Петко Дурмана, „Двоен портрет #3 – Цар Бомба” (Путин и бомбата)
Към войната са отнесени всякакви аргументирани глупости, които не издържат. Колапсът на един аргумент е функция на неговото разгръщане.
И всякакви дежа-вю дефилират в зрителното поле, но ние вече знаем от Лакан – Погледът е завеса като идол на отсъствие. Секретът на триумфиращата визия е в организацията на неочевидното.
И всякакви морализаторства, но ние вече знаем – етиката на Реалното е извън символни координати.
Господарското означаващо е несъзнавано и неуправляемо в траекторията от невъзможност към импотентност – и какво друго трасира, освен мрачното увлечение по смъртта, която прави от всички нас фикции и само като фикции се справяме с него..
Разделителните линии, те не са геополитическа маркировка, а бразди в Реалното, cut in the Real, съживявани отново и отново под натиска на повторението – и какво друго протича през тях, ако не влечението към смъртта…
Cut in the Real – отнася се до изначалното примордиално означавашо на Лакан – как да се преведе – разрез в Реалното, къртене в Реалното? Нещо като ангели с огнени мечове – изглежда абстрактен генезис, но с какво е по-различен от структурните перверзии на реалните политики и военни стратегии?
Именно Реалното на войната – не само че е непреводимо, но и невъзможно за символизация, да кажем че е пречката за формализация, импас, твърдото ядро във всеки опит за символизиране, кост в гърлото, дедлок, препречен достъп до истината.
Половинчати истини на половинчати светове, бленуващи пълна победа…
Тогава как една империя на истината ще смени империята на лъжата, каквито са геополитическите фантазии на такива като Дугин?
Истината винаги е под формата на фикция, на семблант, привидност, не защото е фалш, а защото истинският свят винаги е липсващ.
Имаме достъп единствено до семблатизация на света, до непризнаване и елиминиране на неочевидното – това са реалните глупости, нали, да присвояваш в дискурс Реалното на войната, да наречеш бомбените завеси „идол на отсъствие” сигурно звучи цинично, но не вършат ли точно това предположително знаещите, пълководците и анализаторите, шринк докторите, коментаторите…
Спомням си как Путин произнасяше Россия със съскащите съгласни. Именно, това е имперското означаващо, което прорязва Реалното (the cut in the Real), за да артикулира свят, но всъщност да причини дори не липса на свят, а самата безсветовост (Weltlosigkeit). Означаващите подредени в структурната перверзия на бомбени завеси от снаряди
Имперското примордиално означаващо винаги под опасност, която самото то е инвестирало в свят несвят. И съответстващите тъпи разсъждения – за какво ще е този свят, ако я няма Россия?
Господарското означаващо на една травма, конвергираща с некро-отпадъци, които й дават живот, съживяват я под натиска на повторението в откровено влечение към смъртта.
Означаващото, конвергиращо с летални отпадъци, за да артикулира обект-причината на имперско желание. Смъртта е моят герой заради една вечна империя като форма на вечно измиране.
Нищо не може да се каже за нещата извън репрезентация.
И тук аз не психоанализирам. Припомням трите постулата на Фройд –
Управлението е невъзможно
Преподаването е невъзможно
Психоанализирането е невъзможно
И ако това изглежда абстрактно, тогава какво да кажем за геополитическите фантазии на един диктатор?
И ако никой не е убедителен, защо да не прибегнем до вицове – в един руски затвор трима се питат за какво са осъдени. Първият казва, аз бях против Попов и получих десет години. Вторият казва, аз бях за Попов и получих десет години. Третият казва, аз съм Попов и съм осъден до живот.
Именно Попов е Реалното на политическото, симптоматичният възел.
И той не може да бъде разплетен, а само съсечен, за да бъде произведен отново, запълващ пролуките на Реалното както вегетацията покрива раните на войната.
Означаващото кърти в Реалното и произвежда реалност, жалки производни субститути – кога Россия е станала Россия и защо Америка отказва да се нарича империя – ето как от нищото на неочевидното Реално се откъртват жалки империи на суверенното нищо, годни да унищожават в самоунищожение, повтаряйки хегелианската схема – от нищото през нищото към нищото.
Именно, травмата на къртещи означаващи и принудата на повторението, съживяващо травмата като заспал вулкан, за да прехвърчат отново и отново къртещи означаващи и реални бомби и снаряди, префигуриращи нещо като свят, светове на не-всичко, за да бъдат засимптомени в семблант светове – до следващия разрив и къртене –пришиваме метафорични имена – предвоенен период, следвоенен, докато войната пронизва от всички страни слабо закрепени и компрометирани светове.
Россия, Дойчланд юбер алес, Америка фърст – не, благодаря
Всяка глобализация е предвождана от милитаризация. Само агресията на влеченията, на влечението към смъртта отключва реалност, за да я дереализира.
Симптомът идва от бъдещето. Сега ние чакаме нещо да затапи плачевната ситуация на война като съживяване на изначална травма под натиска на повторението. Чакаме по-различен симптом, напразно.
Войната не може да се психоанализира, само последиците.
Самото психоанализиране е невъзможно.
Това е етиката на Реалното, която всички не знаем, че знаем.
Ако за Хегел Бог е selbstbewust, за Лакан Бог е несъзнаван.
Аналитикът е в позиция на „обект а”, боклук.
Но човешките животни които се вмъкват в господарското означаващо или в позицията на аналитика, си въобразяват, че могат да управляват и те управляват импотентността на господарското означаващо, конвергиращо с обект-причината на желанието, тоест с боклукчивото, като постоянно сменят позициите си – днес управляващ, утре си боклук.
Забравихме ли наставленията на свети Павел за встъпващите без разлика в Царството Божие, за възлюбените в Христа – нито грък, нито евреин, нито обрязан или не – без разлика.
Човешките животни оковани в разделителни линии под диктата на Едното – те историзират влечението към смъртта, истеризират го, не е ли това гледката, семблатизацията на истината, милитаризацията…
Войните за суверенното нищо, за призрака на една Елена, войни заради една сянка – това ли е неочевидното и кой триумфира в него?
Войните като мрачната същност на безсъщностни светове.
Златомир Златанов
15.03. 2022
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X