Владимир Сабоурин – Аз, Били Холидей. Автобиографична поема

Хубен Черкелов, 50 Лева, България, 2017

 

 

На Йоанна Златева

 

1
Аз били холидей
Наричана лейди дей съм
Родена във филаделфия
Рожденото ми име е лионор
Припозната за дъщеря от безследно
Изчезнало сервитьорче
Предполагаемия ми баща е
Шестнайсегодишен виртуоз на банджото
Заминал за първата световна война
Във франция майка ми е
Деветнайсегодишна когато ме ражда
Много чистоплътна миньонче проститутка
Първо прекарвам година в поправителното
Хауз ъф гууд шепърд после
На единайсе ме изнасилва съсед
Пращат ме пак в поправителния дом
На четиринайсе ме залавят с майка ми
При нощна полицейска хайка за курви
На петнайсе ставам келнерка в харлем
Пея край масите и се прекръствам
На били аз били холидей пея в тъмния лес
За да покажа че не ме е страх

2
Годината е хилядадеветстотинипедесета
Златното време на америка и нейните автомобили които
Можете да видите до денднешен като подвижни паметници
На културата в хавана на клана кастро задвижвани от мотори
На зилове аз съм на трийсеипет с ослепителночервено
Червило палтото от норки се плъзга от раменете ми дошла
В поправителния дом хауз ъф гууд шепърд стопанисван
От монахините на ордена литъл систърс ъф дъ пуур тук
Попаднах за първи път на девет за неходене на училище после
На единайсе след като навръх коледа ме изнасили съсед сега съм
Тук за копие от кръщелното свидетелство необходимо
За издаване на паспорт за пътуване за европа молят ме
Да изпея нещо пред момичетата аз били холидей
Пея в тъмния лес за да покажа че не плача
Аз бях едно от тях

3
Така живеех тогава
Компанията ми бяха сутеньори и мадам
За една нощ се изкарваха кинтите за които бащите ни
Бачкаха в металургичния комбинат цял месец
Клиентелата бяха бели черните нямаха пари
За курви публични домове почасови стаи афтър ауърс
Три джойнта вървяха по четвърт лефче домашни
Казани за уиски вино от къпини мария и иваната беше
Легална до трийсеиседма понеделник беше почивния ни
Пеех за компанията на плочи без текст първото
Караоке или изобщо без акомпанимент сутеньорите
В лилави двуредни костюми тогава ми излезе име
Че съм мазохистка аз били холидей
Пея в тъмния лес

4
Нищо вече не е същото
Къщата още е на мястото си
Но там вече живеят само бели
Прокараха ток като се нанесоха
Майка ми пращаше от харлем пратки
С дрехи на тринайсе изглеждах като жена
Католически възпитана но католическите църкви
Бяха за белите ходехме на задния вход
С празни бурканчета от мармалад
За светена вода носи щастие при местене
Да напръскаш ъглите в новата стая
Получавахме стари върбови клонки
Останали от цветница сядахме
На последните банки иначе
Църквите на черните бяха протестантски
Но по-често си взимахме джойнт
От магазина на мис лаура
Пушехме и слушахме плочи
За кино нямаше пари сутеньорите
Разнасяха сатенените жартиери на рамо
Белите момчета гледаха през прозорчето
На женската съблекалня след физическо
Ние през ключалките докато чистехме
В бордея повечето клиенти бяха бели
Черните нямаха пари за проститутки
Там плащаха повече отколкото
В еврейските къщи на прат стрийт
Бельото не стигаше обувахме
Изпраните чорапи още влажни бях
Най-младата висока с по-светъл тен
Всичките ми клиенти искаха да им пея
Пеех сякаш ме боли пеех сякаш ми олеква
Сега стоя на гарата на балтимор
Цялата в бяло като за първо причастие
С червен лачен колан и малко златно кръстче
В куфара ми броеницата и молитвеника
Подарени от монахините от систърс ъф дъ пуур
Грижливо сложени между коприненото бельо
Аз били холидей заминавам за харлем
Да пея сякаш ме боли да пея
Сякаш ми олеква

5
Стая без прозорци продрани дивани
Покрай всяка стена стоящи лампи с червени
Сини зелени абажури ниски масички грамофон
В ъгъла срещу вратата роял стейнуей два
Джойнта за лефче богати белчовци танцьорки
Прибиращи с гениталиите банкноти монети
Поставени на ъгъла на масичката имаха ме
За нагла кучка щот отказах така ми излезе
Името лейди дей мистър холидей уилям
Бил спях с бели момичета от хайлайфа
Винаги бях мъжа аз били холидей
Пея в тъмния лес

6
Преди да навърша пет
Линчовете бяха достигнали пика си
Баптистки методистки проповедници
Призоваваха към защита на бялата жена
Бум на продажбите на пощенски картички
Със снимки на линчувани и поучителни стихчета
Да си купиш нова кола да носиш орден за храброст
От първата световна война костваше живота
Попитах автора на стрейндж фрут какво означава
Pastoral той младото еврейско даскалче
Обясни че е иронично по времето на маккарти го
Съдиха като комунист винаги пеех тази песен
Когато нещо не беше наред за да си вдъхна
Кураж аз били холидей пея в тъмния лес

7
Черно пушечно месо да
Работни места и равноправие
На носещите униформа категорично не
Харлем набеден за развъдник
На венерически болести сред белите войници
Аз съм на корицата на лайф синатра идва
Редовно да ме слуша бели джиайс гасят
Фасовете си в палтото ми от норки
Стрейндж фрут любимка на левите
Интелектуалци началото на края аз
Били холидей пея в тъмния лес

8
Бялото момче мислеше
Че съм мазохистка влюбено до уши
Сядаше в средата на стаята след смъртта ми
И слушаше лейди ин сатин бедния шибаняк
Проклинаше псуваше молеше се о боже
Обичам те тъпа патко бело момче кво
Да го праиш все си тананикаше сатин дол
Чуех ли го да изсвири нещо атонално го
Срязвах пич без лайняни атонални акорди
Боядисвах си косата и путката червена
Като засъхнала кръв водка или джин
По-скоро джин когато и да се излюпиш
От леглото краката не се побират подути
В обувките спомняш ли си по време на бунта
В харлем китайчетата пишеха на симпъл
Инглиш на витрините на перачниците си аз
Също цветнокож синеоко копеленце
Ще ме шибаш на оня свят аз били
Холидей пея в тъмния лес

9
Все бях с неподходящи мъже
Неподходящи за творчеството ми мъже
Оня с големия жълт линкълн 31 представящ се
За половин негър половин евреин но приличащ
Всъщност на италиански сводник да имах нужда
Някой от време на време да ме бие да печели
По-малко от мен да е по-малко известен
От мен и затова да трябва от време на време
Да ме бие друго бяха музикантите ми
Когато бях надрусана както обикновено се
Опирах на сцената на басиста не помръдвах
От опората си и пеех те ме привеждаха в ред
Помагаха ми да се обличам аз били холидей
Пея в тъмния лес

10
Надеждата булимично изтънява
Цунами на йо йо ефекта на страха
Всички носят маски тип джоконда
Прости планове зад загадъчна усмивка
Задължителната селфи перспектива отгоре
Не не искам да съм трагичната морбидна
Лейди искам наивната опитна наслада
Пиене субстанции мъже колкото се може
По-дълго не героиня на писател в сянка
Знам най-много продава смъртта аз
Били холидей пея в долината
На смъртната сянка

11
Агентът който ме задържа
Беше чернокож политически коректно
Дори бяхме приятели той оцени
Че не станах негова информантка
Нормалната практика при наркоманите
Знам че имам профил на проституиращ
Парцал но не не сте познали не пеех
Един от мъжете ми беше ухо донасяше
За мен на бюрото за да се отърве
От мен черното ченге оцени
Че не пеех за колегите знам че се
Сдобих с досие във фбр веднага
След първото изпълнение на стрейндж фрут
Почукаха уж е телеграма казах им
Да я бутнат под вратата настояха
Отворих им черньото беше видимо смутен
Помоли ме да не усложнявам нещата
Казах че няма нужда от полицайка
За претърсването съблякох се дибидюс
После се изпиках на отворена врата
Дойде им в повече понечиха да притворят
Но аз отново я бутнах знам че имам профил
На проституиращ парцал но не не сте
Познали аз били холидей пея
В тъмния лес

12
Писмо без адрес на подателя
Без дата написано в някой затвор
От моя пианист няма по-лесно от това
Да свириш за мен просто се ориентираш
По магията на гордостта стиснатите
Юмруци докато пея доспехите на вечерната рокля
Той е сина който никога нямах той се грижеше
За неспасяемата си майка добро момче
Когато всичките ти мъже са сводници е добре
Да имаш такъв син който да ти сервира
Закуската чаша за вода догоре с джин & севън ъп
Закуска за шампиони деди купуваше за нас
Прах на едро наведнъж цяло кило очаквахме
Завръщането му като месията холандец
При безкрайните му отсъствия когато
Вече не издържах се оттеглях за 24 часа
Във ваната с гореща вода на ръба
На поносимото прокламирах че не излизам
Оттам докато не донесе стафчето аз
Не парадирам пея в тъмния лес

13
Идваме от юга там сме чужденци
Свирим и пеем по фериботи тютюневи складове
С висящи от тавана нанизи само белия шофьор
На автобуса може да влиза в ресторанти
За храна да го обслужват на бензиностанции
Не можем да ползваме тоалетна сутрин
Плача в леглото докато се осеферя не само
Поради невъзможността да си набавя материал
Свирим и пеем пред черна публика
На която сме чужди родината е
Тъмен лес в който аз
Били холидей пея

Епилог

В тъмния лес
Ви е страх

Аз пея
В тъмния лес

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Явор Цанев – Предложение, на което можеш да откажеш

Хубен Черкелов, 1 Долар, Окото на Господ, 2014

 

 

Телефонът иззвъня, точно като се намести удобно на любимата си пейка в парка. Вече усещаше слънчевите лъчи, които опипваха лицето, слушаше приятната глъчка от дечурлигата на площадката зад гърба му. Звънът го сепна, но той бръкна внимателно в джоба, без да променя позата си, продължавайки да се наслаждава на хубавия ден. Доближи апарата до ухото:

– Да, моля!

Отсреща припрян момичешки глас обяви:

– Здравейте, Господин Иванов ли е?

– Да – отвърна и се зачуди, кое ли може да е това момиче.

– Здравейте, господин Иванов! – сякаш се зарадва гласът и бързо продължи – аз съм служител на Сателитна телевизия Екстра, имаме специално предложение за Вас и имам удоволствието да Ви представя нашата оферта. Искам предварително да Ви уведомя, че разговорът се записва, за Ваше удобство, желаете ли да Ви запозная и да се възползвате от нашето предложение?

Докато момичето говореше, той продължи да стои напълно отпуснат на пейката и да усеща как слънцето и свежият въздух изпълват следобеда. Гласът й бе приятен, можеше да поприказва с нея, но тя изстрелваше думите с такава бързина, че не разбираше всичко, което му казва…

– Господине?

Беше замълчала за момент, може би му е задала въпрос.

– Извинете, нещо се разсеях…

– Ако искате ще Ви се обадим по късно, в удобно за Вас време… – започна момичето, но той я прекъсна:

– Напротив, слушам Ви… – искаше да попита от къде на къде записът на разговора ще е удобство за него, но може би нямаше да прозвучи много учтиво – кажете…

– Само сега, при Ваше съгласие можете да получите специален пакет услуги от нашата фирма – гласът й стана почти тържествен. – Ако сега, по време на този разговор, заявите, че желаете да ползвате нашите услуги, получавате договор за една година с 30% отстъпка от месечната такса и абсолютно безплатно включване!

Вдишваше въздуха и слушаше приятното бърборене в ухото си. Денят беше превъзходен за разходка.

– Желаете ли да се възползвате, господин Иванов?

Пак се беше разсеял, как успяваше да говори толкова приятно това момиче, а думите да са така изплъзващи се…

– Господине?

– Да, извинете, може ли да ми кажете повече за услугата?

– Разбира се – оживи се гласът отсреща. – Предлагаме няколко пакета, един основен, един стандартен, стандартен плюс еротичен пакет и пълен пакет с всички над 200 програми, плюс безплатен неограничен интернет достъп. Ако питате мен, това е най-доброто предложение, тъй като там отстъпката от 30% Ви дава най-голяма спестена сума.

– Чакайте малко… – не разбираше всичко, но беше схванал достатъчно, за да зададе въпрос – искате да кажете, че ще имам над 200 канала?

– Точно така, господине! И това не е всичко. Ако желаете…

– Момент, момент… – прекъсна я той – искате да ми кажете, че има хора, които гледат по над 200 канала?

Момичето замълча за секунда, но после се окопити и бързо изстреля:

– Разбира се, господине, всички наши клиенти, които са с договор за пълен пакет „Екстра”, имат над 200 канала и проучванията ни показват, че са изключително доволни. Освен това, имам удоволствието да Ви съобщя, че до края на годината предстои да бъдат пуснати още над 30 канала, включително още 5 за възрастни. При подписване на договор сега, Вие ще получите като бонус тези канали при тяхното стартиране, до края на договорения период.

Думите й пак бяха започнали да се изплъзват и да пропуска значенията им. Мисълта му бе спряла на факта, че хората могат да гледат по над 200 канала. Кога имаха време да го правят… докато видиш какво има на всеки един канал, вече предаването на този, от който си започнал, може да е свършило… струваше му се много странно. Направо нелепо.

– Господин Иванов?

– Да, извинете… и казвате, още 30 канала към тях…

– Да, но освен това искам да Ви направя едно специално предложение! – последва пауза и като не се получи желаната реакция, продължи: – Ако сега, по време на този разговор, се възползвате от нашето предложение да станете наш клиент, аз мога да Ви предложа двугодишен договор с 50% намаление на таксата, напълно безплатно включване, като, разбира се, получавате и безплатния интернет достъп с него.

– Много мило от Ваша страна, но…

– Момент, помислете малко, преди да отговорите, това предложение го няма в офисите на фирмата, единствено аз имам право да предлагам на избрани клиенти такива промоционални пакети.

– Разбирам, обаче…

– Вие каква телевизия ползвате в момента, господине?

Въпросът го стрелна и свари  неподготвен. Имаха ли право да питат такива неща? Момичето предлагаше услугите на фирмата, добре, такава работа си е намерило, но да го пита каква телевизия ползва?

– Кажете, господине, сигурна съм, че мога да направя по-добро предложение от това на настоящия доставчик!

– Вижте, аз… в момента не гледам телевизия…

– На ефирна ли сте – попита и веднага поясни – на антена?

Подразни се, но пък гласът й беше някак мил, денят беше приятен, въздухът свеж, защо да не побъбри още малко… какво пък толкова:

– Да, на антена съм, аз съм пенсионер…

Момичето отсреща се оживи отново:

– Ама защо не казахте още в началото! Имаме специални пакети за пенсионери – мини пакет, стандартен, стандартен плюс еротичен и пълен пакет с всички над 200 програми, плюс безплатен неограничен интернет достъп. Дори и да не ползвате интернет, внуците Ви могат да го ползват…

– Не, аз… такова… в момента си ремонтирам жилището – изплю накрая и сам се учуди на себе си – защо просто не откаже, а се измъква с такава плоска лъжа?

– Разбирам, господине, но ако по време на този разговор направите заявка, дори свързването да е след три месеца, Вие можете да се възползвате от нашето предложение, защото ще Ви запазим клиентски номер.

– Благодаря Ви много, но като приключа с ремонта, ще посетя някой от Вашите офиси…

– Няма да намерите такива предложения в офисите ни, днес е моментът да се възползвате от офертата, ако заявите пакет услуги, няма проблем да започнете да ги ползвате по-късно, аз ще Ви издам клиентски номер, вече ще сте регистриран в системата ни… желаете ли да се възползвате?

– Знаете ли, че имате много приятен глас? – каза го и наистина мислеше така. Отсреща момичето млъкна. – Много ми е приятно да разговаряме, но няма да се възползвам от предложението, не е редно повече да Ви губя повече времето.

– Но, господине, само помислете, това е предложение, на което не можете да откажете, аз имам право да направя допълнителни отстъпка на няколко клиента и тъй като виждам, че може би сте в затруднено финансово положение, ще Ви предложа, освен отстъпката от 50% на таксата, да получите и три месеца напълно безплатно ползване на услугите на Сателитна телевизия Екстра! Ето, на това предложение, мисля, че няма как да откажете, само помислете колко пари спестявате!

– Не, няма да се възползвам, беше ми приятно, извинете ме… – натисна бутона за прекъсване на разговора, пое дълбоко въздух и тикна телефона обратно в джоба.

Постоя на пейката още десетина минути, замислен върху това как е възможно да гледаш над двеста канала… Въобще не можеше да си го представи. После стана и пое по алеята, като почукваше с белия бастун пред себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Гроб

Хубен Черкелов, 3 Цента, Фалшификацията се наказва със смърт, 2009

 

 

“Мразехте се от люлката“, обичаше да казва майката на дебелото. Още, когато семействата живееха в старата къща на дядото в центъра, двете момчета не се понасяха.

Баба им все разказваше една и съща случка – в мига, в който се научило да борави с кибрит, момчето на по-големия брат на секундата се опитало да подпали братовчед си, та едва спрели пламъците да не стигнат до него.

Колко се радваха старците, когато разбраха, че снахите са бременни в един месец и децата ще израснат заедно в общия двор. Там върху калдъръма със здравеца, растеше поредното поколение на бедната софийска фамилия. Дворът на старата кирпичена къща, купена в началото на двадесети век от прадядото, дърводелец от Трън.

Раждаха се деца на майстора, после децата водеха снахи, снахите раждаха деца, те растяха в двора и трънчанинът волю-неволю правеше постройка след постройка за децата на децата му.

Мълчалив серсем Алекси трънски, както му викаха в махалата, наследи къщата и занаята от баща си и вярваше, като него, че трябва да смести всичките си деца.

Така геобразната съборетина се удължаваше все повече и правеше чупки из двора. Появиха се няколко едноетажни двустайни пристройки с отделно входче и мазенце към всяка.

Алекси имаше шест деца, четири момичета и две момчета. Дъщерите рано се ожениха и изнесоха, синовете доведоха снахи.

– От тях е, снахите са виновни, често мислеше той.

– Дойдоха и се промени всичко. Ми като нямат мъже да им шибнат по един, да им скръцнат със зъби – така ще е. Жена ни се слуша, ни се говори с нея, в главите им само сплетни.

Братята бяха с година разлика, самите много различни. Големият се случи първият студент във фамилията, учеше фармация. Дума, която плашеше баща му и не му се бъркаше много, изпитваше респект от ума му.

Малкият приличаше повече на него, той наследи занаята. Въртеше длетото по-сръчно от Алекси и като него не го биваше никак в приказките.

Логично двамата доведоха и съвсем различни жени, които се намразиха мигновено.

Фармацевтът се ожени за потомствена лекарка, градско чедо, от фамилия, считана в онези времена за неблагонадеждна. Още дядо й е лекувал видни особи, експерт, но злощастно свързан с двореца, което беше обрекло вуйчовци и чичовци на изгнание.

В къщата на Алекси произходът нямаше значение, но тази префинена леко депресивна мома го смущаваше от самото начало. Видът и го стряскаше, а приказките не разбираше, но никога не каза нищо по този въпрос на сина си.

Малкият брат, чешит и темерут като баща си, доведе противоположно различна жена. Шумна, нахакана и пращяща от здраве шивачка от софийско.  И нея Алекси не харесваше, макар да се вписваше повече в представите му за женственост – пищна, яка и червендалеста, но пък нахална и невъзпитана – нямаше никакво уважение към него и съпругата му. От втория ден започна да пренарежда двора и къщата, а него наричаше пренебрежително “стария“.

Снахите родиха с няколко дена разлика. От първите дни образуваха кълбо от напрежение при всяка засечка:

– Гледай я, уж учена, пък свекърва ми пети ден там да й помага, наред с майка й. Едно бебе не може да изгледа, вътрешно се подиграваше шивачката.

– Ама, че простия, мислеше на свой ред жената на големия – от втория ден след болницата се юрнала да чисти, да се докаже. Селска им работа, трепят се като добичета – примитивизъм.

Синът на лекарката растеше слаб и фин като майка си, между уроците по солфеж и курсовете по езици. Обратно, момчето на шивачката, беше рижо, месесто и червендалесто – по-оправно и от баща си в мъжките задължения.

Начетеното потомче на лекарския род често се подиграваше с нелепите изказвания на братовчед си, който на свой ред не пропускаше случай да покаже физическо надмощие над “кекавия женчо“.

След свада на двора често се втурваха разревани при майките си:

– Същият като майка си интригант мазен, с него да си нямаш работа, завижда ти за новите дънки. Да не казвам, ама има една дума за такива момчета, не е хубава, но баш такъв ще стане, като го гледам какъв е превзет, мъж ли е това?!, казваше шивачката.

– С тях не се занимавай, колкото можеш по-далеч стой. Това са неуки, примитивни хора, едва ли те разбира какво му говориш,  по-отгоре гледай на тях, успокояваше го с тихо гласче лекарката.

Като всяка софийска фамилия и тази живееше с мисълта, че притежава безценен имот. Вярваха, че мястото е златно – до метрото в самия център на столицата и упорито чакаха подялбата. След смъртта на Алекси дойде и тя – разочарованието беше огромно.

Оказа се друго –  върху терена не можеше да се строи. Имотът закачаше други, чиито собственици не можеха да бъдат издирени, а двама от намерените не бяха съгласни. Реално частта, върху която можеше да се изгражда беше твърде тясна ивица, за която не би се полакомил никой  предприемач. Така самоделката на дядовците остана да се руши под дъждовете в самия център на столицата.

След краха на надеждата за имотното бъдеще на снахите не останаха почти никакви поводи за съперничество, освен един.

Някога трънският прадядо мислеше в далечна перспектива – беше обезпечил дори пребиваване на фамилията във вечността.

Още когато в Софийските гробища имаше достатъчно свободни парцели, купи гробница – голяма, в края на гробищата. Постепенно тя се запълни, остана само едни парцел, който попадаше извън общия имот, но можеше да бъде откупен от семейството поради близостта.

Случи се така, че майката на учената снаха почина и я погребаха в съседния, но още неоткупен гроб. Семейството на шивачката научи за погребението, за което не беше известено.

– Отивай, викна майката на сина си – гробът още не е откупен, запази го за нас веднага!

– Ами нали са им там костите бе мамо, как за нас?!

– Може, не са го откупили, провери, бързай!

В същия ден синът на шивачката откупи гроба за “вечни времена“ и практически лиши от право другото семейство да погребва там свои близки.

След месеци синът на лекарката получи и призовка за дело. Братовчед му съдеше майка му с претенция за ексхумация на покойника и освобождаване на парцела.

Започнаха тежки дела, враждата, някога лицемерно и напрегнато премълчавана,  се разкри изцяло.

Двете снахи си звъняха по телефона с тежки закани и заплахи. Братовчедите се псуваха в социалните мрежи и наговаряха познати и роднини.

Всеки си спомняше прегрешения на другия, връщайки десетилетия назад. Огромното количество потиснати чувства намери изява.

– Бял ден да не видиш, уроспийо мръсна, и ти, и копелето ти. Ще видиш ти чужд гроб как се краде, ръчичките да ти изсъхнат дано! Изравяй от там майка си, че в тоя гроб ти ще паднеш, ще се погрижа, да знаеш!, кълнеше често по телефона шивачката.

– Какво сме откраднали, кой е казал, че е ваше. Гроб е това, за който пръв има покойник, ама си примитивна, такава си беше и такава си остана. Е, нали сте завели дело, ще стане ясно кой има права, недей се грижи, нямаш акъл за тая работа!, отвръщаше лекарката.

Делото се проточи поради сложния казус.

Попаднаха на млада съдийка, която прохождаше в занаята. Момичето ту разглеждаше съвсем професионално казуса, ту се стъписваше в недоумения – роднини се съдеха с молба за ексхумация без криминална причина.

Вглеждаше се в лицата, когато ги виждаше в залата на поредното заседание. Удивлението й всеки път нарастваше – “тия хора изглеждат толкова нормално, какво им е?“, чудеше се, замисляйки се за сложния път, по който беше поела като съдия.

В същото време, за да подсили напрежението шивачката ходеше да полива и сади на гроба.

– Да го печелим това дело, че онази простакеса през седмица засажда различни цветя, за да ме дразни, всичко изкоренила, оплакваше се лекарката.

Делото се точи повече от година, в която гробът се радваше на необичайно внимание. Шивачката през седмица сменяше теменужките и прекопаваше, лъскаше като бясна плочата, повтаряйки си – “наше си е, ще си го гледаме и поддържаме, на онази, ако разчитам, мърлата  и това ще затрие“.

Дойде време за решението на съда.

Семействата се бяха подредили в съдебната зала и напрегнато чакаха развръзката.

Съдийката искаше час по-скоро да приключва с правния абсурд и произнесе набързо присъдата:

– Съдът не може да удовлетвори молбата на ищеца за ексхумация на покойника, но гробният парцел остава собственост на семейството, което го е откупило. Ексхумация не се прилага в случаи, различни от криминалните. Заседанието се закрива.

– Корупция, колко ви плати тази гадина?!, разкрещя се в изстъпление шивачката.

– Един път не се излагай!, скастри я лекарката.

Момчето задърпа крещящата жена, размахваща юмруци пред самодоволната усмивка на лекарката и сина й.

Всичко приключи положително за медичката, но остана едно тягостно предчувствие.

– Няма да оставят те работата така, трябва да охраняваме гроба, каза на сина си.

– Ще отида още днес, не вярвам да не се опитат нещо да вземат или да потрошат, но ако ще правят нещо, ще е вечер, иначе има много хора там.

Още в осем часа синът застана на стража в близост до мястото. Настани се на мраморната пейката в съседния парцел зад клоните на елата, които криеха гледката към гроба.

В тъмнината светеха няколко кандила от съседните покойници и хвърляха лека светлина върху парцела.

Мъжът се притули в шубата си и зачака, лек ветрец издухваше фини снежинки към него, гледаше да не се движи, за да не привлече внимание.

Така мина повече от час, усещаше, че се унася от студа и почти се беше отказал, когато клоните на елата се размърдаха.

В процепа им се показа масивен мъжки гръб, приведен към земята. След няколко минути взиране различи фигурата на братовчед си.

– Какво прави мизерникът тук, чакай да видя?

Приближи леко и видя как братовчедът разчиства нещо върху гроба, после чу няколко тъпи удара в земята.

– Копае нещастникът, ще разкопава гроба, ще вади костите!, стъписа се той и извика силно:- Какво правиш тук бе, примат?!

Мъжът се стресна, силно отскочи назад и сви очи в тъмнината по посока на идващия глас:

– Кой е там?

– Ще ти кажа аз кой, маймуно недна!

– Аааа, ученото педалче, то дошло да варди чуждия гроб, ела бе швестер, ела ми тук!, шивашкият син очакваше като в детството братовчед му да избяга, но се излъга.

Лекарското потомче се хвърли върху него и го хвана за гушата, надавайки крясък. Мъжете се сгромолясаха върху гроба, вкопчени в схватка и глухо си заръмжаха в лицата:

– Какво копаеш бе?!

– Ще копая то си е наше, баба ти ще изровя, не и е мястото тук, на чуждо сте!

Никой не отхлабваше стягата само се усилваше натискът на ръкохватките, не можеше и да се стигне до удар.

Така седяха, зъбейки се в лицата си около 20 минути – ни напред, ни назад, докато не се чу кучешки лай и силен прожектор не освети мястото:

– Ето ги г-н полицай, тук са, хванали са се върху гроба, копаеха с мотика, чух ги.

Гробищният пазач беше извикал полицията, изплашен от виковете.

– Красавци, какво правите тук бе момчета, айде тръгвайте да ви водя – осквернители.

Полицаите се засмяха шумно.

Сложиха белезници, натовариха престъпниците на джипката и право в участъка.

– Какво водите, посрещна ги колега от нощната.

– Гробищни крадци, ела да ги видиш – дърти мъже са.

– Стига бе, има ли ги още, ама българи ли?

– Да бе, българи чисти, гледай красавци!, цвилеха екипите от нощния патрул.

Младият следовател тъкмо поемаше смяна, влезе леко приповдигнат, вечерта започваше забавно:

– Айде сега да пишете показания – кои сте, що сте, какво правите там, всичко да си разкажете.

Братовчедите се спогледаха – как да разкажат това?! Настана тягостно мълчание, никой от двамата не посягаше към химикалката.

– Айде де, какво чакате, пишете!

Пак мълчаха.

– Добре, по трудния начин тогава. Така, вие сте отишли на гробищата, за да крадете, имали сте информация за покойник, заровен с накити, така ли е?!

Двамата мъже кимнаха в знак на съгласие.

– Ох, банално, стандартна гробищна кражба, а се надявах на пикантерия, прозя се следователя.

В стаята влезе възрастен служител в костюм, загледа мъжете:

– Какви са тия соколи?

– Крадци, ама гробищни.

– Гнус, не си ли признават?

– Не, ама мълчат на въпроси и кимат, което си е признание.

Възрастният следовател се спря върху лицата, единият мъж му беше извънредно познат – “кой беше това“ – сети се и в същия миг се стъписа:

– Проф. Мутафов, вие ли сте?!

Синът на лекарката се изчерви силно и заби глава плътно към гърдите.

– Ама, ама, това е проф. Мутафов, той оперира дъщеря ми, мозъчен хирург, извади огромен тумор, спаси я, уникална операция!

– Да бе, май и на мен ми е познат, няколкото полицая и следователя се вторачиха в лекаря, който лилавееше от срам.

Настана тягостна тишина, на полицаите им стана ужасно неприятно, нещо ги сграби за гърлото, съпреживяваха срама на медика.

– Нека аз водя разпита, каза възрастният, младият отстъпи назад.

– Проф. Мутафов, до края ще съм признателен за това, което направихте, беше чудо. За жалост има сигнал и трябва да изясним и тази работа. Най-добре е да ни разкажете, пък ние ще съдействаме, случайно е станало, нали, не е кражба, друго ще е?

– Не е за разказване, дълга история пишете го хулиганство, бой нещо там, обади се с глъхнеш шепот професора.

– Добре професоре, няма да ви мъча, ще направя всичко по силите ми да не стига до медиите, че тогава тежко ви на реномето. А вие, ще разкажете ли нещо или и вие така – хулиганство?!, обърна се към сина на шивачката.

 – Трябва да ни кажете месторабота, години, такива неща?

– Аз…., управител съм на фирма, собственик по-скоро, мебелна къща, на 44 години съм, семеен от София.

– На коя мебелна къща?

– “София мебел“

Полицаите се изцъклиха:

– Шефе, тая фирма не беше ли дето спечели конкурса да обзавежда американското посолство, дето била най-голямата българска?, възкликна едно от младите.

– Тя, тя, заклати глава следователят, забол очи в листа.

– Да не стига до медии, гледайте да не стига, не давайте нищо на репортерите дори на тези от обществените. На тоя доктор дължа много. Пишете им там хулиганство, глоба и да си ходят.

Следователят се изнесе с бавна походка, придържайки се за стената на стаята. Отиде да си сипе питие, за да не мисли повече за случая, защото се потисна ужасно. Припомни си как чакаше дъщеря си от упойката и в тоя лекар беше единствената му надежда.

Дълго след като освободиха мъжете служителите мислеха за случката, забили глави в недоумение:

– Да не са някакви фетишисти бе шефе, извратени някакви, от тези новите вампири – дето имат общества, питаше плахо едно от полицайчетата. Другите не отговаряха, още преживяваха чуждия срам.

Освободени братовчедите тръгнаха по празната среднощна улица, потънали в мълчание, преосмисляха ситуацията.

Връщаха години, лета, конфликти, чуваха гласовете на майките си, изричащи хулните думи, които се забиваха като пирони в малките главички и тровеха игрите им.

Думите звучаха като мантри през цялото детство, после кънтяха през юношеството, младостта, след това белязаха семействата им – все тия думи, изпреварващи мислите.

– Братчед, аз ще хвана такси, поздрави майка си, каза по навик доктора и подаде ръка на братовчед си, изтрил случката като с гума.

– Аз ще походя малко. Пък да вземем да се видим, а? Децата да срещнем?

– Ще, ще! Правя бал на дъщерята, елате!

– Ще дойдем, жената ще се зарадва!, каза мебелистът и се усмихна широко.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Емил Андреев – Голди*

Хубен Черкелов, 500 песети, Фрида Кало, 2020

 

 

Wine comes in at the mouth
And love comes in at the eye;
That’s all we shall know for truth
Before we grow old and die.
I lift the glass to my mouth,
I look at you, and I sigh.

William Butler Yeats[1]

 

В годината на първото световно стъписване пред коронавируса много от хората се спасяваха със спомени. Принудителните извънредни мерки и най-вече страхът ги бяха затворил по домовете и за да не полудеят съвсем от еднообразието и витаещата смърт, те неволно се връщаха в своето минало – единственото що-годе сигурно нещо, което им бе останало; разглеждаха стари снимки и филмчета, умиляваха се, тъгуваха, мъдруваха и така се пречистваха с надеждата, че скоро и това зло ще отмине в очакване на новия живот. А той, предчувстваха те, щеше да започне с възродено въодушевление и радост, с вярата, че ще бъдат по-добри и с убеждението, че ще се случват още по-красиви събития, които, при следващото бедствие, щяха да се превърнат в нови, още по-трогателни спомени. Бъдещето примамва хората поради вроденото им влечение към неизвестното.

Иван Наумов, обаче, знаеше за неговите капани и съвсем не се свенеше силно да подозира тази природа на времето; за него тя изобщо не бе очевидна и (най-вече) сигурна, затова и той като мнозина предпочиташе да потъва в по-изпитаното естество на категорията – миналото. Страхът от смъртта, от физическото усещане за нейното спохождане, го тласкаше назад, караше го да изживява отново и отново всичко, което паметта му предлагаше. А тя го правеше напосоки, без логика и без да се съобразява с разума му. Така Иван Наумов отново се озова край голямата река.

Спомни си, че за него тогава, при Будапеща, Дунава бе зеленоок. Иван гледаше ирисите на реката от средата на верижния мост Сечени, след като допреди малко се бе целувал дълго, до изтръпване на устните, с поредната любов на своя живот. Тя се казваше Ева и не гледаше надолу, а в него, в присвитите му очи, които следяха течението на водите и които след малко, мислеше тя, невинно щяха хем да гледат влюбено, хем да мамят. Щеше да ѝ каже, че ще я обича до гроб и изобщо нямаше да се посвени, че я лъже. Ева Конвицки усещаше това и се преструваше, че му вярва. Забавляваше я чувството, че играят една изтънчена игра на надлъгване и знаеше, че в момента, когато Иван престанеше да я лъже, тя трябваше на мига да го напусне, тъй като той щеше вече да бъде безразличен към нея. Играта се услаждаше и на двамата, а сексът им все още бе стряскащо сладък; желаеха се достатъчно силно и бяха свободни до полуда. Ева го обичаше не повече от необходимото, с присъщия егоизъм и опит на красивата жена, която може да постигне всичко; бе умна, своенравна и също толкова ненаситна като него.

Срещна го в родния ѝ Лодз преди две години, където Иван бе на гости у свой съученик, също българин, женен за полякиня като нея. Ядвига, така се казваше въпросната сънародничка, ѝ бе колежка от кантората, адвокат по бракоразводни дела, а тя, Ева Конвицки – по търговско право. Именно Ядвига я разведе с несъстоялия ѝ се съпруг и художник, който се пропи от ревност по красивата и успяваща Ева и превърна живота им в ад. Останаха ѝ петгодишен син и разклатени нерви, които тя възстановяваше с много работа и цигари. Пушеше от сутрин до вечер, сякаш искаше да се отрови, и изобщо не помисляше за мъж, колкото и да бе желана. На втората година след развода и след дълъг престой във ваната Ева осъзна, че тялото ѝ се похабява (бе вече на трийсет и шест), затова прие с охота поканата на Ядвига да вечеря у тях с госта им от България; бил мил мъж над четиридесетте, също разведен и само с десетина години по-възрастен.

Не бе любов от пръв поглед – бе твърде банално за препатила жена като Ева, ала още щом се видяха и двамата се пожелаха. Не го показаха с нищо видимо, но вибрациите на енергиите им затрептяха с еднаква, червена честота. Обля ги несъзнаваната, но сладка топлина на желанието, а на Ева веднага ѝ се припуши. От малкото думи, които си размениха на приличен английски, тя разбра, че Иван Наумов бе пишещ лекар-уролог в родния си крайдунавски и български град. Според Ядвига докторът пишел, но не се възприемал като писател; бил издал две книги с разкази-гротески, които му донесли временна провинциална слава и нищо друго. Качествата му на добър лекар и „мъж на място“ го издигали далеч повече в очите на хората. „И на жените“, подсмихна се наум Ева; виждаше, че съществото пред нея наистина си го биваше. Не бе сладникав, но бе хубав и примамлив – и с лице, и с тяло, и с миризма. Харесаха ѝ елегантните му ръце, пъстрите му присвити очи и изпъкналата му адамова ябълка, която се движваше издайнически, щом погледите им започнаха скришом да се срещат. Иван знаеше, че полякините са красиви, бе свикнал с клишето още от социалистическо време, но не предполагаше, че колежката на Ядвига ще надмине очакванията му. Бе стъписан от изяществото на чертите ѝ, от златистите ѝ коси, които още на другата вечер, в леглото у дома ѝ, той щеше да целува и гали; хареса му как потайните ѝ зелено-умни очи знаят да гледат по женски, без да флиртуват евтино. Затова в оная вечер на първата им среща Ева и Иван не говориха много, но си казаха всичко. И двамата имаха нужда един от друг: на Ева вече ѝ трябваше мъж, а на Иван – нещо по-различно от провинциалните жени, които често и скришом го навестяваха и си отиваха.

Последвалата неизбежна среща на другия ден завърши с нежност, страст и сълзи след дългото им отдаване; Ева бе замаяна, дори склонна да се подлъже, че се влюбва, а Иван за пръв път усети нещо по-различно, но рутината не му позволи то да стане възвишено. И двамата не изпитаха никакви притеснения от телата си – напротив, сякаш бяха го правили преди – и щом се съмна, и действителността ги докосна отново, те едновременно установиха, че сякаш са се познавали цял живот. Иван прошепна нещо докторско, че подсъзнанията им взаимно са се търсели, после се пошегува, че добрият секс не бил повод за прекалено сближаване. Ева разбра намека му, но след като с времето опозна ненаситната му природа, разтълкува шегата му като защитно средство против обвързване. Макар и да не изглеждаше повърхностен, Иван не обичаше да се задълбочава във връзките си. Прикриваше своя стара травма, причината за която тогава още не ѝ бе известна.

 За две години връзката им укрепна и поради редките им виждания – на три-четири месеца за по три-четири дни било в Полша, било в България било другаде – тя доби романтичен облик, за което допринасяше още и общуването им на трети език, с който, все пак, те не можеха да изразят напълно всичко, което мислеха и чувстваха; така отношенията им бяха спасени от грозните изблици на дребнавостта. Не минаваше ден, без да се видят по телефоните си и то поне за час (често задоволяваха сексуалните си потребности виртуално). Това поддържаше желанието им да се срещат отново и отново, а щом то се случеше, телата им не ги оставяха на мира, докато не си вземат своето; нямаше време да си изясняват, дали се обичат истински или не. Беше им хубаво и толкоз.

Тогава, на моста в Будапеща, след дългата целувка и последвалото взиране в зеленоокия Дунав, Иван щеше да изненада Ева с откровение, а не с лъжа, както тя очакваше. Обърна се с гръб към водата, подпря се с лакти на парапета, за да е лице в лице с нея, и рече:

– Вероятно не те обичам истински и ти го знаеш, нали?

Ева не отговори, нямаше смисъл да потвърждава очевидното, нито да иска от Иван каквото и да било оправдание.

– Не знам, – продължи той – сигурно те наранявам, но мисля, че чувствата ни са взаимни.

– Не ти ли хубаво вече с мен?

– Глупости, напротив! Просто…

– Искаш ли да се разделим? – трябваше да му спести недомлъвките.

– Как! Аз вече не мога да си представя живота без теб.

– Та ние не живеем заедно.

– Нима? А това, че не минава ден, без да се видим, че тръпнем и двамата преди всяка среща…

– Никой не е в кожата на другия, колкото и да си споделяме.

Беше права. Поради редките им физически срещи връзката между тях се бе издигнала над обикновеното битуване, пощадена бе от дребнавост и злободневие и поради това изглеждаше красива. (Жените спряха да идват в дома му, Иван дори започна да се вижда с бившата си съпруга – колежка от вътрешно, обявена негласно за хубавицата на болницата. С нея, слава богу, нямаха дете; не бе им останало време заради кариерен растеж и чести нощни дежурства. Едно от тях се оказа фатално – завари го с млада санитарка и това беше краят.)

– И какво означава да се обичаме истински? – попита Ева.

Иван вдигна рамене в неведение; въпросът бе не по-малко глупав от онзи за смисъла на живота.

– Страхувам се, че и двамата нямаме отговор – продължи тя. – Ако съм ти омръзнала, кажи! Ти си разглезен от жените и те разбирам. Две години само с една са твърде много за теб. Е, не си бил единствено с мен, нали?

– Не говори така! – излъга, колкото да се защити.

– Вярвам ти! – иронизира го Ева. – Стига да искаш, сега е моментът, тук, на средата на тоя мост, да се разделим. Искаш ли го?

Вместо да ѝ отговори, Иван я придърпа към себе си и започна да я целува – отново дълго и страстно, сякаш за последно.

– Може пък и да те обичам, но да не знам! – прошепна ѝ с усмивка и продължи да целува лицето ѝ, където свърне.

– Едва ли! Ти търсиш нея… – отвърна му Ева, със затворени очи, дишайки възбудено от ласките му.

– Голди?

– Да! И аз съм руса като нея… – отдръпна се. – Дори и очите ми са зелени като нейните. Затова ме пожела, нали?

– По-хубава си. Не видя ли?

– От черно-бяла снимка и то на убито момиче не мога да съдя…

– По-добре да не говорим за нея! – опита пак да я придърпа, но Ева се освободи от прегръдката му.

– Цял живот само нея ще търсиш, затова си и толкова ненаситен; комплекса на Казанова…

– Хаха! А ти? Ти кого търсиш?

Ева замълча. Най-простият ѝ отговор щеше да бъде: „Търся мъж до себе си, който да не ограничава свободата ми и да ме харесва, каквато съм.“ Вместо това отвърна:

– Никого не търся! Доволна съм от всичко, което имам.

– А от мен?

– Щях ли да съм тук сега?

За благодарност Иван я целуна по бузата, после я хвана за ръка и поведе Ева към десния бряг на реката. Щяха да вървят по кея и така да стигнат до сградата на знаковия унгарски парламент, а оттам – до наетия апартамент, който бе недалеч от него. Наближаваше обед, бе средата на октомври – необичайно слънчев за сезона; денят сияеше от радост.

– Прибираме се, нали? – попита Ева.

– Да! Едно последно и после се разделяме…

Самолетът на Ева до Варшава бе в шест следобед, а неговият автобус до София – в десет вечерта; щяха да му останат поне пет часа време за убиване.

– Последно-последно, или поредното-последно? – изсмя се тя и го прегърна през кръста.

– Ще го направим като за последно, че не се знае господ какво ни е отредил.

– Винаги се чукаме като за последно, не мислиш ли?

– Така и трябва! Затова си ми толкова скъпа…

– И затова ще ме изоставиш, нали?

– Може пък ти да ме зарежеш първа, знае ли човек?

Ева не изключваше подобна възможност, макар засега Иван да ѝ бе напълно достатъчен. Продължи да крачи, гушната в него. Усети, че го желае и ускори ход. Той я разбра, дори ѝ намигна заговорнически; едва не се затичаха. Оставаха им няколко часа да са заедно, преди да се разделят.

След десетина минути стигнаха при обувките. Съзряха ги отдалеч, огряни от слънцето и разхвърляни като бронзови гъби покрай кея. Това бе стилен мемориал в памет на убитите евреи в концентрационните лагери през Втората световна. Бяха всякакви по големина – и дамски, и мъжки, и детски – десетки обувки, чиито притежатели отдавна вече бяха изпепелени в небитието. Дунава, зеленоок и муден, течеше тихо и край тях.

– Тъжно! – прошепна Ева.

– След Аушвиц и Биркенау това е само метафора на онова, което видяхме оня ден.

– Ти пожела да идем там.

– Така е. Не може да си в Краков и да не посетиш лагерите на смъртта. Не забравяй, че това вече е и атракция, от която хората печелят. Нали от туристическа агенция ни спряха на улицата?

Ева не се засегна, но и не пожела да му отговори, че парите отиват за поддръжка на огромния лагер-музей. Милиони хора от цял свят го посещаваха, за да видят какво е било и да помнят милионите невинни жертви, убити заради една безумна идея.

– Ти също спечели: видя своята Голди – отвърна Ева.

– Да, но сега ти си моята Голди! – целуна я по темето Иван.

– Не ме лъжи! Нямам нищо общо с нея. Просто съм руса и ти напомням за тази Марта. Разкажи ми още веднъж за нея, моля те!

Спряха при обувките и така, прегърнати, започнаха да ги разглеждат.

Отдавна бе забравил за Марта. Тя бе останала там, в далечните му невинни години, със своите златисто-руси коси и вечно младо тяло, погребано твърде рано накрай града в гробището до Дунава.

– Казах ли ти, че Марта свиреше на пиано?

Ева кимна в съгласие, а Иван я поведе напред към реката. Седнаха на кея с крака, провесени над водата; обувките останаха зад гърба им.

– На паметника ѝ освен името и годините са изсечени и началните ноти на „Фюр Елизе“[2]. Не съм го виждал от трийсет години, но още ми е пред очите… Марта свиреше прекрасно и може би щеше да стане световна пианистка.

– Жалко, че е умряла толкова млада! – въздъхна Ева. – Ти ли ѝ измисли прякора?

– Не! „Голди“ я нарече за пръв път учителката ни по английски, после всички започнахме да ѝ викаме така. Лепна ѝ някак си. Комрид (другарката) Георгиева бе достолепна и топла жена, завършила американски колеж; водеше курс по английски в читалището. Когато ни обясни какво означава Голди, ние не се изненадахме много, тъй като Марта бе очевидно златокоса и плачеше за подобен прякор.

А той останал като тайно име само за посветените десетина деца от различни възрасти, които изучавали допълнително „езика на врага“ в края на шейсетте години на двайсети век. Марта не се подразнила от новото си прозвище, но Иван за всеки случай ѝ обещал, че няма да го споменава в училище. За него, обаче, тя вече станала завинаги Голди – непорочното късче злато, което карало сърцето му да се разтуптява, щом я видел.

– Тогава усетих, че я обичам. Бяхме на единайсет години – чисти и невинни като птичи песни.

Заради нея Иван настоял пред родителите си да го запишат и в музикалната школа, където Голди ходела от няколко години да свири на пиано; искал да е повече с нея – в училище и на курса по английски не му било достатъчно. Приели го с контрабас; групите с другите налични инструменти били запълнени. Заедно били в часовете по теория и солфеж, които му били забавни, заради диктовките на музикални откъси, с които се справял с лекота. А Марта-Голди развивала дарбата си и на годишните продукции обирала най-много овации.

– Животът обаче ни раздели. Баща ѝ бе морски офицер и от Дунава го пратиха на морето заедно със семейството.

Голди била едно дете и заминала с тях; нямала баба, при която да остане, а и Бургас, където откомандировали татко ѝ, предлагал далеч по-добри възможности за надежден млад талант като нея. Иван страдал, но за кратко – бурните дни на юношеството го разсеяли с нови преживявания и приключения. Той обаче нямало да забрави първата им невинна целувка, прераснала в истинска – „с език“, като по черно-белите любовни филми, които гледали в старото кино „Косидис“. Случило се в една здрачна привечер, след като се прибирали от музикалната школа.

– Не си спомням как точно стана, но мисля, че инициативата бе на Голди. Цяла нощ не спах! – Иван се изправи на крака и отърси панталона си. – Да тръгваме, че така ще изстинем на тия камъни!

Закрачиха отново към апартамента, но сега не се прегърнаха. Бронзовите обувки останаха зад тях.

– На тая възраст момичетата са по-отворени и напористи. Усетила те е, че и ти искаш да я целунеш – поясни му Ева. – А тя скоро ли след това замина?

– Да. Мисля, че още на другия ден, защото се разделиха твърде трогателно с учителката по солфеж.

– Целувката е била за сбогом. Голди също те е обичала.

– Така ми каза години по-късно, когато със смях си спомняхме за детската ни любов. Не бяхме се виждали, откакто тя замина за Бургас. Тъкмо бяхме завършили гимназия и се готвехме за кандидат-студентски изпити. Техните се бяха прибрали за постоянно в града ни.

Било вечер, в началото на лятото, и те се разхождали по дивия бряг на тамошния Дунав, който не бил зеленоок, а по-скоро бозав след поройните дъждове в централна Европа. Голди била израснала красива, стройна и желана, с още по-златна и дълга до кръста коса, вързана в дебела и женствена плитка.

– Спомняш ли си снимката, която ти показах в Аушвиц?

Ева кимна и пак го прегърна.

– Е, това бе Голди, само че по-мрачна, поради обстоятелствата на заснемането. Сигурен съм, че и онова нещастно загинало момиче, двойничка на Голди, е било хубаво и желано като нея, докато е било живо. Тогава се стъписах не толкова от удивителната прилика, колкото от съвпадението, че и двете бяха погинали така млади. Безименното момиче от Аушвиц се бе преродило в Голди заедно с трагичния си край.

– Но Голди не е загинала насилствено, а от болест!

– Да, левкимия… И все пак, резултатът е един – прекършена младост, смърт, край – няма вече радост, няма любов, всичко се обезсмисля…

– Така е, но затова помним.

– Като нямаме друга утеха… – Обърна я към обувките. – Ей това ни остава… И нотите върху паметника на Марта…

– Май не биваше да ходим в Освиенцим – произнесе за пръв път и на полски името Ева, с което някак омекоти зловещия изговор на немски. После, за да отклони Иван от излишни обобщения, попита: – Как приключи вечерта ви край Дунава?

– Отново с целувка! – засмя се Иван. – С много целувки…

После отишли в дома на Голди. Там нямало никого – баща ѝ бил на плаване (вече бил цивилен и започнал като капитан в гражданския флот), а майката била на нощно дежурство в болницата (цял живот работела като медицинска сестра). Иван и Голди се възползвали от положението и още с влизането, припряно започнали да следват естествения повик на юношеските им тела. Скоро се озовали на семейната спалня, изрядно разтребена с вносна и изкуствена ковертюра, имитираща тигрова кожа. Ярките шарки подсилили още повече лумналата им страст. След проникването само потта и миризмите им напомняли, че са живи и истински. Дълго се наслаждавали на плътта си, а на изпроводяк Голди изсвирила „Фюр Елизе“. Сторило му се твърде прочувствено, но Иван все пак ѝ благодарил с целувка, без да подозира, че тя щяла да бъде последната.

– Повече не я видях! Почина след година и нещо. Разбрах го от некролога и за малко не припаднах.

Подготовката за кандидат-студентските изпити ги завихрила и те спрели да се срещат. След тях Иван влязъл в казармата, а там споменът за Голди заглъхнал като съвършен каданс сред гърмежите на гаубиците; разпределили го за артилерист. Мислел за нея, разбира се, копнеел я, но връзката им просто не се случила. Чак след една година, когато му дали тридневна отпуска и той се прибрал у дома, чак тогава Иван се решил да я потърси. Щял първо да ѝ звънне, за да разбере къде е и да се уговорят за среща, ако е в града. Вдигнал слушалката на телефона, заслушал се в сигнала, но се разколебал и затворил. Нещо го спряло, спасило го от ужаса да търси починал човек. Все пак, излязъл и тръгнал към местата, където се събирали неговите връстници, с надеждата да я намери в някое от тях. И тогава, още на главната улица, при таблото с некролози, видял съобщението за смъртта ѝ. То било изписано с огромни букви:

УМРЯ

МАРТА

Нямало нищо друго – само това и годините на раждане и кончина, отпечатани с малки букви най-отдолу. Иван за малко не припаднал, но се съвзел и отишъл в първото заведение да се напие. Там разбрал от познати и за левкимията, и за нейната скоропостижност, и за цялата трагедия, разтърсила града. Не се напил, просто не го хванало.

– Явно трудно си го преживял – прекъсна го съчувствено Ева. – Тя ли ти беше първата жена?

– Не! Вече го бях правил с по-голяма от мен и имах някакъв опит… – Иван спря за миг и се замисли. – Виж, Ева, с Голди ми беше някак особено силно и свободно, макар тогава да изпитвах по-скоро необяснима радост и задоволство. Не съм се замислял дори дали я обичам. Да, обичах я като дете, но тогава и представа съм нямал какво ще желае тялото ми един ден.

След нощта у Голди той се почувствал горд млад мъж, напускащ юношеството с пълноценно завоевание; нямало време да отиде отвъд красивата плът, която обладал, зашеметен от вихрите на нагона. Бил все още зелен и следвал повелите на битието с уютните митове и клишета, които то му осигурявало. Смъртта на Голди, особено некрологът, онова смразяващо удостоверение за тленност, което го стъписало до припадък, счупили провинциалните му представи за смисъл и хармония; не било травма, а първият тежък удар върху кухата възвишеност, с която го примамвал животът.

– Казармата ми помогна!

Обезличаването и унижението, без които тя е немислима, си казали своето. Там ги учели да убиват, бранейки чест и отечество, и всеки кълн на чувствителност изсъхвал ведно с потта във войнишките дрехи.

– Знаеш ли кое беше първото нещо, което ме порази в Аушвиц? – попита Иван.

Вече бяха на стотина метра от апартамента и той искаше по-скоро да приключи историята с Голди.

– Приликата с казармата, където служех.

– Всички казарми са еднакви – прекъсна го Ева. – Важното е за какво се използват. Твоята не е била фабрика за смърт!

– Така е! Нас не ни убиваха физически. Мачкаха духа ни, обезличаваха ни…

– Но сте останали живи! Имали сте цел. Няма армия от индивидуалисти.

– Права си, мила моя! Но защо точно в тия стари полски казарми видях двойничката на Голди?

– Съвпадение. Както сградите, така и хората си приличат.

– В коридорите имаше стотици снимки и нито едно лице не ми заприлича на никой друг, освен това на нещастното златокосо момиче със същото лице и очи като на Голди…

– Казах ти – случайност! Ето и в мен привиждаш Голди, нали?

– Не, не! Просто имаш руси коси и зелени очи, но иначе нямаш нищо общо! Освен това си по-красива…

Ева се изсмя на поредния му комплимент, макар да го усещаше, че е искрен. За двете години, откакто бяха заедно, той ѝ бе казвал стотици пъти, че е хубава, че я обича, че не може без нея, с което бе обезценил думите за любовни вричания; добре че беше тялото му, за да поддържа у нея усещането, че все пак може и да не я лъже.

– Не вярвам в глупостите за преражданията, но си мисля, че Голди е пример за нещо подобно – заключи Иван. – Знам, че ще ми се изсмееш, но нямам друго обяснение!

– Пак ти казвам – внушаваш си! Ако не бяхме отишли в Освиенцим, едва ли щеше да се сетиш за Голди! Преди дори не си и споменавал за нея.

– Нищо не е случайно! Дори гидовете, които ни спряха на улицата и ни предложиха екскурзията до лагерите, дори и те не бяха случайни. Ами тези обувки тук, до Дунава?

– По тая логика и в нашата връзка няма нищо случайно.

Иван не успя да ѝ отговори; бяха стигнали пред сградата с апартамента, който бяха наели за тридневния им престой в Будапеща. Вратата бе масивна и двукрила, със сецесионна украса по и над нея, която се отваряше трудно поради тежестта си. Иван го проумя още първия път и затова само той я отваряше, като си помагаше с рамо. Стори го и сега, а когато влязоха във вътрешния двор и преди да тръгнат по откритите стълби за втория етаж, той прегърна Ева и прошепна шеговито и заканително:

– Сега ще ти покажа колко е случайна нашата връзка!

– Като за последно, нали? – отвърна му през смях Ева.

Споменът за Голди и краткото оставащо време разпали страстта и у двамата. Отдадоха се един на друг без припряност и рутина – най-големия враг на удоволствието, дори малката им смърт бе по-осезаема от всякога; след нея дълго лежаха голи, безмълвни и пулсиращи. За пръв път Ева не изпита нужда от цигара, обзе я страхът от раздялата, от голямата и неизбежна смърт, от ужаса, че може би никога повече не ще се видят с Иван. В ума ѝ нямаше ни дума, ни образ, само тялото ѝ леко потрепваше като затихваща струна, чиито всевечни вълни замираха в пространството. От зелените очи на Ева потекоха сълзи.

Станаха от леглото, десетина минути преди да дойде таксито. Облякоха се набързо, взеха си багажа и скоро се озоваха пред масивната сецесионна врата, която хлопна зад тях за последен път. Чак когато колата се появи, чак тогава Ева проговори:

– Все още ми е хубаво с теб! Много… – Надигна се и го целуна. – Пиши ми, като се прибереш!

– И на мен! – прошепна Иван, после се пошегува в негов стил: – След две години връзка може и да се заобичаме!

Ева му се усмихна и влезе в таксито. Помаха му, но не извърна глава, за да го гледа, докато колата свива по съседната улица. Винаги го правеше при раздяла, ала сега нямаше сили – не ѝ се плачеше пред непознатия шофьор. Иван остана сам до чантата си и есенните листа в краката му.

Щом таксито изчезна от поглед, той тръгна – незнайно къде, но закрачи напред към Дунава. Колелцата на чантата му затракаха по тротоара и съвсем прогониха спомените за Голди. След стотина метра реши да се разходи до остров Маргит; петте часа за убиване предстояха.

На моста Арпад Иван се спря, надвеси се над перилата, за да погледа отново реката, която сега му се стори по-бледо-зелена и сякаш течеше по-бавно. Ако пуснеше клечка във водите ѝ, помисли си, и тя не се запречеше никъде по брега, то клечката със сигурност щеше да пристигне до родния му град далеч по-късно от него; той щеше да се е прибрал и от София, и пак щеше да има време да я посрещне на пристана. Огледа се – нямаше клечка, нямаше нищо плавателно, което да пусне в Дунава. Засмя се над безумната си идея – каквото и да хвърлеше, то неминуемо щеше да се спре още на първия завой.

В острова той влезе уморен и празен, готов за съзерцание или за най-обикновено зяпане. Тръгна бавно по главната алея. Стъпваше едва-едва и се опитваше да прогони всички мисли от главата си. Усещаше само сладкия мирис от тялото на Ева, останал все още по устните му, който неволно го върна към спомена за Голди. На какво миришеше тя? Бе толкова отдавна и въпреки това мозъкът му отново възпроизведе дъха ѝ, смесената миризма на пот и парфюм, соления вкус на сълзи и хормони. И тя, и Ева имаха млечно-бели и гладки кожи, от които прозираха и най-малките тръбички на вените им. Полякинята беше права – с Голди наистина си приличаха!

Стигна големия фонтан, разпръскващ разноцветни струи в различни форми и симетрии на фона на прочути музикални произведения. Седна на една от свободните пейки край него и се заслуша – мелодията ромолеше наоколо, сякаш си играеше със самата вода, а шумът на пръските се смесваше със звука на текущия откъс; бе „Фонтаните на вила д‘Есте“ от Лист. Слънцето все още прозираше между дърветата и огряваше лицето на Иван. Той затвори очи и се спусна подир капките-ноти, които весело обсипваха пространството. Не след дълго се унесе от обаянието на мига и задряма.

В краткия си сън Иван попада в Музикалната школа. Опитва се да свири на контрабаса, но инструментът е без струни. В стаята влиза огромна жена, която прилича на комрид Георгиева, но е без коса, с три очи и вместо устни има само една дълга цепка под носа; води кученце, което в миг се превръща в малката Марта. Жената сграбчва момиченцето, разтваря огромната цепка и го поглъща. Последното нещо, което Иван вижда, са краченцата на Марта-Голди, обути с изящни бронзови пантофки.

Събуди се от кучешки лай. В краката му подскачаше миниатюрен йоркшир-териер, който дращеше с лапичка по крачола му; искаше да го вземе в скута си. Иван се усети и се потупа с ръка по бедрото. Кученцето веднага скочи в полата му и заоблизва ръцете му. Иван първо чу, а после забеляза стопанката му, която идваше към тях и говореше нещо на унгарски, споменавайки често името Мики. Изумлението му бе огромно: животинчето бе като онова в съня му, а девойката, която го бе изтървала, приличаше и на Марта, и на момичето от снимката в Аушвиц, и на Ева. Помисли, че още не се бе събудил, но ноктите на Мики го убедиха в противното. Не знаеше какво да стори. Галеше човекоподобните косми на йоркширчето и гледаше извинително триединния образ, въплътен в младата унгарка. Хората и животните наистина си приличат.

Тя се спря пред него и протегна ръце да вземе Мики. Иван откликна бързо, добронамерено и с усмивка; изрече на английски, че всичко е наред, че самият той много обича кучета и че Мики може да си полежи в скута му, колкото си иска. Момичето се засмя радостно и седна на пейката до Иван. Благодари му на английски, но не се отказваше да прибере Мики при себе си, подканяйки го възможно най-мило. Териерчето хич не я отрази и продължи да се пъха в мъжките ръце на Иван, сякаш бяха стари познати.

Последва дребен дружески разговор и Иван все пак попита за името на унгарката; вече нямаше да се стъписа от толкова многото съвпадения и искрено очакваше тя да се казва Марта. Оказа се Жужа – Жужа Сабо, студентка графичен дизайн – и нямаше нищо общо с музиката, освен че обича метъл. Имаше множество пиърсинги и по двете уши и татуиран надпис на унгарски от лявата страна на шията си; Иван не посмя да се поинтересува какво означава, макар много да му се искаше. За да примами Мики, Жужа извади малка гумена и златиста топка с усмихнато лице от едната ѝ страна, която поднесе няколко пъти под носа на кучето, а после я хвърли зад тях в тревата с надеждата, че то ще хукне да я донесе. Не последва никаква реакция. Жужа искрено се изуми и рече, че за пръв път и се случвало подобно нещо. За да не наедрява разговорът, Иван накрая взе Мики и сам го прехвърли в скута на Жужа. Тя бързо го закопча за повода, поблагодари от все сърце и веднага тръгна да излиза от острова. В бързината забрави за топчицата.

Иван Наумов обаче не я забрави! Взе я и се втурна да догонва Жужа и Мики, които така и не откри; сякаш и те бяха част от съня му. Чак при моста Арпад той се спря и си каза, че така е трябвало да се случи, че това малко кълбо е безсмислен знак за някаква си среща, с някакво момиче и прочие случайности, на които хората отдават прекалено значение. Надвеси на над Дунава и пусна златистата топка във водите му. Тя цопна и след минути се изгуби надолу по посока на България. Щеше ли някога да стигне до бреговете на родния му град? „Едва ли!“, каза си Иван и се запъти към автогарата.

След десетина дни, вече у дома, Иван Наумов най-после се престраши да отиде на гроба на Марта; подкани го Ева в един от дългите им телефонни видео-разговори. Все още си липсваха и вече планираха следващата си среща. Ева го помоли да ѝ се закълне, че наистина ще отиде да се поклони на Марта. Иван обеща и тръгна с неохота към Борунските гробища. Постоя две-три минути пред паметника, но освен тягостно чувство, нищо друго не усети. Сложи цветя, запали свещ, помълча и толкоз. Тръгна си, унил и някак сърдит на Ева; не биваше нищо да ѝ разказва – и за Голди, и за момичето от Аушвиц и въобще…

На връщане реши да мине по брега на Дунава. Тук той бе далеч по-величествен, но не бе зеленоок като при Будапеща. Сети се за Жужа и Мики, и за златистата топка, която бе хвърлил от моста Арпад. Дори и не си помисли, че тя може да е доплувала до тук. Когато заобикаляше заливчето след някогашния ресторант „Чайка“, пълно с всевъзможни отпадъци, изведнъж погледът му бе привлечен от ярко златисто-жълто петно, открояващо се сред пластмасовите бутики и пликове. Отиде при него и що да види – това бе топчицата на Мики! Не вярваше на очите си. Господи, значи е успяла, все пак!

Наведе се и я взе. Избърса я в панталона си, после я подържа в ръка, тупна я няколко пъти и изрече неволно на глас: „Животът е една малка златиста топка, с която децата на Дядо Боже си играят, както си искат; важното е да ти се усмихва.” Изхили се на глупавото си съждение, но пък му хрумна друго, още по-тъпо: „Явно това бе изписано на шията на Жужа.“ Засмя се и пъхна топката в джоба си; щеше да си я запази за спомен. Тръгна. След няколко крачки Иван Наумов внезапно и болезнено усети колко много му липсва Ева. Продължи решително към дома с твърдото намерение да ѝ каже, че вече наистина не може да живее без нея.

Това бе тогава, а сега, все още в родния си град и докато се спасяваше със спомени, Иван Наумов се зарече като за последно, че веднага щом паднат забраните за пътуване поради обявената пандемия, той ще замине завинаги при Ева заедно с малката златиста топка.   

 

* От английската дума goldie. Използва се за момиче със златисто-руси коси, „златокоска“. – Б.а.

[1] Виното влиза през устата,

А любовта – през окото;

Това е всичко, което ще узнаем за истината,

Преди да остареем и умрем.

Вдигам чаша към устните си,

Гледам те и въздишам. – Превод на автора.

Уилям Батлър Йеитс

[2] Für Elise – популярна пиеса за пиано от Лудвиг ван Бетовен. – Б.а.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Елена Алексиева – Балонът

Хубен Черкелов, 50 франка, Малкият принц, 2019

 

 

Човекът се казваше Егерт Форслунд, което нямаше абсолютно никакво значение – нито тогава, нито сега. Пък и това не е истинското му име. Измислих го преди малко, след продължително взиране в разни сайтове с шведски имена, които не ми говореха нищо. Достатъчно ми беше да звучи шведски, защото човекът беше швед. Той беше истински човек, не измислен. Дадох му името Егерт Форслунд, не защото искам да скрия самоличността му или да се престоря, че е плод на моето въображение (нямам такова), а защото съм забравила истинското му име. То беше написано на една визитна картичка, която много исках да запазя и почти веднага изгубих. Освен това Егерт Форслунд никога няма да прочете тази история. Тя си е негова, той я знае прекрасно и няма нужда да я чете.

Егерт Форслунд беше невисок, слаб мъж на шейсет и няколко години, с бели коси и спретната бяла брада. Очите му бяха очи на човек, когото не се е налагало да възпитават специално, за да бъде добър. Те гледаха с тъжната веселост на възрастта му и с добронамерено любопитство. Носеше черна риза и черен панталон – униформата на техник, длъжен да остава незабележим, но комуто не убягва нищо. И той беше точно такъв – техник, обслужващ звуковото оборудване на разни събития. Грижеше се за преводаческите кабини и за спокойствието на света като цяло. Когато пристигнахме на работното си място, Егерт Форслунд дойде да ни се представи. Изпробва апаратурата, увери се, че имаме достатъчно вода за пиене и ни подари по едно елегантно шведско моливче с емблемата на хотела.

– Още вчера ви ги запазих – смигна ни той. – Много бързо се разграбват, хората ги харесват.

Ние му благодарихме и не му подарихме нищо, понеже Егерт Форслунд беше случаен човек и не влизаше в сметките ни.

Хотелът беше луксозен, в сърцето на Стокхолм, и от ранна утрин в него цареше делово оживление. На нашето скромно синдикално мероприятие се обсъждаше как най-добре да се защитят правата на жените, трудещи се в транспортния сектор. Ако не броим Егерт Форслунд, там имаше само един мъж, който даваше думата и следеше за спазването на дневния ред. Ето защо в залата цареше приповдигнатият сестрински дух на гинекологично отделение. Жените се поздравяваха една друга с радостни писъци и си разменяха комплименти за тоалетите, доволни, че им се е удал случай да се понагласят. Бяха обикновени жени, мъничко смешни, от ония, дето по цял ден работят мъжки професии, а вечер тичат с торбите към къщи. Още има такива, просто да им се чудиш.

Във фоайето пред залата беше подредена огромна маса със сладкиши и закуски. Вероятно тя също беше направена от някакво особено шведско дърво, защото имаше поразителното свойство да не се огъва под тежестта си – тежест значителна и постоянна, като в математическо уравнение. Същевременно в нея имаше и нещо от скандинавската митология, понеже колкото и бързо да се опразваше, масата по неведоми пътища си оставаше пълна, че и препълнена и като говорим за шведското чудо, трябва да беше това. Тук няма да се спирам на въпроса за конферентното плюскане – той е отделна глава в човешката история и заслужава обстойно проучване. Вярвам обаче, че някой ден в близкото бъдеще то ще бъде признато за самостоятелна тежкоатлетическа дисциплина и ще заеме своето място сред олимпийските спортове.

– Опитахте ли бадемовата торта? – поинтересува се Егерт Форслунд в една от почивките. – Тя е забележителна, не бива да я пропускате.

Бяхме опитали всичко, освен въпросната торта и любезно се постарахме да обясним на техника, че вече сме се натъпкали до пълна загуба на човешко достойнство. Когато обаче се върнахме в преводаческата кабина, там ни чакаха две парчета от тортата и чинийка с плодове.

– Трябват ви витамини – усмихна се той съучастнически. – Как иначе ще издържите на напрежението при вашата тежка професия?

Оневинени, ние ометохме тортата и витамините. Гласовете ни жужаха, сънливи и натежали, като току-що разбудени напролет пчели. В редиците на жените от транспортния сектор също беше настъпило умиротворение. Коланчетата бяха разхлабени, от коковете се спускаха немирни къдрици, най-горните копчета на блузките бяха разкопчани. Егерт Форслунд седеше на своето столче, загледан през прозореца. Ръмеше студен ранноесенен дъжд. От входа на хотела се простираше парк с мокри червени алеи. Висока жена в кремав шлифер разхождаше котката си на каишка. Прилична на миниатюрен леопард в изгнание, котката пристъпваше мрачно по червения килим на настилката и дебнеше дъжда. В дъното на парка, невидима зад дърветата, на един хълм се издигаше църква. Тя също беше червена и до нея водеше стръмна спирала от каменни стъпала.

Егерт Форслунд ни разпитваше за България. Той не беше чувал за Златни пясъци и Слънчев бряг, затова разговорът вървеше наникъде. Оплакахме му се колко лошо живеем. Егерт Форслунд ни изслуша с търпеливо съчувствие. После каза:

–  Швеция е чудесна страна. У нас има всичко. Всички хора заслужават да живеят като в Швеция.

Ние си помислихме, че на Егерт Форслунд му е лесно да говори така.

                А после Егерт Форслунд каза:

                – Надявам се да приключим навреме. Жена ми е в болницата и днес е денят за свиждане. Затварят отделението в осем, а аз от два дни не съм я виждал. Там е от месец и много ми липсва.

                – Дано скоро да се оправи – пожелахме му ние и Егерт Форслунд отново ни се усмихна съучастнически, защото не беше на шейсет и няколко години, а на цели седемдесет и седем и всичко му беше ясно.

                Мръкваше рано. Аз не исках да бъда в Стокхолм с колегата, с която работех, нито тя искаше да бъде с мен там, но нямаше друг изход, ставаше въпрос за пари в края на краищата, а никой не би се отказал от една добра надница заради някакви си симпатии. Отстрани взаимната неприязън, която уж и двете старателно прикривахме, трябва да е изглеждала като сърдечно приятелство. Тръгнахме да се разходим след работа из вечерния град, обменяйки незначителни наблюдения. От дума на дума стигнахме до някаква сграда, не особено импозантна, пред чийто вход със сини лампички беше изписано „Седмица на Нобеловите награди“ или нещо подобно. Напомняше реклама на скъп локал. После поехме да търсим отворен бар, но не открихме. Всичко беше много прилично. От скука взехме да надничаме в прозорците на хората. Те действително си живееха добре и красиво, и на нас пак ни стана криво, че и ние не живеем така.

                На следващата сутрин, за да се разсъня, включих телевизора. Един сравнително млад мъж и една немлада жена спореха оживено под умиления поглед на водещия. И двамата бяха сериозни и възпълни, с онази внушаваща респект пълнота, която се проявява по-скоро като отпускане на тялото вследствие на напрегнати умствени занимания. Замеряха се с имена на прочути световни писатели, което ме наведе на мисълта, че вероятно са някакви литературни букмейкъри. Мъжът носеше очила с дебели рамки и шалче на точки. Спомних си сградата от предната вечер и си рекох, че можех да вляза там, но не влязох, и сигурно никога повече нямаше да вляза, тъй като едва ли щях да се върна отново в Стокхолм. 

                Егерт Форслунд беше на своя пост в залата. Не ми се стори измъчен. Поздрави ни с тъжната веселост на човек, който от възрастта не си доспива и продължава да ходи на работа, само защото е свикнал да става рано.

                – Как е жена ви? По-добре ли се чувства?

                – Тя не може да диша – отвърна Егерт Форслунд, сякаш се извиняваше, че не ни съобщава по-окуражителна новина. – Работата е там, че отначало й бяха сбъркали диагнозата. Лекуваха я за едно, а то излезе друго. Сега, слава богу, вече е в специализирана болница, но много време беше изгубено. Дават й кислород, а аз седя до леглото й, говоря й и гледам как диша. Дишаме заедно. Когато съм сам обаче понякога не ми стига въздух. Особено нощем. Имам чувството, че се задушавам. Само това оставаше, да взема да си ида преди нея.

                И Егерт Форслунд се засмя гласно на абсурдността на тази мисъл, която беше и негово съкровено желание и той знаеше, че няма да се сбъдне.

                В обедната почивка отново дойде при нас. При цялото състрадание, което изпитвахме към него, започваше да ни се струва леко досаден. Случва се и за най-милите хора на човек да му минават през ума такива неща, особено когато е обилно нахранен и кръвта е слязла в стомаха му, за да му попречи да умре от преяждане. И тогава Егерт Форслунд ни каза:

                – За седемдесетия ми рожден ден жена ми и децата ми подариха пътешествие с балон. Никога преди това не се бях качвал на балон, само бях виждал лете в небето над Стокхолм. Отидохме на една поляна извън града. Чакахме доста, докато го издуе горещият въздух. Ах, то беше неописуемо! Балонът растеше пред очите ни, подобен на катедрала, син, зелен и червен, с жълта ивица по средата. Радвахме се като деца. А после се качихме в коша и се издигнахме. Край нас прелитаха птици. За пръв път виждах света такъв, какъвто го виждат птиците. Отначало се носехме над града. Аз обичам Стокхолм, но не съм подозирал, че живея в такъв фантастичен град. Отгоре приличаше на някакво вълшебно растение. А след това се отправихме на юг и чак тогава ми просветна. Разбирате ли, аз съм роден в една ферма в Сьодерманланд, там съм отрасъл. И ние прелетяхме над нея с балона. Познах я веднага. Дори ми се стори, че виждам брат си на двора. Помня, че се разплаках. Човекът, който управляваше балона, ми даде да си сръбна от едно плоско шише, а после всички пяхме. И бяхме заедно – жена ми, децата и аз – над родната ферма. Сякаш видях целия си живот като на длан.

                Егерт Форслунд замълча. Сигурно и сега виждаше живота си като на длан, само че вече от ниското. След малко, като се посъвзе, продължи:

                – Простете, че ви занимавам с такива глупости. Вероятно ви изглеждам сантиментален. Но все си мисля, че за щастието много повече, отколкото за скръбта, е нужно да се разказва. Защото човек е устроен така, че за скръбта не му трябват доказателства, а за щастието постоянно са необходими. И когато си разказал за него на някого, поне си сигурен, че го е имало.

                Жената, с която не исках да бъда там, не и в този миг, стоеше до мен и подсмърчаше. След няколко часа трябваше да сме на летището, за да се върнем в родината, където живеехме лошо и никакъв Егерт Форслунд повече нямаше да ни преследва със своето щастие. И тогава тя, която говореше малко или никак, погледна стария техник жалостиво и попита:

                – Как казахте, че ви е името?

                Егерт Форслунд се смути само за миг. После пак се засмя и извади от джоба си визитните картички.

                – Ето. Обадете ми се, ако пак идвате в Стокхолм. А най-добре елате през лятото. И непременно си направете пътешествие с балон. Не е чак толкова скъпо. Заслужава си.

                Както вече отбелязах в началото, името Егерт Форслунд е измислено и понеже все по-малко ми харесва, вече няма да го употребявам. Това е всичко, което имах да кажа.

 

Бележи под линия

  1. Отново повтарям, че горното не е разказ, а просто историята на Е.Ф. и неговото щастие, което той повери на една случайна непозната, да му го пази. Нямаше откъде да знае кому го дава. Не подозираше, че има такива хора, които до дупка осмукват костния мозък на всяко свое преживяване, за да направят от него дявол знае какво. Защото литературата е трагичното разминаване с действителността на ония, които не искат или не могат да я приемат и се чувстват хронично нещастни, че са принудени да живеят в нея. Литературата е пир по време на чума и в това е най-голямото й безсрамие. Пир на болни хора, които преследват безсмъртие.
  2. Там, в онзи хотел, докато седеше и гледаше през прозореца, Егерт Форслунд неусетно и за самия себе си беше прекъснал своята самсара, безкрайната верига на преражданията и смъртта. И понеже не разбирам нищо от будизъм, както и от повечето други неща, ето как си го обяснявам: човек може да прекъсне самсара само тогава, когато успее да изкупи всичко, без да причини страдание никому.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Елисавета Плоскова – Три фрагмента около три фрагмента на Сафо в превод на Яна Букова

Хубен Черкелов, 5 Долара, Северна Каролина , 2019

 

 

С представените опити за аналитично четене искам да докажа още един път, че кратките поетически форми носят по-голям хоризонт за анализ.

I hope my legs don’t break walkin’ on the moon

Дебелянов и Сафо

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Сафо:

Вечер, ти винаги връщаш отново

            това, което светлата зора разпръсва,

връщаш агнето, връщаш козата,

            връщаш детето при майката.

При Дебелянов хармонията е безвъзвратно разпиляна, природата като проекция на вечния кръговрат вече не е природа, а модернистично изгубена субстанциалност. Това наблюдение може да се извлече от интертекстуалния анализ между „Да се завърнеш“ и фрагмент 49 на Сафо.

Възможно ли е двата текста да се срещнат в полето на интерпретацията?

Всъщност Дебеляновият текст разчита на природни образи и мотиви, свързани с природните реалии-нощ, ден, вечер, слънце, заник. Те са и основни смислопораждащи елементи на текста. Живот-смърт, начало-край, болка- утеха… От друга страна, фрагментът на Сафо притежава същите/подобни елементи, които могат да се обобщят: вече-зора, раздяла-завръщане. В тази редица, както и при Дебелянов, двойката: майка-син, майка-дете.

Текстът на Сафо.

Първият елемент на текста е обръщение към Вечерта (вж. пунктуацията). По подобен начин в Дебеляновата елегия вечерта е метафоричен образ, своеобразен двойник на майката, която пък го приласкава. Проблемът тук е, че при Дебелянов вечерта, майката, нощта, като родствени смислово образи, НЯМА да успеят да приласкаят лирическия човек. Ако при Сафо след раздялата винаги следва събиране/утеха, както закономерно след вечерта- зора, то при Дебелянов има усещане за вечна разлъка и неутешимост, след зората няма да настане вечер. Лирическият човек остава заключен в „дни безутешни“ и тяхна единствена алтернатива е смъртта. „че мойто слънце..“ При 49. фрагмент се открива категорична, циклична постройка на времето, то преповтаря митологичното въртене вечер- зора. Там всяко разкъсване на съкровената връзка вечер- зора бива автоматично отречено от вечерта с нейната сила да свързва скъсаното, да възстановява разрушеното. Може и това да отразява древната представа, че човешкото преповтаря природното. Но се съмнявам.

Със сигурност Дебеляновият лирически човек принадлежи към модерността, в нея всяка възможност за хармония и космос е отречена, след раздялата няма да последва вечер, утеха, прошка. Но докато чета Сафо – май и при нея е същото.

Други бележки. При Сафо природата е оголена, първична, самопораждаща  разлъки и утешения, при Дебелянов има декор от овладени пространства- дворове, прагове, стаи, неосъзната виновност (майка-икона). Дали има вина при Сафо?

Проклетата ябълка.

 

 

Фрагмент 50

Тъй както узрява сладката ябълка

                                                високо на клона,

на най- далечния клон, най- високо. Забравили

                                                            са я берачите.

Не, не са я забравили. Не са могли

                                                                        да я достигнат.

 

“сладката ябълка“ е несъмнено важният образ от фрагмент 50.

Ябълката – от Парис, Ева, Beatles и Mac.

Познание, грях, богатство, насилие, себедоказване, ядат я прасетата, пазят я юнаците.

При Сафо, обаче, ябълката е знак, който не отвежда към света, а придърпва свят към себе си. Знак, дълбаещ навътре, не навън. „сладката ябълка“ си е самодостатъчна, себеразглеждаща се, себеизразяваща се същност. Отказва външен прочит.

Началният жест на текста „тъй както“ извежда към алегоричното говорене само и единствено за Себе Си. Всъщност егото е властващият субект на текста. Узряването високо на клона се оказва проблем, конфликт на творбата, на самата екзистенция. Узряването може да е живот, пълноценност, но ако това узряване не е погълнато от Другия, то е безсмислие, смърт. Раздвоение, драматизъм- има ме, но ме няма, сладка съм, но невкусена. Самото вкусване, обаче, е и жертвопринасяне. Ужасът да бъдеш различен, желан, непостижим, „ужасът да бъдеш девствен“/Лилиев, но и Сафо.

Естествено е, драматизмът на случилото се неслучване да бъде подкрепен и от пространствената ориентация в текста: единият лирически субект – горе, другият/берачите – долу. Постигане, досег няма как де се случи. („Спи езерото“?)

„най-далечния клон, най-високо“ – синонимните повторения, удвояването на частицата внушават недосегаемост в крайна степен, неосъщественост, обреченост. Сказуемото в анжамбман „Забравили са..“ ясно откроява хоризонта на собствената незначителност, изключеност от нормалността, от функционалността. Тук се случва и двойното отрицание: “Не, не са я забравили“. Лирическият глас е категоричен, но и неуверен. Има измамно усещане за собственото си присъствие/отсъствие. Третото отрицание „Не са могли да я достигнат“ сякаш започва да гради нова биография на „сладката ябълка“, на егото, на аза.

Така във фрагмента се сблъскват на първо ниво ябълка и берачи, но по-дълбоко: различност-колектив, недокоснатото-консумиращото, забравената-незабравимата, събиращото-разхищаващото и т.н.

Този фрагмент е за поезията, за поетесата, за усъмняванията и гордостта, за берачите на поезията и консуматорите на поетите. Този текст е модерен. И много повече.

 

Фрагмент 83.

„…не разбутвай купчинката с камъчета…“

Имам странна пристрастеност към него. Прилича на хайку, Ли Бо и нещо, което със сигурност не може да се напише на паметник на свободата. Събира се в едно и е много.

В началото – императив в отрицание. Значи би следвало да има някакъв Друг, който ще „разбутва“. Следователно лирическият субект носи имплицитно страха, че нещо ще се промени, че разбутването на камъчетата ще доведе до някакъв битиен кризис. Купчинката камъчета е алюзия за подреден свят, но не природно подреден. Подредил го е говорещият. Купчинката е моята представа за илюзорно устойчив свят. Мой свят. Срещата с Другия, наличието на Другия е вече основание за страх, че представата ми за себе си и заобикалящото може да бъде разбутана, разхвърляна, пренаредена. И ако фрагментът е част от любовно стихотворение, то следва, че любовта е сладката ябълка/насладата, но и усещането за страх, че тази любов може да счупи, разбута най-съкровените, хлабаво-вечни, уж неуязвими наши визии за света. Защо са съкровени и уязвими – вж. умалителните форми (цели две) на съществителните (купчинка, камъчета).

Надявам се горният текст да е пощадил автономния глас на фрагментите на Сафо, също и на превода на Яна Букова.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Франсис Понж – Водата ми бяга

Хубен Черкелов, 5 Долара, 2019

 

 

* * *

Тези стари покриви
четири пъти
смирявани

Тази колиба
без прозорец
под листата

Това е сърцето ти
четири пъти
вкостявано

и твоята херметична
мъдрост
о костенурко!

 

За водата

По-ниско от мен и все по-ниско от мен е водата. И винаги с наведени очи я гледам. Както земята, като парче земя, като преображение на земята.
Тя е бяла и блестяща, безформена и свежа, бездейна и отдадена на своя единствен порок – тежестта; притежава изумителни начини да удовлетворява този порок: повлича, пронизва, разяжда, прецежда.
Този порок е и в нея самата: тя непрестанно потъва, дори за миг не приема някаква форма, търси да се самоунижи, ляга по корем върху земята, наполовина труп, подобно монасите от някои ордени. Все по-ниско: изглежда, девизът ѝ е противоположен на „екселсиор“.

 

***

Можем дори да кажем, че водата е умопобъркана, съдейки от истеричната ѝ потребност да се подчинява единствено на своята тежест, която я е завладяла като фикс идея.
Със сигурност всяко едно нещо познава тази потребност, която винаги и навсякъде трябва да бъде удовлетворявана. Този скрин например се оказва голям инат в желанието си да се срасне със земята и ако един ден се усети в нестабилно равновесие, ще предпочете по-скоро да изгние, отколкото да противодейства. В известен смисъл той си играе с тежестта, предизвиква я – не се разпада във всичките си части, корнизът и орнаментите не ѝ се подчиняват. В него има някаква съпротива, която е в името на неговата индивидуалност и на неговата форма.
Течността по дефиниция предпочита да се покорява на тежестта, отколкото да поддържа форма – отрича всякаква форма, за да се подчини на своята тежест. Тя похабява своята външност заради тази фикс идея, заради този болен скрупул. От този порок, благодарение на който е бърза, пъргава или неподвижна, безхарактерна или свирепа, безхарактерна и свирепа, пронизващо свирепа, лукава, просмукваща, лавираща, човек може да се възползва както си иска и да управлява водата по тръбопроводи, за да я накара после да бликне вертикално, а той да се наслаждава накрая на нейното проваляне в дъжд: истинска робия.
…През това време слънцето и луната ревнуват за това изключително въздействие и си правят експерименти с нея особено когато тя плячкоса обширни площи и без съпротива се разпилява на тънки локви. Тогава слънцето си взема своя висок данък – то я вкарва насила в един постоянен цикъл и я третира като катеричка в колело.

 

***

Водата ми бяга… изплъзва се между пръстите. И отново! Дори не така чисто (както гущерът или жабата): по ръцете ми остават следи, петна, които съхнат относително дълго или които трябва да изтрия. Тя ми бяга и в същото време ме белязва, без да мога да направя кой знае какво.
И с идеята ми за нея е така: бяга ми, бяга от всякакво определение, но оставя в мен и върху листа следи, безформени петна.

 

***

Безпокойството на водата: чувствителна към най-малката полегатост. Скачаща по стълбите на два крака. Закачлива, по детински послушна, тя се завръща на мига, щом я повикат, променят ли наклона откъм тази страна.

 

Отклонение от отвеса на духовния учител

И защото човек е винаги сам на своя остров (сам със сянката на своя духовен учител), маниакален интерпретатор на сигнали, които никой не забелязва, винаги ли с „Милост! Не виждате ли моята несръчност“ трябва да се опитва да бъде разбран?
Не! (Отклонението от отвеса на моя духовен учител е вече в готовност.) Последната дажба на своята гордост в пламък превръщам, вместо още няколко часа в повече да се храня!
Ще запаля моя остров! Не само това, което расте! Ще се нажежа до бяло, ще стана твърда материя! Необитаема! И може би ще пламне ново слънце!
„Словото е Бог! Аз съм Словото! Има само Слово!“
(Отклонението на сянката в лодката е винаги в готовност, в готовност да се хвърли от борда.)

1925

 

Пелагос

Бедствието се очертава на разсъмване
върху мостика на кораба, дошъл за помощ,
върху лицата на мъжете
миг преди да заговорят.

А земята с джобове, пълни с диаманти,
е на прага на вълните
и от името на небесата протестира,
негодувайки срещу човека.

Вижда той единствено кори, обелки,
пошлите фрагменти на огънати навътре маски
и решава да кюртира Паметта,
майката на Музите.

 

Превод от френски Жоржета Чолакова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Светла Караянева – Жената на поета

Хубен Черкелов, 5 Долара, Северна Каролина , 2019

 

 

Избори

Прашасва глобус
на училищния шкаф.
Стишени океани,
сбръчкани материци.
Леденеят шапки
на полюсите.
Наклонена е оста.
Някой отново
ще завърти земята.

 

Възнесение на кентавъра

Прогледна с очите на коня.
Прозря безличието на тревата
и стаената змия.
Усети грапавия пулс на пътя,
кървяха четири подковани сърца.
Първична пот изби по гърба,
и слети в едно,
ездач и кон
изгряха в плеядите.

 

Сътворение

И накрая майсторът направи
невъобразимото хвърчило.
Бавно и внимателно сглобява
скелет от стъбла на слънчогледи.
Тънката цигарена хартия
затрептя с крила на прилеп.
И опашката изпипа сръчно –
да подкрепя литналото тяло.
Дълго размотаваше канапа,
тича запъхтян по склона летен
в свита от възторжени хлапета.
И политна най-накрая змеят,
носен от въздушните потоци.
Беше мощен, палав и бездомен.
Беше най-голямото хвърчило.
Пъпната му връв държеше
майстора за своята утроба.
Още е в небето – неподвижно,
татко си изтеглило високо.

 

Неолит

И всички тези глинени съдове,
сякаш изпечени вчера,
с рисунки и форми.
И праисторическата Венера –
без черти на лицето,
но с изразителна женственост.
Плодовит, объл съсъд.
Нейната ръка ли
е бъркала в тях гозби –
ако лъжицата вече е съществувала.
И е налагала с нея мързеливия ловец –
ако матриархатът още е продължавал.
Мирис на загоряло…

 

Реанимация
В коридора
Богородица очаква
възкресението на сина си.

 

Наследство

Малка градина,
очакваща грижи.
Цяла армия плевели,
отбор насекоми,
популация гъби, бактерии,
вируси.
Започнах да пръскам,
да плевя, да копая.
Плашило за дръзките птици,
капан за гризачи,
уловки за попски прасета.
Боже,
как ли изглеждам
в очите на малкия свят,
заселил се тук
преди мене?

 

Клинопис

„Няма смисъл – каза тя,
друг подрежда живота ни –
камъчета в антична мозайка,
елементи в кошмарния пъзел.”
„Няма смисъл – каза той,
да подреждам живота й.
Славеят не пее по ноти,
а делфинът обикаля
таляна коварен.”
И сълза, бисерна буква,
се вдълба
в лицето от камък.

 

Homo ludens
На шестия ден
Бог вдъхна живот
на своето висше творeние.
Оттогава все си почива.
Човекът започна да чупи
играчките от предишните дни.
Оттогава все си играе.

 

Жената на поета

Прибира цветното пране –
хавлия бежова, лилава нощница,
небесносиня риза, оранжеви чорапи,
пембяна тениска и пр.
Притиснала панера, поглежда уморено
провисналите мътни облаци –
пране нехайно на самотен мъж.
И промърморва от високата тераса:
”След малко ще превключа пералнята
на бяло!”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Бойков – Из „Преводи с биография“ (108-120)

Хубен Черкелов, 2 Шекела, Жертвоприношението на Исаак (по Рембранд), 2016

 

 

Собственоръчна корекция в Съобщението на Ищван Кемен

Предварително заявявайки, че с изказването на мнението си не желая да смутя ничие спокойствие, да разколебая светогледни, религиозни, научни или каквито и да било други убеждения, да накърня културни, полови, политически или други идентичности, както и да пренаредя и релативизирам ценностните преференции на отделни личности или обществени групи, биологични или други възможни форми на живот, да ги поставя една спрямо друга в неблагоприятно положение или да им повлия по начин и/или степен, които биха могли да се възприемат като насилствени; също така желаейки, естествено, да избегна дори привидността да се опитам да положа, дори и индиректно, за основа на нормативни очаквания така наречения си жизнен опит, натрупан в не по-голям обем от съответстващия на възрастта ми, отделно подчертавайки субективния и поради това относителен характер на този опит, с други думи показвайки неговата релевантност в пълна степен единствено и само по отношение на моя личен живот; едновременно с това с готовност, дори с кимване признавайки напълно дори и за мен разглежданите от която и да е, от находяща се където и да е обективна гледна точка абсурдност, несъстоятелност и смешност на представата, безспорно назовима дори закостеняла, но понякога все пак връхлитаща ме с неудържима сила, че знам нещо за света; следователно изпитвайки силни съмнения относно легитимния характер на изявлението си, и дори и само поради това запазвайки си правото на добронамерена заблуда, както и максимално отворен за възражения, в пълно съгласие с по-горе указаните или евентуално забравени гледни точки, от своя страна, по съвест, единствено и само в името на възможността за едно смислено и щастливо бъдеще,
смятам за свой дълг да заявя от цялото си сърце, изпълнен с радост и веселие, че – естествено наред с други ценности – обичта и грижата за другия са двете най-важни неща, които смъртен човек може да притежава.

В превода на стихотворението подмених думата вяра с грижа за другия.

 

***

Между две спирки, Ласло Бенямин

Дълъг е пътят, дълго мълчанието
между две спирки.

Как си и отдавна не съм те виждал
и с какво се занимаваш? – сетне
разговорът секва и не потръгва.
Асфалтът не помага,
нито надписите на фирмите,
стъпките се забързват, напразно,
спирката е далеко.

Далеко са и двамата
заедно в изтичащото време
подскачайки от един леден блок на друг,
по дребните пътища на разнебитената страна,
унижени и увенчани с венец,
под знамената и в тръстиките,
рушейки, градейки, нападайки, защитавайки:
заедно в грижа и мисъл.
Дълго е мълчанието
между две спирки,
дълъг е пътят до мълчанието
между две спирки.

Кой ще отиде отвъд обидите ни
без теб и без мен.
Кой ще отговаря за греховете ни
без теб, без мен.
Кой ще стори делата ни
без теб, без мен.
Кой ще каже думите ни
без теб, без мен.
Трябва да догоним
двамата с млади сърца
между две спирки,
между живота и смъртта.

Да, ще си заслужим присъдите,
затвор, до живот,
празната тишина, недостъпната
самота на старците,
бездумни ли сме един към друг.

Дарявания записани
в лудницата на втори окръжен стационар на Сточна гара
с химикалка затъкната с картонче при щракалото ѝ
купена от Веско за левче
от кака Емине
била кранистка работела горе в небето
на 25 метра от земята с мъже добри и хубави
но дошла демокрацията
нямало работа станала санитарка
вече 20 години
на всеки да е добре искам казва и да е чисто
ето и тези кокичета съм засяла цяла алея
и сочи поникващите кокичета
в лазурно ясния януарски следобед в перести облаци
от Диана шизофреничка – която плаче с истински сълзи
от сестрата – която се просълзява истински
когато си говорим че е от Кула че Йордан Вълчев
този голям български писател
е написал разказ за баща ѝ
от Елка поканата за сбор в Брусен на 26 юни
от Константин докато си оправям леглото в новия
спален комплект
Предметите да се галят

23 януари 2013, 18.15-18.30

 

***

Прибрахме се с Жоро. Влезнах в трапезарията, да дам купените домати от Женски. Телевизора бръмчеше. Заслушвах се в откъслеците, Курило, тези хора. Чуват и гласове, така наречените еди-какво си, той не е виновен, гласовете му казали, че ако не ги убие, те ще го убият. Представете си, върнал се от Америка, избягал, каза майката на Жоро, завършил медицина и отишъл в Курило, има три кучета. Може ли да погледам, попитах. Настаних се на фотьойла, искате ли коняк, остана от баща му, той много го обичаше, да, казах, но нека аз да си сипя, зная си дозата, вземете и от бонбоните рафаело. Бързо изпих дозичката коняк, бързо изядох два рафаела, бутнах в най-далечния ъгъл кутията, да не се съблазнявам, няма да устоя, ако са близо. Телевизора работеше, психиатъра не гледал телевизия, извинете, от тринадесет години, той знаел четири езика, можел да отиде, ако се наложело, където си поискал, естествено не в Америка; говореше лудия, той бил затворен, бил тревоман, не наркоман, почитател на Боб Марли, и щял да стане министър на вътрешните работи, тя, журналистката пожелаваше сбъдване на мечтите, и среща навън на свобода. Тя питаше психиатъра, за границите. Трябвало граници, да се знаело кой лекар, кой пациент, те нямали нужда от жал и съчувствие, от ожалване, а от помощ. Всеки да си знаел мястото. Всеки си имал своя трагична история, ако си тръгнел да съпричастващ… ще минете от другата страна, добави журналистката. И си помислих, навсякъде в човешките отношения има нужда от граници, и все търсим границите на близостта. Но свидетелствам, аз Николай Павлов Бойков, единствено което помага на лудите са не границите, и не поставянето им или спазването, и не преминаването им, а тоталното обръщане на единия човек към другия, лице в лице, истина в истина. Повикването по име, изричайки собственото. Поздравяването по име. Поименно. Помириши ме и виждам те. Повикването по истина, изричайки своята.

Част от разпе-
чатан мейл на Силард Борбей: „Внимавай да не изгубиш равновесието на душата ти [да не се разклати, разколебае]. Ти оцеля от нещо, за което не се знае точно какво е, но не беше закономерно да оцелееш. И то напълно с ума си [със запазени умствени способности, напълно психически нормален, (с цял, невредим, ненакърнен, здрав, цял разум)]. Дори точно обратното можеше да се очаква [го имаше в тестето карти]. И двамата знаем, мисля, че светът не е такъв, какъвто изглежда и че страховитото лице на Бог е много по-близо до нас, отколкото мнозинството смята. Сънят с двамата човека и ключовете е много интересен. Но разбира се и много повече от това. Мистичното преживяване не зависи от епохата и днес също има апостоли, естествено, че ги има. И това не е въпрос на избор, а на съдба. Само с правото на по-възрастен, ако има такова обичайно, неписано правило, бих те предупредил, че в която и да е наша постъпка навярно главната движеща сила може да бъде следното: да изследвам душата си: има ли обич към другия. Дали всъщност не ме води омразата? Дали обичта е достатъчно силна, за да видя другия.“

 

***

За Големите и Малките
-първа среднощна редакция-

Понякога Малките са родени след Големите.
Понякога Малките смятат че всичко започва, когато се родят.
Понякога Големите смятат че всичко започва, когато се родят.
Понякога Малките се правят на големи.
Понякога и Големите се правят на големи. Или на малки.
Понякога Големите знаят, че още са малки.
Понякога и Малките знаят, че са още малки.
Понякога Големите си играят в света.
Понякога Малките си играят в света.
Понякога Малките се обиждат.
Понякога Големите обиждат.
Понякога Малките се надвикват с другите.
Понякога и Големите се надвикват с Малките.
Понякога Големите ни викат по име
Понякога Малките ни викат по име.
Понякога Малките могат всичко.
Понякога Големите могат всичко.
Понякога и Малки, и Големи не могат да си връзват обувките.
Понякога Малките имат Гъливер.
Понякога Големите имат Малкия принц. И обратното.
Понякога Големите теглят корабите на Малките. Понякога Малките.
Понякога Малките връзват ръцете на Големите с тънки конци. Понякога Големите.
Понякога Големите и Малките са братя.
Понякога Големите си играят на господари.
Понякога Малките си играят на господари.

И Малките, и Големите умират.

по За големите и малките
(Виолета Христова,“Господарят на гледката“ 2017 г.)

Понякога големите са родени след малките.
Малките смятат, че всичко започва, когато се родят.
Малките винаги се правят на големи.
Големите знаят, че още са малки.
Големите си играят на свят.
Малките си играят със света.
Малките се обиждат.
Големите обичат.
Малките се надвикват с другите.
Големите викат в себе си.
Малките могат всичко.
Големите понякога не могат да си връзват обувките.
Малките имат Гъливер.
Големите имат Малкия принц.
Големите теглят корабите на малките.
Малките връзват ръцете на големите с тънки конци.
Малките понякога остаряват.
Големите дори когато остареят, са деца.
Големите и малките всъщност са братя.

***

Друг път не идвай така, непоканен, може и да не съм си вкъщи, може и да си имам работа. Да си пишем във фейсбук? Добре, добре, не искаш. Ето мейла ми, пиши, ако искаш да дойдеш, ако съм в нета, то там съм на линия. Как се казваш? Иван? Ивановци много, ти беше от Арена, добре, пиши, Иван от Арена.

След като свършихме, облякъл татуираното си яко тяло в орли и дати, седна на лаптопа да си проверял фейсбука. Понадигнах се да видя портфейла ми къде е, погледа му проследи погледа ми, там беше и буркана с последната петдесетолевка за месеца.
Свърши с фейсбук, скокна да си ходи, бързо се насочи към вратата, грабвайки петдесетолевката от буркана. Сгащих го при вратата, той стискаше в юмрук банкнотата, заборичкахме се, опитвах се да отворя юмрука му, погледа му се оцъкли, помощ, помощ, развика се, полиция, полиция, изпискваше, ударихме се във вратата, изпонападаха чантите от закачалката, той заразмахва свободната си ръка, ще я скъсам, просъска, късай я, помощ, полиция, помощ. По-силно викай де, така никой няма да те чуе. Стана ми смешно, за петдесет лева да си отиде поета, умрял сиромах за правда, за правда и за свобода. Хайде, ходи си, със здраве да ги изхарчиш. Отвори вътрешната врата, отключи външната, понесе се в призрачната светлина, струяща от изхода на входа. Гледах анцужната му фигура. После заключих вратата.

Фикс песен

Ако имам си фикс гадже,
то цяла нощ ще хърка,
цял ден пари ще ми печели,
наум ще ми смята перфектно
и като Джони Деп ще целува.

Ако имам си фикс гадже,
ще имам и кинти
апартаменти и абонаменти
за опера и театър, и вечер
наконтен там ще се фръцкам.

Ще имам фризьор и педикюрист,
ще имам стилист,
ще ходя на фитнес и сауна,
ще имам фикс мерки,
ще ми завиждат за живота.

Ако имам си фикс гадже,
без да ми е идея фикс,
като огнен феникс
ще правим любов
след студио хикс.

(по Fix-dal на Силард Борбей)

***

Видение, Дьорд Далош
(сп. Jelenkor [Съвремие/Съвременност/Настояще], 1966/12, с. 1108.)

Аз нямам видения
но видях снимки
на които огромни
детски очи гладно
се взират в нищото
Аз нямам видения
но видях Просяк
на двора да държи
шапка – полувековна –
и милостта се ръсеше
на дребни монети
Аз нямам видения
но чувам сега и винаги
някой някъде коленичи
със завързани очи
и понеже иска да живее
го наказват със смърт
Аз нямам видения
но мога да сметна
на пръстите на ръцете си
оцелелите ужасът е
изписан по лицата им
И едничка бръчица в тъмните
кръгове под очите им
оголва цялата правда
Разбирате нали разбирате
защо нямам видения

Драска

Сега покрай грижата за здравната система, да не колабира, и за постигане на по-ниска смъртност при статистиката, отнасяща се до епидемията от коронавируса, освен вече посочваните дефекти на здравната система – системата функционира въз основа на оборота на пациенти и на извършването на действия и манипулации, понякога и вредни на лекувания, но носещи приходи за самото лечебно заведение (няма да обсъждам манталитетния подход на част от лекарите, властовата системна асиметрия, в която властимащите, знаещите, господарите, потриват ръце и чакат да им паднеш в ръчичките, в една от полемиките във фейсбук един работещ в Пирогов ми обясни, че за такива като мен се знаело, че и те щели да им паднат в ръцете, и подобните дървени философи щели да опрат до тях, за съжаление не знаеше, че вече съм им попадал в ръчичките преди години и ми е ясна системата там), та иска ми се отново да напомня за един от скандалите на нашето време, засягащ всички ни – проблемът за здравето, за здравето ни.
Съвременната ни здравна система и медицина изначално разглеждат човека като машина (машината е сглобка от заменяеми части, човекът обаче е едно цяло).
И би ми се искало да се върнем към един от диалозите на Паул Файерабенд, втория от Три диалога за познанието (превод от английски Ралица Атанасова, редактор Стефан Димитров, изд. „41Т” ЕООД, С., 2005, 218 с.) В него бива описана медицина, медицински системи, за разлика от научната западна медицина, разбиращи болестта като „структурен процес, който не е причинен от конкретно събитие, а се развива като цяло, независимо от процесите със сходна сложност”; в тях „симптомите на заболяването се научават по същия начин, по който учим език”, по който се учим да говорим език: научаваме го като взимаме участие в дадена практика: това ни дава възможност да правим две неща: първо да разбираме и второ да използваме определени правила, макар и да не знаем какви са те. „ Лекарят изучава своя пациент, докато разбере езика на симптомите.” Той „ често ще се учи от своя пациент, ще го пита за неговото мнение и ще го зачита като най-важното” ще иска пациентът му да бъде здрав в своя собствен смисъл, а не в смисъла на сложна теория.” „Лечението ще означава: възстановяване на желаното от пациента състояние, а не абстрактно състояние, което е желано от теоретична гледна точка.”

 

***

Химикал, Йерихо Браун, JERICHO BROWN
(по превода на Андраш Геревич)

Няма да се застрелям в главата
В гръб също няма и няма
Да се обеся с чувал за боклук
Но ако все пак го сторя, заклевам се,
Няма да съм в белезници
Ще го направя в полицейска кола,
И няма да е в затвора на град,
Който само по име знам,
Понеже се е наложило да мина оттам
На път за дома. Застрашен съм,
Но се заклевам, повече вярвам
На червеите под пода в къщата ми,
За да свърша, което трябва да свърша
С тялото си, отколкото на полицай,
Заклел се в законите на страната ни,
За да затвори той очите ми, както подобава
На Божи слуга, и да ме покрие
С чисто покривало досущ като онова
С което мама ме завиваше, когато
Ми беше студено. Когато се убия,
Заклевам се, ще го направя, както
Повечето американци, ще се задуша
От цигарен дим или от хапка месо,
В мизерия ще замръзна, защото вече
Всяка зима е най-студената зима.
Кълна се, ако се говори, че съм умрял
В компанията на полицай, полицаят
Ме е убил. Отдели ме от вас.
И само тялото ми е оставил.
Което, каквото и да са ви учили,
Е по-скъпо от кръвнината, която
Една майка получава от града, за
Да престане най-сетне да плаче.
И е много по-красиво от новия куршум,
Който ще извадят от мозъка ми.

А тази сутрин служителката, която обработваше документите ми, изведнъж скокна и се развика: Върнете ги! Те не са клиенти на банката! Погледнах, викам си, кои пък са тези неклиенти, дето чак не могат да влизат. Трима цигани, тръгват към изхода.
Защо ги изпъдихте, питам.
Не обслужваме чужденци!
Вие познавате ли ги?
Не обслужваме чужденци, ви казах!
Откъде знаете, че са чужденци?
То си личи!
Може да искат да станат клиенти на банката, да открият влог, да сложат в него парите си.
То не може който си ще да открива влог! Имаме си подбор!

по пост на Зорница Христова

 

***

Разхождах Артур, голям и бял като сняг,
на спирката на Дървеница кучето се метна да прегръща черен студент,
дълго се галиха и приказваха,
накрая момчето каза:
Той е единствения ми български приятел.

(по пост на Весела Груева*)

там зад нужника, отто толнаи

бабо престани
да кърпиш тези чехли
така и така няма да ходя с тях погледни маковете
виж колко са красиви
най-сетни вили нещо да ти е красиво
ще се излекуваш
виж
бабо виж колко са красиви
виж
виж там зад нужника
изповръщал е кръвта си върху житните блокове
кой
кой е изповръщал кръвта си върху житните блокове
не виждаш ли бабо
бог

*Не познавах Весела Груева, писах ѝ съобщение, да поискам съгласие за публикуване. Очаквах писмени отговори и кореспонденция. Както си седях в кухнята, изчел изявленията на Прокуратурата за нарушените етични правила от Свободна Европа, и вече наченал и въпросната, нарушаваща правилата статия, компютъра изпиука, беше тя, поздравихме се, чувах само гласа ѝ, няма профилна снимка, уточнихме, че едва ли се познаваме в пращенето на връзката, затваряхме врати и прозорци, за да се изчистела, доразказа, случилото се е случило 80-те години, на спирката в Дървеница, срещу МЕИ-то, май така го наричали, кучето е бял кралски пудел, хубавото и силно черно момче го наричал Кинг, когато се срещали и кучето радостно само на него скачал .

 

***

Какво трябва да знае Бог?, Петер Кантор

Бог трябва да знае, че разчитам на него,
че имам нужда от него,
че му имам доверие,

че може да разчита на мен,
че има нужда от мен,
че може да ми има доверие,

че както и да потръгнат нещата,
не може да се държи като директор на банка,
министър-председател или кралица на красотата

че както и да потръгнат нещата,
не може да се държа като директор на банка,
министър-председател или кралица на красотата

че не очаквам от него да почисти с прахосмукачката,
да изтупа килима, да ходи на плуване
и да спре да пуши,

да не очаква от мен, че ще почистя с прахосмукачката
ще изтупам килима, ще ходя да плувам
и ще спра да пуша,

да има предвид, че не само доброто е за добро,
да не иска да е съвършен
и да не иска и светът да е съвършен,

и ще имам предвид, че не само доброто е за добро,
и няма да искам да бъда съвършен,
и няма да искам светът да е съвършен,

и че все пак си има граници,
да не си мисли, че съм забравил
непоправимите му дела,

че все пак си има граници
и не си мисля, че е забравил
непоправимите ми дела

накрая, ако никой никому нищо, той със сигурност
себе си ми
дължи

че ако никой никому нищо, аз със сигурност
себе си му
дължа

Могъл бих

Ти дойде при мен с искрящо сини очи и с биберон в уста
облечено в синьо разбира се
Настойчиво разтвори ръце – да те вдигна
Разпери ги – да те прегърна

Майката се притича и грабна детето си.

(по Бих ли могла на Христина Василева)

 

***

Родиха ме три майки, Габор Шейн

Родиха ме три майки,
никоя не знае името ми.
Глава ми омесиха от лъжлив огън,
гърди от гневен вятър,
криле от бързи води –
родиха ме три майки,
никоя не знае името ми.

Реплика към
Но трябва да се убият бащите, поетът е
сирак по рождение.
(Роберто Боланьо)

А майките?

***

Дом, Ищван Йоркен

Момиченцето беше само четиригодишно, спомените му бледнееха и майка му го отведе до оградата с бодлива тел и отдалече му показа влака.
– Не се ли радваш? Този влак ще ни откара вкъщи.
– И какво?
– Ще си бъдем у дома.
– Какво е дом? – попита детето.
– Където живеехме по-рано.
– И там какво има?
– Мечето помниш ли? Сигурно и куклите те чакат.
– Мамо – попита детето, – и у дома ли има пазачи?
– Там няма.
– Значи – попита детето, – оттам ще можем да избягаме?

Фантазия за собствен дом

Ще е едно помещение максимум десет на десет метра
Ще има отделни кътове в него
Легло библиотека писалище баня тоалетна печка за готвене маса люлеещ се стол
Ще има големи и светли прозорци
Ще има дървена дограма и кепенци
Ще има котка и растения и кахлена печка вътре
На покрива слънчеви батерии
Ще бъде в гора на брега на море или езеро
Ще има веранда към брега и понтон навътре в морето или езерото
Ще има плодни дръвчета в двора цветя и храсти и хранилка за птици
Няма да има ограда
Към него ще води пътека от пътна артерия
На пътя наблизо ще има спирка за автобуси

 

***

Стопанина си тръгна.
Кучето му, застанало на стълбите на къщата, скимти.
Няма кой да го храни.

(по пост на Стоян Михайлов)

Кухненски стол, Бела Марко

Цялата улица говореше,
че са пуснали чичо Лайош от болницата,
защото има рак и не може да бъде излекуван,
не казваха, че са го изписали,
а точно така, пуснали,
кожата му беше напълно бяла, почти прозирна,
за известно време силите му се върнаха,
дълго разронваше с ръцете си на петна
варените картофи в кофата с помия,
имаха едно непрекъснато пищящо прасе
на двора, в порутена кочина,
обичахме чичо Лайош да ни говори,
той и през лятото си седеше
на клатушкащия се стол
нахлупил работна шапка с козирка,
а помолихме ли го, ни даваше по някой
картоф от онези за помията,
сега ни разказваше с голямо удоволствие,
че за закуска имало франзела и хамбургски,
той толкова вкусно нещо не бил ял,
и въздишаше с просълзени очи,
слушах с благоговение, нямах и представа,
какво е хамбургски и франзела,
но когато си мислех за болницата,
в устата ми се събирашe слюнка.

***

Само смъртта е лична и неприкосновена
Само нея успях да задържа
Докато всичко друго ми се изплъзваше

(по Малина Томова и Паул Целан)

Писмо от Унгария

скъпи николай
получихме картичката
слънце не грее
птички не летят
по дърветата няма ни едничко листо
вкъщи си нямаме ни едничък прозорец
някъде дали има поне едничка муха

как си?

(остихотворен превод на електронно писмо)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Яна Радилова – Присъда

Хубен Черкелов, 1 Долар, Пристигането на Пилигримите, 2015

 

 

Дете на прехода

Копирам от предходното хилядолетие
играта на „Не се сърди, човече“;
хвърчилото, пуловера си плетен,
препечените сутрешни гевречета;
дъската, с тебеширен прах обсипана;
учебниците, тънещи в забвение;
загрижения майчин зов: „Не пипай“;
най-първото си писмено творение;
последната задача на века,
поредната младежка несполука…
и босите си стъпки край реката
преди балонът рязко да се спука…

Пропуснах да копирам само точката
на границата между две хилядолетия.
И ето ме – непреходно отроче
на прехода.
Без никакви тирета.

И ето, аз съм вечно тичащ пясък –
страхувам се часовника да пълня.
Живея днес за вчерашния блясък,
за всичките копнежи неизпълнени,
за ерата, в която не намерих
причината финала да напиша.

Светът за мен е твърде безразмерен.
И преходът във мене още диша…

 

Кораб без платна

Вали. Мирише ми на сол…
Дъждът на буря се преструва.
Представям си, че съм Асол:
за кораба на Грин бленувам.

Една, две, три…
Вълни броих.
А другите ще нарисувам.
Брегът далече е, нали?
Не виждам сушата, щом плувам.

А гларусът крещи в несвяст:
„Бъди борец, а не слугиня!
В дълбокото е твоят шанс,
а другото е …само тиня.“

И ето – аз не спя. Греба…
(макар да нямам вече лодка).
Ще кажат другите: „Съдба!“
Но аз избрах си тази клопка.

Сама реших да сътворя
от локвата – море без дъно.
Сама рисувам този бряг,
копнеещ злобно да ме спъне.

Но ето – кораб без платна
зове ме. Вече ще отплавам.
Борбата с бурното море
за друг път мисля да оставя.

 

Морето между Вчера, Днес и Утре

МОРЕТО ВЧЕРА беше търсещо дете,
подскачащо по хлъзгавия пясък
с натъртени, охлузени нозе,
в очакване на приливния тласък.
Надбягвайки се страстно с ветровете,
то гонеше съдбата – да го сгрее,
но ледени са нощем бреговете,
а призрачните камъни немеят.

МОРЕТО ДНЕС изгубена девица е –
разгърдена, безсрамна, неприлична,
флиртуваща с отлитащите птици,
отлъчена от другите момичета.
Тя тича без посока и без цел,
без мисъл за прииждащото утре.
Не помни вчера кой я е проклел
в изгнание самотна да се лута.

МОРЕТО УТРЕ ще е хрисима старица,
притихнала, безбурна и безмълвна.
Ще гали със солените къдрици
и сушата, и сочните й кълнове.
Ще бъде само шепа стъкълца –
отломки от строшените копнежи.
Но други, по-обичани деца,
ще я превърнат в своето убежище.

 

Поетите на времето

Сред отломки от празна епоха изгрях преждевременно,
но намерих събратя, с които съвместно да кретаме.
Безпосочно се реем във времето и носим си бремето –
във война и в примирие все ни наричат „Поети“.

Съчиняваме стихове с пъстра палитра от теми:
и крале сме били, и безвластни, потъпкани роби.
Знаем как да обичаме, въпреки лошото време.
Знаем как и да мразим, когато затворят ни в скоби.

Океанът от злато и власт за душите ни плитък е.
На барут не миришем. И вражески огън не палим.
Не че свърши войната… Но след хиляди глупави битки
оръжейният цирк ни се струва безсмислен и странен.

Ще призная: не сме безпогрешни или съвършени.
Идеален е само часовникът в своята стриктност.
Ала ние сме вечни – напук на линейното време! –
след поредната смърт ще възкръснем чрез своите стихове…

 

Зародиш на живот

Ще вкопчиш ли мен – волен и безгрижен
зародиш на живот преди разсъмване –
в дланта на спомен, който си отива,
в затвора на „преди“, където тъмно е?

Ще вместиш ли мен – тяло без контури
и дух без очертания и форми –
в клишето на притихналата буря,
в оковите на властващите норми?

Дали ще сложиш мен – бездънна сфера –
в стеснения ковчег на правилата?
Светът ми не е лесен за измерване –
широк е за дребнавите квадрати!

 

Присъда

Небето е разпънато на кръст.
Площадът, вече празен и безлюден,
смущаващо размахва своя пръст
над ерата, потънала в заблуда.

А улицата крие смъртен грях:
целувка между влюбени без маски.
Треперят всички куполи – от страх,
че ще приемат жеста им за ласка.

Градът лежи – без намек за протест.
Животът спи – без воля да се буди.
Над нас вали – но този дъжд е тест
дали ще можем пак да се възбудим:

от мократа прегръдка на деня,
от мириса на пролетното чудо,
от капките по крехката стена
на детството с присъщата му лудост…

Но нека спим.
Виновникът над нас –
небето – вече има си присъда.
Площадът – най-прецизният компас
за времето – отдавна е отсъдил:

Тълпите само пречат на света
със своето суетно многолюдие.
Сънят е власт.
И всяка тишина
на робската соната е прелюдия.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X