„Ремисия“ на Ивайло Мерджанов е сумрачна пътека, преминала отвъд и преодоляла фалшивата красота на великия мит за щастливата любов. Разкъсаната, разпиляна и разпъната „върху надгробния кръст на живота ми“ черна птица на любовта получава (повторно) битие в дръзновението да не бъде забравена, заменена или погребана под отменящата всяка вярност и всеки спомен-за-обич утеха на (само)успокоението. „Ремисия“ е неистов и (себе)опустошителен бяг на (себе)сътворяващата фантазност: поезия, съградена и излязла из-от най-интимните, мрачни и усойни кътчета на една фина и усетлива – и поради това дълбоко песимистична – душевност.
В безмилостна надпревара със себе си Мерджанов ни отвежда в дебрите на едно опустошено от страдание, ала любящо сърце, което дири и спомня любовта си по кървавите друмища на разочарованието. Изправена пред изкушенията на сетивните наслади, гордостта и суетата, неугасващата вярност на раненото сърце преминава през зловещото изпитание на осъзнаването, за да намери под руините на своята истина (и на своя живот) най-сетне жестокия смисъл на любовта.
Плътността на образите дири своето основание в детайлните и винаги дълбоко смущаващи ескизи на разочарованието. Въплътената с дълбочина и художествена смелост картина на пронизващата всичко (целия свят/град?) съдба на нещастния е в много по-висока степен въпрос за смисъла, преграждащ пътя към самоочевидните отговори, отколкото наистина ремисия, прикрила под мантията си едно макар и временно избавление от иманентната (и колективна), едва прикриваща се лудост на съвременния човек. „Ремисия“ отхвърля избавленията. С различен и неравен интензитет поетическият текст удържа собствения си колапс в апориите на болезнената саморефлексивност, „между отровни капки дива похот и най-нежната нежност“.
Изгубил своята (всяка?) надежда, поетът (твърде надменно е да го наричаме дори тук „художествен субект“) въобразява богата и плътна – макар фрагментарна и детайлна – феноменология на разочарованието. Богатство, което е толкова по-автентично поради неуморното дирене на смисъл „по ония безкрайни стъпала от глупост“, от чиято нарастваща височина (или низина?) настоящето губи статута си на онтологична даденост, а следователно – на удобна и достъпна утеха.
С еднаква мощ и еднаква встрастеност Мерджанов изобразява похотта и лиризма. „Търся капката любов в градската пустиня на похотта“, сякаш чуваме/чувстваме/виждаме късче надежда в ужасяващите сенки на града. Капка любов, чието дирене (надяваме се) не угасява лъчите си и в най-скръбната нощ. При това когато притихва, „Ремисия“ „е“ откровена в чистотата на обичта си: „разходи се в зимната градина на сънищата ми/ и може би ще разбереш че докосването на душите/ е по-нежно и от кацането на снежинка върху дланта ти“.
Дългата и мрачна процесия на отчаянието в последна сметка приключва пред олтара на истината („време е да бъдем истински за пръв път през живота си“); прочее дори в най-горчивите си редове „Ремисия“ не престава да бъде интимна изповед, изречена с дързост пред лицето на безутешността.
Сивият, безкраен, пронизван от (нравствена) нищета, похот и безпощадност град рядко е бил съзиран в пълната мяра на своята гротескова чудовищност. Тематизацията на отчуждението, проникнало сърцата, „отсъствието“ на невинност, доверие и лоялност; маскарадът на изневярата, раздялата, лъжата, омразата; сблъсъкът със самотността и разлъката полагат сбирката на Мерджанов в традицията на една носталгична поетика/реторика, чиито корени у нас пося Найден Геров и чиито върхове сетне по своему достигнаха Яворов, Дебелянов и Смирненски. Ала градът на Мерджанов не е онзи на Дебелянов или Смирненски: градът на Мерджанов е град, който „е бунище от изхвърлени чувства и любов загинала“ и „най-тъжния лабиринт“… Тяхното време не е могло да роди всепронизващото, окончателно и необратимо страдание, въплътено в „Ремисия“.
Мълчание, претворено в поезия; или може би симфония, чийто генералбас е отчаянието.
„Ремисия“ е протяжен, абсурден и кървав пътепис из (за?) необятното царство на лъжите, които всички изричаме пред себе си.
Усъмнена в себе си („Бяхме ли“) и никога твърде далеч от „параноята от рози и бетон“, любовта разсейва с бледата си светлина непрозрачната тъма (или „плача стоманен“) на раздялата. Чрез въображаемото си разширяване любовта се стреми към образа на своя обект и се заема с възможно най-трудната, непосилна, жестока задача: да утвърди обичаното, дори ако е нужно да унизи, забрави, пожертва себе си.
Що е любовта? „Ремисия“ ни показва едно туптящо, голо и кърваво сърце. Де е любовта? Пътят на това сърце достига до „Тежко съвпадение“, за да премине отвъд гроба и отвъд себе си. Любовта на абсолютната трансцендентност. Преди да бъде инстинкт или желание, тя е религиозен акт.
И тъй, любимата съхранява чистото преживяване на срещата в образа си. Образът на любимата: ето кое, поради глъбините на любовното преживяване и поради своята абсолютна трансцендентност, не може да изведе от сенките „Ремисия“; и ето коя граница не може да престъпи никоя изповед, без да се превърне в лъжа.
„Ремисия“ е книга за всеки читател, готов да отхвърли прангите на клишетата и ограниченията на „добрия“ вкус. В рамките на малко повече от осемдесет страници читателят ще премине през паноптикум от преживелици, рефлексии и спомени, които няма да го оставят непроменен. Смело и безмилостно пътешествие из дълбините на човешката душа, по чиито следи всеки може да тръгне в търсене на себе си. Макар почерпил част от материала за градежа на своята поезия от разностранната си ерудиция, Мерджанов никъде не звучи изкуствено и книжно; никъде не изпада в епигонство. С подчертан вкус към неподправеността на непосредственото впечатление и винаги изненадваща в обратите си, „Ремисия“ ще продължи да провокира вече прочелите я и несъмнено ще предостави ценно естетическо преживяване на предстоящите си читатели. Ивайло Мерджанов е обещаващо име в най-новата ни литература с вече разпознаваем стил и автор, от когото очакваме и по-нататъшни заслуги за нейното обогатяване и развитие.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017
