Велина Караиванова – Започваме да сме мъртви
Ивайло Божинов, Auto Portrait
Студено беше, толкова студено
Че дърветата се свиха в твърдите си шуби
При този вътрешен натиск цъфтежът се откъсна да смилява небето
Да, вече е топло
Но късно
Настава пролет
Безплодна
Започваме да сме мъртви
Когато непримиримото се слее в дълга любовна целувка с абсурда
Слизаща птица
Срещнала невидима преграда
Камионът за строителни отпадъци ревеше като настървено за бой
невинно животно, отнасящо
разкъсания труп на старата къща
Днес, пред луксозната сграда лежи забравена работна ръкавица,
безпаметна, възнак
Една жена изтупва през балкона кувертюра на семейната спалня
Издърпва бързо и сръчно в ръце избледнелите цветове на платнището
Поглежда надолу след себе си
Мъжът й, децата, старата тенджера, здраво скрепени в паното, чакат вечерята
Кракът на кухненския стол има дърворезбовани колена
На гърба му е облегната жилетка така
Че прикрива кълбовидната извивка на коляното от едната му страна и бедрото, завинтено в седалището
Това създава илюзията, че кракът, здраво стъпил на земята, е счупен
Наблюдавам това отстрани,
като нещо счупено в мен, с което мога да тичам
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Атанас Кръстев – Войниците
Ивайло Божинов, The House
Кой очаква войниците?
Калните силуети,
заиздаващи се вяло над разнебитения хоризонт
на счупеното време,
по някое време,
след векове,
когато вече няма как кой да ги чака
в тревясалата тишина.
Да бъдем честни –
в такова чакане има някакво задължително неудобство,
нещо грубо излишно,
като приключилата война,
която е убила всички с безсмислие,
като поднасяне цветя на мъртвите.
Свършена работа.
Дори майките не очакват войниците.
Те просто се надяват.
Винаги ще се намерят само
няколко пощръклели момичета,
които са винаги и навсякъде,
разпънали щедрите си усмивки
като хвърчила на Зачатието
на невойниците от войниците,
на вечния мир, който искат
за своите синове,
за които също после да се надяват.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Валентина Янчева – Шепотът на душата
Ивайло Божинов, Sofia
И стадото в края на пътя е.
Овчарят е мъничка точица,
мъждукаща в края на залеза.
Далече са песните, танците
Отвъд тишината на мрака
и Лазар отдавна при мъртвите е
и няма кого да попита душата.
И тя е във края на залеза,
настъпващ отвъд тишината.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Владимир Сабоурин – Нощна смяна
Ивайло Божинов, Burn
Детето на глухонемите
Гласа му отеква
Когато се спуска по пързалката
При битките в пясъчника
Не се в впечатлява от нечии крясъци
Бори се мълчаливо
Игнорира разгневени родители
Няма по-тих и прецизен
Разговор между баща и син
Пътуане до Икеа
ова е платено съобщение
Каквото е всичко отдавна не излизам
От махалата за първи път предприемам
Това далечно пътуване с прекачвания
Откакто има навигация на телефоните
Разчитам че мога да се справя понякога
Картите на града от детството ме подвеждат
Но все пак стигам до набелязаното място
Минавам под огромна естакада набелязвам я
Като спомен за да мога да се върна обратно
Следвайте стрелките на пода казва
Охраната на входа аз съм стар емигрант
От друга страна в която за пътя се питаше
Но тук няма кого да се пита надлъж и нашир
Бременни жени които внимавам да не бутна
Въпреки огромните пространства на някакъв
Кошмарен дом чийто стопанин вече е мъртъв
На връщане питам отново охраната на изхода
Как да стигна до спирката за навръщане
Това ще е първият фотьойл в живота ми
Който ще сглобя.
Хек на детска площадка
Само кучето лае
Гонейки топката
Само щастливо дете
Следи безмълвно играта
Само сияйни усмивки
И гърлен смях на играчите
Само тихо пролетно слънце
Глухонеми са.
Нощна смяна
На случайна бензиностанция
Христос воскресе
Не просто шампион, а легенда
Божествен циганин на уембли
Христос воскресе
Клещите на гудериан
И раждането на една нация
Христос воскресе
Петно рапица пламти
С биодизела който ще произведе
Христос воскресе
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Златомир Златанов – Блъфове и дебилност
Ивайло Божинов, Swimming Time
Психоанализата ни казва, че ролята на фетиша е да прикрива липса. По-точно, фетишът е стражата, която патрулира липсата на основи, и върху отричането и дезавуирането на тази липса (на основи) се гради социалното, по-точно липсата на социална връзка. Следователно капиталистическото отношение е създадено чрез несъзнателното нормализиране на фетишизма на стойността (value-fetishism). Този фетишизъм в капиталистическите общества не е симптом на патология, а по-скоро признак на голямо здраве (здраво производство, здрава размяна, здраво потребление и т.н.), тоест перверзно заздравяване на автоимунна болест към смъртта.
Ето защо се казва от Адорно, че при капитализма всичко е нормално, освен самия капитализъм.
Суверенната фикция не подлежи на фундиране и дефиниране, тоест тя е възможна само като геополитически фетиш – Трети Райх, евразийска империя, неолиберален глобализъм.
Агресията на Путин разфетишизира суверенната фикция, всъщност я денатурализира, показвайки неестествения й характер, мнимите претенции за нейната неприкосновеност – Украйна не заслужава тази фикция, тя е неясен конгломерат, територия, а не държава. И България в същия безпардонен стил, нали няма такава държава, каквото е оригиналното наименование на една от водещите й сили в момента, която утре ще е неводеща.
От друга страна Путин сервира собствения си геополитически фетиш, придружен с фантазмите на такива като Илин и Дугин, смятани за легитимиращ протокол на загадъчната руска душа, славянското име за несъзнавано.
Както неолиберализмът е приватизиран кейнсианизъм, така путинизмът в действие е приватизация на суверенната фикция, нещо, за което глобалният капитал само можеше да мечтае. Докто имперската му фикция се излива в истерия, другите са предупредени да стоят отстрани, ако не искат да ги залее всемирен потоп, наистина грозна гледка като съдба не само на българския опортюнизъм в другия фантазъм за деколонизиране.
Суверенната фикция и капиталът (когото Кафка наричаше условие за света и за душата) са участници в едно и също престъпление като фантазмени формации, конституиращи модерния блъф за универсалност. Зад тях лъсва фетишът като скрита истина за тяхната неконзистентност.
Иначе, да, всичко изглежда нормално в една реалност на не-всичко, където тътенът на Реалното бива заглушаван от телеологични разкази за триумфи като провал и провали като триумфи, или както се е изразявал Хегел, от нищото през нищото към нищото.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Хейко Кайми – Не става въпрос за вина
Ивайло Божинов, Dead End 3
Не става въпрос за вина
– виновни са всички –
не става въпрос за причина
– всеки греши –
Не е въпрос дали обичаш някого, друг или никого
– всички се правят на идиоти –
Става въпрос за бомби, война, умиращи хора
– с оръжие или без –
а за сълзи, болка, трагедии
умиращи хора
отказана свобода
– също въпрос и на размисъл
И да, господа, чуйте и “нас” –
(За предпочитащите “нас” и “тях”
Защото всички расисти и войнолюбци
никога не са се замисляли
“ами ако беше баща ми, майка ми, брат ми,
сестра ми, моят син, моята дъщеря „)
и пак: семейство, дом и любов
за обич и мир
за мир, мир
за живот който разцъфва.
Да не загива тъй внезапно
под истинските бомби
и под обещаните.
Не става въпрос за бомби
а за смърт.
Превод от английски Юлияна Тодорова
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Марио Коев – Разговори на междуселския път
Ивайло Божинов, From the Window 1
(не по Хайдегер)
“Вече не се казва: “Да скова кочина”,
вече се казва: “Да реализирам кочина”…
Цитат от филма “Опасен чар”
Любезна дама от Шампан от мене пожела роман. (Дьо Троа, “Ланселот, Рицаря на каруцата”). Роман не мога да напиша и дамата обърна гръб. Отзад бе също тъй чудесна, както отпред… Млъкни, сърце! Тук рима няма.
След като установих, че не мога да съчиня роман за дама от Шампан, ни за мома от Виетнам, всичко някак се успокои, дойде си на село, седна на сянка под асмата, сипа си мастика. Но няма спирка за неспокойния дух (има таблетки). Режейки си сланинка на тънко върху стар вестник, погледа ми спряха думите “екопътека” и “биоземеделие”. Така у мен през очите проникнаха нови въпроси (аз твърде въпросителен човек съм) и се окумих да им търся отговор. Дълго време пребивавах в окуменост, докато ме връхлетя саторито (просветлих се) и разбрах какво означават тези, пък и много други петнословия върху мазната хартия. Съчиних и приказка. Ей я на:
Приказка
Беше ранно утро, росата мокреше до колене и пияни от младост листни въшки тресяха клонки над главата на случайния пътник, когато бай Чичо тръгна за града. Разбира се, пое по новата екопътека, която се беше случила край забележителностите в природната гора, тук-там пренасяйки се през новосковани и дъхтящи на наскоро умряло дърво мостчета над потоци със зоопъстърва. От съчетанието между боров дъх, росни капки и пронизващ въздух махмурлукът на бай Чичо, както обикновено, се оттегли в следващата сутрин. Вървеше бай Чичо и си фюфюкаше, когато на екопътеката изневиделица се появи еколисица. Чичо пушка не носеше и затова спря на раздумка.
– Как си, еколисицо? Къде си тръгнала рано сутрин? – вика бай Чичо и се ядосва на акъла си.
Еколисицата, след като се е убедила вече, че бай Чичо е безпушкест, мръдва с опашка:
– Хамчи тръгнала съм към дупката на екозаека, ей там, през мостчето!
– И какво те е повело, я да видим? – лукав бай Чичо.
– Ще финализираме един отдавна стартирал проект! – лукава еколиса.
Тук бай Чичо се озадачава.
– Повтори…!
– Викам си сутринта, като станах, абе що не ида да финализирам проекта с екозаека! Аз по принцип бях планирала дестинация накъм вас днеска, че биокучета нямате, а екококошките са ви стартирали бол, ама нещо ме домързя. Та викам си, що не ида да финализирам екозаека.
– А-а-а, така ли? Добре, добре – аз пък си помислих да не си тръгнала да го ядеш! – клати глава бай Чичо.
– Само ще финализираме!
– Ами айде тогава!
– Айде…
Разделят се – бай Чичо към града, а еколиса – по нейния си проект. Сенките се скъсяват.
Върви си бай Чичо по екопътеката и си фюфюка. Вие се екопътеката зад, под и пред бай Чичо и си се случва. Изведнъж, гледа Чичо, ековълк. Чичо без пушка, ековълчо – с няколко зъба, та спират да си поприказват, да похортуват за туй-онуй, дето го няма… пушка и зъби.
– Добрутро, ековълчо! Къде си се упътил! – Чичо шапка сваля и лицето трие потно.
– Е-е-е натам! Горе има едни биокошари такова.
– Кое, кое? Ти да не би за егреците…
– Е-е-е, биокошари има едни там такова!
– А-а-а, ами хубаво тогава! Айде лек ти път!
– И на тебе такова…
Случва си се бай Чичо по екопътеката, сенките почти вече се обръщат от другата страна на дърветата, астрослънцето немилостиво пече, а насреща му биомечка. Клечи и го гледа с ей такива очи. Ами сега?
Заковава се бай Чичо и зяпа биомецата. Клечи биомецата и се пули в Чичо. Накрая той се престрашава – мечка страх, мене – не, и вика:
– Кво правиш, екомецо, а?
– Ъ-ъ-ъ, не видиш ли, акам!
– Хей, ама що върху новата екопътека, дето я случиха!
– Че кво? Като е нова екопътека, моето да не би да е старо техно?
Тук бай Чичо се обърква.
– Абе то така, ама…
– Нема ама! Айде, остай ма да са орахатя…
– Ами айде! – бай Чичо заобикаля отдалеч екомецата и продължава в пълно екооблекчение, потен до под кръста, проекта свой.
В крайна сметка, и то е най-нормалното, бай Чичо до града не стигна, че по-нататък край екопътеката негов братовчед, син на леля Стринка, дето водеше вуйчо му Лелинчо, от своя страна беше финализирал идеен проект за екокръчма. И като му седнаха в “Идеята”, и като му законсумираха една екоракия, и като му зазамезваха едни биодомати, така се антрефилираха накрая, че само за първа страница бяха или за последна. Прибра се посред нощ бай Чичо по екопътеката, на която оттук нататък, общо взето, това щеше да й се случва. Настъпи пътьом Чичо екоакото на баба Меца, разнесе го до биококалите на овца и професионално се прибра да спи. Бабожена му обаче го биологиса с екоточилката навън под астрото. Тогава, след като се бухна слепешката в оградата и фрасна с глава и коляно подпряната на крушата стълба, бай Чичо се пльосна в сеното под сайванта, заспа и захърка за нещо, което щеше да забрави веднага на сутринта…
Тъй приказката свършва без поука. Поука няма тука. Наука също няма. Но да не ви пука. То всъщност нищо няма. Само глупости, преписани от тъпанари, повтаряни от идиоти и запаметени от кретени.
Изкуството да бъдеш дядо поп
(Спекулация по Джойс)
“Мир на този дом”, фъфли наум, докато от прокъсаните улуци на стрехите разтопен сняг пада във врата му и по кожата затоплена все по-надолу плъзва. Благословията осолява домовете един по един. Така трябва да бъде. Носи се с расото си над разбутаните плочки тротоарни ту като вечния мир Имануелов, ту като немирницата Емануела в езерната напаст на грешната, в грейката скелетна на благословената плът. Dum spiro spero. Dum spero speiro . Хвърля семена в различни почви. Чука по портите като кълвач. Иронично колкото си иска. А не е до искането, нито е до моженето – до нищо не е. Опира се на нищото, ала не пада. “С нами Бог”, ободрява се и с наплюнчен показалец прелиства смачкания календар. Дневен богослужебен кръг, седмичен богослужебен кръг, годишна богослужебна окръгленост, кръгове под очите, кръговрат на житиетата. Кръгла нула между единиците на цифровизираното общество от всекултурни хора. Не стига че им живеем, ами и ще им мрем. Подлютени всезнайковци…
“- Ако солта стане безсолна, как ще гори раните на този свят?” – чеше брада. Въздухът е ранен, птичета бдят и пеят. “- Кой ще гори раните на света? Птичета Божии, почуруликайте Богу за нас!”
Ако солта стане безсолна, раните ще дълбаем с блестящите жестове на толерантността. Няма да има свещи в свещниците, няма да има свещници за свещите. Ще има свещосвещници. Тръпнещи електрически играчки. Ще има разлигавена заедност, мукавена едност. Изплашени телешки муцуни, позлатени с мармалад. General paralysis of the insane.
Каква лукавщина! Нечестиви мисли, а? Мисли, щом искаш, винаги ще бъде така. Смесище. Антилопа гнус…
Но защо се уплаши, маловерецо? Тури дивисил, разджуркай боба и не бой се. Пей тропари или тропай с крака – на кого му пука. Най-добре и двете едновременно. Ще те покажат по телевизията. Ще станеш поп икона.
“- Ама защо е така никой кълвач на света не знае, както и аз не зная, което все пак и кълвач не ме прави, та повече от себе си аз вести не желая, до мозъка на костите си с мене се прощавам…”
Мирис на разтворени орехи, хладина от жилетки и подрасници, закачени отдавна зад кухненска врата, която никой не отваря. Цели къщи, дами и господа, цели къщи и поселения, където се мотаят сенки от специалисти и живата вода изтича по разкаляните улици, подминава дворовете, утаява се на мухлясали храмове в подмолите. Пикират лястовици и мухи отгоре, щурци препускат между плочките отдолу, космат комар, голям и страшен, виси на паяжина ланшна. Да, така е и вече така ще бъде. Та какво е туй, какво ни среща под тварното небе, че да пресрещне туристическия плам пиринчен наш…
Дядо поп пресича кръстовището на “Царя” и “Раковска”, носейки кръста си. Да бъде дядо е свойствено на почти всеки потомък на Адама, мъж и воин някога, вдъхновен от заплата до заплата днес, а утре, утре… пак така и все така, и т.н…
Да бъде дядо поп е свойствено на дядо поп. Била обидна някак думата, казват, та свещеник и отец по вестниците и списанията с буйни дами на първата и с реклами на ножчета за бръснене на последната страница го наричат. Свещеник. Разсеян като светлинките по преминаващите автомобили. Светлина и мрак. Перихорезис.
Поп също е “папа”, който е “папас”, гръцкия татко на европейската ни поп култура, Бог да я поживи и да я запази от напасти и борсови беди. Да, папа, с ударение отзад, както французите и образованите руснаци от старите романи се обръщат преди обяда в градинската беседка към пенсионираните тайни съветници. Тъй че дядо поп е дядо папа, което е същото като дядобаща, което пък е чудо на чудесата.
Изкуство е да бъдеш дядобаща за разлика от баща и дядо, което по реда си вековечен бива. Първо син, после баща, по някое време дядо, след туй надгробное ридание сред лютичета, а накрая съд. Liliata ritulantium te confessorum turma circumdet: iubilantium te virginum chorus excipiat (Нека множество богомолци, блеснали като бели лилии, се съберат край теб. Нека славен хор от девици те приеме).
Така че тук и сега той все още е дядобаща, което – разбираш ли, Фройде – е чудо на чудесата…
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Азам Обидов – Жена в памуково поле
Ивайло Божинов, From the Window 2
Жена в памуково поле
Една жена в полето –
Изглежда сякаш е забравена.
Нейните надежди и мечти са разпръснати
Над прашен памук.
Памукът е като косата ѝ;
Навежда се, после събира и говори
С нейните думи на глас,
Топли сълзи се спускат по бузите ѝ.
“Петдесет копейки на килограм:
Ще спечеля цял чувал пари!
Ще направя приказна сватба
За моя драг син.
Нека само дойде!
Или далече е Русия?
Дали не е задържала гурбетчиите
завръщащи се у дома?
Наблизо,
покрай пътя
Огромен бял осветен билборд
С веселата снимка на текущия
Президент, усмихнат,
и неговото предизборно мото:
“Всеки един човек има
върховна стойност за нас!”
Тих глас в гърлото ѝ
Като на кротко агне,
(Жената обича Стойността!)
“Вземи моя дъх и глас
Но ми върни сина…
Можеш ли?”
Една жена в полето…
Награда
Първата награда
в категория
“Най-добрия водещ на награди”
Отива при
Държавния глава
За всеотдайността и неуморните му усилия
Да подписва разни почетни награди
за всички висши служители
в правителство, което обича наградите.
Във времена на скръб,
икономическа криза
и бедствия.
Превод от английски Катя Герова и Марко Видал
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Из „Досието на Хитлер“
Ивайло Божинов, Dead End 2
AMTIIIREFIII4C Фюрера премести щабквартирата си в Берлин – Райхканцеларията – двата бункера – на Фюрера и големият / под райхсканцеларията / са напълно оборудвани.
Драги Ото,
Държавният акт бе извършен – любимата Блонди се чифтоса и дари Фюрера с потомство! Той е щастлив. Първородният Волфи е негов любимец. Блонди ревнува, но е заета с другите – дано не настане някоя семейна драма – Фюрера дори кърми малкия!
Стискам ти сърдечно ръка.
Хайнц
Драги Хайнц,
Вече съм в Краков – ще донеса продукти за Волфи и другите малки същества, както и някои неща за г-ца Ева Б. – нашият вечно предприемчив щандартенфюрер Фегелайн е “организирал“ група полски майстори – произведенията им съперничат на Вюитон, Скиапарели, Хермес…
Твой Ото
P.S. Блонди не е ли малко възрастна за размножаване? Кой е “бащата“?
Драги Ото,
Райхслайтер Розенберг взе участие, чрез кучето си, естествено. Блонди всъщност е втората Блонди, първата бе милостиво евтаназирана поради старост по нареждане на Фюрера, после райхслайтер Борман подари на Фюрера шотландски териер / Бърли – великогерманското куче на Райха / но той не се привърза към него и го отпрати при родителите на Ева. Тя има два шотл. териера Стаси и Негус, които много тормозят Блонди2, но Той се примирява. Ще предам поздравите ти на съименника ти Ото / Гюнше / , както ме помоли по телефона – той вече е щурмбанфюрер. Аз също бях повишен.
Стискам ти сърдечно ръка
Хайнц
Драги Хайнц,
Дружески поздрави и на двама ви! Преди време поканих Ото на работа в моята айнзацгрупа, но той е прекалено военен за тази дейност, пък и близостта до Фюрера не е за пренебрегване. След няколко дни съм в Берлин и ви очаквам на Вилхемщрасе 102.
AMTIIIREFIIIC4 Подготовка за отбрана на Райхканцеларията. Комендант – щурмбанфюрер Ото Гюнше, командир – бригаденфюрер Монке.
записки pro memoria /PM/ на щурмбанфюрер Гюнше – Фюрера за краткост ще бъде обозначаван с Ф.
Монке им на разположение, придружаващата рота на Ф от Лихтерфелде, охранителните батальони, отпускари, изпратени на курсове, оздравяващи ранени – около 3000 – 4500 есесовци за отбрана на правителствения квартал. „След поражението при Балатон Ф обърна гръб на своето лейбщандарте, сега ще му покажем, че има още едно.“ – казва той. Да се надяваме. Ф се оплаква, че секретарките му са често проверявани от постовете и патрулите. Казах му, че подсилвам мерките за сигурност, а той махна с ръка: „Мен и без това никой не може да ме защити, Пази ме само Провидението!“
Р.М. Линге – Ф заповяда ценните вещи от Райхканцеларията / рхск / да бъдат откарани в двореца Мюрцбург край Дрезден, а пластиките и скулптурите от Италия край Щутгарт, личната му библиотека в Бад Аусзее – Залцбург. Държавният порцелан замина за Байройт. Уредих прехвърлянето на Блонди и кученцата, териера на г-ца Браун във фюрербункера, дресьорът им фелд. Торнов е в големия бункер под рхскн. Ф страда от безсъние. лявата му ръка трепери все по-силно, днес поиска от д-р Морел да му пусне кръв, чувства се “съвсем разбит“. Кръвта течеше трудно, аз я събирах в чашата, а той ме попита:“Линге, не се ли страхувате от кръвта?“ Отговорих – „Ние, от СС сме свикнали с кръв.“ Предложих да сложим малко сол и да направим “кървавица на фюрера“. Той много се смя, разказал за “кървавицата“ на вечерния чай с г-ца Браун и секретарките – рецептите за храна, клюките, поведението на кучетата – това разтушава Ф… Рожден ден на – Ф /56/. Той отказва да празнува, но все пак прие делегациите на Вермахта, NSDAP, „Хитлерюгенд“. Гьоринг и Кайтел се заклеха във вечна вярност. Гьоринг замина за Оберзалцберг, където е семейството му. Всички се питат защо Ф не занимава за Оберзалцберг / „Алпийската крепост“ /
Р.М. Гюнше – руската артилерия обстрелва Берлин – „Наистина ли русите са толкова близо?“ – пита Ф. Военният архив и личните му вещи са изпратени в “алпийската крепост“. Самолетът с личните вещи е свален. Заповед за унищожаване на военния архив. В Берлин остава само личният щаб на Ф – останалите се прехвърлят в Оберзалцберг – имало е “истински бой“ за места в самолетите на летище Гатов.
Р.М. Линге – казах на камериерката на г-ца Браун да опакова вещите и. Диетичните супи на Ф свършиха – той махна с ръка – „Дайте каквото и да е! Скоро няма да имаме нужда от храна.“ Рибентроп поиска среща с Ф. 10 мин. разговор. „Този не искам повече да го виждам!“ заповяда Ф. Рибентроп замина за Хамбург. Прочистване на личния архив на Ф – няколко големи куфара изгорени в градината на рхскн.
Р.М. Гюнше – Берлин е почти обкръжен. на поредното заседание на щаба Ф заяви: „При тези обстоятелства не мога вече да командвам, Войната е изгубена! Но ако вие, г-да очаквате да напусна Берлин, да знаете, че много се лъжете! По-скоро ще си пусна куршум в главата.“ Неописуемо вълнение! Все пак офицерите от щаба му го убедиха, че армиите на Щайнер / 3та А / Венк / 12 А / трябва да се насочат към Берлин и да го деблокират. Ген.-фелдмаршал Шьорнер дойде от фронта и го увери, че армиите от неговата група ще атакуват южния фланг на руснаците и ще го отблъснат от столицата на Райха. Дори д-р Гьобелс облече изтърканото си кожено палто – „Аз победих комунистите в Берлин през 30те, сега ще победя и руските болшевики.“ – той е комисар по отбраната на града.
Р.М. Линге – г-ца Браун ме помоли да я придружа, когато разхожда кучето си в градината – тя смята, че всичко е свършено и единственото и желание е да умре като законна супруга на Ф. Опитах се да я успокоя. Проф. д-р Морел поиска среща с Ф. Бе приет – падна в едно кресло: „Мой фюрер, повече не издържам, пуснете ме да си отида – имам сърдечни пристъпи!“ Бе пуснат – излетя от летище Гатов – единственото, което още не е по обстрел.
Р.М. Гюнше – Берлин е напълно обкръжен. Летище Гатов е неизползваемо – съоръженията са разрушени. Изпратено зондеркомандо д а свали белите и червени знамена в североизточните квартали, както и да лови дезертьори, Заловените са обесени на гара Фридрихщрасе. На оста Изток-Запад / импровизирано летище м/у Колоната на победата и Бранденбургската врата кацна батальон моряци изпратени от Дьониц – много ранени и убити, както и унищожени Ю52 поради ожесточения руски обстрел.
Р.М. Линге – Ф ми каза че би икал да ме пусне да се прибера при семейството си. „Мой фюрер бях с вас в добрите времена, ще остана и в лошите!“ Ф и г-ца Браун ще се самоубият, телата им трябва да бъдат изгорени “не искам да ме изложат в паноптикума в Москва“, всичко тяхно трябва да бъде унищожено – “не искам нищо да напомня за мен“. Уговорих се с личния му шофьор оберщурмбанфюрер Кемпка за 200 литра бензин / 10 туби по 20 литра /, както и одеяла са увиване на телата. Тази сутрин секретарката г-жа Кристиан ме замери с чаша шампанско, по късно ми се извини – постоянните разговори при Ф до 4-5 часа сутринта за различните видове самоубийство са я изнервили до крайност и тя повече не издържа. Ф понякога седи на пейката в преддверието, около него пият и пушат, опитват се да го въвлекат в разговора, той не отговаря, само гали и целува кученцето Волф и се прибира в кабинета си. Охраната също е в ужасно състояние – непрекъснато се наливат.
Р.М. Гюнше – Гьоринг поиска всички пълномощия по указа от 26.09.1941 – ако Ф не може да изпълнява задълженията си. Отговор – указът се отменя, заповед до полицията в Оберзалцберг – Гьоринг да бъде арестуван, ако се опита да избяга – да бъде застрелян. Фегелайн изчезна – бе намерен и арестуван в дома му – пиян и облечен в цивилни дрехи. Ф искаше да го пощади но аз и Монке настояхме за военен съд – не може да отърве кожата само защото е женен за сестрата на г-ца Браун. Ф неохотно се съгласи.
Р.М. Линге – Борман ми съобщи, че Ф и г-ца Браун искат да се оженят, Рапоредих подреждането на мебелите в залата за заседания. Свидетели Гьобелс и Борман – чин. по гражданско състояние – общински съветник Вагнер. Церемонията се състоя при закрити врати – 10 мин. после госпожа Хитлер и Ф дадоха сватбен чай – поканени бяха семейство Гьобелс, Борман и секретарките Кристиян и Юнге. Д-р Щумпфегер получи от проф, Хазе – началник на лазарета – ампулите цианкалий – за г-жа Хитлер, сем. Гьобелс, личното обкръжение на Ф, както и за Блонди.
Р.М. Гюнше – 12А на Венк е спряна на около 30 км от Берлин – руснаците я атакуват по фланговете. 3А -/ Щайнер / е небоеспособна. Фегелайн е осъден на смърт. Присъдата е изпълнена. Руснаците са на 1200 м от бункера.
Линге – 30.04.1945 Ф написа завещанието си и назначи ново правителство – президент гросадмирал Дьониц. Сбогува се – стисна ръка всекиму – „Благодаря ви, деца.“ Заповед за пробив на Запад. Като го запитах за кого да бягаме на Запад, отговори: „За новия човек.“ Гюнше – танковете са на 300 м о бункера.
Линге – Торнов и Хасе отведоха Блонди в тоалетната, Торнов отвори устата й, а Хазе счупи ампулата с клещи. Отровата подейства веднага. Ф дойде и погледна. Лицето му бе безизразно.
Гюнше – силна миризма на барут от кабинета на Ф
Линге – Ф е седнал вдясно, рана и струя кръв на дясното слепоочие, отсрещната стена е опръскана с кръв. Ева е седнала вляво, подвила крака под себе си. Пренасяме телата към аварийния изход. Ф е увит в одеяло.
Гюнше – нося Ева – чувства св миризмата на цианкалий.
Линге – на 3м от изхода има снарядна яма. Слагаме труповете там.
Гюнше – много силен вятър – ще се опитам да подпаля бензина с ръчна граната но Линге успява да хвърли лист подпалена хартия. Бензинът избухва и ни принуждава да се приберем в бункера.
Фелдфебел Торнов много пиян се носи по коридорите на големия бункер под райхканцеларията и реве: „Фюрера умря, да се спасява кой както може!“ – накрая е арестуван. По късно се разбира, че е убил Волф и другите кученца, кучето на Ева и е застрелял собственото си куче; На 2 май 1945 Берлин капитулира. Съдбата на фелдфебел Торнов е неизвестна.
Подборка Петър Пейчев-Щурмана
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X