Петко Дурмана, „Двоен портрет #3 – Цар Бомба” (Путин и бомбата)

 

В кабинета на бащата на Аглая в дома им в Петербург княз Мишкин забелязва познат швейцарски пейзаж, за който е сигурен, че е рисуван от натура – и че е виждал изобразеното място: „това е в кантонът Ури…“[1]. Написаният в Европа Идиот – единственият роман на Достовески, създаден изцяло в чужбина с амбицията да бъде руският Дон Кихот[2] – започва с пристигането на героя в родината и завършва с най-вероятно окончателното му завръщане в Швейцария. В Бесове, започнат в Германия и завършен в Русия, по този обратен път ще поеме губернаторът с немско име и произход, който след нощния пожар в поверения му град окончателно ще е готов за „онова известно специално заведение в Швейцария, където, казват, сега събирал нови сили“ (БЫ Х, 337). Ставрогин – „гражданинът на кантона Ури“ – от своя страна, няма да успее да замине за Ури. Както заминалият, така и останалият, както обладаният от зли духове, така и юродивият, както съзаклятникът, така и психически болният, както революционерът, така и двойникът му самозванец, както самоубиецът, така и конвертитът, както самопревъзмогналият се, така и осъденият на смърт, както писателят, така и престъпникът, както левият радикал, така и консервативният революционер имат в крайна сметка една родина. Рефлексията е всъщност носталгия по тази родина, нагон да сме навсякъде у дома, в авторитарната родина. За княз Мишкин левият радикализъм (и в по по-общ план обръщането на Запад) се корени „в духовната болка, в духовната жажда, в копнежа по […] твърдия бряг, по родината“[3]. Евгени Павлович Радомски, един от неуспешните годеници на Аглая (какъвто е и руският княз с оксиморонно име[4]) и последният приятел, който ще се погрижи за връщането на пациента в Швейцария, малко преди катастрофата ще му каже: „Вие, юношата, жадувахте в Швейцария за родината, стремяхте се към Русия като към неведома, но обетована страна; прочетохте много книги за нея, сами по себе си може би превъзходни, но вредни за вас“.[5] Последната такава прочетена книга би могла да бъде Transhumanism Inc. на Виктор Пелевин. В новия роман на Пелевин откриваме следната кратка история на Русия, представена от гимназиален преподавател от посткарбоновата епоха. „[И]сторията на Русия – така се наричаше преди Добрата Държава – е особено горчива… Това навярно е единствената страна, чийто център на тежест през цялото време е лежал извън пределите й. При всяко положение в културен и духовен смисъл. […]/ Какво е представлявала историята на Добросуд [абревиатура на „Доброе Государство“, б. м., В. С.] на бързо превъртане? Садомазохистична любовна връзка с доислямска Европа./ Строиш Северната Палмира (точно са избрали думичката, всеки тартарен ще го потвърди) – а защо? Напук на интелигентните шведи, за да почнат да те уважават във френския кралски двор… И тогава се почнало: помагаш на Европа да решава династичните въпроси и да дели колониите; въплъщаваш прогресивните учения от немските бирарии и френските университети; градиш Червената Утопия, надявайки се на измислената от немците световна революция – за да се отбраняваш с последни сили пак от техните слънчеви ликвидатори на амфетамини, а като ги отблъснеш с цената на чудовищна кръв, да продадеш опръсканата с нея империя за старо желязо, за да почнеш строителството на нова, близка й по дух, но десет пъти по-слаба, и все от същите кабинети…“[6] В предкарбоновата Империя, предупреждавайки за опасността от идещата Червена Империя, друг руски писател, създал идеалния читател, жадуващ и четящ в Швейцария за родината си, ще сънува Константинопол като руски Царьград.

„Константинополь – рано ли, поздно ли, должен быть наш…“[7] Руско-турската война и по-общо кризисното изостряне на Източния въпрос, който навлиза през пролетта на 1876-а в гореща и кървава фаза, довела в крайна сметка до реалнополитическото прекосяване на Дунава от руските войски на 12 април 1877 г., е ключова тема в Дневник на писателя, списанието с един-единствен автор, редактор, издател, собственик и сътрудник в лицето на Достоевски. Политиката на Руската Империя на Балканите е кайросът на Дневник на писателя. „Кулминацията на източната криза съвпада по време с периода на може би най-активната журналистическа дейност на Достоевски.“[8] За първи път концепцията на последния журналистически проект на Достоевски е формулирана в Бесове от любовницата на Ставрогин Лизавета Тушина, която се обръща за редакторска и издателска помощ към консервативно-революционния конвертит Иван Шатов. Лизавета Николаевна си представя един копипейст компендиум на материали от пресата, излезли в рамките на една календарна година, който „би мог[ъл] да обрисува цяла една характеристика на руския живот през цялата година“ (БЫ Х, 103). Нещо като годишен архив на ФБ-Група „Единна Русия“, администрирана от Лизавета Тушина и Иван Шатов. „Това би била, тъй да се каже, картина на духовния, нравствения, вътрешния руски живот през цялата година.“ (БЫ Х, 104) Въобразеният в Бесове – половин век преди едноименното консервативно семейно списание – readers digest под редакцията на имагинерния тандем на младежката ляворадикална фасцинираност (Тушина) и консервативно-революционната конверсия (Шатов) неочаквано ще се реализира пет години по-късно в реалния Дневник на писателя. „[В] края на живота си авторът на „Дневника“ отново се обръща към идеите на утопичния социализъм – този път в руския им вариант […] [и]деята на общинния социализъм, своеобразно пречупена, съединена с ʻпочвеничествотоʼ“ (НС 105). Някогашният млад петрашевец и сегашен стар нечаевец е приготвил за малко преди края последната си изненада. От този финален обрат най-изненадани са, разбира се, ортодоксалните консерватори, тези, които (биха искали да) имат Достоевски за необратимо техен човек (и до този момент са го постигали). „Трябва да се помни, че към средата на 70-те години обществената репутация на Достоевски е изглеждала доста еднозначно. Авторът на „Бесове“ […] се е явявал пред лицето на общественото мнение като талантлив белетрист, изменил на идеалите на своята младост и присъединил се към дясното, охраняващо статуквото крило на руското общество.“ (НС 40) Най-лесна е, както обикновено, играта на либералите – към които по-късно успешно ще се присъединят болшевиките – по натякването на измяната. По-съществен е обаче „приятелският огън“ отдясно. „На най-рязка критика „Дневникът“ е подложен от страна на либералната преса. Заедно с това моносписанието на Достоевски не получава никаква реална подкрепа „отдясно“, а понякога дори бива удостоявано с враждебни нападки от тази страна.“ (НС 44) Самият Достоевски открито полемизира в Дневник на писателя с водещите либерални и консервативни издания, „без да закача опонентите ʻотлявоʼ“, конвертитът му с конвертит. „Ляв“ ли е обаче късният Достоевски в публицистичното си осветляване на Източния въпрос и на реалната политика на Руската империя на Балканите? Или ако формулираме въпросът в по-слаба форма: съвпада ли осветлението на събитията в Дневник на писателя с официалната политика на царското правителство?

Преди всичко трябва да се отбележи, че самият Цар Освободител първоначално не е горял от желание да продължи политиката си на Балканите с други средства по Клаузевиц. „Аз се старая с всички сили да уреждам мирното разрешаване на въпроса, а печатът иска да ме скара с Европа; това не може да се допусне.“ (Цит. по НС 119) С публикациите си в Дневник на писателя Достоевски определено спада към онези в „печата“, които със сигурност искат да скарат Александър ІІ с Европа. Травмата на Кримската война обаче, изгубена от баща му, още е свежа. Царят Освободител е подтикван към война с Османската империя както отдясно (славянофилите), така и отляво (руската емиграция). „По този начин, дори убедените противници на властта напълно допускали използването на държавната мощ на царска Русия като външна сила, която обективно способства на делото на националното освобождение.“ (НС 121) Защитавайки Херцен от упрека в славянофилство, който му отправя Бакунин във връзка с позицията му по въпроса за освободителната ролята на Русия, Н. Огарьов сравнява тази роля със силата на гравитацията. „Но ти [т.е. Бакунин, б. м., В. С.] не може да не виждаш, че рано или късно Русия и само Русия (защото няма кой друг) ще се притече на помощ за освобождаване на славяните. Този стремеж е историческо притегляне, което също толкова не може да се избегне, колкото земното притегляне.“ (Цит. по НС, пак там) Спрямо тези вътрешни дебати в лявата емиграция, в които единственият ляв „западник“ се оказва Бакунин[9], марксисткото виждане по въпроса за освобождението на славяните неочаквано се позиционира от страната на левите „славянофили“ Херцен и Огарьов – и съответно от страната на една квазибисмаркова реалнополитическа сила на гравитацията. С думите на Фридрих Енгелс: „[Д]окато те [християнските поданици на Портата, б. м., В. С.] остават под игото на турското владичество, те ще виждат в главата на гръко-православната църква, в повелителя на 60 милиона православни, независимо какво представлява той в други отношения, своя естествен освободител и покровител“ (Цит. по НС, пак там). Макар че сигурно няма да са много щастливи с политически некоректните формулировки на родител № 2 на марксизма, касаещи „османското присъствие“, новите леви едва ли ще имат нещо да възразят на реалнополитическата му логика на гравитацията на „естествения освободител“.

На фона на тези реалнополитически леви славяно-, а и русофили Достовески от Дневник на писателя стои като консервативно-революционен „сънувач“ (А. Илков), някакъв десен вариант на Бакунин. Този десен Бакунин (иска да) вярва в етичността на имперската сила на гравитацията, както левият (иска да) отстоява до горчивия край освобождението, винаги вече несъстояващо се като дело на самите освободени. И в двете визии за освобождението – етично-имперската и автономно-анархистичната – Освобождението на България остава в сферата на художествената литература. Трябва да мислим това място като достойно. Съдбата на конвертита – от Испания през ХV век до Русия през ХІХ-ти – често е била страстно да гради месианистично-провиденциалистки конструкции, които ще го смажат, когато станат държавнополитическа реалност. Трябва да мислим тази страст като достойна. „Утопическото разбиране на историята“ на късния Достоевски – Константинопол трябва да бъде наш – за щастие на консервативно-революционния сънувач не се реализира нито от Руската империя, нито от СССР.

Когато близо година по-късно утопическото разбиране на историята най-сетне добива някакви реални очертания с дългоочакваното прекосяване на Дунава от руските войски, тези очертания са следните: 1) самодържавие и народност: „самият народ се вдигна на война начело с царя“[10]; 2) аналогия с войната срещу Наполеон: „народна война“ (ДПА 96); „Александър І е знаел за тази наша своеобразна сила, когато казал, че ще си пусне брада и ще отиде в горите заедно със своя народ, но няма да положи меч и няма да се покори на волята на Наполеон“ (ДПА 98); 3) православие (Русия) vs. еврейски капитализъм (Европа): „Трепнаха сърцата на нашите изконни врагове и ненавистници […] трепнаха сърцата на много хиляди европейски чифути [жидов] и на милиони чифутстващи [жидовствующих] с тях „християни“ […] ако ние поискаме, то нас няма да ни победят нито чифутите на цяла Европа взети заедно, нито милионите на златото им, нито милионите на армиите им“ (ДПА 97, курсив в оригинала); 4) пацифизмът като буржоазна идеология: „стигат ни вече тия буржоазни нравоучения!“ (ДПА 98); „Борсаджиите например изключително много обичат сега да приказват за хуманност“ (ДПА 101). Теодицеята на войната на Достоевски използва аргументи, познати от Ернст Юнгер, друг ключов консервативен революционер. „Само изкуството поддържа още в обществото висшия живот, буди душите, заспиващи в периоди на дълъг мир.“ (Пак там) Консервативно-революционната утопия от лятото на 1876-а е отстъпила място на фрустриращите реалности на една теория на официалната народност от времената на Николай І, обикновения руски антисемитизъм и една естетизация на войната, лишена от всякаква литературна продуктивност (за разлика например от Ернст-Юнгеровата). Използваната в аргументацията критика на буржоазната идеология взима най-лошото и от двата свята на левия радикализъм и консервативната революция. Доскорошният консервативно-революционен сънувач на Константинопол се пробужда в една политическа реалност, която отчаяно се нуждае от естетическо „спасение“ – и както писателят, така и редакторът (и издател) на Дневник на писателя усеща това. Априлският раздел на книжката от 1877 г., започващ с коментар на току-що избухналата Руско-турска война, включва веднага след него единствения фикционален текст в тази военновременна годишнина на Дневника – „фантастическия разказ“ Сънят на смешния човек.

Героят аз-разказвач на Сънят на смешния човек е кръстоска от Кирилов и Ставрогин – планира да се самоубие като единия и сънува земния рай като другия в своята изповед (в инкриминираната глава У Тихон) – който разказва за себе си като Човека от подземието. Подобно на Кирилов той не спи нощем – но неочаквано заспива и сънува съня на Ставрогин. Той също е „обидил“ малко момиченце (макар и не в сексуалния смисъл на думата), но за разлика от случая Ставрогин тук тъкмо обиденото дете го спасява от самоубийство и му помага да заспи и да сънува своя сън, който го пробужда за нов живот. Макар да не извършва Ставрогинския грях stricto sensu, героят е причинител на грехопадението в сънувания рай. Той е нулевият пациент, носителят на трихинелата от кошмара на Разколников в епилога на Престъпление и наказание. В разказа си за процеса на грехопадение аз-повествователят на Сънят на смешния човек цитира ключова теза от предходния коментар към началото на Руско-турската война, все едно освен разказвач и сънувач е и читател на Дневник на писателя. Двайсетина страници по-рано публицистът е написал: „явно е вярно, че истината се заплаща само с мъченичество“ (срв. ДНА 95, курсив мой, В. С.). Още при първото натъкване на това твърдение в публицистичния текст усещаме някакъв актуалнополитически фалш, автобиографичната му обоснованост влиза в рецептивен дисонанс с аргументативната му употреба в контекста на теодицеята на войната. Екзистенциалният капитал на писателя, първородството на уникалния му опит бива шитнато от идеолога на една война за жълти стотинки, за паница леща. Писателят няма как да не усеща това и няма как да не знае, че читателят, вярващ на големия автобиографичен наратив на страданието[11] – и въз основа на него вярващ на писателя – също ще го усети. Затова писателят ще цитира публициста, пренасяйки екзистенциално-автобиографичната истина от журналистическия контекст на актуалнополитическия коментар към началото на Руско-турската война във фикционалния на „фантастическия разказ“ Сънят на смешния човек. „Те познаха скръбта и обикнаха скръбта, те жадуваха за мъчение и казваха, че Истината се достигала само с мъчение.“[12] Пътят на грехопадението, от който използваната в публицистичния текст екзистенциално-автобиографична истина сега се оказва етап, е постлан с подобни употреби на истината. Приложен към политиката – пък била тя и месианистична – големият автобиографичен наратив на страданието се оказва причинител на грехопадението. Фантастиката на Сънят на смешния човек трябва да спасява истинността на публицистичното слово. Фикцията трябва да спаси истината от човека от подземието на високата идеология.

Сънят на Ставрогин, който пет години по-късно Сънят на смешния човек ще разгърне в „космологичен“ и сотериологичен план, е може би най-мъчителният – по-мъчителен и от блудството с детето и самоубийството му – пасаж на неговата изповед. На път в Германия, той пропуска гарата си и слиза на следващата, за да хване обратния влак. Така попада през ясен пролетен следобед в „мъничко немско градче“ (БЫ ХІ, 21). Той не бърза заникъде, влакът му е чак в 11 през нощта. „Хапнах хубаво и тъй като цяла нощ бях пътувал, заспах чудесно след като се наобядвах някъде към четири следобед.“ Описанието на ужаса е едновременно трезво и идилично. Делово разомагьосващо е мотивиран генезисът на съновидението. „В Дрезден, в галерията, има картина на Клод Лорен, по каталог, мисля, се води „Ацис и Галатея“[13], но аз винаги я наричах „Златния век“, сам не зная защо. Бях я виждал и преди, а сега, преди три дни, минавайки оттам, пак я мярнах. Тъкмо тази картина ми се присъни, но не като картина, а като нещо било наистина.“ Кътче от гръцкия архипелаг, земен рай, деца на слънцето – высокое заблуждение! – под „полегатите лъчи на залезното слънце“. Сънуващият се събужда, облян в сълзи, „за първи път в живота си буквално“ плачещ. И тогава идва дежавюто, свързващо идилията с кошмара, „когато по същия начин се лееха полегатите лъчи на залязващото слънце“ (БЫ ХІ, 22). Меката залезна светлина на идилията е вече видяна веднъж в кошмара.

 

 

[1] Достоевский, Ф. М. Идиот [1869]. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 8, 1973, с. 25.

[2] Редом с Идиот като единствения роман на Достоевски, написан в чужбина, нека припомним отново и новелата Вечният съпруг (1870), имаща обема на short novel (малко над 100 стр. – обема на Бедни хора и Двойник). Срв. „космическия“ Дон Кихот, реещ се в безтегловност в Соларис (1972) на А. Тарковски. В показанията си пред Секретната следствена комисия през юни 1849 г. Достоевски споменава за един от членовете на кръжеца на Петрашевски, смятан за „истинна, дагеротипно вярна снимка на Дон-Кихот“. – Достоевский, Ф. М. „<Показания Ф. М. Достоевского>“. В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 18, с. 153.

[3] Достоевский, Ф. М. Идиот, с. 452. В тирадата на княз Мишкин, предшестваща счупването на „огромната, прекрасна китайска ваза“ и епилептичния припадък, експлицитно се появява думата почва.

[4] Лев Мишкин носи освен това името на родоначалника Аслан („Лъв“) Челеби-мурза, срв. Волгин, И. Родиться в России. Достоевский: начало начал, с. 48 (бел. 2). При разпитите по време на следствието срещу кръжеца на Петрашевски Достоевски е запитан дали някой си „Аслан“ е посещавал петъчните сбирки, срв. Достоевский, Ф. М. „<Показания Ф. М. Достоевского>“. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 18, с. 172. Отговорът му е: „Не знаю господина Аслана.“

[5] Достоевский, Ф. М. Идиот, с. 481.

[6] Пелевин, В. Transhumanism Inc., с. 115. Трийсет години по-рано, в Принцът на Госплан протагонистът проиграва във въображението си имперската траектория на Русия без комунизма: „Запалвайки цигара, той обикновено дълго гледаше многоетажния блок – звездата на шпила му се виждаше леко отстрани и заради ограждащите я венци изглеждаше като двуглав орел; като я гледаше, Саша често си представяше друг вариант на руската история, по-точно друга нейна траектория, завършваща в същата точка – строителството на същия блок, само че с друга емблема на върха“. – Пелевин, В. „Принц Госплана“. В: Пелевин, В. Повести и эссе, с. 115.

[7] Достоевский, Ф. М. „Утопическое понимание истории“, Дневник писателя 1876 [юни]. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 23, 1981, с. 48 (многоточие в оригинала). Това е рефрен в Дневник на писателя, срв. броя от март 1877: „Константинополь должен быть наш“ – Достоевский, Ф. М. „Самые подходящие в настоящее время мысли“, Дневник писателя 1877. В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 25, с. 74 (курсив в оригинала). И също: „програмата бе вече дадена: българите (болгаре) и Константинопол“, пак там, с. 72.

[8] Волгин, И. Ничей современник. Четыре круга Достоевского, с. 117. По-нататък цитирам книгата на Волгин в текста със сиглата НС.

[9] „В. И. Ленин, осъждайки реакционните тенденции на романа на Достоевски [т.е. на Бесове, б. м., В. С.], в същото време, по свидетелството на В. Д. Бонч-Бруевич, ʻказвал, че при четенето на този роман не бива да се забравя, че тук са отразени събития, свързани с дейността не само на С. Нечаев, но и на М. Бакунин. Тъкмо по същото време, когато са се писали „Бесове“, К. Маркс и Ф. Енгелс са водели ожесточена борба против Бакунин. Работа на критиците е да изяснят кое в романа се отнася до Нечаев и кое до Бакунинʼ“ (БЫ ХІІ, 256).

[10] Достоевский, Ф. М. Дневник писателя 1877 [април]. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 25, 1983, с. 94. Цитирам по-нататък в текста със сиглата ДПА.

[11] Пръв ще концептуализира страданието –  във философски, ницшеански avant la lettre регистър – Човекът от подземието: „Та страданието е единствената причина на съзнанието.“ – Достоевский, Ф. М. Записки из подполья, с. 119.

[12] Достоевский, Ф. М. Сон смешного человека [1877]. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 25, 1983, с. 116 (курсив мой, В. С.).

[13] Достоевски открива за себе си картината на Лорен при първия си престой в Дрезден през пролетта-началото на лятото на 1867 г., срв. Frank, J. Dostoevsky: The Miraculous Years, 1865-1871, 203 (б. м., В. С.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.