Лорънс Ферлингети – Поезията като изкуство на бунта

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Protests 2014

 

Давам ви сигнал през пламъците.

Северният полюс вече не е на мястото си.

Манифестът на Съдбата* вече не е манифест.

Цивилизацията се саморазрушава.

Немезида чука на вратата.

За какво са поетите в такива времена?
Каква полза от поезията?

Състоянието на света зове поезията за спасение.

Ако ще ставаш поет, създавай творби, които да откликват на предизвикателствата на апокалиптичните времена, дори ако това звучи апокалиптично.

Ти си Уитман, ти си По, ти си Марк Твен, ти си Емили Дикинсън и Една Сейнт-Винсънт Милей, ти си Неруда и Маяковски и Пазолини, ти си американец и не-американец, можеш да покоряваш владетелите с думи…

 

* Манифестът или Предопределението на съдбата е политически възглед в САЩ през XIX век, според който нацията е предопределена да колонизира пространствата на Северна Америка.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Кристиян Герчев – Пералнята като смисъл на живота

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, People I met

 

Пералнята като смисъл на живота

429.99 лева или
17963.14 рубли
Толкова струва една пералня
Толкова струва
Достойнството
На руската армия

Една пералня
По-голяма
Или равна
На един
Живот

Пералня пълна с кървави дрехи
На деца-войници, които дори не знаят кое е
Правилно
Но са добре научени да убиват
и крадат

Е няма как да изперат
Мръсните си сърца в
Пералнята
Ако изобщо имат
Сърца

 

А малката
Върбица
Съвсем изпотрошена
Оголена стои си
И само прът стърчи
Днес от земята
За здраве е ти казвам
Върбова клонка
Взема се и
Слага се в дома
Цветница
Беше
Цветница
Още връбница
….

 

26 април 1986 г.

36 години от
Чернобилското мълчание
36 години
Под дъжда
36 години репички и марули
И по-добре
да си мълчим
Червена социалистическа любов
Народна любов
Радиационна любов
Руска любов
Бкп любов
Ще си мълчим
От любов
Роден съм
7 години
по-късно

 

Вторник

Живота в големия град
Се върна
Гъсеници от коли се вият
В дълга колона
Слепени една за друга
Със светещите си очи

Звук от линейка
Птиците пеят
А някой умира
Дано не умира
Дано е нещо друго
Дано някой се ражда

В първия работен ден
След празника

 

Сън

2

Тръгнахме заедно за
Сърбия
Три пъти се връщаме
Аз
Той и другия
Документи
Забравяме
Пари
За граничарите и
Друго нещо
Автобуса чакаше
И аз тичах
Тичах
Скъсах се от тичане
Явно много ми се
Иска да избягам от тук
Дори в съня си не
Успях
Събудих се
На качване в автобуса

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Красимир Великов-Варджиев – Империята на смърдящите крака

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Dead End 1

 

Нехора убиват деца
Убиват учителки
Крадат перални
Убили бащите
Изнасилват майки
Пред децата им
Братя
Славянство
Православие
Празни приказки
Всички дръзнали
Да бъдат себе си
Да пукнат
Как смеят
Да бъдат себе си
В пределите на
Безкрайното сърце
На империята
На смърдящите крака
Никой няма право
Да бъде друго
Освен партенка

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Кагя Герова – Днес изнесоха разпятието на Христос на работниците

by New Social Poetry1 Comment

Ивайло Божинов, Summer Will Come

 

в мирно и размирно време тук сме
василий не си вдигаш телефона
не отговаряш на съобщенията ми
затвори магазина
скъпата музикална школа
също е затворена
няма никаква обява на вратата
василий ти преподаваше цигулка
продаваше хайвер и водка
донесе ми сирене чак до къщи
понякога беше препил
понякога беше вглъбен
понякога леко се подсмихваше
но никога не се знаеше
какво точно мислеше

 

Когато бях малка ученичка
Обичах пионерската си връзка
Носех я дори след като отпадна
Задължението да се носят
Не знам точно защо
Бях чела някъде разказ за това
Как едно пионерче спряло влак
С аленото парче плат
Имахме и друга вкъщи руска
Т.е. съветска
От приятелката на мама от Донецк
Тя умря от рак на кръвта след Чернобил
Какво ли правят синовете ѝ?
Носих си моята и всички ме питаха защо
Повдигах рамене – така искам
После се сближих с момичета мюсюлманки
В университета
И те си носеха хиджаба въпреки полемиката
Веднъж една от тях ми каза, че
Когато го носи той ѝ напомня да не
Говори лошо и да не върши лоши дела
Толкова ли лесно се забравя?
Толкова ли ми беше нужно да я нося
Тази пионерска връзка
За да доказвам на себе си че съм добър човек

 

Днес изнесоха разпятието на Христос на работниците. В нашия квартал, на който праведните и образовани хора отвън му казват гето. Съседите викат и аплодират всеки напън на носачите –лос косталерос. Болката им пречиства. Тромпетите –лас корнетас– пищят в устите на музикантите. Тъпаните бият. Улицата се изпълва с миризма на тамян. От балконите хвърлят розови венчелистчета. Атмосферата е тържествена. Мъката е свещена. Тълпата го чувства от дъното на сърцето където няма място за сметки и анализ.
Даже младите плачат.
Днес вкъщи дойде един работник да замаже една стена. На сбогуване го изпратихме с думите приятна почивка. А той без да придобива вид на мъдрец ни отговори:
Аз като умра тогава ще си почивам.

 

Ти, който загина
В нечовешки мъки
С вързани крайници
С изгорени очи
Нарязан на парчета
Брутално разкъсан
Ти не можеш да спреш злото
Злото няма сърце
Няма кошмари
Няма съвест
То е този мрачен тунел
Този хлад вкочаняващ
Тази глуха виелица твоя
Ти си неговата последна пролет
Ти, който възкръсна
Просто бъди

 

Избор

Живея в много светове
Имам добри приятели:
хора, животни и дървета
Никога не съм се взирала
в рутината просто действам
Но хвърлиха камък и по моя прозорец
Реалността ме оголи и огложди
Казаха че съм отегчителна
Човек работи или за себе си
или е безнадеждно влюбен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Йорданка Рашкова – Нощта е моето време

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Far Away

 

Нощта е моето време.
Моята тишина.
Стоя гола на прозореца.
Харесва ми да съм невидима в тъмното.
Взирам се в живота си.
Отвисоко, булевардът е като детска игра.
Спомням си, когато купихме
влакче с релси на малкия ни син.
Спорно е, ние ли се радвахме повече или той.
Не знам какво се случи с това влакче.
Изчезна, като много други неща от живота ми.
Пропуснати влюбвания.
Жестоки разминавания.
Животът, е низ от пропуснати възможности.
И всяка те води до тази, която е наистина, за теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Евгени Петров – Упованието беше, че предстои

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, AI

 

Плодовете им най-сетне узряха и дадоха сока от горчивата чаша
Страшен, но единствен утоляващ жаждата
За да се изпълни
Милостта

Упованието беше, че предстои

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Евгени Бързашки – Детайлите ме цапардосват

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Notes Do the Music

 

детайлите ме цапардосват зловещо
и ставам общо понятие
измисли ми нещо
което да бъда
което изобщо нещо значи
в противен случай се губя
и в най – нищожният мрак
без надзор и в пълна заблуда
съществата стават ми враг
прокуден и изтощен
новият ден е с двулична усмивка
и се чувствам ужасно сломен
и нищо
вече нищо не искам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Димана Иванова Лондон-Станстед

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 4

 

Петък пълнолуние
една кола пъпли по артериите на Станстед.
Междувременно няколко руски военни кораба
навлязоха в неутралната територия.
„Подготвят се, подготвят се“ – говори
приятелка по телефона.
Измина час – линейка, полиция.
Луната обхваща като октопод всички
възможни изходи с дяволските си пипала –
Diverted road, diverted road, diverted road.
Няма изход от Станстед към Лондон.
Всички пътища водят в сенките
на смъртта. Влачат те натам, протяжно.
Една кола се опитва с часове
да намери път към града, който така или иначе
не те желае… А ти желаеш ли го?
И все пак – има поезия, и надежда има,
че все още можем да се спасим.
Заспиваме окъпани в луната
под незнайни покриви,
за да се събудим преродени.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Десислава Валентинова – Няма те

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Just Me

 

Котката

Тя се радва на малки цветя
И на големи подаръци
Обич предимно

Има си лапи,
С които докопва сладки неща
Има право на хубав живот

И някой ден
Ще види задържан дебел
Котарак, обичал „тука и сега“

Командвал и драл,
Като питбула, натоварен на кола,
От песен на Горан Брегович.

 

Украинка по пътя

Аз съм невинна душа
Дъщеря на дунавски
Селски баща
И майка
Столична потомка
Двама пос-соц реститути
И аристократи
Които не искаха да проституират –
Тути фрути

Затова, не ми прощавай, Фейсбуче,
Но, не можеш ме спря
Да го мразя,
Когато синът на дунавски емигранти
В квартала се пише путинист
Обижда шопски девойки и им яде хляба
И си го кълна в очите: „Да ти мине украинка път, дано!“

 

Няма те

Изминаха толкова дни
И пратеници златни
При мен от тебе идваха
Защо не си спестиш парите
Ела сама
Ела сега
Ела, или не
Няма те.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X