта…

Cut in the Real – отнася се до изначалното примордиално означавашо на Лакан – как да се преведе – разрез в Реалното, къртене в Реалното? Нещо като ангели с огнени мечове – изглежда абстрактен генезис, но с какво е по-различен от структурните перверзии на реалните политики и военни стратегии?

Именно Реалното на войната – не само че е непреводимо, но и невъзможно за символизация, да кажем че е пречката за формализация, импас, твърдото ядро във всеки опит за символизиране, кост в гърлото, дедлок, препречен достъп до истината.

Половинчати истини на половинчати светове, бленуващи пълна победа…

Тогава как една империя на истината ще смени империята на лъжата, каквито са геополитическите фантазии на такива като Дугин?

Истината винаги е под формата на фикция, на семблант, привидност, не защото е фалш, а защото истинският свят винаги е липсващ.

Имаме достъп единствено до семблатизация на света, до непризнаване и елиминиране на неочевидното – това са реалните глупости, нали, да присвояваш в дискурс Реалното на войната, да наречеш бомбените завеси „идол на отсъствие” сигурно звучи цинично, но не вършат ли точно това предположително знаещите, пълководците и анализаторите, шринк докторите, коментаторите…

Спомням си как Путин произнасяше Россия със съскащите съгласни. Именно, това е имперското означаващо, което прорязва Реалното (the cut in the Real), за да артикулира свят, но всъщност да причини дори не липса на свят, а самата безсветовост (Weltlosigkeit). Означаващите подредени в структурната перверзия на бомбени завеси от снаряди

Имперското примордиално означаващо винаги под опасност, която самото то е инвестирало в свят несвят. И съответстващите тъпи разсъждения – за какво ще е този свят, ако я няма Россия?

Господарското означаващо на една травма, конвергираща с некро-отпадъци, които й дават живот, съживяват я под натиска на повторението в откровено влечение към смъртта.

Означаващото, конвергиращо с летални отпадъци, за да артикулира обект-причината на имперско желание. Смъртта е моят герой заради една вечна империя като форма на вечно измиране.

Нищо не може да се каже за нещата извън репрезентация.

И тук аз не психоанализирам. Припомням трите постулата на Фройд –

Управлението е невъзможно

Преподаването е невъзможно

Психоанализирането е невъзможно

И ако това изглежда абстрактно, тогава какво да кажем за геополитическите фантазии на един диктатор?

И ако никой не е убедителен, защо да не прибегнем до вицове – в един руски затвор трима се питат за какво са осъдени. Първият казва, аз бях против Попов и получих десет години. Вторият казва, аз бях за Попов и получих десет години. Третият казва, аз съм Попов и съм осъден до живот.

Именно Попов е Реалното на политическото, симптоматичният възел.

И той не може да бъде разплетен, а само съсечен, за да бъде произведен отново, запълващ пролуките на Реалното както вегетацията покрива раните на войната.

Означаващото кърти в Реалното и произвежда реалност, жалки производни субститути – кога Россия е станала Россия и защо Америка отказва да се нарича империя – ето как от нищото на неочевидното Реално се откъртват жалки империи на суверенното нищо, годни да унищожават в самоунищожение, повтаряйки хегелианската схема – от нищото през нищото към нищото.

Именно, травмата на къртещи означаващи и принудата на повторението, съживяващо травмата като заспал вулкан, за да прехвърчат отново и отново къртещи означаващи и реални бомби и снаряди, префигуриращи нещо като свят, светове на не-всичко, за да бъдат засимптомени в семблант светове – до следващия разрив и къртене –пришиваме метафорични имена – предвоенен период, следвоенен, докато войната пронизва от всички страни слабо закрепени и компрометирани светове.

Россия, Дойчланд юбер алес, Америка фърст – не, благодаря

Всяка глобализация е предвождана от милитаризация. Само агресията на влеченията, на влечението към смъртта отключва реалност, за да я дереализира.

Симптомът идва от бъдещето. Сега ние чакаме нещо да затапи плачевната ситуация на война като съживяване на изначална травма под натиска на повторението. Чакаме по-различен симптом, напразно.

Войната не може да се психоанализира, само последиците.

Самото психоанализиране е невъзможно.

Това е етиката на Реалното, която всички не знаем, че знаем.

Ако за Хегел Бог е selbstbewust, за Лакан Бог е несъзнаван.

Аналитикът е в позиция на „обект а”, боклук.

Но човешките животни които се вмъкват в господарското означаващо или в позицията на аналитика, си въобразяват, че могат да управляват и те управляват импотентността на господарското означаващо, конвергиращо с обект-причината на желанието, тоест с боклукчивото, като постоянно сменят позициите си – днес управляващ, утре си боклук.

Забравихме ли наставленията на свети Павел за встъпващите без разлика в Царството Божие, за възлюбените в Христа – нито грък, нито евреин, нито обрязан или не – без разлика.

Човешките животни оковани в разделителни линии под диктата на Едното – те историзират влечението към смъртта, истеризират го, не е ли това гледката, семблатизацията на истината, милитаризацията…

Войните за суверенното нищо, за призрака на една Елена, войни заради една сянка – това ли е неочевидното и кой триумфира в него?

Войните като мрачната същност на безсъщностни светове.

Златомир Златанов

15.03. 2022

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

RapisGames – Завиждам на мама

Петко Дурмана, Дете 39/31

 

Завиждам на мама, тя гледа 1 и 2 канал, където всичко е наред, само трябва малко да се потърпи, и тя искрено вярва в това, и е готова да търпи, заради прекрасното бъдеще. Гледам я и ми се плаче… Това е същото като да кажеш на дете, че Дядо Мраз не съществува…

 

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Тишина

Росен тошев, Иди на…

 

Тишина

тихо
тихо е
много тихо е
улиците са празни, изчертани черни линии
улиците са токсични, изчертани жълти линии
слепотата на човеците е всеобхватна, поразява
дочувам далечен тътен на двигатели
ускорението започна
да поврежда моят град и моята улица
ускорението се увеличава
от празнодумния, безсмислени думи,
изгубили смисъл значения
загуба на изначален смисъл
думи от хора, без думи

ПРАЗНИ хора
ПРОДУХАНИ хора
ОСАКАТЕНИ хора
ОТКАЗАНИ хора
от срещата с радостта
от срещата с реалността
от срещата с нормалността
от срещата с любовта
неясни персонажи,
закотвени в празно-ментални пространства
ИЗПРАЗНЕНИ био контейнери –
защитници на руската инвазия –
на руската машина за прогрес на смъртта

САМО ИМ ОСТАНА СМЪРТТА

Ваня Вълкова
13 март, 2022
По време на войната, започната на 24 февруари от Русия срещу Украйна (по-точно от Владимир Путин срещу цивилизацията)

 

Какво е загуба?

Какво е загубата,
ако не тишината
и невъзможността
да разпознаеш нейните звуци

Какво е загуба,
ако не празната пейка в детската площадка
с изгубеното полиестерно пони – Пинки Пай
а ти си на 16 и искаш да играе с него, но не можеш

Какво е загубата,
ако не неуморното претърсване
на електронният облак или твърдият диск,
за да намериш снимка-памет

Какво е загуба,
ако не липсата на познат глас,
след многократното набиране
и раздробяване на въздуха от телефонният звън

Какво е загуба,
ако ненамирането,
след много търсене и наблюдение
на любима сграда, в сивата прах-остатък от нея

Какво е загуба,
ако не почасово отваряне и затваряне
на няколко електронни потока,
без твоето име – твоят код на съществуване

1 март 2022

 

Лоша миризма и хубави крака

Мъже 1

Двама мъже, в активно-средна възраст
стоят пред кафето-био магазин до ,,Минимол“
и разговарят
обсъждат интензивно, схеми за диети
Ах, колко са активни, ентусиазирани и разговарящи,
съсредоточени
И двамата лежерно демонстрират липса на корем и хубави крака
Минава младеж с куче териер
и мъж с две жени + френски булдог

Мъжете са основни единици за защита, на различни нива:
Отговорно
Социално
Емоционално
Териториално

.
….
………

Продължих да си пия кафето

………
….
.

Мъже 2

Двама мъже във военна възраст
Стоят пред кафенето на границата на дъжда и ,,Минимол“- а
Пият си кафето и обсъждат
какви са самолетите, доставени от САЩ
и как за всичко са виновни те –
военни инициатори
Мъжете продължиха да се оплакват и мъдруват
Те – американците ;/-$$#!!!–&&&
*пиу ,
-,,, *пиу
Вместо да развиват нови технологии
и космическите полети и да достигат други планети,
където, със сигурност и според тях
има живот,
са подкастрили дървото на войната
да няма живот

Главно Байдън е виновен,
а сега и Полша ще го отнесе и ние,
но Радев, ще ни пази………
А те американците гледат отдалеч,
дразнители и наблюдатели

Единият самодоволно се усмихна, саркастично
и атмосферата се обгази
от дъх на развалени зъби
Пресипа нова шепа лешници и бавно продължи
Подклаждаха войната и дразнеха Путин,
дразнеха Русия…е, не че я защитавам, но ……
но се постави на нейно място

А ние всички ще го отнесем,
а Байдън си седи и наблюдава…вместо да инвестира,
в космически изследвания

Ех, ех, ех, да, ако сме живи
А и с тези маски, всички подлудиха

Един самотен лешник тупна на земята
.
.
Да те закарам?
Е, няма нужда

Тротоара се опразни
от безсмисленост и лоша миризма и думи
Другият не се постави (на мястото на Русия)
и си допи кафето

Аз смачках и изхвърлих
хартиена чашка за кафе
и тръгнах
в снегодъждовният сив ден.

17 март 2022
Ваня Вълкова

По време на войната срещу Украйна (започната от Русия) , на която Байдън предостави 1 милиард долара в помощ срещу агресията.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Стиф Лазаров – Shadow Archive

Росен Тошев, Иди на…

 

The invention(s) of photography is arguably one of the most significant events of the 19th century – not only because of its creativeness and uniqueness, but also because of the variety of its applications. Although originally invented with an artistic intend, the public relatively quickly recognized photography’s potential in aiding them in various activities. For example, in History of Photography we read about photography’s potential of creating pictorial records of discoveries such as the ones made during the Egypt expedition in 1798.[1] Other applications are also discussed in History of Photography, such as painters using photographs for after-study for their artworks[2] and physicists using them to study light.[3] It seems, however, that the public was obsessed with photography mainly because one particular application of it – portraiture. People were “[rushing] to contemplate [their] trivial image on the metallic plate.”[4] In 1841 photography was not recognized as a profession; ten years later 51 photographers were recorded; in 1861 there were 2 879. And in the same year the people who made their living from photography and related trades were at least 33 000 in Paris alone. During that time the professional portrait studios in London were over 200.[5] As we can see, photography was gaining a significant reputation. It was almost inevitable for the public (and the state) to not utilize portrait photography in a practical way, i.e. for the betterment of society. Eventually, portrait photography found practice in law – specifically in recognizing, persecuting, and recording criminals. The potential for a juridical photographic realism was recognized as early as the 1840s, but it became common in the 1860s.[6] Coincidentally, during the time of photography’s technical development, the functions and the impact of the state were rigorously expanding.[7] Within the context of the state photography was recognized as a key to a developing technology of knowledge needed by the state. The governmental utilization of photography proved its lack of identity – photography’s nature depends on the institutions and agents which put it in practice.[8] We see the practice of portrait photography divided in two domains: the artistic domain of the bourgeois portrait, and the scientifico-technical domain of law, science, medicine, and pseudo-science (physiognomy, for example.) In short, the system of representation known as portrait photography has two functions that exist in an opposition to one another – honorific and repressive function.[9] This essay will look at the contrast between these two functions, the contexts which create and define them, their impact on the photographed individual, and their use in society. Since this is a broad topic, I will narrow it down by analysing, comparing, and contrasting two portrait photographs, one honorific and one repressive. One of the photographs is Nadar’s Alexandre Dumas père (c. 1885) (Figure 1), and the other is a picture of the criminal Charles Williamson (Figure 2), taken in England by an unknown photographer c. March 1878 and printed in Thomas Byrnes’ book Professional Criminals of America published in 1886. I believe these two photographs will successfully create the contrast between the bourgeois artistic portrait photograph and the practical, technical photograph that can be found in police records.

Portraiture is far from being a relatively new practice. With the inventions of photography, however, its popularity was significantly increased. Before photography, only a few were able to afford an image of their likeness. During the early days of photography, the ideology of the charismatic individual was popular. This, combined with the weight of oil-portraiture and journalistic caricature, helped the photographic portrait’s adoption by society. First and foremost, the photographic portrait validates identity.[10] Just like oil-portraiture, the earliest photographic portraits insisted on realism. Coincidentally (or not), during that time oil painters were seeking to escape realism and to explore different modes of representation, which embraced the artwork’s painterly qualities. Photography took the representational qualities from painting and declared itself as an “authentic” representation of the individual.

When 19th century photographic portraiture is discussed, one can hardly overlook Gaspard-Félix Tournachon, mostly known by his pseudonym Nadar. Taking up photography in 1853[11], Nadar quickly rose to fame and was known as a photographer of celebrities and intellectuals. He was even called the “king of photographers”[12] by the journalist Léon Daudet. By 1860, his atelier was the meeting place of intellectuals. Nadar took pictures of some of the most notable French (and other) figures of the second half of the 19th century: Wagner, Gounod, Delacroix, Manet, Daumier, Dumas, Baudelaire and others.[13] Nadar’s popularity is at least partly due to his career as a caricaturist and a journalist. In fact, him being a caricaturist is the reason he became a photographer, as he “resorted to the camera only because he was finding it hard to catch the likeness of difficult subjects […]”[14] As Nadar was frequently photographing prominent members of the society, the portraits he produced are bright examples of honorific portraiture, which praised the depicted individuals and asserted their higher positions in the social hierarchy. In 1859 Nadar was charging 40 francs a dozen for carte-de-visites[15] – double the usual charge. The status of the people depicted in Nadar’s photographs is defined by their own reputation, Nadar’s popularity, and the high-class characteristics encoded in the portraits. The portrait is a sign whose purpose is both the description of an individual and the inscription of social identity.[16] When a photographic portrait is discussed, in consideration must be taken both the visual characteristics of the picture (attire, pose, emotion, setting), and the context surrounding it (the identity of the photographed person, his/her place in the social hierarchy, the photographer’s identity, etc.)

There is one particular photographic portrait taken by Nadar – a portrait of Alexandre Dumas pére – that has my interest. The medium of the picture is a salted paper print from a wet glass collodion negative. The reasons I chose this photograph are several. First, Dumas was a prominent and famous figure at the time of the photograph (1855.) This alone calls for the picture to be considered as a traditional bourgeois photographic portrait. Second, Nadar had done a caricature[17] (Figure 3) of Dumas, too. It would be relevant to compare the caricature, which could be considered as a degrading, or at least a mocking, picture, with the photographic portrait which honours the author. This leads me to my third point – it was common knowledge that Dumas’ grandmother was a black woman.[18] In the caricature we see his black characteristics being emphasized in a “humorous” way, while in the portrait we see him as “European” as possible. Here we touch upon the problem of race and representation during the 19th century. With the portrait, Nadar moves from caricature to character. Given different circumstances, we could see Dumas, being a “non-white”, as part of the “shadow archive”[19] of which Allan Sekula talks. But his photographic portrait aims at the opposite direction – to see him as an important, worthy figure of 19th century’s intelligentsia. As I said, photography can work both in an honorific and a repressive way. Here we see the first instance. The portrait’s meaning exists within wider codes of meaning:[20] garments, posture and setting in this case. A punctum of significance[21] in this photograph is Dumas’ hands. We see that his hands are clean, no scars are visible, and no tattoos. His hands are not hidden, and it is obvious that he earns his livings with his brain, not with his hands. This is a signifier for a higher society – the society of intellectuals. Another reason to choose this photograph for this essay is the model’s cheerfulness. Dumas looks comfortable, he seems to be enjoying the process. He is aware that his likeness – physical and intellectual – is being taken.[22] His position is central, his gaze is aimed almost directly at the camera – he is not at all afraid of the lens. Dumas seems confident and comfortable with himself. He is being himself. Nadar was an admirer of Dumas before they became friends. Dumas trusts Nadar and is confident in his skills as a photographer. He knows that Nadar will make him appear in his best light. I find Dumas appearing in a photographic portrait interesting, since he has been quoted saying that photography “has no other results than that of vulgarising art without extending it.”[23]

With this picture we see photographic portraiture has one main aim, and that is to assert status. It is not simply the visual elements of the photograph that are defining. The photograph also (and mostly) achieves meaning through the context in which it is seen.[24] In this portrait by Nadar we see the successful author Dumas, embracing his social status as an intellectual through a picture taken by a prominent photographer in a studio that was frequently attended by celebrities. Dumas is being codified in relation to other frames of reference. By looking at the picture we do not only see Alexandre Dumas – we see the whole “caste” of intellectuals. The photographic portrait depicts both the person and the environment in which he exists – in this case, the environment of rich and successful Frenchmen.

As I have now discussed the honorific photographic portraiture, I turn to the repressive one. To understand the concept of judicial photography, the two main approaches to crime from the 19th century must be analysed. Since the photographic portrait has two aspects – the representation of the individual and of the social identity, two approaches to recording and analysing criminals emerged. The first approach is aiming to define a basic, universal archetype of the criminal – a biotype. The emergence of this method is largely attributed to Francis Galton, who was studying physiognomics. He believed that the physiognomy of a person can help in defining him/her either as a criminal or as innocent. For him, the criminal is organically distinct from the bourgeois and creating a recognizable universal image of the criminal can help preventing crime. Galton used photography to synthesise this universal image. His method hunted the criminal body and started what is now known as “criminology.” The second approach is less rooted in “biology” and more in recognition and description of the individual. According to this method, the criminal is indistinguishable from the bourgeois. The method hunts “this” and “that” individual, not the whole body. I believe the use of photography in these two methods is fundamentally different. The first uses photography to create a whole image that could be used as a template in future investigation, while the second uses photography to distinguish individuals from one another and to keep records of every recognized criminal. Alphonse Bertillon is believed to be the originator of the second method which is known as “criminalistics.”[25] Bertillon was interested not in the similarities between individuals, but in the differences between them. Their unique characteristics, he believed, were a key point in recognizing and persecuting criminals. His method is considered more successful than Galton’s, and he is recognized as the “inventor of first effective modern system of criminal identification.”[26] A quote by Bertillon explains the technical differences between artistic and judicial portraiture:

“In commercial and artistic portraits, questions of fashion and taste are all important. Judicial photography […] allows us to look at the problem from a more simple point of view: which pose is theoretically the best for such and such a case?”[27]

Refinement and retouching are also common practices for artistic photographic portraiture[28] that do not appear in judicial photography.

Allan Sekula compares Bertillon’s approach to criminal portraiture to the American Thomas Byrnes’ methodology.[29] Byrnes, like Bertillon, believed that physiognomy was of no use when it comes to hunting criminals. They “carried no suggestion of their calling about them.”[30] The difference between Bertillon and Byrnes’ practices is that in Byrnes’ book Professional Criminals of America we do not see profile photographs, only frontal. I will now discuss such a frontal photograph from Byrnes’ book – the photograph of Charlie Williamson. The medium of the picture is a photomechanical print of a collotype/heliotype photograph. In Byrnes’ book we find a brief history of Williamson’s criminal activity, as well as a physical description of him: height, weight, complexion, colour of hair and eyes, age (43 in 1886), birthplace (New York). Byrnes describes Williamson as “one of the most extraordinary criminals [the USA] has ever produced.”[31] Williamson is considered one of the smartest people in his line in the world. Williamson has used numerous aliases. His crimes include passing forged drafts of NYC to aid him in a robbery in 1884, a plunder scheme in 1873, forging of bonds in 1875, escape from prison in 1877, and forgeries in London in 1878. His final sentence (up until 1886) was on February 11, 1885 for a forged letter. Willamson was using a different alias for every crime he committed.[32] This summarizes the criminal life of Williamson. Nothing is mentioned about his personal life outside of crime. Now let us look at the photograph. We see a bearded man holding a board with his handwriting on it. He is not looking at the lens, he is looking at somewhere behind the camera with a cold, calm gaze. His eyes are a bit narrowed, as if he is contemplating something. He does not look interested in the camera; he seems to be thinking of something else. He looks alien to the picture, almost unbothered by it. I would say he looks confident and fearless. By the time this photograph was taken, he was already familiar with the judicial processes. Byrnes claims that the picture, taken by the English, is an excellent one because it shows his handwriting.[33] Handwriting is particularly important in the case of Williamson since he is a well-known forger of documents, and his handwriting is the instrument of his crimes. The photograph is not a typical Bertillon mug shot, since it is only a frontal one. Bertillon believes that frontal photographs “will be unanimously recognized by friends and acquaintances of the prisoner as well as by the prisoner himself.”[34] We can assume, then, that Williamson’s portrait would be used for recognition by his possible acquaintances in the event of future persecutions. The representation of Williamson is not a mark of celebration but a burden of subjection.[35] The conditions for creating his portrait are but forms of subjection – he was illuminated, focused, measured, numbered and named. The space in which the photograph was taken was also a place of subjection – a sterile and secure place, open to supervision. The photograph also represents the power of the state – the power to capture, identify, isolate and judge.

When compared, the two photographs that were discussed in this essay show the differences and similarities between photographs, which were the fruit of bourgeois leisure activities and glorified the depicted individuals, and the photographs, which were part of the “shadow archive” and were used to utilize the power of the state. The similarity between honorific and repressive portraiture is that the “others”, i.e. the criminals and other “unworthy” people could not have possibly benefitted from either type of photography – they were not worthy of an honorific photo and were being repressed by the repressive photo. Both types of photography aimed to keep the boundaries between classes, enabled the division of labour, aimed to preserve hierarchy, and kept the private properties safe. They also celebrated the concept of individualism on which bourgeois society relies. The dissimilarity between the honorific and the repressive photographs is their relation to the subject. The bourgeois portrait is internal – it is a concept crafted within the bourgeois society and it is used to cement the status of individuals from that society. Such photographs are not forced upon the individual; they are wanted by the individual, since he/she is aware of the positive outcomes of such a picture. Therefore, the subject’s relation to bourgeois portraiture is natural, familiar and understood. Photographs from the “shadow archive”, however, have external nature. They are alien to the photographed subject, as he/she is forced to participate in the process. The concept of this type of photography was invented by a society which deliberately aimed to distance itself from the subjects of it. Therefore, the very essence of “shadow archive” photographs is alienating – its purpose is to isolate the subjects and to assure the line between “high” and “low” society is visible by means of pictorial representation. Photography validates identity – it validates the identity of both the opposed to one another groups – the “intellectuals” and the “others.” The problem is the very concept of validation is invented, used, and applied by the former, leaving the latter repressed, subjected and alienated.

 

Bibliography:

Arago, Dominique F. “Report.” In History of Photography, ed. Josef Maria Eder, 232-241. New York: Dover, 1978.

Barthes, Roland. “Extracts from Camera Lucida.” In The Photography Reader, ed. Liz Wells, 19-30. London: Routledge, 2003.

Baudelaire, Charles. “The Modern Public and Photography.” [Salon of 1859]. In Selected Writings on Art and Artists, trans. P. E. Charvet. 291-298. Harmondsworth: Penguin Books, 1972.

Byrnes, Thomas F. Professional Criminals of America. New York: Cassell & company, limited, 1886.

Cardinal, Roger. “Nadar and the Photographic Portrait in Nineteenth-Century.” In The Portrait in Photography, 6–24. London: Reaktion Books, 1992.

Clark, Graham. “Introduction.” In The Portrait in Photography, 1–5. London: Reaktion Books, 1992.

Clark, Graham. “Public Faces, Private Lives: August Sander and the Social Typology of the Portrait Photograph.” In The Portrait in Photography, 71–93. London: Reaktion Books, 1992.

Clarke, Graham. The Portrait in Photography. London: Reaktion Books, 1992.

Ellenbogen, Josh. Reasoned and Unreasoned Images: the Photography of Bertillon, Galton, and Marey. University Park: Penn State Univ Press, 2012.

Gernsheim, Helmut. The Rise of Photography: 1850-1880, the Age of Collodion. London: Thames & Hudson, 1988.

MacLaine, Brent. “Literature and Photography” In History of Photography, 26:3, 247-248. 2002.

Sekula, Allan. „The Body and the Archive.“ October 39 (1986): 3-64.

Tagg, John. The Burden of Representation: Essays on Photographies and Histories. Hampshire: Macmillan Education, 1988.

 

[1] Arago, Dominique F. “Report.” In History of Photography, ed. Josef Maria Eder, 232-241. New York: Dover, 1978. p. 234

[2] Arago, Dominique F. “Report.” In History of Photography, ed. Josef Maria Eder, 232-241. New York: Dover, 1978. p. 235

[3] Arago, Dominique F. “Report.” In History of Photography, ed. Josef Maria Eder, 232-241. New York: Dover, 1978. p. 238-9

[4] Baudelaire, Charles. “The Modern Public and Photography.” [Salon of 1859]. In Selected Writings on Art and Artists, trans. P. E. Charvet. 291-298. Harmondsworth: Penguin Books, 1972. p. 295

[5] Gernsheim, Helmut. The Rise of Photography: 1850-1880, the Age of Collodion. London: Thames & Hudson, 1988. p. 23

[6] Sekula, Allan. „The Body and the Archive.“ October 39, 1986. 3-64. p. 5

[7] Tagg, John. The Burden of Representation: Essays on Photographies and Histories. Hampshire: Macmillan Education, 1988. p. 61

[8] Tagg, John. The Burden of Representation: Essays on Photographies and Histories. Hampshire: Macmillan Education, 1988. p. 64

[9] Sekula, Allan. „The Body and the Archive.“ October 39, 1986. 3-64. p. 7

[10] Clark, Graham. “Introduction.” In The Portrait in Photography, 1–5. London: Reaktion Books, 1992. p. 1

[11] Gernsheim, Helmut. The Rise of Photography: 1850-1880, the Age of Collodion. London: Thames & Hudson, 1988. p. 210

[12] Gernsheim, Helmut. The Rise of Photography: 1850-1880, the Age of Collodion. London: Thames & Hudson, 1988. p. 215

[13] Gernsheim, Helmut. The Rise of Photography: 1850-1880, the Age of Collodion. London: Thames & Hudson, 1988. p. 215

[14] Cardinal, Roger. “Nadar and the Photographic Portrait in Nineteenth-Century.” In The Portrait in Photography, 6–24. London: Reaktion Books, 1992. p. 10

[15] Gernsheim, Helmut. The Rise of Photography: 1850-1880, the Age of Collodion. London: Thames & Hudson, 1988. p. 215

[16] Clark, Graham. “Public Faces, Private Lives: August Sander and the Social Typology of the Portrait Photograph.” In The Portrait in Photography, 71–93. London: Reaktion Books, 1992. p. 73

[17] Cardinal, Roger. “Nadar and the Photographic Portrait in Nineteenth-Century.” In The Portrait in Photography, 6–24. London: Reaktion Books, 1992. p. 11

[18] Cardinal, Roger. “Nadar and the Photographic Portrait in Nineteenth-Century.” In The Portrait in Photography, 6–24. London: Reaktion Books, 1992. p. 11

[19] Sekula, Allan. „The Body and the Archive.“ October 39, 1986. 3-64. p. 10

[20] Clark, Graham. “Introduction.” In The Portrait in Photography, 1–5. London: Reaktion Books, 1992. p. 3

[21] Barthes, Roland. “Extracts from Camera Lucida.” In The Photography Reader, ed. Liz Wells, 19-30. London: Routledge, 2003. p. 25

[22] Cardinal, Roger. “Nadar and the Photographic Portrait in Nineteenth-Century.” In The Portrait in Photography, 6–24. London: Reaktion Books, 1992. p. 11

[23] MacLaine, Brent. “Literature and Photography” In History of Photography, 26:3, 247-248. 2002. p. 247

[24] Clark, Graham. “Introduction.” In The Portrait in Photography, 1–5. London: Reaktion Books, 1992. p. 1

[25] Sekula, Allan. „The Body and the Archive.“ October 39, 1986. 3-64. p. 17-8

[26] Sekula, Allan. „The Body and the Archive.“ October 39, 1986. 3-64. p. 17

[27] Sekula, Allan. „The Body and the Archive.“ October 39, 1986. 3-64. p. 29

[28] Gernsheim, Helmut. The Rise of Photography: 1850-1880, the Age of Collodion. London: Thames & Hudson, 1988. p. 23-5

[29] Sekula, Allan. „The Body and the Archive.“ October 39, 1986. 3-64. p. 37

[30] Byrnes, Thomas. „Why Thieves are Photographed.“ In Professional Criminals of America, New York, Cassell & company, limited, 1886. p. 53

[31] Byrnes, Thomas F. Professional Criminals of America. New York: Cassell & company, limited, 1886. p. 278

[32] Byrnes, Thomas F. Professional Criminals of America. New York: Cassell & company, limited, 1886. p. 279-280

[33] Byrnes, Thomas F. Professional Criminals of America. New York: Cassell & company, limited, 1886. p. 280

[34] Ellenbogen, Josh. Reasoned and Unreasoned Images: the Photography of Bertillon, Galton, and Marey. University Park: Penn State Univ Press, 2012. p. 37

[35] Tagg, John. The Burden of Representation: Essays on Photographies and Histories. Hampshire: Macmillan Education, 1988. p. 64

 

 

Figure 1:

 

Figure 2:

 

Figure 3:

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X