Ивайло Божинов, Auto Portrait
Студено беше, толкова студено
Че дърветата се свиха в твърдите си шуби
При този вътрешен натиск цъфтежът се откъсна да смилява небето
Да, вече е топло
Но късно
Настава пролет
Безплодна
Започваме да сме мъртви
Когато непримиримото се слее в дълга любовна целувка с абсурда
Слизаща птица
Срещнала невидима преграда
Камионът за строителни отпадъци ревеше като настървено за бой
невинно животно, отнасящо
разкъсания труп на старата къща
Днес, пред луксозната сграда лежи забравена работна ръкавица,
безпаметна, възнак
Една жена изтупва през балкона кувертюра на семейната спалня
Издърпва бързо и сръчно в ръце избледнелите цветове на платнището
Поглежда надолу след себе си
Мъжът й, децата, старата тенджера, здраво скрепени в паното, чакат вечерята
Кракът на кухненския стол има дърворезбовани колена
На гърба му е облегната жилетка така
Че прикрива кълбовидната извивка на коляното от едната му страна и бедрото, завинтено в седалището
Това създава илюзията, че кракът, здраво стъпил на земята, е счупен
Наблюдавам това отстрани,
като нещо счупено в мен, с което мога да тичам
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X