Николай Заболоцки – Самотният дъб

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Дъжд

В мъгляво утро, на парцали
разкъсал облачния свод,
той сякаш беше нереален,
лишен от форма на живот.

Зародиш, сукал висините,
той развълнуван закипя
и в миг, изпълнен със величие,
удари в струните, запя.

И блесна цялата дъбрава
с мълниеносните сълзи,
и всяка клонка се разшава
с листата в мокрите брези.

Завързал здраво със конците си
небето с нашта равнина,
нахлу в потока от събития
бегом, с наведена глава.

Той падна отдалеч, наклонен
към древната зеленина;
и пиеше го с мощно лоно
във трепет цялата Земя.

1953

 

Не позволяй душе лениться…

Не позволявай на душата
да кара тъй – през куп за грош.
Душата трябва без заплата
да бачка здраво ден и нощ.

Разкарвай я по сто квартири,
влачи я по етапен ред,
бегом по стръмните баири –
през киша, преспи, кал и лед.

Не давай да се излежава,
щом пукне светлата зора;
тя друго и не заслужава –
седло, самар, камшик, юзда!

Оставиш ли я да излиза
без работа насам-натам,
тя и последната ти риза
от тебе ще свали без срам.

Ти я стисни за двете плешки,
измъчвай я до късен мрак –
да се научи по човешки
със тебе да живее пак!

Тя е робиня и царкиня,
а ти бъди началник лош –
тя трябва срещу милостиня
да бачка здраво ден и нощ!

1958

 

Самотният дъб

На лоша почва, твърде възловат
е тоя дъб. И без великолепие
във облеклото. Там висят
листа като парцалчета наклепани.

А сключените в мъртва хватка стави
и гръм да ги удари, ще е дар –
като камбана ще кънти и слави,
от ствола ще прокапе кехлибар.

Но я го виж – тъй важен и спокоен
сред своите безжизнени поля.
Кой ще му каже, че самичък не е воин?
И сам в полето – воин е това!

1957

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елка Петрова – Благодарност

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

Трудни времена бяха началото на деветдесетте. Зората на българската демокрация беше несигурен период.

По това време растеше Васил – будно и умно дете. Детството му не беше като това на връстниците му. Баща си не помнеше – беше починал, а майка му често оставаше без работа. Тя беше винаги бледа и уморена, често кашляше. Бяха обиколили доста квартири в малкия град. Васко мечтаеше като порасне да бъде много богат, да си купи собствен апартамент, а майка му никога повече да не работи. Но, както му казваше самата тя, за да се случи това той трябваше много да учи.

В началното училище Васко беше старателен и имаше добри оценки. Чувстваше се малко различен от съучениците си – те си имаха бащи, които им даваха пари за закуска, а той винаги си носеше филии с маргарин и шарена сол. От тези ранни ученически години обаче детето никога нямаше да забрави приятеля си Кирил, а също и Росица, с която седяха на един чин. Класната – госпожа Панайотова, се отнасяше винаги добре с момчето и на няколко пъти го кани на гости в дома си, запозна го със съпруга и дъщерите си.

В края на четвърти клас госпожа Панайотова организира екскурзия до София. Васил не беше ходил в столицата, но и сега не си правеше илюзия, че ще отиде. Момчето приемаше това нормално, както беше приемало и много други лишения. Но майката на Росица предложи на останалите родители да си поделят сумата, за да може и Васко да отиде с класа си. Всички се съгласиха. Детето беше безкрайно щастливо, а майка му едновременно се усмихваше и плачеше. Странно нещо са възрастните – дори на хубавите новини не могат да се зарадват напълно.

Екскурзията мина страхотно. На Васко най-много му хареса в зоопарка. Госпожа Панайотова му даде пари да купи на майка си картичка, а Росица и Кирил го черпиха сладолед.

Лятото след екскурзията Васил за първи път прекара при баба си и дядо си. Макар че живееха в същия град, той рядко им гостуваше и не се чувстваше особено желан. Сега беше истинско мъчение да остане цяло лято при тези хора, които бяха за него далечни и чужди. Не му позволяваха дори да посети майка си. Тя също не дойде да види сина си. Дали пак не беше загубила работата си? Или отново щяха да сменят квартирата?

Малко преди края на лятото дядото на Васил го заведе в болницата. Там на едно легло лежеше майка му – по-бледа от всякога. Не си казаха много неща, защото тя постоянно кашляше, а Васко не спираше да плаче. Седмица по-късно 11-годишното момче остана сирак. А след погребението последва нов удар. Бабата на Васил му обясни, че баща му е жив. Изоставил майка му, когато разбрал, че е бременна. Заминал за София, започнал някакъв бизнес там и сега бил доста заможен. Съгласил се да вземе сина си, със съпругата му нямали деца. Трябвало само да вземат на Васко малко кръв за някакво изследване.

Детското съзнание беше замъглено от последните събития. Момчето се затвори в себе си. Не обвиняваше майка си задето го е излъгала, че баща му е починал. Не обвиняваше баща си, че го е изоставил. Не обвиняваше баба си и дядо си, че не искаха да се грижат за него. Знаеше само едно: че се страхува.

След като излязоха резултатите от кръвните изследвания, бабата събра малкото вещи на Васко в една чанта, а дядо му го заведе с влака до София.

Двайсет години по-късно Васил беше богат млад мъж без професия и семейство. Баща му се опита с пари да компенсира някогашния си грях към своя син.  Васил никога не му каза “татко”. Отначало го наричаше “господине”, а по-късно – по име. Първоначално момчето беше плахо и скромно, но после се отпусна, придоби самочувствие. Хареса му охолния и безгрижен живот. Казваше си, че има много да наваксва. Не записа да учи нищо след училище – не виждаше смисъл в това. Не пожела да се включи и в бащиния си бизнес – не му се занимаваше. Сменяше често колите, жените, приятелите си. Неусетно се превърна в мързелив егоист.

Когато бащата почина, му завеща доста солидна сума. 31-годишният Васил реши с част от наследството да си купи собствен апартамент.

Щом жилището беше готово и започна да събира вещите си, Васил направи неочаквано откритие. От една книга изпадна стара снимка. Той, Роси и Кирчо в зоологическата градина в София, а зад гърба им – огромен носорог. Екскурзията в София. Екскурзия, на която отиде благодарение на приятелите си. Не се беше виждал с Росица и Кирил оттогава – от двайсет години. Сети се и за класната си, госпожа Панайотова. Трябва отдавна да е пенсионерка. От години не беше ходил в родния град. Нямаше какво да търси там – баба му и дядо му не бяха вече между живите.

Васил съживи и бледия спомен за бледата си майка. Не можа да се сети кога за последно е ходил на гроба ѝ.

Лесно взе решението. Ще отиде за няколко дни в градчето, в което беше отраснал. Ще намери госпожа Панайотова, за да ѝ се отблагодари за някогашните грижи. Ще се срещне с Кирчо и с Роси. Само не можеше да измисли какво да купи на госпожата за подарък. Ами да! Разбира се! Екскурзия. Париж? Не, стори му се твърде обикновена дестинация и твърде близо. Трябваше да е нещо по-грандиозно. Австралия? Да, звучи чудесно – екзотично, достатъчно далеч, достатъчно скъпо. Как не се беше сетил по-рано? Хубаво щеше да бъде да се види със старите си познайници и да им се похвали с новото си положение на заможен столичанин.

На следващата сутрин младият мъж купи ваучер за екскурзия до Австралия за двама. Със задоволство си представяше радостта на госпожа Панайотова, когато разбере, че със съпруга ѝ ще пътуват до Австралия и то – напълно безплатно. Васил се качи в луксозния си автомобил и потегли. По пътя обмисли плана си и еуфорията започна да го напуска. Дали ще си спомни къде живее госпожата? А тя ще се сети ли кой е той? Жива ли е изобщо? Росица, Кирил – може да са напуснали града.

Като пристигна, Васил първо посети гроба на майка си. Беше целият в бурени. После пое към госпожа Панайотова. С малко лутане откри блока – нали беше ходил там като ученик. Апартаментът обаче имаше нови собственици. Панайотови го продали и се преместили в по-малък. Оставили адреса ако някой ги потърси.

Откри новото място и плахо позвъни.

Госпожата беше много остаряла. Нормално. Двайсет години са това. Васил стоеше и не знаеше какво да каже. Възрастната жена проговори първа:

– Добър ден. Какво обичате?

Васил се сепна.

– Здравейте, госпожо Панайотова! Аз съм Ваш ученик, отдавна не сме се виждали…

В очите на Панайотова нещо проблесна.

– А-а-а, Василе, ти ли си? Влизай!

Значи все пак го позна. Влизайки в тясното коридорче, Васил подаде на госпожата ваучера за екскурзия.

– Това е за Вас. Малък подарък.

В коридорчето беше полутъмно и госпожата не можа да види какво ѝ

беше дал нейния ученик. Помисли, че е картичка. Заведе Васил в кухнята, остави ваучера настрани и се зае да приготви чай.

– Моля Ви, няма нужда, не се притеснявайте – промърмори младият мъж, който в момента се чувстваше наистина като ученик.

Госпожата сложи на масата две чаши чай и чинийка с обикновени бисквити. Васил се ядоса на себе си, че не се сети да донесе поне кутия бонбони.

– Хайде сега, разказвай! Как си, какво правиш? Последно разбрах, че след като майка ти…, че си заминал за София.

Васил започна да разказва – отначало малко неуверено, като на изпит, после се отпусна. Похвали се с наследството, с новото си жилище. Чак тогава се сети да попита как са госпожата и семейството ѝ. Панайотова обясни, че дъщерите ѝ заминали в съседни градове. Рядко се виждала с тях.

– А съпругът Ви къде е?

Погледът на Панайотова потъмня.

– В другата стая е. Преди три години получи инсулт и от тогава го гледам на легло. Но да не говорим за това. Я да видим какво си ми донесъл.

Васил с болка се сети, че при тези обстоятелства екскурзията до Австралия е крайно неподходящ подарък. Госпожата премяташе ваучера в ръцете си и не можеше да разбере какво е това. Наложи се Васил да ѝ обясни. После добави:

– Може да го дадете на някоя от дъщерите си.

– Василе – каза госпожа Панайотова с тъжна усмивка, – не е за нас тази екскурзия. Вземи си картичката и отиди с някой приятел или приятелка. – Госпожата погледна ръчния си часовник. – Извини ме, трябва да дам на мъжа си лекарствата. Връщам се веднага.

Останал сам, Васил се почувства неудобно. Как можа да измисли тая екскурзия? Дали не обиди госпожата с такъв скъп и ненужен подарък? Огледа тясната кухничка. Всичко беше чисто, но вехто. Пийна малко чай. Беше липов. Хапна една бисквита. От години не беше ял обикновени бисквити. Струваха му се твърде… обикновени.

Госпожа Панайотова се върна. Васил я попита за Росица и Кирил. И двамата си живеели в същия град.

– За Кирчо чух не особено хубави неща – каза Панайотова. – Май се забъркал с някакви хора. Не знам подробности. Може да го намериш на стария му адрес. С Росица се видяхме случайно преди няколко месеца. Има две момченца. Мога да ти дам телефона ѝ.

Поговориха още малко за общи неща и Васил стана да си ходи. В коридора видя стар домашен телефон, грижливо завит с каренце. Бръкна в джоба си, извади супермодерния си мобилен и го подаде на Панайотова.

– Вземете. Да говорите с дъщерите си.

– Няма нужда. Обаждат ми се на домашния. Пък и аз не мога да се справям с тази сложна техника.

Васил си помисли, че се е издънил още повече. Сбогува се с госпожата като обеща пак да мине някой път и излезе с ваучера в ръка. Пред блока седя дълго време в колата. Размишляваше. Извади от джоба си листчето с номера на Росица и го набра. Представи се. Стори му се, че Роси се зарадва. В момента била в парка, уговориха се да се видят там.

Васко я видя първи, но се увери, че е тя чак когато приближи. Ръкуваха се и седнаха на близката пейка. Чудеха се какво да си кажат – много време не се бяха виждали и сега и двамата се чувстваха неловко, почти като непознати. До пейката дотичаха две момченца. Росица ги представи – Теодор и Божидар. Наесен щели да са в първи клас, нищо че Божко е с година по-малък. Децата отидоха да играят, а Васко и Росица малко по малко се разприказваха. Хубава си беше Роси като дете, хубава беше и сега. Естествено, грижите на домакинството и майчинството бяха сложили отпечатък на лицето ѝ, имаше няколко фини бръчици около очите. Роси разказваше с въодушевление за живота си – учила, омъжила се, родили се децата. Със съпруга ѝ явно бяха щастливи.

– А ти, Васе? Имаш ли семейство? Гледам – добре си се уредил в София.

Въпросът и забележката го жегнаха. Дори не беше мислил да се жени – не се задържаше с едно момиче повече от няколко месеца.

– Рано е още. Е, поне за мен. Знаеш ли, видях се с Панайотова. Тя ми даде телефона ти.

– Да… Жал ми е за нея. Тежка участ.

Помълчаха малко. Росица сгълча момчетата. Бяха много палави.

– Роси, помниш ли екскурзията до София в четвърти клас? Всички събрахте пари, за да дойда и аз.

– Вярно – каза Росица, – май имаше нещо такова.

– Вземи – Васил ѝ подаде ваучера. – Идете със съпруга ти да си починете.

– Какво е това? – намръщи се Роси. – Австралия? Че къде ще ходим чак там? Не искам да оставям децата, пък и няма кой да ги гледа. А и сигурно е страшно скъпо. Не мога да приема – и тя му върна ваучера.

Настана неловко мълчание. Наруши го Роси:

– Миналото лято четиримата ходихме за една седмица в Сандански. Беше много хубаво.

Отново тишина. Този път Васил проговори първи:

– Какво ще ми кажеш за Кирчо? Чух нещо от Панайотова.

– Да… Лоша работа. Мисля, че хазарт. Родителите му ипотекирали апартамента, за да му платят дълговете, ама и това не било достатъчно.

След малко Васил реши да тръгва. Момчетата дойдоха да кажат довиждане на “господина”. Ех, как не се беше сетил да им купи поне по един шоколад. Сбогува се и пое към Кирчови. Звъня дълго на вратата. Тъкмо мислеше да си ходи, когато му отвори преждевременно остарялата майка на Кирчо. Без да чака Васил да се представи, тя каза грубо:

– Кирил го няма вкъщи!

– Добре. Може ли да му предадете, че го е търсил съученика му от началното училище Васил. Ето това е номерът ми.

Жената протегна недоверчиво ръка, а зад гърба ѝ се подаде самият Кирил.

– Васе, ти ли си, бе? Къде се изгуби толкова години?

Двайсет минути по-късно в близкото кафе, Кирил все още се оправдаваше за лъжата на майка си.

– Малко съм закъсал с парите, та си помислих, че ме търсят за това. Дължа на едни хора…

– Кире, я остави тая работа, ами вземи това и иди да си починеш две седмици, да се откъснеш малко оттука.

– К’во е т’ва, бе? Австралия. За кой дявол ми е притрябвало на мене да ходя в Австралия? Две седмици. А после? Нали пак ще се върна тука. Пак ще ме намерят.

Докато говореше, Кирил не спираше да се озърта наоколо. Хитрите му очи се вглеждаха във всеки посетител на заведението. Беше нервен.

– Остави ти тая Австралия. Виж, ако имаш повечко пари… гледам, хубава кола караш… Чух, че баща ти бил богат.

Кирил млъкна. Васил извади няколко банкноти и ги бутна към някогашния си приятел. Остави на масата още една банкнота за сметката и се изправи да си ходи.

– Ще видиш, Васе, сега вече ще спечеля! Твоите пари ще са ми на късмет, няма как да не спечеля! Ще си върна дълговете, пък после – може с теб да отидем и до Австралия. – Кирил се ухили глупаво.

Васил промърмори “довиждане” и “успех”, качи се в колата и потегли към София. Караше бързо. Благодарност. Никой не желаеше да получи благодарността му. Или пък той не знаеше как да я изрази? И какво да прави сега тоя ваучер? Не му се ходеше в Австралия. Пък и нямаше с кого да отиде.

Пристигайки в София, Васил спря на един от големите булеварди. На тротоара седеше просяк с кутия в ръка. Без да се замисля много младият мъж пусна ваучера в кутията и се отдалечи. Дано просякът успее да го продаде.

Но просякът беше неграмотен. Помисли шареното картонче за поредната рекламна брошура, която някой на шега му пуска в кутията. Взе ваучера и го хвърли в близката кофа за боклук.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Спасителят и харпиите

Атанас Тотляков, Манифест на тактилната графика 2, ръчна хартия, гравюра, преге, 70/100, 2008)

 

 

Нуждая се от Фуриите –
цветът на яростта, лаещ сред гробове.
Жестоки Нарцисе,
нуждая се от развилнелите се Фурии.

Вирхилио Пиньера

Дебютната книга на Христиан Вачков Salvator Mundi Artis (2019)[1] засреща още на корицата си две на пръв поглед несъвместими фигури: Спасителят от латинското заглавие е напластен върху рисунка, прозираща под празните му букви и носеща старогръцкото име Harpyiai (2017) – харпии – чийто художник е авторът на книгата. Тази неслучайна среща на Спасителя и харпиите върху корицата подготвя и предупреждава читателя за мислене, което има афинитет към дисциплинарни полета и наративи, благоприятстващи едновременното разглеждане на привидно взаимоизключващи се шевни машини и чадъри. Самият поглед на наблюдателя е двойно маркиран и въплътен, от една страна, във фигурата на социолога на изкуството (с ипостаси на анализатор на пазара на изкуство и социален антрополог) и, от друга, във фигурата на художника (с ипостаси на недоволен инсайдър и самопредставящ се артист). Доколкото сърцевинното за книгата инициационно преживяване е недвусмислено поместено в излизането и обитаването в онлайн пространството, Спасителят определено и експлицирано идва оттам, но откъде идват харпиите и защо те са необходими в този незавършен проект на спасението?

Преди да се опитаме да стигнем до някакво тълкуващо разбиране защо книгата се нуждае от харпиите, извеждайки ги на корицата (без да ги назовава по име в изследователския наратив), нека първо разгледаме самия модел на хибридизация, в който става мислима химеричната съположеност на Спасителя и харпиите. Salvator Mundi е името на картина, приписвана на Леонардо да Винчи и продадена през 2017 г.  като „най-скъпия предмет, продаван някога на търг – надминавайки стойността на яхти, имения, скъпоценни камъни“ (11). При представянето на маркетинговата кампания на аукционната къща, извършила продажбата, Христиан Вачков изтъква преплитането на неща, които обикновено не мислим заедно: „драматичното, свещеното и свръхспециализираното се свързват сякаш органически с масовото, медийното и консуматорското […] свещено и профанно се преплитат, за да аргументират цената както с „мистерията“ и „аурата“ на произведението, така и със способността на дигитализираното й изображение да „става вайлър“[2] в интернет“ (12-13). Още тук, в пролога на изследователското повествование е описана ситуация на химерично сплитане на несъизмерими неща, което ще послужи по-нататък за парадигма и хоризонт на събитията на изследването. Случилото се с картината Salvator Mundi безпрецедентно по своята чудовищна колосалност „приравняване на естетическа и пазарна стойност“ (17) – в крайна сметка: на сакрално и профанно – е моделът, който ще се отчита при осмисляне на настоящото състояние на изкуството с произтичащите от него следствия както в полето на рефлексията, така и в полето на действието.

Монстрозността на модела, оголен от Salvator Mundi, касае не само мъртвите, но и живите. Дошъл да остойностява и съди живите и мъртвите, той се основава на едно квазитеологическо и същевременно агресивно маркетингово „помирение“ между аура и бранд в желязната рамка на една в основата си „планова“ (35), „неикономическа икономика“ (26) на свещеното в епохата на неговата маркетингова възпроизводимост. В нея се предполага и налага, че „артистът е изцяло ориентиран към производство на автентично творчество […], а регулирането на неговия „бранд“ и на възможността за капитализиране на името му са в ръцете на престижното представителство“ (25). Това престижно представителство е добре социално стратифицирано в „цяла класа от медиатори“ (29), които заедно с даровата икономика на субсидиите и грантовете консолидират статукво от „нездравословни икономически отношения“ (26). Необходим лубрикант на системата е жилавата „представа за „себеотрицателния артист“, който принадлежи към един свещен, неикономически домейн на обществото“ (30) – представа, в която (е добре да) вярва както самият артист, така и потребителите. По този начин сакралният рудимент на икономиката на естетическото я прави и поддържа принципно непрозрачна, омагьосана, сива. В свещената нощ на магията на естетическото всички котки – медиатори, държавни субсидии, грантове, и в крайна сметка съвкупността от икономически практики – са сиви в безброй престижни нюанси.

Ако някой привиди в това революционна ситуация, в която едни вече няма да могат, а други няма да искат да правят изкуство по старому, ескалираща с негласната, но недвусмислена препоръка да се задоволим с дигитални Instagram трохи от сакралните многоетажни торти на маркетингови епифании от рода на Salvator Mundi, ще е на разбираем, но може би погрешен път. Макар че посочва „структурираната бедност“, „облагодетелстването на вече облагодетелстваните“, „победителят взима всичко“ (27) и „богатите стават по-богати“ (114) като закономерности на производствените отношения в полето на изкуството, Salvator Mundi Artis вижда възможността за промяна и „пролуките“ в полето „не в сферата на производството на изкуство, а в тази на дистрибуцията“ (220). Не експлозивното разгръщане на естетическите производителни сили е призвано да взриви статуквото на производствените отношения. Забелязването и използването на възможностите и пролуките в полето се делегира на субект на промяната, който играе ключова роля за автора както във фигурацията му на социолог на изкуството, така и в тази на художник – „недоволните вътрешни хора“ (33). Пред лицето на PR шедьовъра на Salvator Mundi героите на тази промяна искат не по-малко, а напротив повече пазар (т.е. по-малко дарова икономика на държавни субсидии и грантове); не форсиране на остатъчния сакрален потенциал на естетическото, а радикално безостатъчна демистификация на икономиката на изкуствата (т.е. преди всичко разомагьосване на труда на артиста като „par excellence различен от този на „обикновения“ производител“ (35)). За носталгиците на авангарда това ще е определено контрареволюция (със средствата на самото авангардно заличаване на границата между изкуство и живот), за прагматиците на промяната – може би революция в овчата кожа на реформа.

При тези алтернативи въпросът какво конкретно да се прави трябва да има приоритет, особено когато наблюдаваме в реално време поредната успешна употреба на „даровата“ система от страна на все едни и същи себеотрицателни бенефициенти на държавни субсидии, поставили си за цел прославящо родината производство на високо изкуство. Християн Вачков образцово формулира проблема, пред който се изправяме независимо дали сме носталгици на авангарда, или прагматици на промяната: „държавните субсидии, които поддържат една порочна система за финансиране на изкуствата, която репродуцира хабитуса на „гладуващия художник“, от една страна, привилегировайки малцина и затвърждавайки убеждението, че изкуствата принадлежат към „даровата“, а не към „пазарната система“ (71). Предизвестените бенефициенти на даровата система отдавна са прекрачили „старата психологическа бариера, толкова важна за поддържането на illusio-то в света на изкуството – убеждението, че изкуството не е просто стока“ (161). Интересно какво би се случило, ако и „гладуващите художници“ – тези виртуозни артисти на гладуването, а понякога и реално тривиално гладуващи – на свой ред прекрачат тази психологическа бариера. Бунт на робите в естетиката? Нов, дошъл от небесното нищо авангард? Революция в овчата кожа на мениджмънт на самите себе си? Докато гладуващите художници не прочетат тази книга, може само да гадаем какъв ще е отговорът. А докато няма отговор от тяхна страна, ще продължаваме да слушаме поредното обръщение към нацията на бенефициентите на даровата икономика, говорещи за себеотрицание и високо изкуство.

Ако пък някой читател случайно спада към недоволните или неудовлетворени вътрешни хора, които според хипотезата на Salvator Mundi Artis са субектът на реалната промяна на статуквото, правещ прави пътищата на Спасителя, формулираната пред него задача е пределно кратка и ясна: „познаване на ОСМ и достатъчно неприятни взаимодействия с гейткипърите в света на изкуството“ (183). Нито абревиатурите, нито англицизмите не бива да ни спират да разберем очевидното: трябва да приемем за неизбежно и продуктивно, че интеракциите ни с индивидите, които пропускат някой да премине портите, водещи към света на изкуството (гейткипърите), са по дифолт „достатъчно неприятни“ – и да пренасочим сериозен трудов ресурс към онлайн социалните мрежи (ОСМ). В случай че вече го правим от години със скромен резултат що се касае реалната промяна на статуквото, просто трябва да продължим „с постоянство и регулярно поддържане на профила“ (179) търпеливо да очакваме идването на „онлайн спасителя“ (225). Ако някой възрази, че това е евтина ирония, ще отговоря, че работя онлайн от години и не е никак евтино. Поради тази причина изпитвам автентичен неироничен афинитет към тезите на автора, но поради същата причина ми е все по-трудно да възприемам онлайн пространството като „лиминално“ (34) и пролука в полето, даваща възможност да се заобиколят гейткипърите. Това обаче не променя факта, че класата на медиаторите-гейткипъри продължава да е абсолютен офлайн господар и идването на Спасителя там е по дефиниция невъзможно. Пред лицето на това господство сме длъжни да продължим да очакваме с постоянство и регулярно поддържане на всекидневната практика на лиминалността там, където (и докато) тя е възможна.

При това очакване с постоянство и регулярна поддръжка на лиминалността няма как от време на време да не си спомняме за гладуващия артист дори и след неговото безвъзвратно разомагьосване като хабитусен корелат и до голяма степен (отпадъчен) продукт на даровата икономика. Решаващо за моя прочит на Salvator Mundi Artis е трезвото настояване на автора върху проблема на гладуващия артист като „основния проблем в света на изкуството“ (204). Ако има нещо за спасяване в сферата на изкуството, то това е той в цялата му разомагьосаност на трудещ се, макар и вече дори не производител, а само човек по поддръжката на виртуални работилници – той и всички негови събратя, неизбежно работещи, независимо какво правят, от 9 до 5 ч. Събратята, стараещи се със социалномрежева „умереност и благоразумие“ (224) да се спасят от хазартния дух на икономиката на изкуствата с неговото „победителя-взима-всичко“, макар и да предусещат, че в крайна сметка пак става дума за ротативка. Реалната и видима маса граждани, очакващи спасение онлайн, е съставена обаче от „безкрайните кохорти от Instagram потребители с артистични и естетически претенции и умения[, които] се насочват към новия идеал, този на […] похапващия криейтив“ (205), включително и в буквалния смисъл на успешен артист тип креативен предприемач (creative entrepreneur), постващ арт снимки на ястия. Ако редом с децата и котките ястията представляват любим (бонифициран с най-много лайкове) предмет на самопредставяне в социалните мрежи, то те са и ключово въплъщение на неспасяемата афирмативност на мрежовата култура.

Тук в проекта на спасението изневиделица и безименни се намесват харпиите, тези отвратителни крилати същества от женски пол, похищаващи ястията от онлайн трапезите преди някой да успее да се докосне до тях или осмърдяващи ги до степен да не могат да се ядат. Те грубо връхлитат етическия норматив за „сигурно пространство“, системата за постоянно докладване, алгоритмите, филтриращи всичко на базата на ключови думи, дефинирани като негативни. Те „тролят“, изразявайки негативни мнения. Те, харпиите, демонстрират експлицитната голота на женските си гърди, въплъщават всичко негативно, без да ги е страх, че не е готино, че е аут, че не е арт. Те прекъсват гладкото протичане на онлайн континуума, в който произведението на изкуството се мисли и реализира като непрестанно продължаващ диалог. Те нарушават установения в социалните мрежи „всеобщ език на съгласието, на усмивките и сърчицата на една стерилна и деривативна „естетичност“ и „артистичност“ (210). Те, харпиите, пречат на тоталното налагане на „дамската естетика“ (216) на социалните мрежи. Те дори съполагат „лиминално“ с „авангардно“ (205), цитирайки Откриващ манифест, 1-ва ДАДА вечер на Хуго Бал, публикуван в сп. Нова социална поезия, като нагледно демонстрират как да „се отърсиш от всичко змиорско и журналистическо, всичко миличко и спретнатичко, всичко изморализирано, вскотено, предвзето“ (210-211). Те, харпиите, не прощават на „прекалено опрощаващия“ (227) дух на онлайн спасението. И на последно място, но не по значение, те, харпиите на спасението, овоняват и предизвикват гадене дори от работата на очакването с нейното постоянство и регулярна поддръжка с умереност и благоразумие – спасителното гадене от „все по-времеемкия процес на менажиране на бранда, който измества по важност самия творчески процес“ (227). Харпиите връхлитат в незавършимия проект на спасението и очакват Спасителя да отвърне на питащия им поглед:

Нима не е тъй, Фурии мои?
Нима не разделям реката, падайки сред вас?
Нима сервитьорът на меланхолии
не мрази яростно тези острови на благословии?

13 август 2019, вторник

 

[1] Вачков, Х. Salvator Mundi Artis, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2019. По-нататък цитирам в текста с посочване на страниците в кръгли скоби.

[2] Вж. „Показалец на основните термини“: „Вайръл (Viral) Термин, който често се употребява за изображения, придобиващи много бързо популярност в интернет, без активно промотиране от страна на техните създатели. Масовото споделяне на „вайръл“ изображението (или друго съдържание) в социалните мрежи често се разпространява между индивиди и групи подобно на биологичен вирус, като „преносителите“ обикновено са „пасивни“ – споделят информацията, без да променят или добавят съдържание към вече съществуващото такова.“ (230).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Силвия Плат – Младежки грижи

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

Аз вертикална съм

Но много по-удобно е – хоризонтална.
Не съм дърво, което да се вкорени в земята,
за да поглъща минерали и майчина любов,
така че всеки март с листа да затрепти.
Не съм градината с цъфтяща красота,
и с живописно оцветяване не предизвиквам, „ах!”
и без да знам дори, че ще загубя венчелистчетата си.
Така е удивително, дори с главици невисоки, цветята
толкова са смели,
а дървото, за разлика от мен безсмъртно е.
Ще взема тяхното безстрашие и дълголетие.

Звездите тази вечер далечни светят от безкрайното,
дървета и цветя разпръскват хладни и упойващи ухания.
Пристъпвам между тях, не ме и забелязват.

Понякога си мисля, че когато спя
изглеждам като тях –
и по-естествено е да съм легнала.
Защото съм във пряка връзка с небесата,
и аз ще съм полезна във вечния си сън:
дърветата за първи път ще ме докосват
цветята ще са с мен поне за час.

 

Метафори

Аз съм мистерия в девет срички,
слон, масивен дом,
а пъпешът расте от две стъбла.
О, червени плодове, слонова кост, фини фибри!
Този хляб бухва и става голям с втасването на маята.
Парите звънтят в тази плътна кесия.
Аз съм средство, етап, крава в телето.
Изяла съм торба със зелени ябълки,
качих се във влак, от който няма измъкване.

 

Младежки грижи

Лейди, стаята ти вонеше на цветя.
Ще запомня това, когато ми сриташ задника.
Седя тук като страдащ леопард
в джунглата на твоето светилище от винени бутилки,
кадифени възглавници с цвят на кървав пудинг
и летяща риба от бял порцелан, донесена от Италия.
Забравих за теб, скъпа, слушайки скършените цветя,
смучат вода от разни саксии,
кани, бокали и чаши за коронация,
като пияници с махмурлук в понеделник.
Млечни плодове, местни звезди,
покланят се от масата на своите поклонници:
редици от очи, вперени във тях.
И какви са тези венчелистчета и листенца, с които си ги съчетала-
тези сребристи нещица в раирано-зелени Овали?
Да, знам, червен здравец.
Приятели, приятели. Вонят подмишниците
и неизбежното есенно гниене,
на мускус мирише сутрешното легло на любовта.
Носталгията ми пощипва ноздрите.
Ограда от къна сред блатата: твоите парцаливи коси.
Чорапи в застояла вода, гъста като облак.

Розите в халба за бира вчера
през нощта предадоха богу дух. Отдавна им е време.
Жълтите им корсети бяха готови да се плъзнат.
Хъркаше и аз чух как венчелистчетата капеха,
барабанеха и почукваха като нервни пръсти.
Трябваше да ги изхвърлиш, преди да умрат.
На разсъмване стана ясно, че покривката на бюрото
е обхваната от китайски ръце. Сега към мен се взират
хризантеми, с размери колкото главата на Олоферн,
потопен в боя със същия кървав цвят
като този клекнал диван.
В огледалото се оглеждат нашите двойници.

Слушай, твоите квартиранти-мишки
шушкат в пакетите с крекери. Брашно
най-качествен сорт се плъзга в лапките: цвърчат от щастие

А ти продължаваш да забиваш нос в стената.
Цялата тази сивота ми е нужна като дървен балтон.
Как сме попаднали в твоята бърлога?
Ти ми наля джин в стъклена ваза.
Спахме като убити. Лейди, какво правя аз тук
така замаян, натъпкан с прах и с вдървен език,
с изтръпнало коляно и стоплен от цветята?

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

新社會性詩歌宣言 (Манифест на Нова социална поезия)

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

1. 我們所做的詩是政治性的,即它極其具體地劃分著朋友和敵人。在我們形成為詩人團體的此刻,我們明確的和不可調和的敵人是:A. 時尚生活文學,包括其所有的變體;B. 寄生在大學基礎設施上的文學,以及C. A.和B.之間混合亂倫的市場化實驗。

1.1. 所謂“時尚生活文學”是指由供需機制來控制的產品,是作者或多或少有意地企圖滿足壹種消費化的“屬於自己的文化”的需求,換言之就是壹種海市唇樓,即我們可以用消費產品和服務來“制造”自己。在如此創造的產品中作者的參與是間接的並且因壹種預期而減少的:以放棄創造主體的審美自主權(甚至往往包括倫理自主權)為前提的預期。從這個意義上講,時尚生活文學可以被視為後現代“作者的死亡”這個概念的商業性等價物,此概念之中這種文學與“高級”(大學性)後現代主義相遇並且害羞地同居。

1.2. 兩個合作夥伴,壹方面生活方式文學與另壹方面大學性後現代主義,既在彼此面前又在讀者面前都存在著(未表達的)羞恥感。受後現代主義啟發的文學卻處於更為微妙的情景:它寄生於大學基礎設施。 盡管“高”和“低”已拉平這種理論性的不在犯罪現場證明,合作夥伴中更高者無法擺脫余下的內疚感,尤其是在它不得已依賴於西方學術界當前的左翼話語的情況下。 比較趨於理論的合作夥伴,即使采用左翼言辭,也不得不求助於典型時尚生活產品評價的新自由主義的依據:“暢銷最好的保加利亞作家”、“在國外最受歡迎的保加利亞作家”等等商業成功的排名。至於這種成功是否確實是商業性的,或者基於保加利亞社會特有的私人利益與國家私有化(其實是社會的)資源的寡頭性融合,那就是另外壹個問題了。

1.3. “ 寄生於大學基礎設施的文學” ,盡管“寄生”這個定語的評定色彩,主要(而非貶義)是指,作者面臨經濟必要性的社會文化現實,即作者對它的依賴雖然很低,但大學教師的工資(或博士研究生獎學金)收入還是相當穩定、可靠,且不需要做滿八小時的工作。如果妳不想出賣自己的寫作連同作為寫作者的自我的話,大學工作算是寫作者的壹種合法和體面的選擇。不過,不可接受的寄生因素也因此而出現和堆疊,當大學基礎設施(免費使用房子、通過大學資格及職稱獲得媒體的關註、加入各種獎項的評委會,總的來說就是從經常是妳教書的,甚至是妳將要進行考試的學生之中來招募觀眾)被用來歪曲文學的競爭環境,造福於同時作為詩人的大學教師。

1.4. 現在正是時候面對當我們以政治性定義劃分敵友時可能出現的最重要的問題。
百萬美元的問題:我們為什麽需要敵人呢?答案很簡單,也許是令人吃驚簡單:90年代末之後文壇上的10年和平過渡期已將敵友的區分當成重建文學領域制度與秩序的重要舉措。由西美昂二世發起的政治制度解體,也給文學領域帶來了相應的變化:將90年代後現代主義的激進政治潛力轉變為適合與時尚生活文學進行和平交配的非政治化的大學/社團資源,以成為商業上最優化的雜種。
我們要將激進的政治化帶回到文學領域並且公開宣布:我們的敵人是非政治化大學/社團性的後現代主義/新先鋒主義、時尚生活文學及其商業優化的雜種。

1.5. 由於我們生存在被後來的每政權努力培養的受害者文化框架內,我們很清楚宣稱為敵人的和平過渡期文學現狀不會失去將自己宣稱為我們“受害者”的機會。這將既不是頭壹次又不會是最後壹次財富、象征財富以及權力的真實所有者就戴上“受害者”的面具。事實上,和平過渡期的舊社會主義貴族構建的整個文化都基於通過“受害者”的稻草人來阻擋任何自由的表現我們知道他們在撒謊,他們因害怕失去自己的特權並為了捍衛此特權而戴上“受害者”的面具。我們斷言,“受害者”面具背後隱藏著和平過渡期文壇現狀,即時尚生活與學術界 – 我們敵人 – 之間的群體雜交。

2. 我們在此以宣言形式宣布的新社會性詩歌首先是平反的作者之詩:此平反發生在時尚生活文學/大學已經消費完了作者之“死”以後。羅蘭•巴特著名概念的厚顏無恥商業化實際上判處了其死刑判決。時尚生活文學與“高”大學性後現代主義之間的商業優化雜種實際上殺死並掩蓋了“作者之死”思想的革命/無政府主義潛力。在這種情況下,我們宣布作者的復活是道德行為,即:自由,最終保證人。我們眼前展開了如此的電影:作者被踢掉到文學領域排水的理論性行動當作了其在政權信號橙色攤位的商品定位的不在犯罪現場證明。此商品定位以媒體、審判團、贈款、譯文、國家獎章的形式進行。這類作者確實死了而且已經臭了。萬歲作為自由最終保證人的作者!

2.1. 將作者的形象平反為壹個在道德上可以擔責任的主體正是瞄準於和平過渡期的黑暗之心:真理不存才,因此我們采取行動,我們在“搞”自己的文學和學術生涯;大學文學史由同時是做文學的我們來編寫,我們既參加這場小足球比賽又自己吹著其中的點球。既然90年代真理概念的相對化過程中采取了壹種遊戲模式,目的是破壞舊政權意識形態教條式的“真理”,那麽2010年代期間大學/時尚生活文學的相對主義達到了公共文學資源的社團私有化的政治和經濟實際維度。在這種情況下,我們主張壹種真理的文學,這是我們對新社會性詩歌認知的通用術語。遊戲的設計者以自己是大學官僚和時尚生活明星的真相完成了其遊戲。作為真理文學的新社會性詩歌就表現出我們擺脫大學官僚遊戲以及時尚生活商業化的哀悼/玩兒到死而將自由還給文學的決心。

2.2. 與Ani Ilkov和Zlatomir Zlatanov這兩名字有關的90年代成就最高的詩歌,在現代主義工程還沒完成的條件下,從未放棄過於文學與政治之間發揮傳送作用的崇高美學。 將這兩詩人稱為自己老師的大學性後現代主義向他們主要吸收其話語遊戲及各種後結構主義術語遊戲,而留下了他們以政治性為最終誓言的強大的崇高審美學。隨著2010年推移而增加的自從沒有真心真意接受的崇高美學轉到擁抱越來越顯著的商業化的美麗審美學之漂移就是壹個征兆。大學性後現代主義和時尚生活文學最成功混合中美麗審美學成為不可缺少的而且提供實際政治公式的商業條件:“抗議者是美麗的”,直接被納入內務部反對2013年夏天抗議活動的公關活動中。新社會性詩歌堅決而強有力地依靠崇高審美學,作為將政治激進主義回歸到因大學性後現代主義與時尚生活文學商業雜交框架裏的政治審美化而士氣沮喪的社會和文學。

2.3. 在社會歷史層面上(信息技術、生物技術層面上等等)壹直退步的超越性以及在西方文明中徹底、不可重新談判的價值領域區分的情況下,崇高文學作為神學的世俗性提倡者。沒有針對市場、國家及科學意識形態壹步不讓堅持的詩性自主權,我們所願意還給文學的自由是不可想象的。但這種自主權本身不足以提供給我們尋求的自由的可能性條件。如果不存在超越性基礎,既作為道德主體的作者平反,又真理文學的概念是不可想象的。我們變老的同時親眼目睹了最終基礎只能是超越性的主體與真理的遊戲性終止導致的結果:直接到大學與商業化之間遊戲的兌現。沒有以超越性為最終基礎的道德(能負責任的)主體和真理,就沒有社會正義。沒有社會正義的憤怒,就沒詩歌。

索非亞,2016年9月9日

翻譯自保加利亞文:費薩林(Veselin Karastoychev)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Съвсем обикновени мъже

Атанас Тотляков, Тактилна поетика, ръчна хартия, преге, интервенции, колаж, 2006

 

 

Мъртва птица до бизнес сграда

На Борис

Мъртва птица съм аз
Тази, която
се самоуби
щом осъзна,
че в тоз шибан град
безнадеждност цари

Безброй сиви птици
не помръдват
премръзнали
в необята
на безвремието.
Само ми препречват полета.

Мъртва птица съм аз
следващият самоубиец
ще е бабата
която моли
до бизнес сградата
за едно шибано левче
или онази,
която продава цветя

И те ще умрат
в тоз шибан град
докато останалите сноват,
купуват си усмивчици
и изпълняват
желанията на другите.

Те също
ще се самоубият

Въпрос
на време е
в тоз шибан град.

 

Синьото момче се оглежда

Синьото момче скита само по улиците, съзерцавайки мизерията, която го обгражда и дебне. Рязко спира и се навежда пред една дупка на тротоара. Омаяно и очаровано от пропастта, която безмълвно го зове и го моли да се хвърли в нея и да пропадне в тъмнината на безкрайните и подземни илюзии. Синьото момче се оглежда в локвата, която е до него и вижда отчаянието в лицето си, докато мислите му хвърчат оставяйки само спомените на последната целувка, огряла душата му.

Синьото момче се изправя и насочва погледа си към отсрещната синя стъклена сграда. В непроизволен миг решава да пресече улицата и тръгва към синята стъклена сграда, но в този момент то е прегазено от една синя кола.

Душата на синьото момче избяга от топлото му тяло и започна да преследва нецелунатите от него сини момчета.

 

Съвсем обикновени мъже

(Автобиографично стихотворение)

В общия семеен чат дето
имаме брат ми, майка ми и аз
брат ми споделя, че ще ходи
на гей сауна и казва, че там
има една малка стаичка с дупки
по стените
по които разни непознати мъже
могат да вкарват куровете си
и да осъществят контакт
Уста-Кур или Гъз-Кур.

Майка ми се възмущава
а бе сине
как може така
това място е за извратеняци,
ненормалници, луди
нали знаеш за тия болести
дето се предават по полов път
нали знаеш колко са опасни

Брат ми отговаря
a бе мамо
по дарк румове ходят
съвсем обикновени мъже
на които им се лапа
кур

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Кръстьо Раленков – Хищниците излизат на лов нощем

Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015 (проект срещу забраната за допир на художествените произведения)

 

 

Хейт

Културата е бавно нещо.
Цивилизацията – скорост.
Те вечно си уреждат срещи,
но все по-малко си говорят.
Културата е дух в изгнание.
Сега е времето на буквата.
На срутените разстояния.
На самомнително научното.
А как при теб да се отбия,
когато вече съм пристигнал.
Където някога съм милвал,
сега аз просто дефинирам
все по-изтласкана сърдечност
и все по-позволено всичко.
Инстинктът да се пренебрегваме
е скрит в нагона да обичаме.
Културата е бавно нещо,
по-близко, всъщност, до природата,
Човешко, твърде е човешко,
да си ловецът, който гони
но вече не, за да убие
и вече не да се нахрани,
а да о(т)глежда хуманизма си
чрез производството на рани,
в индустрията на изкуството
да бъдеш вечно бърз и празен.
И нищичко да не пропуснеш.
И в нищичко да не останеш.

 

Хищниците излизат на лов нощем

Аз все по-често пиша през деня.
Навярно с думи все по-тревопасни.
И чезнещи – подобно на змия,
побягнала
и стихнала сред храстите.
Аз все по-често пиша през деня.
А някога предимно пишех нощем.
Било е моят начин на война,
на тъмна сила,
на любовна мощност.
И думите ми хищни са били.
Ловували са
гладно и безжалостно
неусъмнени, горди, бързи, зли,
вън от опасност, но сами опасни.
Всевиждащи във мрака, с остро зрение,
без нужда
от безмълвна светлина.
Сега, когато всичко е съмнение,
аз все по-често пиша през деня.

 

Апокрифно време

Ако изобщо е съществувала идеална форма,
вероятно е била формата
на някогашните ни
вечерни разговори.
Плуваха в здрача тогава предметите от околното,
а идеите се влюбваха в незавършеността на фразите.
Как пресявахме в някакъв унес словесните наноси време,
приключенски уверени във златинките на късмета.
Още много далеч от това да сме само ловци на съмнения,
още близки с онази безкрайност,
във която преливаше всичко конкретно.
И защо помниш точно оградата, цялата бухнала в рози,
като плащ на минаващ в нощта кардинал.
Апокрифното време, изглежда, е откъслечен образ,
инстинктивен разпад, съхраняващ те цял.
Инак – вече почти и не помниш кой как се казва,
кое как се казва…
Виждаш само неща, дето дишат и се надяват,
дето се раждат и чезнат.
Ако е имало идеална форма, била е формата на
някогашните ни вечерни разговори.
Другото е живот, изначално безименен,
съвършено завръщащ се в себе си.

 

Грозен почерк

Бързала е ръката, за да запише най-точно
нещо неуловимо,
нещо
разнопосочно.
Свят, прелял като чаша или дух в мрака скочил.
И сърдечно препъване, с пръст към тебе насочен.
Тъпи дни като тъпи, захабени ножове.
Падането по стръмното,
тръгването отново.
Онова слънце в локвите, като звяр, който лочи.
Аритмичният дъжд с мокрите многоточия.
Дъх, прехапан на две от любов и скептичност.
И пустинните бури
от наши
различия,
бързала е ръката
да запише най-точно.
… Вярвай само във думи, писани с грозен почерк.

 

Сънна биография

Какво би казал повече за себе си, освен това,
къде си скланял пред съня глава.
А ти заспивал си къде ли не –
със песен в люлката, естествено, и върху женски колене.
Но също тъй, без покрив през нощта, заривал си на утрото глава
във стоплена от първите лъчи поляна, с все още неуверена трева.
Заспивал си
в палатка сред гората, заслушан в шумове и птичи трели.
В случайни и приветливи квартири, в крайпътни и очукани мотели.
Във общото войнишко помещение, със двуетажните легла.
Помежду дюни с луннали чела. На гарови чакални и във влакове.
На някоя корава пейка в парка, отпуснат, безразличен като труп,
нехаен за ченгета и за скитници –
(самата поза на съня те пази и внушава, че си груб).
Заспивал си
под мостове в дъжда, със завет и постеля от кашони.
Във изоставени фургони.
Връз наровете в арестите на районни управления,
в килии на централния затвор.
В канали със смрадливи, но топлички тунели.
Във весел цигански коптор.
Пред непознати брегове, по изгрев рижи.
Високо над света, в планински хижи.
Заспивал си
в Париж,
Виена,
Лондон,
Ница,
в гостоприемните обятия на някоя вдовица.
Заспивал си – и те е будела
кошмарна пот и див вселенски студ
на „Хилтън“ сред космополитния уют.
Настина, какво би казал повече за себе си, освен това,
къде си скланял пред съня глава.
Нима би казал повече от слученото, щом
смъртта разпитва вече кой си
и кой е точно твоят дом.

От нищо друго не умира душата, както мре от глад
сред амбразурните представи що е свят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мурад Арман – Не ми е в кърпа вързана

Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015 (проект срещу забраната за допир на художествените произведения)

 

 

пружини-жени,
пружини-жени,
пружини-жени…

не ми е в кърпа вързана,
нито в забрадка –
тая мила, тая сладка

тинтява ми притрябва,
за орисници и уруспии,
в приземния мраз на два сладковода

с пуловер на голо
и с кравата Милка в задния джоб,
идвам с отскок и с юнашка засилка

пружини-жени,
пружини-жени,
пружини-жени…

1 Kasım 2010, 20:28

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Христиан Вачков – Salvator Mundi Artis (Въведение)

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

През изминалите по-малко от две десетилетия на ХХI в. в сферата на визуалното изкуство са провъзгласени не един и два „исторически момента“, които поставят основите на бъдещето на пазара и на самото изкуство. И ако през ХХ в. тези „исторически моменти“ обикновено са белязани от възникването на нов стил или течение и с експлозивната енергия, съпътстваща масовата екзалтация по всеки нов предефиниращ естетиката „-изъм“, то ХХI в. дава заявки за настъпването на разтърсващи промени в друга сфера на културното производство – дистрибуцията на произведенията.

Такъв „исторически момент“, белязан с подобаващата медийна истерия, се случва на 16.11.2017 г., когато картина на художник, мъртъв от повече от 450 години, е продадена за повече от 450 млн. долара. На тази дата произведение на визуално изкуство се превръща в най-скъпия предмет, продаван някога на търг – надминавайки стойността на яхти, имения, скъпоценни камъни и всички други човешки съкровища, за които можем да се сетим. Картината е описана от служители на аукциона, извършил продажбата – Christie’s – „като свещения Граал на бизнеса ни… нещо с привлекателна мощ на блокбъстър, сходно с откритието на нова планета и по-ценно от нефтохимичен завод“[1]. Картината е дело на „най-важния художник“ и изобразява „най-иконичната фигура в света“[2]. Произведението е Salvator Mundi – изобразен е Спасителят на Света, а авторът – вероятно – e Леонардо да Винчи.

Модерната история на „Изгубения Леонардо“ започва през 1958 г., когато картината е продадена на търг от големия конкурент на Christie’s – Sotheby’s – за 45 паунда, само за да се изгуби отново от поглед за почти пет десетилетия. През 2005 г. „Спасителят на Света“ се озовава в САЩ, където явно не само хората, но и картините отиват, за да започнат нов живот. Там творбата – все така „много повредена и с пластове нова боя, (е придобита) от консорциум американски търговци на изкуство, които плащат за нея по-малко от $ 10 000“[3]. Само за две години в Новия Свят тя попада в ръцете на реставратора Дайан Дуеър, която заявява, че става дума за оригинално произведение на Леонардо Да Винчи. В рамките на още две години картината минава през ръцете на най-титулувани експерти, куратори и реставратори, за да бъде окачествена с частичен консенсус като оригинал. През 2013 г. въпреки продължаващите контрааргументи от страна на скептично настроени експерти, че произведението е по-скоро дело на ученик на Леонардо или групов продукт на ателието на художника, картината е успешно препродадена и напуска Щатите, за да отиде при новия си собственик в Русия – срещу 127,5 млн. долара.

Всеки от тези етапи е описан подробно от служителите на Christie’s в един цялостен наратив, в който драматичното, свещеното и свръхспециализираното се свързват сякаш органически с масовото, медийното и консуматорското. В реториката около представянето на произведението свещено и профанно се преплитат, за да аргументират цената както с „мистерията“ и „аурата“ на произведението, така и със способността на дигитализираното ѝ изображение да „стане вайръл“ в интернет[4]. Изглежда сякаш от Christie’s без особени усилия разрешават проблема, който Валтер Бенямин прави централен за изследователите на влиянието на новите технологии върху изкуството[5] – този за опозицията между „аурата“ – автентичната връзка на оригиналното произведение с автора му, и нейното „вайръл“ възпроизводимо копие, което може да бъде технически репродуцирано ad infintium и да „зарази“ целия свят.

Автентичността и уникалността, неповторимата връзка между материалното изображение и Леонардо да Винчи несъмнено са базисната съставка на аурата на Sаlvator Mundi и гарантирането на тази връзка от реномираните експерти е първият етап от работата на Christie’s. След подсигуряването на тази ауратична връзка маркетинг експертите започват да надграждат върху това conditio sine qua non, като прибавят все нови и нови ауратични връзки. Така освен че е нарисувана от гениален творец, творбата бива маркетирана и като бивше притежание на „трима британски крале“, които – вероятно – са я притежавали през вековете[6]. В съпътстващо кампанията видео (или по-скоро трейлър) към царствените гаранти са приложени и съвременните попкултурни звезди, сред които Пати Смит и Леонардо ди Каприо, които наблюдават в захлас и със сълзи на очи картината, свидетелстващи недвусмислено, че аурата е там – че Спасителят „отвръща на погледа“, както и трябва да се очаква от едно автентично и неповторимо произведение според Бенямин[7].

Умелият подбор на наблюдателите, интимното ауратично преживяване прави и директна алюзия с високобюджетна филмова премиера, която е съвсем съзнателно търсена от авторите на кампанията, които поддържат PR напрежението с подобни на следното изявления:

Вълнуващ колкото всеки трилър бестселър, откритият Salvator Mundi, една от по-малко от 20-те оцелели картини на Леонардо, приета сякаш от ръката на самия творец, предизвика световна медийна сензация. В следващия епизод ще видим шедьовъра, изложен на търг в Christie’s в Ню Йорк[8].

Отзвукът след „последния епизод“ е еднозначен – кампанията на Christie’s е шедьовър, или както казва Алан Хобарт, директор на галерия „Пимс“, Лондон: „Това е бъдещето. Това беше брилянтна маркетингова кампания“[9]. Кампанията наистина е толкова успешна, че дори съмненията около предполагаемата автентичност на творбата само допълнително подхранват „мистерията“ около „най-голямото откритие в света на изкуството на XXI в.“[10]. Противниците на представения от Christie’s наратив подмятат злостни нападки като тази, отправена от топ критика на списание „Ню Йорк“ Джери Солц:

Защо картина на Леонардо се продава на търг за следвоенно и съвременно изкуство? Защото 90% от нея са направени през последните петдесет години[11].

Както виждаме от резултата на търга, тези коментари не могат да опетнят доминиращата вече представа за „Изгубения Да Винчи“. Помитащата сила на маркетинговата кампания безпроблемно асимилира и други неауратични аспекти на творбата, свързани с нейната материалност:

Въпреки че състоянието на картината е под въпрос и коментарите, че е „твърде почистена“ и че дървеният панел е изгнил и прояден от червеи, в съвременния пазар състоянието не е толкова важно, колкото беше в миналото – сега акцентът е поставен върху имиджа и големите „бранд“ артисти[12].

Christie’s излизат победител в сблъсъка на „за“ и „против“ наративите и като такива отнасят лъвския пай, придружаващ виртуозното представяне на картината. В случая на италианския художник проблемът с представянето е очевиден – и преди 50 години, и сега художникът не може да представи лично картината като свое произведение и като част от „своя бранд“ и така да гарантира наличието на нейната скъпоструваща аура. Затова и за публиката ще остане част от мистерията: дали Да Винчи би се съгласил „може би неговият“ „Спасител на Света“ да бъде изложен на търг за „Следвоенно и съвременно изкуство“ и да бъде окачествен като „Много светско изображение на Христос. Няма кръст, няма ореол и също така има нещо много сексуално неопределено във вида му, лек аспект на джендър флуидност, което прави творбата да изглежда доста адекватна на цайтгайста“[13].

Ефектът от търга на Christies’s е поредната „сензация“ и „исторически момент“, в който представянето на произведението протича съвсем гладко и естествено без намесата на самия художник, чието име същевременно остава единственият легитимиращ фактор за цената на произведението. Нещо повече – евентуалното появяване на призрака на Леонардо само би компрометирало сериозно някои най-знаменитите имена в изкуството и можем да сме сигурни, че те биха направили всичко възможно да попречат на всякакви спиритични опити за неговото завръщане. Какво общо има това обаче с живите, дишащи и способни да представят както творбите си, така и самите себе си колеги на Леонардо? Това, че твърде често техният контрол върху презентирането на работата и „бранда“ им не е много по-голям от този на Леонардо.

[1] Saltz, Jerry. Christie’s Is Selling This Painting for $100 Million. They Say It’s by Leonardo. I Have Doubts. Big Doubts. – In: Vulture [online]. 14.11.2017. [прегледан 23.03.2019]. https://www.vulture.com/2017/11/christiessaysthispaintingisbyleonardoidoubtit.html

[2] Henderson, Barney, George, Fuller. Leonardo Da Vinci Painting Sells for World Record $450 Million despite Lingering Doubts over Its Authenticity. – In: The Telegraph [online]. 16.11.2017. [прегледан 23.03.2019]. https://www.telegraph.co.uk/news/2017/11/16/leonardodavincissalvatormundisells-450-million-342-million

[3] Пак там.

[4] Пак там.

[5] Бенямин, Валтер. Озарения. София: Критика и хуманизъм, 2000.

[6] Christie’s. Salvator Mundi – The rediscovery of a masterpiece: Chronology, conservation, and authentication. – In: Christies.com [online]. 03.11.2017. [прегледан 23.03.2019] https://www.christies.com/features/Salvator-Mundi-timeline-8644-3.aspx

[7] Бенямин, Валтер. Озарения. София: Критика и хуманизъм, 2000.

[8] Christie’s. Salvator Mundi – The rediscovery of a masterpiece…

[9] Hobart, Alan. – In: Henderson, Barney, George Fuller. Leonardo Da Vinci Painting Sells for World Record $450 Million despite Lingering Doubts over Its Authenticity. – In: The Telegraph [online]. 16.11.2017. [прегледан 23.03.2019] https://www.telegraph.co.uk/news/2017/11/16/leonardo-da-vincis-salvator-mundi-sells-450-million-342-million

[10] Ellis-Petersen, Hannah, Mark Brown. How Salvator Mundi Became the Most Expensive Painting Ever Sold at Auction. – In: The Guardian [online] 2017. [прегледан 23.03.2019] https://www.theguardian.com/artanddesign/2017/nov/16/salvatormundileonardodavincimostexpensivepaintingeversoldauction

[11] Saltz, Jerry. Christie’s Is Selling This Painting for $100 Million. They Say It’s by Leonardo. I Have Doubts. Big Doubts. – In: Vulture [online]. 14.11.2017. [прегледан 23.03.2019] https://www.vulture.com/2017/11/christies-says-this-painting-is-by-leonardo-i-doubt-it.html

[12] Ellis-Petersen, Hannah, Mark Brown. How Salvator Mundi Became the Most Expensive Painting Ever Sold at Auction. – In: The Guardian [online] 16.11.2017. [прегледан 23.03.2019] https://www.theguardian.com/artanddesign/2017/nov/16/salvatormundileonardodavincimostexpensivepaintingeversoldauction

[13] Думи на Филип Моулд, цитирани в горепосочената статия в The Guardian.

 

Христиан Вачков е доктор по културология с професионален опит като анализатор и маркетолог. Изследователските му интереси са в сферата на социологията на изкуството, историята и теорията на изкуството, онлайн социалните мрежи и дигиталните комуникации. С любезното съгласие на автора публикуваме откъс от Salvator Mundi Artis, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2019, с. 11-16.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Валентина Димитрова – Никога не ставай зар в игра

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи – детайл, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

Необратимо

Животът плетеш
с игли и кълбо прежда

Ред на лице
другият – наопаки

Държиш го в ръце
а той като висяща стълба
расте все по-надолу

 

Непорочно

Огледалото не помни
вчерашното ми лице
но днес то
пак е там

Като всеки ден
ще му се представя
ще се оставя да ме ухажва
накрая ще се любим сластно

И след като се разделим
то пак ще бъде
непорочно огледало

 

Несценично

Утре ще е нов ден
ще имам време
да измия прозорците
чиниите в мивката
ще простра чаршафите
ще излъскам пода
ще разходя по новому
някоя от старите си рокли
ще запея стара песен
в нови тоналности

Усмихвам се
завесата пада –
оголен прозорец
вместо аплодисменти

 

Непринадлежност

Живеем в свят
където камъните
не принадлежат на планината

Хвърляме ги хаотично
те падат в чужди води
и изчезват под повърхността
примамени от мистичността
към дъното

 

Несъвършена

Един предмет
от стаята ѝ я подразни

Махна го,
а после друг
и него махна
докато остана
в празно помещение

И започна да рисува
с голи пръсти
най-доброто си подобие
върху своя стар портрет

 

Неутрална

Дали розата е бяла
жълта
розова
червена
на свобода или в саксия
разцъфтяла или пъпка

Тя остава безразлична
към убодените пръсти

 

Ненадеждно

Никога не ставай
зар в игра

Хвърлят те
ти падаш
даваш номер
някой мести ход

Докато излезе
победителят в игра
която няма
да спечелиш

 

Незапитано

Може ли
слънцето
да залезе сутринта

От вулкан
да протече вода

Слънчев лъч
да пресече нощта

Питаше се майката
докато детето плачеше
без да пита
може ли

 

Некоагулиращо

Рана с перо
кърви по-силно
от тази с нож
но не убива
затова ще потопя
перото си в кръвта
и докато пиша
ще гледам от отвъдното
как никой не умира

 

Нескончаемо

Не помня сънят
в който се родих

но помня онзи
в който умрях

Сега чакам този
в който ще се преродя
за да забравя

 

Небезотговорно

На едно колело
кои са двата края

Докато мислиш
ще го подкарам
по тротоара

Ще се слея
с потока от хора
ще премина
по пешеходната пътека

И когато съм
от другата страна
ще си отговориш
ако не се обърна

 

Нескептично

Дори бялата роза
отдавна да е увехнала
бодлите жадни чакат

Вярват
в славея е скрита
жива кръв

 

Нецензурни немеждуметия

Буквите са
като леките жени
сношават се лесно
помежду си
а после също лесно
се разделят
за да се гушнат пак
но с други

Формират думи
съблазнителни
с които те подканват
да проникнеш в тях

В стиховете
се проституират
продават настроение
лъжлива връзка
понякога с тъга
понякога със смях

А между тежките им думи
в които се нанизват
си почиват в кратки
междуредни паузи
за да продължат
те теб да обладават
докато не те превърнат
в тяхна сянка
а ти тях – в твои музи

 

Немилост към ада

Благодаря ти за виното
макар да е вкиснало

за хляба
макар и мухлясал

за крилата
макар и от слама

за ключът
макар и ръждясал
отключи вратата
където отдавна забравен поет
беше написал

ЕЛА В МОЯ АД
БЪДИ МИЛОСТИВА
КЪМ РАЯ

 

Небезутешно

Ще погреба
скръбта си с думи

ще я полея
и ще чакам да поникне
да разцъфне и повехне

И когато няма и спомен от нея
ще съм си простила

 

Нещастието

Разхождат се някъде там
нашите щастия

Хващат се за ръце
прегръщат се
понякога дори се любят

А нещастието
скимтящо от удоволствие
облизва гледката

И като всяко куче пазач
ревниво ръмжи
готово да ни ухапе
само и само
да не стигнат до нас

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X