Ивайло Божинов, From the Window 1

 

(не по Хайдегер)

 

Вече не се казва: “Да скова кочина”,
вече се казва: “Да реализирам кочина”…

Цитат от филма “Опасен чар”

 

Любезна дама от Шампан от мене пожела роман. (Дьо Троа, “Ланселот, Рицаря на каруцата”). Роман не мога да напиша и дамата обърна гръб. Отзад бе също тъй чудесна, както отпред… Млъкни, сърце! Тук рима няма.
След като установих, че не мога да съчиня роман за дама от Шампан, ни за мома от Виетнам, всичко някак се успокои, дойде си на село, седна на сянка под асмата, сипа си мастика. Но няма спирка за неспокойния дух (има таблетки). Режейки си сланинка на тънко върху стар вестник, погледа ми спряха думите “екопътека” и “биоземеделие”. Така у мен през очите проникнаха нови въпроси (аз твърде въпросителен човек съм) и се окумих да им търся отговор. Дълго време пребивавах в окуменост, докато ме връхлетя саторито (просветлих се) и разбрах какво означават тези, пък и много други петнословия върху мазната хартия. Съчиних и приказка. Ей я на:

 

Приказка

Беше ранно утро, росата мокреше до колене и пияни от младост листни въшки тресяха клонки над главата на случайния пътник, когато бай Чичо тръгна за града. Разбира се, пое по новата екопътека, която се беше случила край забележителностите в природната гора, тук-там пренасяйки се през новосковани и дъхтящи на наскоро умряло дърво мостчета над потоци със зоопъстърва. От съчетанието между боров дъх, росни капки и пронизващ въздух махмурлукът на бай Чичо, както обикновено, се оттегли в следващата сутрин. Вървеше бай Чичо и си фюфюкаше, когато на екопътеката изневиделица се появи еколисица. Чичо пушка не носеше и затова спря на раздумка.
– Как си, еколисицо? Къде си тръгнала рано сутрин? – вика бай Чичо и се ядосва на акъла си.
Еколисицата, след като се е убедила вече, че бай Чичо е безпушкест, мръдва с опашка:
– Хамчи тръгнала съм към дупката на екозаека, ей там, през мостчето!
– И какво те е повело, я да видим? – лукав бай Чичо.
– Ще финализираме един отдавна стартирал проект! – лукава еколиса.
Тук бай Чичо се озадачава.
– Повтори…!
– Викам си сутринта, като станах, абе що не ида да финализирам проекта с екозаека! Аз по принцип бях планирала дестинация накъм вас днеска, че биокучета нямате, а екококошките са ви стартирали бол, ама нещо ме домързя. Та викам си, що не ида да финализирам екозаека.
– А-а-а, така ли? Добре, добре – аз пък си помислих да не си тръгнала да го ядеш! – клати глава бай Чичо.
– Само ще финализираме!
– Ами айде тогава!
– Айде…
Разделят се – бай Чичо към града, а еколиса – по нейния си проект. Сенките се скъсяват.
Върви си бай Чичо по екопътеката и си фюфюка. Вие се екопътеката зад, под и пред бай Чичо и си се случва. Изведнъж, гледа Чичо, ековълк. Чичо без пушка, ековълчо – с няколко зъба, та спират да си поприказват, да похортуват за туй-онуй, дето го няма… пушка и зъби.
– Добрутро, ековълчо! Къде си се упътил! – Чичо шапка сваля и лицето трие потно.
– Е-е-е натам! Горе има едни биокошари такова.
– Кое, кое? Ти да не би за егреците…
– Е-е-е, биокошари има едни там такова!
– А-а-а, ами хубаво тогава! Айде лек ти път!
– И на тебе такова…
Случва си се бай Чичо по екопътеката, сенките почти вече се обръщат от другата страна на дърветата, астрослънцето немилостиво пече, а насреща му биомечка. Клечи и го гледа с ей такива очи. Ами сега?
Заковава се бай Чичо и зяпа биомецата. Клечи биомецата и се пули в Чичо. Накрая той се престрашава – мечка страх, мене – не, и вика:
– Кво правиш, екомецо, а?
– Ъ-ъ-ъ, не видиш ли, акам!
– Хей, ама що върху новата екопътека, дето я случиха!
– Че кво? Като е нова екопътека, моето да не би да е старо техно?
Тук бай Чичо се обърква.
– Абе то така, ама…
– Нема ама! Айде, остай ма да са орахатя…
– Ами айде! – бай Чичо заобикаля отдалеч екомецата и продължава в пълно екооблекчение, потен до под кръста, проекта свой.
В крайна сметка, и то е най-нормалното, бай Чичо до града не стигна, че по-нататък край екопътеката негов братовчед, син на леля Стринка, дето водеше вуйчо му Лелинчо, от своя страна беше финализирал идеен проект за екокръчма. И като му седнаха в “Идеята”, и като му законсумираха една екоракия, и като му зазамезваха едни биодомати, така се антрефилираха накрая, че само за първа страница бяха или за последна. Прибра се посред нощ бай Чичо по екопътеката, на която оттук нататък, общо взето, това щеше да й се случва. Настъпи пътьом Чичо екоакото на баба Меца, разнесе го до биококалите на овца и професионално се прибра да спи. Бабожена му обаче го биологиса с екоточилката навън под астрото. Тогава, след като се бухна слепешката в оградата и фрасна с глава и коляно подпряната на крушата стълба, бай Чичо се пльосна в сеното под сайванта, заспа и захърка за нещо, което щеше да забрави веднага на сутринта…

Тъй приказката свършва без поука. Поука няма тука. Наука също няма. Но да не ви пука. То всъщност нищо няма. Само глупости, преписани от тъпанари, повтаряни от идиоти и запаметени от кретени.

 

Изкуството да бъдеш дядо поп

(Спекулация по Джойс)

“Мир на този дом”, фъфли наум, докато от прокъсаните улуци на стрехите разтопен сняг пада във врата му и по кожата затоплена все по-надолу плъзва. Благословията осолява домовете един по един. Така трябва да бъде. Носи се с расото си над разбутаните плочки тротоарни ту като вечния мир Имануелов, ту като немирницата Емануела в езерната напаст на грешната, в грейката скелетна на благословената плът. Dum spiro spero. Dum spero speiro . Хвърля семена в различни почви. Чука по портите като кълвач. Иронично колкото си иска. А не е до искането, нито е до моженето – до нищо не е. Опира се на нищото, ала не пада. “С нами Бог”, ободрява се и с наплюнчен показалец прелиства смачкания календар. Дневен богослужебен кръг, седмичен богослужебен кръг, годишна богослужебна окръгленост, кръгове под очите, кръговрат на житиетата. Кръгла нула между единиците на цифровизираното общество от всекултурни хора. Не стига че им живеем, ами и ще им мрем. Подлютени всезнайковци…

“- Ако солта стане безсолна, как ще гори раните на този свят?” – чеше брада. Въздухът е ранен, птичета бдят и пеят. “- Кой ще гори раните на света? Птичета Божии, почуруликайте Богу за нас!”

Ако солта стане безсолна, раните ще дълбаем с блестящите жестове на толерантността. Няма да има свещи в свещниците, няма да има свещници за свещите. Ще има свещосвещници. Тръпнещи електрически играчки. Ще има разлигавена заедност, мукавена едност. Изплашени телешки муцуни, позлатени с мармалад. General paralysis of the insane.
Каква лукавщина! Нечестиви мисли, а? Мисли, щом искаш, винаги ще бъде така. Смесище. Антилопа гнус…

Но защо се уплаши, маловерецо? Тури дивисил, разджуркай боба и не бой се. Пей тропари или тропай с крака – на кого му пука. Най-добре и двете едновременно. Ще те покажат по телевизията. Ще станеш поп икона.

“- Ама защо е така никой кълвач на света не знае, както и аз не зная, което все пак и кълвач не ме прави, та повече от себе си аз вести не желая, до мозъка на костите си с мене се прощавам…”

Мирис на разтворени орехи, хладина от жилетки и подрасници, закачени отдавна зад кухненска врата, която никой не отваря. Цели къщи, дами и господа, цели къщи и поселения, където се мотаят сенки от специалисти и живата вода изтича по разкаляните улици, подминава дворовете, утаява се на мухлясали храмове в подмолите. Пикират лястовици и мухи отгоре, щурци препускат между плочките отдолу, космат комар, голям и страшен, виси на паяжина ланшна. Да, така е и вече така ще бъде. Та какво е туй, какво ни среща под тварното небе, че да пресрещне туристическия плам пиринчен наш…

Дядо поп пресича кръстовището на “Царя” и “Раковска”, носейки кръста си. Да бъде дядо е свойствено на почти всеки потомък на Адама, мъж и воин някога, вдъхновен от заплата до заплата днес, а утре, утре… пак така и все така, и т.н…
Да бъде дядо поп е свойствено на дядо поп. Била обидна някак думата, казват, та свещеник и отец по вестниците и списанията с буйни дами на първата и с реклами на ножчета за бръснене на последната страница го наричат. Свещеник. Разсеян като светлинките по преминаващите автомобили. Светлина и мрак. Перихорезис.
Поп също е “папа”, който е “папас”, гръцкия татко на европейската ни поп култура, Бог да я поживи и да я запази от напасти и борсови беди. Да, папа, с ударение отзад, както французите и образованите руснаци от старите романи се обръщат преди обяда в градинската беседка към пенсионираните тайни съветници. Тъй че дядо поп е дядо папа, което е същото като дядобаща, което пък е чудо на чудесата.

Изкуство е да бъдеш дядобаща за разлика от баща и дядо, което по реда си вековечен бива. Първо син, после баща, по някое време дядо, след туй надгробное ридание сред лютичета, а накрая съд. Liliata ritulantium te confessorum turma circumdet: iubilantium te virginum chorus excipiat (Нека множество богомолци, блеснали като бели лилии, се съберат край теб. Нека славен хор от девици те приеме).

Така че тук и сега той все още е дядобаща, което – разбираш ли, Фройде – е чудо на чудесата…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.