Алехандра Писарник – Изложба на Гоя

Калоян Богданов, Портрет на художник 10

 

ANTES

Bosque musical
los pájaros dibujaban en mis ojos
pequeñas jaulas

ПРЕДИ

Музикална гора
птиците рисуват върху очите ми
малки клетки

 

LA CARENCIA

Yo no sé de pájaros,
no conozco la historia del fuego.
Pero creo que mi soledad
debería tener alas.

ЛИПСАТА

Аз не разбирам от птици,
не познавам историята за огъня.
Но смятам – самотата ми
би трябвало да има криле.

 

TIEMPO

Yo no sé de la infancia
más que un miedo luminoso
y una mano que me arrastra
a mi otra orilla.
Mi infancia y su perfume
a pájaro acariciado.

ВРЕМЕ

Аз друго не знам от детството
освен яркия страх
и ръка, влачеща ме
до другия ми бряг.
Детството ми и парфюмът му
на погалена птица.

 

ÁRBOL DE DIANA

14

El poema que no digo,
el que no merezco.
Miedo de ser dos
camino del espejo:
alguien en mí dormido
me come y me bebe.

ДЪРВОТО НА ДИАНА

14

Стихотворението, което не изричам,
онова, което не заслужавам.
Страх да бъдем двама
по пътя на огледалото –
някой сънен в мен
ме изяжда и ме изпива.

25
(exposición de Goya)

Un agujero en la noche
súbitamente invadido por un ángel

25
(изложба на Гоя)

Дупка в нощта
внезапно обсадена от ангел

 

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Леонардо Херман – Време на пладнето

Калоян Богданов, Хиперрел. Цигара

 

Има едно време във времето
в което всичко спира
където птиците
повисват
в едно небе
което им тежи
и ги смазва
където клоните
са странни жилки
на каещата се душа на дърветата
които се превиват от безкрайна и смълчана болка.
Има едно бавно прокапване нагоре
на росата
извираща от листата
време в което мравките разрушават с крясъците си
крехките стени на забравата
и щурците са
само реквием
за детството спящо
в следобеда.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Илиян Семов – Вицове за Градската Десница

Калоян Богданов, Портрет на художник 16

 

Преди едни избори Градската Десница написала на едно плакатче „Купуването и продаването на гласове е престъпление“, забола плакатчето на една пръчка и излязла на площада. По някое време отдалеч се чуло, как се приближава един вехтошар – „стаари вещи купуууваам, купуувам продаавам…“ припявал търговецът, а ехото, отблъснато от високомерните фасади на емблематичния квартал припявало „…купуваам… продаваам..“

Вехтошарят, поизморен да носи преметнатия на гърба му чувал, се спрял, за да си поеме дъх. Като видял Градската Десница, решил да я доближи, за да може да прочете плакатчето и, понеже още не бил се сетил, че вече му трябват очила. Неподготвена за подобно „сближаване“, а и подвластна на защитния си инстинкт на участник в предизборно съревнование, Десницата за момент взела човека за провокатор, изпратен от политически опонент и размахвайки пръчката заела отбранителна позиция. Вехтошарят се уплашил и изпуснал чувала, а отвътре се изтърколило СДС.

След като осъзнала грешката си, Градската Десница се засрамила и изпаднала в темпоререн катарзисен ступор, а като се посъвзела взела фулмастера и написала на гърба на плакатчето: „Купуването и продаването на гласове е престъпление, купуването и продаването на СДС е наказание“.

 

Веднъж Градската Десница попитала Flavor Flav oт Public Enemy, мисли ли той, че чалгата е обществен враг номер 1 в България, а Flav й рекъл:

– Ай дон’т ноу, но пък не е ли общество, което рекрутира рапъри в елитни гимназии враг само на себе си?

 

мобилизациязасъхранениеисвободнаманифестациянабалканскакултурнанация

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Съботни модуси на истината

Калоян Богданов, Хиперрел. Банан

 

Думите остаряват като хората и губят смисли по своя път. Намерих под дъжда един отдавна забравен-ἰδιώτης (idiōtēs)-човек, встрани от публичния живот, извън обществото. Едно момиче, скрило се на сушина под козирката на стара къща, ме видя да прибирам смисъла в джоба си, докато се преобуваше със сухи чорапи. На някакъв непознат език усмивката ѝ ми прошепна, че няма да ме издаде. Ще задържа идиота за себе си.

 

Икономически подем в малкия град, ново погребално бюро до нов бюти салон, мъртвите в жестока конкуренция по красота с живите,

а отпред две млади момичета скучно пушат цигари, докато некролозите налепени по автобусните спирки очакват веселите лица от предизборните плакати.

 

Съботни модуси на истината.

Истината може да е скрита. Човек да не я знае, един вид да бъде лишен от нея. Но истината може да бъде прекалено употребена, до степен да се постигне същия ефект. Например, истинният факт, че в България има корупция, може до такава степен да се обезсмисли от всекидневното му политическо повторение. Сигурно няма политик у нас, който да каже, че политическата класа не е корумпирана (разбира се почти винаги корупцията се среща главно у политическите опоненти). Ето това е истина, която губи от силата си чрез ехото на нейното повторение. Подобно „преизползване“ на истината не предизивква впечатление и съществуването ѝ се приравнява на нейната липса.

Думата, която древните гърци са употребявали за истина „алетея“ (ἀλήθεια), бихме могли да тълкуваме етимологически като раз-криване, от-криване на скритото. Логическата система на Аристотел, която за повече от две хилядолетия доминира западната мисъл също не остава безучастна към проблема за истината със своите : 1) закон за непротиворечието (principium contradictionis)-две противоречащи си взаимно изказвания не могат да бъдат едновременно истинни; 2) закон за изключеното трето (tertium non datur)-две противоречащи си изказвания не могат да бъдат едновременно неистинни; този закон е свързан с основния постулат на класическата логика, наречен принцип за двузначност: “Всяко изказване е истинно или неистинно.”

Известно е, обаче, друго древно разбиране за истината, което влиза в разрез с логиката, а именно, че истина може да бъде само такова твърдение, чието противоположно е отново истина.

По-късно става популярно латинското понятие „веритас“ (veritas), с прото-индо-европейския си корен „wērə-o-„(веръ), означаващ буквално истина, достигнало впоследствие и до славянските езици като вяра. В този смисъл някои теолози схващат вярата като друг вид истина, за която не трябват доказателства.

Коренът на българската дума „истина“ също може да се проследи до латинското est или буквално преведено „то е”. Истината е това, което в действителност Е, което реално Е и съществува.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Пусни ме да отплувам като

Калоян Богданов, Вода 1

 

Пред Телемската обител

“Пиши и ако днес не си открит
ти утре ще дочакаш свойта слава.“
метр Юг Слалел
метр ес ар Франсоа Рабле – за краткост ФР
Клет Съчинител – за краткост КС
ФР: Защо си тук – провиснал задник, никога ненапълнил копчалък? Къде са ти чорапите от рози съчинени, шапката
тосканска от черно кадифе? Накъде дъртако?
КС: Но по дух съм
вечно млад!
ФР: Чух – имате огледалца и гадаете във тях по образите свои, Вий сигурно безкнижни сте
КС: Безкнижен съм, Но имам телефон!
ФР: И по дух си
вечно млад?
Един съвет – чети – с „De modo cacandi“ започни, със „Кюлоти за разстроени меланхолици“ продължи и със „Девствени преструвки“ завърши.
КС: И ще бъда
вечно млад?
ФР: остани на кораба сухаре морски – филийо прегоряла
ненапоена с миризмата на гозба вкусна – при плъховете
корабни остани…
КС: И ще остана
вечно млад?
ФР: Пергамент не си – и папирус – даже нескопосно изписана хартия – незаплатена със звъна на сребърни монети върху
мраморен тезгях – не си ли ръкавицата стоманена скрита под невинната кадифена белота…
КС: И ще бъда
вечно млад?
ФР: Поне не ще получиш думи ледени, безплътни, безнадежни
в замяна на сърцето ти захвърлено във пустошта – и ще се запиташ – за чий ти е да бъдеш
вечно млад?
посветено на метр ез ар Франсоа Рабле, неговия тълкувател Бахтин и вечните пантагрюелисти

 

сяка нощ те докосвам
под ухото –
долавям неравното трептене и
се правя на заспал когато
докосваш

 

Пусни ме да отплувам като
лодката хартиена с размити думи
за любов или като шапка слънчева
със платно триъгълно със думи
напечатани които никой
не ще да прочете – ще доплуват
до сърцето ти като риби светли
не ги плаши – те са само между
нас

 

Не сънуваш ти красиво
аз също –
сивите панелни стаи размножени
изпълнени и опустели от
бившите ни стъпки, погледи, дихания
книжен прах, спомени за кучетата
мъртви, а и котки закопани
под подивелите цветя, лози
дървета – засенчват анфилада
от повтарящи се стаи – те стигат
до деня пренесъл самотата ни
във Люлин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Милена Бакалова – Дъщеря му

Калоян Богданов, Хиперрел. Яйце

 

Ето каква станах
Когато порастнах
Аморфна мъка,
Но на топка
Не съм способна вече
На малки, Закачливи смърти
Мога да умра само физически

 

Дъщеря му е
Манипулация
А погребението
Фейк
Понякога
Дано да е истина
Понякога
Дано му е тъжно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Узбекска тетрадка II (Пустиня, провинция и манталитет)

Калоян Богданов, Хиперрел. Нар

 

Сред пустинята

Електронната музика взривяваща представата им за нормалното
в една държава където всичко забавно е смятано за грешно
в най-освободителния момент от живота ми
когато пред полицаите и местните селяндури
те хванах много силно за ръката
и се затичах, докато виках
х
а
р
а
м

 

Булоқбоши

Млади гърбави и забулени жени
товарят кофи с вода
Други мият старите си съдове
Течаща вода у никого няма
Фонтанът по пътя или по-добре казано
Маркучът е
Отправна точка за
Всички страдания

 

Узбекска приказка I

Искам да запиша магистратура в чужбина
ми каза веднъж една добра студентка
втория семестър я нямаше
бяха я омъжили за първия срещнат

 

Жените не ходят по мъжки проститутки
ми каза веднъж моя хазяин
докато пиехме чой
в квартирата ми в Ташкент
Те могат да живеят без секс
не са като нас
ние имаме първичен инстинкт
за това ходим по курви
а след това отиваме да четем намаз* в джамията
и ни олеква съвестта

*Мохамеданска молитва, която се прави по пет пъти на ден в определено време.

 

Ако баща ми разбере ще ме убие
Ми каза веднъж Уктам
Скоро ще ме женят
Ще се постарая да бъда поне
Бисексуален

 

Диалог с лицемерен (или просто еблив) мюсюлманин

– Какво ако една жена реши да се чука преди сватбата
– Ами тя си е курва
– А какво пък ако един мъж реши да се чука преди сватбата
– Ами той си е мъж

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Свободни дървета край изобилни води

Калоян Богданов, Хиперрел. Чаша

 

Империята е голяма,
някак тъмна на нощните спътникови снимки
В еталонният град на империята
мухонасранск изгрява слънцето
Там е добре
Само крайбрежната инфраструктура
за пране на ръка
на рекичката мухонасранска
не е в добро състояние
Почти всички майки
Имат автомобил
от казионните обезщетения
за загинал във войните на империята
син
Останалите майки се опитват
да родят Лада
Мухонасранци им помагат в това

 

Вечно лято е
Във вечният свят на мъртвите
Небето е синьо
Подухва топъл ветрец
Шофьор на автобус
Чака пътници
До ЖП прелеза

 

Уморена жена
Мете жито
Мирише на
Прах

 

Небесата се разтвориха
И ангел Господен ми каза:
Не псувай крадците, разбойниците, убийците
Унтерменшите, сволочите
Гмежта и шлаката
Депутатите, кметовете и политиците
Израждане, има такъв боклук
Дпс, бсп, националните предатели
И най-вече техните гласоподаватели
Комунделите и рашистофилите
Портиш си кармата

 

Свободни дървета край изобилни води
Имат всичко в достатък
Подобните се привличат
Боклуците биха умрели от глад
И един благороден, който ги храни
Когото да мразят

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марион Колева – Христница

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 5

 

Стара майка не бързаше с името.
Зад прозореца светъл притихнала,
изтърпяваше някакси зимата –
(с непотребния
шум
беше свикнала).
Тя дочу гласовете на малките,
покорили калпака на хълма,
за да пускат шейни
по пързалката
и да падат
в студената вълна.
Тя видя,
как комично
хлебарите
след махленското куче
подтичват,
как във задния двор
каменарите
две-три
мраморни блудници
сбричкват;
как съседката
влачеше мрежите,
а тревоги
очите й лостеха;
как посмъркваха прахче младежите,
а врабецът
и просякът
постеха.
Как на сгърбени сивкави хорица
церемония срамна им щукна
и заситнили в глухата улица,
с укор сочеха
Алена буква.
Чак тогава небесната майчица
се протегна за листа хартия,
преобърна началната страница
и покорно написа:
„Мария“…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марио Мелендес – Хвърлям камъни нa тези лебеди

Калоян Богданов, Хиперрел. Цигара

 

*

Tiro piedras a esos cisnes
que habitan mis lagunas mentales
pero las piedras se convierten en lagunas
y las lagunas en otros cisnes
que huyen a pie por una tierra baldía

*

Хвърлям камъни нa тези лебеди
които обитават моите умствени лагуни
но камъните се превръщат в лагуни
и лагуните в други лебеди
бягащи през пустош

 

VINCENT 1993

a Vicente Huidobro

El gran poeta de las vanidades
se mira al espejo y dice
no hay otro mejor que yo
no hay otro más hermoso y delicado
más burlón paradojal e irresistible
Y cuando voy por las calles
me persiguen y me piden autógrafos
se aglutinan en torno mío o se desmayan
porque soy más inmortal que las agujas
y en mi boca suspiran las estrellas
Así, cada montaña es un pelo en mi oreja
y cada nube una escalera de emergencia
donde subo y bajo como un mago
persiguiendo su conejo sin darle jamás alcance
No obstante, los helicópteros me adoran
me adoran también las escolares que diviso de reojo
me adora el trapecista de un circo desahuciado
me adora la azafata de un vuelo imaginario
me adoran los enanos, los duendes, los fantasmas
y todos gritan “Ahí va Vicente, ahí va
con su cara encerrada en un sombrero
ahí va, el que se orina en los astros
el que respira copihues
y cambia de color hasta volverse inaguantable”
Y yo me río como un Buda chocho
cuando arrojan flores a mis pies
y me lleno de números telefónicos
y de mujeres que darían sus propios pechos
por rozar mi frente de amante multitudinario
o por mirar mis cabellos salidos de un arcoíris de fruta
Tengo unos cuantos lunares en francés
y un gato que me habla en un idioma póstumo
y un perro que me muerde y me lame las antenas
y un cilantro preguntando quién soy
y yo le digo “No me busques
no hagas caso de la rosa deshojada
tú tienes tu propia sabiduría
tu propio olor
tu apellido en la cazuela del domingo
y no necesitas ser tan hermoso
para que ellos te respeten
cuando con sólo probarte
tienes ganado el cielo
y un espacio en mi garganta”

Ahora me marcho en mi paracaídas
me marcho en mi aeronave de plumas anónimas
me marcho a pellizcarle las nalgas a un piano
a dormir una siesta en un ataúd de huevo

ВИНСЕНТ 1993

на Висенте Уидобро

Великият поет на суетата
се поглежда в огледалото и казва
няма друг по-добър от мен
няма друг по-красив, по-нежен
по-подигравателен, парадоксален и неустоим
И когато минавам по улиците
преследват ме и ми искат автографи
скупчват се около мен или губят съзнание
защото съм по-безсмъртен от иглите
и звездите въздишат в устата ми
Така че всяка планина е косъм в ухото ми
и всеки облак аварийна стълба
по която слизам и се изкачвам като фокусник
който тича след своя заек, без никога да го настигне
Все пак хеликоптерите ме обожават
обожават ме и ученичките, които гледам с крайчеца на окото
обожава ме трапецистът от експулсирания цирк
Обожаван съм от стюардесата на въображаем полет
джуджета, таласъми, призраци ме обожават
и всички викат „Минaва Висенте, минава
с лице, скрито под шапката
минава този, който уринира върху звездите
този, който диша червения аромат на copihues*
и променя цвета си, докато стане непоносим“
И се смея като малоумен Буда
когато хвърлят цветя в краката ми
и се тъпча с телефонни номера
и жени, които биха дали собствените си гърди
за да докоснат челото ми на множествен любовник
да съзерцават косите ми от плодова дъга
Имам няколко бенки на френски
и котка, която ми говори на посмъртен език
и куче, което ме хапе и облизва антените ми
и кориандър който пита кой съм
и му казвам „Не ме търси
игнорирай обезлистената роза
имаш своя собствена мъдрост
собствена миризма
името ти е в неделния гювеч
и не е нужно да си толкова красив
за да те уважават
когато само вкусвайки те
си спечелваш небето
и място в гърлото ми

Сега си отивам с парашута си
Отивам си с моя въздухоплавателен съд с анонимни пера
Отивам да поощипя бедрата на пианото
да подремна следобеден сън в ковчега на едно яйце

*Националното цвете на Чили.

 

ABRÍGATE, GLADYS

a Gladys Marín

Abrígate, Gladys
que la muerte tiene los pies helados
y una lágrima en la sien
No bastarán tus rojos huesos para este viaje
ni la saliva de tu corazón
Date trato
que hay lombrices añorando tus entrañas
tus axilas luminosas
tus rodillas que adivinan el país de los enanos
Ve despacio
no te olvides de marchar entre las tumbas
no te canses
y ojo con las hormigas que te deprimen
con aquéllas que presienten tu color desde lejos
tu color sin maquillaje, tus encías de viento
tu cabello enjaulado que crece cuando ríes
compañera de las horas golpeadas
todo vale en esta noche sin orillas
donde la eternidad pasa descalza entre tus muertos
y tiene hambre de abrazarte
porque sabe que tus gestos resucitan
y se echan a volar sin despedirse
y se pierden en la patria de los sueños
y ya no vuelven
Qué harás ahora sin ti
sin tu esqueleto de pan mojado
sin tus pechos que ladran de orgullo
sin tus sábanas heridas
ahora que la ausencia se desviste para otros
qué harás bajo la tierra sin conocer a nadie
Abrígate, Gladys
y amarra bien tus cenizas por si te arrepientes

ОБЛИЧАЙ СЕ, ГЛАДИС

на Гладис Марин

Обличай се, Гладис
че смъртта е с измръзнали крака
и сълза на слепоочието
Червените ти кости няма да са достатъчни за това пътуване
нито слюнката на сърцето ти
поглези се
че има червеи, които копнеят за твоите вътрешности
за сияещите ти подмишници
за коленете ти, които предусещат страната на джуджетата
Върви бавно
не забравяй да минеш между гробовете
не се уморявай
и внимавай с мравките които те депресират
с онези които усещат цвета ти отдалеч
твоят цвят без грим твоите венци в повея
косата ти в клетка която расте когато се смееш
спътник на шибаните часове
всичко е възможно в тази нощ без брегове
където вечността минава боса сред твоите мъртви
гладна да те прегърне
защото знае, че твоите жестове възкресяват
и отлитат без сбогом
губят се в страната на мечтите и сънишата
и вече не се завръщат
какво ще правиш сега без себе си
без твоя скелет от топени хапки хляб
без гърдите ти, които лаят от гордост
без изранените ти чаршафи
сега когато отсъствието се разсъблича за други
какво ще правиш под земята, без да познаваш никого там
Обличай се Гладис
и сбирай добре пепелта си за в случай че се покаеш

 

ARTE POÉTICA

Una vaca pasta en nuestra memoria
la sangre escapa de las ubres
el paisaje es muerto de un disparo

La vaca insiste con su rutina
su cola espanta el aburrimiento
el paisaje resucita en cámara lenta

La vaca abandona el paisaje
continuamos escuchando los mugidos
nuestra memoria pasta ahora
en esa inmensa soledad

El paisaje deja nuestra memoria
las palabras cambian de nombre
nos quedamos llorando
sobre la página en blanco

La vaca pasta ahora en el vacío
las palabras están montadas sobre ella
el lenguaje se burla de nosotros

ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО

Една крава пасе в паметта ни
кръв се процежда от вимето й
убит е пейзажът от изстрел.

Кравата упорства в своята си рутина
опашката й подплашва скуката
пейзажът възкръсва в забавен каданс

Кравата напуща пейзажа
продължаваме да чуваме мученето
паметта ни сега пасе
в безмерната самота

Пейзажът напуска паметта ни
думите сменят имената си
оставаме да плачем
на празната страница

Сега кравата пасе в празнотата
думите са я яхнали
езикът се надсмива над нас

 

RECUERDOS DEL FUTURO

Mi hermana me despertó muy temprano
esa mañana y me dijo
“Levántate, tienes que venir a ver esto
el mar se ha llenado de estrellas”
Maravillado por aquella revelación
me vestí apresuradamente y pensé
“Si el mar se ha llenado de estrellas
yo debo tomar el primer avión

y recoger todos los peces del cielo”

СПОМЕНИ ОТ БЪДЕЩЕТО

Сестра ми ме събуди много рано
онази сутрин и каза
“Ставай, трябва да видиш това
Морето е пълно със звезди”
Изумен от това разкритие
облякох се набързо и се размислих
“Щом морето е пълно със звезди
трябва да взема веднага първия самолет

и събера всички риби от небето”

 

MI GATO QUIERE SER POETA

(Basado en una historia real)

Mi gato quiere ser poeta
y para ello revisa todos los días mis originales
y los libros que tengo en casa

Él cree que no me doy cuenta
es demasiado orgulloso para dejar que le ayude

Lleva consigo unos borradores
en los que anota con cuidado
cada cosa que hago y que digo

Ayer no más, en uno de mis recitales
apareció de incógnito entre la gente
vestía camisa a cuadros
y mis viejos zapatos rojos que no veía hace tiempo

Al terminar la función se acercó con mi libro en la mano
quería que lo autografiara
y para ello me dio un nombre falso
un tal Silvestre Gatica

Yo le reconocí de inmediato
por sus grandes bigotes y su cola peluda
pero no dije nada y preferí seguirle la corriente

Luego me deslizó bajo el brazo uno de sus manuscritos
“Léalos cuando pueda, Maestro”, me dijo
y se despidió entre elogios y parabienes

Y sucedió que anoche y como no lograba dormir
levanté con desgano aquel obsequio para darle una mirada

Era un poema de amor
un hermoso poema de amor dedicado a Susana
la gatita siamés que vivía a los pies del sitio

Parecía un texto perfecto
tenía fuerza y ritmo e imaginación
y todos los elementos necesarios
para decir que era un gran poema
y sin duda era un gran poema
un poema como pocas veces había leído

Entonces me entró la rabia y la envidia y la cólera
y me pilló la madrugada con el texto entre las manos
sin atreverme a romperlo o hacerle correcciones

Que Dios me perdone por esto pero no veo otra salida
mañana echaré mi gato a la calle
y publicaré el poema bajo mi nombre

A Yashin, inolvidable sujeto peludo
que ahora viaja hacia otros cielos
y amaneceres sonámbulos

МОЯТ КОТАК ИСКА ДА БЪДЕ ПОЕТ

(По действителен случай)

Моят котак иска да бъде поет
и за това всеки ден проверява моите оригинали
и книгите които имам вкъщи

Мисли си че не си давам сметка
твърде горд е, за да се остави да му помогна

Носи навсякъде някакви бележници
в които внимателно отбелязва
всичко което правя и казвам

Вчера на един от моите рецитали
се появи инкогнито сред хората
облечен с карираната ми риза
и моите стари червени обувки, които не бях виждал отдавна

В края на шоуто дойде с моята книга в ръка
искаше ми автограф
и ми даде фалшиво име
някой си Силвестре Гатика

Веднага го познах
заради големите си мустаци и пухкава опашка
но аз не казах нищо и предпочетох да следвам играта му

После пъхна един от ръкописите си под мишницата ми
„Прочетете го когато можете Учителю“ каза ми той
и се сбогува с похвали и благопожелания

И случи се така че снощи като не можех да заспя
неохотно взех този подарък да му хвърля едно око

Беше любовна поема
красиво любовно стихотворение посветено на Сузана
сиамското коте което живее в подножието на къщата

Изглеждаше перфектен текст
имаше сила ритъм и въображение
и всички необходими елементи
да се каже че е страхотно стихотворение
и със сигурност беше страхотно стихотворение
стихотворение, каквото рядко съм чел

Тогава ме хванаха ярост завист и гняв
и зората ме спипа с текста в ръцете
без да смея да го скъсам или да правя корекции

Бог да ме прости но друг изход не виждам
утре ще изхвърля котака
и ще публикувам стихотворението от мое име

На Яшин незабравим косматко
който сега пътува из други небеса
и сомнамбулни зори

 

Превод от испански Живка Балтаджиева Zhivka Baltadzhieva

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X