Ивайло Божинов, Dead End 1
Нехора убиват деца
Убиват учителки
Крадат перални
Убили бащите
Изнасилват майки
Пред децата им
Братя
Славянство
Православие
Празни приказки
Всички дръзнали
Да бъдат себе си
Да пукнат
Как смеят
Да бъдат себе си
В пределите на
Безкрайното сърце
На империята
На смърдящите крака
Никой няма право
Да бъде друго
Освен партенка
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Summer Will Come
в мирно и размирно време тук сме
василий не си вдигаш телефона
не отговаряш на съобщенията ми
затвори магазина
скъпата музикална школа
също е затворена
няма никаква обява на вратата
василий ти преподаваше цигулка
продаваше хайвер и водка
донесе ми сирене чак до къщи
понякога беше препил
понякога беше вглъбен
понякога леко се подсмихваше
но никога не се знаеше
какво точно мислеше
Когато бях малка ученичка
Обичах пионерската си връзка
Носех я дори след като отпадна
Задължението да се носят
Не знам точно защо
Бях чела някъде разказ за това
Как едно пионерче спряло влак
С аленото парче плат
Имахме и друга вкъщи руска
Т.е. съветска
От приятелката на мама от Донецк
Тя умря от рак на кръвта след Чернобил
Какво ли правят синовете ѝ?
Носих си моята и всички ме питаха защо
Повдигах рамене – така искам
После се сближих с момичета мюсюлманки
В университета
И те си носеха хиджаба въпреки полемиката
Веднъж една от тях ми каза, че
Когато го носи той ѝ напомня да не
Говори лошо и да не върши лоши дела
Толкова ли лесно се забравя?
Толкова ли ми беше нужно да я нося
Тази пионерска връзка
За да доказвам на себе си че съм добър човек
Днес изнесоха разпятието на Христос на работниците. В нашия квартал, на който праведните и образовани хора отвън му казват гето. Съседите викат и аплодират всеки напън на носачите –лос косталерос. Болката им пречиства. Тромпетите –лас корнетас– пищят в устите на музикантите. Тъпаните бият. Улицата се изпълва с миризма на тамян. От балконите хвърлят розови венчелистчета. Атмосферата е тържествена. Мъката е свещена. Тълпата го чувства от дъното на сърцето където няма място за сметки и анализ.
Даже младите плачат.
Днес вкъщи дойде един работник да замаже една стена. На сбогуване го изпратихме с думите приятна почивка. А той без да придобива вид на мъдрец ни отговори:
Аз като умра тогава ще си почивам.
Ти, който загина
В нечовешки мъки
С вързани крайници
С изгорени очи
Нарязан на парчета
Брутално разкъсан
Ти не можеш да спреш злото
Злото няма сърце
Няма кошмари
Няма съвест
То е този мрачен тунел
Този хлад вкочаняващ
Тази глуха виелица твоя
Ти си неговата последна пролет
Ти, който възкръсна
Просто бъди
Избор
Живея в много светове
Имам добри приятели:
хора, животни и дървета
Никога не съм се взирала
в рутината просто действам
Но хвърлиха камък и по моя прозорец
Реалността ме оголи и огложди
Казаха че съм отегчителна
Човек работи или за себе си
или е безнадеждно влюбен
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Far Away
Нощта е моето време.
Моята тишина.
Стоя гола на прозореца.
Харесва ми да съм невидима в тъмното.
Взирам се в живота си.
Отвисоко, булевардът е като детска игра.
Спомням си, когато купихме
влакче с релси на малкия ни син.
Спорно е, ние ли се радвахме повече или той.
Не знам какво се случи с това влакче.
Изчезна, като много други неща от живота ми.
Пропуснати влюбвания.
Жестоки разминавания.
Животът, е низ от пропуснати възможности.
И всяка те води до тази, която е наистина, за теб.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, AI
Плодовете им най-сетне узряха и дадоха сока от горчивата чаша
Страшен, но единствен утоляващ жаждата
За да се изпълни
Милостта
Упованието беше, че предстои
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Notes Do the Music
детайлите ме цапардосват зловещо
и ставам общо понятие
измисли ми нещо
което да бъда
което изобщо нещо значи
в противен случай се губя
и в най – нищожният мрак
без надзор и в пълна заблуда
съществата стават ми враг
прокуден и изтощен
новият ден е с двулична усмивка
и се чувствам ужасно сломен
и нищо
вече нищо не искам.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Industrial Dream 4
Петък пълнолуние
една кола пъпли по артериите на Станстед.
Междувременно няколко руски военни кораба
навлязоха в неутралната територия.
„Подготвят се, подготвят се“ – говори
приятелка по телефона.
Измина час – линейка, полиция.
Луната обхваща като октопод всички
възможни изходи с дяволските си пипала –
Diverted road, diverted road, diverted road.
Няма изход от Станстед към Лондон.
Всички пътища водят в сенките
на смъртта. Влачат те натам, протяжно.
Една кола се опитва с часове
да намери път към града, който така или иначе
не те желае… А ти желаеш ли го?
И все пак – има поезия, и надежда има,
че все още можем да се спасим.
Заспиваме окъпани в луната
под незнайни покриви,
за да се събудим преродени.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Just Me
Котката
Тя се радва на малки цветя
И на големи подаръци
Обич предимно
Има си лапи,
С които докопва сладки неща
Има право на хубав живот
И някой ден
Ще види задържан дебел
Котарак, обичал „тука и сега“
Командвал и драл,
Като питбула, натоварен на кола,
От песен на Горан Брегович.
Украинка по пътя
Аз съм невинна душа
Дъщеря на дунавски
Селски баща
И майка
Столична потомка
Двама пос-соц реститути
И аристократи
Които не искаха да проституират –
Тути фрути
Затова, не ми прощавай, Фейсбуче,
Но, не можеш ме спря
Да го мразя,
Когато синът на дунавски емигранти
В квартала се пише путинист
Обижда шопски девойки и им яде хляба
И си го кълна в очите: „Да ти мине украинка път, дано!“
Няма те
Изминаха толкова дни
И пратеници златни
При мен от тебе идваха
Защо не си спестиш парите
Ела сама
Ела сега
Ела, или не
Няма те.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Лом
Еднодветри
Омертаомуртаг
Мирта от мутра
Що
Сънуваш Тангра
После Исус и Исперих.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Papillons
Видях една жена,
леко плешива.
Скалпа и прозираше едва,
но много ми хареса.
Спрях я.
Спря и тя.
Аз – плешивата глава
и тя с глава оплешивяла.
– Аз и ти си имаме брада,
нека вървим двама по света!?
Ставам всяка сутрин рано, в осем без петнайсет.
С колата тръгвам винаги на време, точно в единайсет.
Сутрин паля първата цигара вдишвайки дълбоко
и без съмнение се мръщя на поредната житейска гадост.
В дванайсет и петнайсет всичко вече е наред.
Скици, кройки и конци чакат моята нагласа.
Отново паля цигара.
На обичайното място с обичайната ми весела компания
и на всичко отгоре съм почти сигурен – валеше дъжд.
В денят преди да дойдеш ти.
Запалих седмата цигара в два и тридесет.
Дори не забелязвам, когато съм в депресия.
Поддържам се с хапче за работният си ден
и наистина съзнателно се задълбочавам във нея.
В осем излизам – това е правило, няма изключение.
Имам навици още в края на училището ни.
Отново паля си цигара,
затварям щорите и всичко тук приключва за деня.
О да, сигурен съм, животът ми бе добър в обичайните си релси.
В денят преди да дойдеш ти.
Качих се на колата в десет и някъде по пътя спрях,
за да си купя малко китайска – доста огладнях.
Сигурен съм – вечерях гледайки нещо по БиТиВи.
Гледах филм по Дейвид Линч, който да, не съм гледал.
Лягам късно, това ми е режим създаден от преди.
Вземам си някаква книга във леглото по това време.
Чета си нещо старо,
по Оруел със чаша топъл чай.
Странно, но нямах чувството, че живея цял живот без цел.
В денят преди да дойдеш ти.
Загасям осветлението и потъвам в сън, сгушен в самотата си.
Дочувах по капчука капките на дъжда.
В денят преди да дойдеш ти.
по АВВА
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Сн. Ивайло Божинов
преди
имаше само дъвки идеал
и стреляхме за вносни
сега
внесохме всякакви
и стреляме за идеалните…
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
