Добринка Корчева – Като одесит на одесита

Ивайло Божинов, Rodopi

 

Столичен магазин. Зад щанда млад мъж с кръгло лице и приветлива усмивка. „Вижте етикета на тези солети, препоръчва ми той, надписът е на украински“. По лицето му минава лека светлинка. Отговарям му, че разбирам. „Значи, знаете и руски. Откъде сте?“. „Далече във времето, от Одеса. Там са родени моите предци“. „О, това е прекрасно! Аз съм Женя“. Младежът протяга ръката си и силно стисва моята. „Потомствен одесит, продължава той. Сега съм студент втори курс в България. Имате ли роднини в Одеса, къде живеят? Ние сме в самия център“. Мислено разлиствам картата на Одеса и посочвам: „Да, имам, нашата къща е била на Старосенная улица“. „Това е близо до Молдованка, най-стария пазар в Одеса“, уточнява Женя. И изведнъж, без нито дума повече, изскача иззад щанда и пита:“Може ли да се снимаме заедно?“. Изважда с невероятна бързина телефона си и ни прави снимка. Усмихнати широко, приличаме на съседски деца, изгубили дирите си през годините и открили се неочаквано на другия край на света.

„Искате ли да опитате салата „Одеса“?“, предлага Женя. „Само от патриотични съображения!“, рапортувам на младежа, който, подобно на мен, вече се носи по вълните на най-синьото Черно море.

В магазина сме само двамата, но дори и да имаше други клиенти, едва ли щяхме да ги забележим.

В следващия миг аз запявам. Куплет от химна на Одеса с белите акации и рефрена „мой город родной“. „Утьосов е първият му изпълнител“, уточнява Женя одесит. „И за вас ли Одеса е най-красивите град на света?“, поглежда ме право в очите той. „Най-красивият, сега и завинаги“, изричам в скороговорка аз. „Наминавайте, моля ви. Ще ви науча да казвате „шо“. Даже не „шо“, а „шчо“, протяга отново ръка към моята Женя.

С другата поднася към мен бонбон, който ми се струва огромен. Сякаш остров, сякаш Крим насред центъра на сухопътен град, проблясващ с достойнство в матовозлатисто фолио. „Женя, можете ли да отгатнете, кога ще го отворя?“, питам аз. Моят одесит не ме кара да чакам дълго. „В деня на победата!“, грейва той. Навън е вече нощ. И ние, без да напускаме светлия кораб на магазина, вървим по хлъзгавия мостик, ето, първите огънчета се запалват в дъното на морето, и водата не може да ги угаси, те се приближават ли, приближават, Женя върти щурвала, ранобудни бели птици се приземяват на палубата, и кеят е на разстояние една победа.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Велина Караиванова – Една жена беше изпъчила гърди

Ивайло Божинов, People of Malashevtsi 2

 

Една жена беше изпъчила гърди пред дюнерджийницата и крещеше как в близкия град колят животни и хора

От заведението не им се харесваше че гони клиентелата и с обратни викове

се опитваха да я прогонят Но жената продължаваше да призовава за отпор с отривист революционен тон който клонеше към маниакалност Като на онези лудите които обявяват края на света и наистина последното като в рекламен трик пришествие Искаше ми се да й повярвам и да застана до нея Но този поглед страшен и празен извън всякаква надежда и смисъл като на изгубена в нагорещено поле изпарило и последната капка вода от всички поточета планинска коза Недалеч от пазарската количка която примирено очакваше господарката си най-после

да потеглят към който и да е магазин макар и несъществуващ празен или дори пълен с безплатна стока просто да се махнат от тези неверници беше легнала с крачетата нагоре уморена от теглене на твърде тежък товар малка птичка с пъстри крила като конче което най-после заспива дълбоко и сънува

как тегли каляска

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Стефан Кисьов – Първи път в Париж /с друг финал/

Ивайло Божинов, I’ll meet you there 4

 

На гарата в Мобьож се качих във влака за Париж и тръгнах из вагоните. Те бяха без купета и в тях имаше доста пътници. През прозорците на вратите между тях видях двама полицаи в другия край на влака, по посока на движението, през няколко вагона и побързах да се заключа в една тоалетна. Бях нелегално във Франция. Докато бях вътре се избръснах, сресах и когато след десетина минути пак излязох, полицаите ги нямаше. Оставих си багажа в купето до вратата на вагона, където имаше една жена. Тя седеше сама до прозореца по посока на движението, а до нея седалката беше свободна, но все пак попитах:

– Свободно ли е?

– Мais oui – усмихна се тя.

Седнах и се спогледахме.

– За Париж ли пътувате? – попитах аз.

– О, да – засмя се тя, беше мургава и ми се стори красива. – А вие?

– Аз – също… След колко време ще сме там?

– Около четири часа.

– Французойка ли сте?

– Живея във Франция, но съм мароканка… А вие?

– Аз съм българин – представих се, тя също. Казваше се Зора.

– За първи път съм във Франция – обясних й. – Още не съм виждал Париж.

– Наистина ли? Ще ви хареса! Аз живея там; работя в Брюксел, но живея в Париж.

– Харесва ли ви Брюксел?

– Той е нула в сравнение с Париж… Сам ще се уверите!

– Мисля, че Франция е една наистина чудесна страна – казах аз.

– А французойките?

– Също… Снощи се запознах с една.

– О, нима? – тя ме погледна изненадано. – Толкова бързо?

– Срещнахме се в едно кафене в Мобьож. Имаше празник на градчето. После тя пожела да ходим на дискотека в Белгия, но аз й казах, че съм нелегално във Франция…

– Наистина ли сте нелегално? – изненада се тя.

– Да.

– О!

Озърнах се, като направих смешна физиономия; тя се засмя:

– Преди малко оттук минаха двама полицаи.

– Затова се скрих в тоалетните…

– И какво стана после… с французойката?

– Стигнахме границата с Белгия, но се върнахме в градчето. Бяхме с нейната кола…

– И…

– Останахме в колата цялата нощ.

– Представям си. Значи първата ви нощ във Франция е била незабравима. Но защо не останахте при нея?

– Исках да видя Париж – казах аз. – Имам няколко дни. После трябва да ходя в Холандия. Имам среща с един приятел там.

– С какво се занимавате в България?

-С недвижими имоти… Знаете ли някой евтин хотел в Париж?

– О, да – каза тя. – Има такива за 200 франка на вечер. Знам доста такива в Монмартр.

– Имате ли им адресите?

– Можеш да ми говориш на „ти“ – каза Зора.

– Добре.

– Сещам за „Хотел дьо Belgique”. Там веднъж се бяха настанили едни мои приятели.

– А дали няма да имам проблеми с полицията? Нали съм без документи?

– О, не, Стефан, във Франция никой не се интересува от това. Не се тревожи!

– Добре.

Тя се усмихна.

– Женен ли си?

– Разведен. А ти?

– Живея с един човек – каза тя. – Но не съм омъжена.

– Така е по-добре. Нали?

– О, да.

Наближихме Париж. Скоро спряхме на Gare du Nord. Пътниците започнаха да се протягат за багажите си.

– Може ли да ти помогна? – попитах аз.

– Mais oui – каза Зора.

Взех и нейната чанта, слязохме на перона и се смесихме с другите хора. Един среден на ръст мъж посрещна Зора на перона. Видя ме и изведнъж стана нервен.

– Здравей – каза й той.

Целунаха се, още държах чантата й, но вече ми се искаше да се махна.

– Това е Стефан – каза му Зора. – Той е от България.

Мъжът все така нервно ми подаде ръка, каза някакво име, което не разбрах; чаках сгоден момент да й върна чантата и да се махна.

– Знаеш ли къде е „Хотел дьо Белжик”? – попита го Зора.

– Не – поклати глава той и ми хвърли пълен с неприязън поглед. – Той може да попита на информацията.

-Нямаш ли карта на Париж в колата? – с любезен глас го попита Зора.

-Не знам – вдигна рамене мъжът. – Може би имам.

– Стефан, ще дойдеш ли до колата? Ще проверим къде е хотела?

– Може би е по-добре да тръгвам – промърморих аз.

– О, не – усмихна се Зора. – Не е по-добре. Ела с нас.

Тръгнахме към изхода. Оглеждах се развълнувано. Всяко нещо ме впечатляваше. Бях в Париж! Бях в Париж!

Излязохме от чакалнята и отидохме на улицата. Прекосхме я. Отсреща беше мерцедеса на мъжа. Влязохме вътре. На задната седалка имаше една жена и дете.

– Това е моят син – каза Зора.

Жената се засмя и двете се разцелуваха.

– Как пътува? – попита я тя.

– Много добре – отвърна Зора. – Стефан ми прави компания.

Мъжът извади карта и започна да търси на нея хотел дьо Белжик. Аз все се оглеждах и чаках удобен момент да си тръгна.

– Ето го – каза по едно време мъжът.

Дойде при мен и ми завря картата в очите.

– Защо не го закараме до там? – пак усмихна Зора. – Той е за първи път в Париж и може да се обърка. Освен това е десет часа вечерта.

– Добре, ще го закараме – каза мъжът с явно неудоволствие.

– Няма нужда – обадих се аз. – Предполагам, че ще мога да се оправя.

– О, не – погледна ме игриво Зора. – Ние ще те закараме. Качвай се в колата, Стефан!

– Наистина няма нужда – поклатих глава.

– Просто се качи! – пак се усмихна тя.

Качих се. Зора остана да разговаря вън с жената, която след малко си тръгна. Детето до мен мълчеше. Мъжът също влезе.

– С какво се занимавате в България? – попита той.

– С недвижими имоти – отвърнах аз.

– Познавате ли важни хора там? – запита той нервно.

– Доста хора – отвърнах спокойно аз.

Млъкнахме. Зора се качи. Потеглихме. Тя седеше до мен.

– Как ти се струва Париж? – попита Зора.

– Има много хора – засмях се.

Зора взе картата и започна да обяснява на мъжа до нея откъде да мине. Всички улици бяха задръстени с коли. Често спирахме.

– Пишка ми се – каза по едно време детето.

– Сега ще спрем – отвърна му мъжът. – След малко.

– По-добре спри веднага – каза Зора.

Той спря. Зора излезе с хлапето. Отидоха до една тоалетна на тротоара и влязоха вътре. След малко се върнаха и пак тръгнахме.

Един полицай махна с палка и мъжът спря.

– Защо спряхте? – попита той. Беше строг.

– Детето трябваше да отиде до тоалетната – обясни мъжът.

– Не видяхте ли знака?

– Не.

– Документите ви.

Мъжът започна да мърмори и да търси документите си.

– Излезте от колата, ако обичате – каза полицаят. По-назад имаше и други. Те стояха до една полицейска камионетка. Мъжът нервно излезе от колата, като не спираше да обяснява. Даде документите си на полицая и продължи да говори.

– Двеста франка глоба – каза полицаят след това.

Мъжът затърси из джобовете си пари. Полицаите го гледаха строго.

Ние мълчахме в колата.

– Имаш ли двеста франка? – каза накрая той към Зора.

– Имам – отвърна тя и му даде 200 франка.

Той ги даде на на полицая, влезе в колата и пак потеглихме.

– Глоби ме, защото бях загасил фаровете – каза мъжът.

– Защо ги загаси? – попита Зора.

– Не знам – нервно отговори той.

Продължихме из Париж, но по едно време се оказа, че сме объркали посоката.

– Трябва да минем по булевард „…“ и да излезем на rue de la „…“ – каза Зора с картата в ръце.

– По-добре да минем по моста … – отговори мъжът.

– Както искаш – вдигна рамене Зора.

Детето слушаше.

– Как се казваш? – попитах го аз.

То не ми отговори.

Най-после стигнахме „Rue de Brusselle” и „Отел дьо Белжик”. Спряхме, но се оказва, че задръстваме движението. Улицата беше стръмна. Ние идвахме отдолу, а отгоре идваше някакъв камион, който бибиткаше. Мъжът даде заден ход. Върнахме се около 30 метра, но все не успявахме да намерим свободно място, за да свием или да паркираме. Накрая се качихме на тротоара пред една пицария и колите отминаха. Пак дадохме напред и пак спряхме пред „Отел дьо Белжик” .

– Това е – каза мъжът и нервно ме изгледа.

– По-добре иди да провериш дали има свободни места – каза му Зора.

– Добре – каза мъжът и влезе в хотела. Ние с детето и Зора останахме в колата.

– Мерси – казах аз. Вече горях от нетърпение да изляза и тръгна да разглеждам Париж. Отвътре се чу лай. Мъжът изскочи и тичешком се върна в колата.

– Някакво куче ме нападна – замърмори уплашено той.

– Куче ли? – попита Зора.

– Да. Изобщо не обичам кучетата.

На входа на хотела се появи немска овчарка, която излая към нас. След нея се появи млад мъж, който я хвана и вкара обратно в хотела. После излезе без кучето.

– Заповядайте, monsieurs – каза ни той.

– Хайде, иди сега, той държи кучето – каза Зора.

Мъжът промърмори нещо и отиде при човека. Двамата влязоха в хотела.

– Ето моята визитна картичка – мушна нещо в ръката ми Зора. – Обади ми се утре!

– Утре ли? – погледнах към ръката си. Беше визитна картичка.

– Да – каза тя.

– Добре – прибрах картичката в джоба си и излязох от колата.

– Довиждане – казах аз.

– До утре – отговори тя.

Настаних се в хотела и излязох да се поразходя из Париж. Стигнах до един макдоналдс където си купих хамбургер и продължих по улицата към Мулен Руж. Край мен се появи някакъв скитник, който започна да ми прави знаци с ръка, че е гладен. Дадох му половината си хамбургер.

Той го налапа целия.

После го изплю и отмина.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Проза
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Янко Велев-Янец – Аз не знам защо

Ивайло Божинов, I’ll meet you there 1

 

Не знам защо пея.
Не знам защо плача.
Не знам защо падат погачите върху пералнята.
Но дядо беше инвалид и копаеше доматите легнал.
Аз не знам защо…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Яна Гайсвайлер – Мислите ми притъмняват

Ивайло Божинов, Rodopi 1

 

Мислите ми притъмняват.
Далечен гръм
изстрелва своя залп
във чест на бурята.
А аз съм равнина,
която диша,
сгъстеният озон на моите тревоги.
Минутата-екстракт от дестилация
на черен цвят
отмерва времето със мъка,
просмукана съм със парфюма и..
И чакам безоблачното време.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Юлия Радева – Счупено клонче

Ивайло Божинов, Awake

 

ЛИПСВАШ МИ СКЪПИ

Ягодова луна, земна гръд утихнала сита,
бликнал слънчев вързоп
въздух ухаещ на пролет прониква,
В душата ми тъжна
зрънце по зрънце огъня тръгва…,
възторг по отминали дни, вИно на екс,
свян обуздан от ръцете ти нежни ,
Натежал е скрина и дрешника в прах,
вързоп от писма , треперещи пръстите ми,
никой не вижда лицето ми колко е старо
а в душата ми празник…
Най – реалното , чисто до бяло – щастие
изживяно, оставило …..
в душата ми Ти си.

 

Счупено клонче
с току- що вързал плод,
Между тревата
току-що поникнала
разпилени семенца от маргарити –
тези дни би градушка,
видях живота си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Тамер Рейхан – ще съм този човек, който ще бъде свободен

Ивайло Божинов, Direction

 

Като тъкмо разцъфнало цвете в градина, желая да те откъсна, да те имам, да видя красотата ти от близо, да усетя сладкият ти мирис, но сърце не ми дава да те пипна.

 

Където е изгрева и залеза, да легна върху житото, да докосна влажната почва.
И щастието си сам ще създам ще бягам, ще крякам, гаргите да изгоня, ако трябва. За луд ме сметнете, но ще съм този човек, който ще бъде свободен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Софи Шушкова – Циганинът мръсен с циганка загубена

Ивайло Божинов, Cherni vrah 1

 

Клетва

Ще те прибера
в черупка от рапан
и така ще те запазя,
дланта ще бъде твоето легло,
устата ми чаршафа…
да не се отчупи огледалото
и някое парче да падне в теб.
Да не би отвънка някой бяс,
яхнал призори луната,
кръвта ти да съсири
и да спре дъхът ти,
вместо в мен да капе
със сапфири…
Ще те побера
в черупка от рапан.
Но само с твоя воля.
дланта ми ще подбуди
плам,
ако ли не ще те
разголя…
ще те поставя нежно там,
близо до водата,
на поляната къде от срам
червенеят днес цветятя,
та ако те погали полъх
непознат и с него затанцуваш,
с потапянето след това, тя да те
пречисти…
Разтворена е мойта длан,
ако се уплашиш от мъглите,
ела във нея гол и сам,
тя ще те покрие.

 

***
Рисувачът на надежда изнемогва,
раздухва му платната вятър.
Критици строги той не трогва
с труда си на свещица в мрака.
И боите с вода заляха,
дъждове солено, празнооки
със верижка тънка сляха
мисли и въздишки боси.
Огледално се размаза мокро
на платното празнотата.
Вълците завиха кротко,
поздравиха светлината.
Рисувачът на надежда изнемогва,
отразява красотата, задача уж не сложна,
но четката отмъкна сврака…
На улицата сянка плаче,
разговаря със луната,
слива се с дървета, бавно
възкресява се зората.
В шапката монета дрънна,
тананика тишината
Минувачът го прегърна
и създаде красотата.

 

Циганинът мръсен с циганка загубена

Циганката с толкова
любов
целуваше възмръсния му
врат,
притискаше се в него
сякаш
е едничкото диханно в
този свят.
Защита диреше и
може би
загубена в недрата на
пиянството,
в нея женските очи,
искряха на мъжа предадени.
Торбичка стискаше в едната
си ръка –
торба попила жадните й
дъхове
и лига от едната й страна
се стича,
но сърцето непокътнато.
Циганинът мръсен с
поглед на безумец,
през кръста я прегръщаше,
шепнеше й с басов глас,
погълнат от целувките …
могъщите …
Хората ги гледаха с
погнуса
и децата се хихикаха
в трамвая.
Циганинът мръсен
с циганка загубена.
Обичат се,
прегръщат се,
шептят си.
Сами във
пълния трамвай
изглеждаха красиви
и блестящи.
Напомнят някак
за това, което са
изпуснали
да бъдат…
На спирка
се разгърнаха
с навалица
вратите му пищящи.

Циганинът мръсен
с циганка загубена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Роси Митева – „Но…“

Ивайло Божинов, Stanislav’s waterfals 2

 

мисълта за теб е като тромава неделя
като крайче на жилетка закачило се за трън
като сух комат във немотия
като тъжен чанов звън

мисълта за теб понякога нахлува
как нахлува и неканен гост
и връз покоят ми току изпран танцува
и рони бавно кост по кост

Но…
това е само мисъл
една тъга до болка доскучала
дето няма пристан или цел
просто навик глупав си остава
да разлистваш книга дето си прочел

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Рени Васева – Полетели под слънцето

Ивайло Божинов, Somewehere

 

И започва да гаси лампа след лампа…
Светът притъмнява,
черното плъзва навсякъде –
мастилено петно по белия лист.
И е тя, зимата в живота на Кай,
и е ледено късче в сърцето му.
Ледено късче, което прогонва поетите:
интернирани, стреляни,
самоубивани, бесени с тел,
давени в изпражнения, на каторга в Сибир,
подлудявани, стопявани бавно от глад…

И започва да гаси лампа след лампа,
улицата изтънява до черен конец,
после духва студеният вятър,
северен вятър, дето носи скреж
като нежен венец по косите,
брули душите на светци и апостоли,
на рибари, разплита им мрежите,
носи черни ковчези по морските дюни,
изкорубени лодки, самотни, изгнили,
разковани в самата си същност
на лято, любов и на юни.
И започва да гаси лампа след лампа…

 

Под стъпките ми
костите на мъртвите
блажено пеят.
Така си мисля аз
и тишина се стича
между пръстите ми
като свещен елей.
И стискам здраво
букетчето цветя.

Един разюздан
зимен вятър
простенва като призрак
между паметните плочи,
завихря се
около каменните кръстове,
подхвърля
във лицето ми прахта
от ланшна шума.

Понякога очите ми
залепват
върху камъни
с красиви, белоснежни
ангели,
орнаментираните вази,
празни и самотни,
се пълнят със дъждовен
еликсир
и канят сивите врабчета
да отпият.

Там, някъде във дъното,
тревите са погълнали
един самотен
бронзов кръст.
Тревите – жилава
и многобройна армия,
която живите
изкореняват трудно,
улисани във своя
шарен делник.

Под стъпките ми
костите на мъртвите
разравят твърдата земя,
изтръгват корена
на въздесъщата трева,
протягат
почернели пръсти
и благославят
моето завръщане.

 

На Даниил Хармс

Вървяхме мъртви в света на зимата.
Гладът ни водеше по вълшебни килими,
покривки в гостната, дето чаят възвираше,
нежна, бяла дантела и блините върху нея.
Вървяхме мъртви в света на зимата,
гладът отрупа прозореца с ябълки,
Адам и Ева спяха в градината,
сити и румени, облекчени, смирени…

А ние бяхме въдворени в леглата си,
по коридорите виеше вятърът,
лудият вятър, който надничаше
от всяка пролука с лика на момичето.
Онова момиче, което вчера ми даде коричката си, днес вече е вятър,
днес е постеля за моите думи…

От болничното си лудо разпятие
не те укорявам, Господи свише,
че си ме оставил и днес да дишам
отровния въздух…
Но нека гладните думи сурови
не се превръщат в кипящо олово
и не засипват света ни шумен
като куршуми, като куршуми…

 

Полетели под слънцето –
смътен спомен за птици,
топъл спомен за ангели…
И е чисто, невинно.
Ще излезем от сенките,
ще погледнем на светло
клетките на лабиринта си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138