Божидар Пангелов – Улица в Ефес

by New Social PoetryNo Comments

Улица в Ефес

Тази улица не води
никъде.
Изящни колони
с богати капители,
(трева между стъпките)
случайни дървета
и облаци.

Дълго небе.

 

Варава

Къде са ръцете ми?
Къде са?

Посягат към тъмни сандъци.
И някой се киска. Варава!
И ми стиска гръбнака.
Не мога да дишам.
Вземи ги.

Отминаха влъхвите
(без да се спират)
след дълга звезда.
На хълма
имаше град.

 

Колхида

Набъбват пъпките на кестена –
като вълна от морска пещера
с напор притаен.
Загадъчно оранжево пронизва
бавни облачни криле.

А всичко е така далечно –
в мъгла са върховете снежнобели.
И даже хвърленото слънчево
ветрило –
не буди мойта кръв.
Потънал като корен,
съзерцавам,
кръговрата на звезди, небе,
понеже,
на зелената трева
са мъртви мраморните статуи
на боговете древни.
И песента не се издига –
като орел на търсещите
Златно руно.

Едно дете умира.

 

*
Когато
масата е мрежа,
увивам се със ями
и тръгвам тъй
както отначало.
И нека да
пируват
и да разтеглят
хляба.
Разклащат се дърветата
преди да слезне
дъжд.

 

Писмо

Пиша ти писмо.
То е объркано. Като мен.
Сигурно си виждала Персеидите.
Над морето.
Така е и с думите,
които ти пиша или съм писал.
Не помня.
И все са други.
Не тези, които бих искал да кажа.
Или съм казал?
Не помня.
Изоставил съм , мисълта
като пътник, който върви
към пристанище.
Корабите от там тръгват.
Все по-далече.
По-далече…
Дано да те виждам,
как вървиш по-малките калдъръмени улички,
по които не съм минавал,
за да те срещна и да ти кажа,
че любовта е една.
Не помня, дали ти го казах.
Всъщност, не знам дали от там
се минава, за някъде.
Не знам, дали си виждала
Персеидите и морето.
Не помня.
Пиша ли нещо друго,
освен едно –
една.
Не помня.

 

Затворено

Някой ден ще застана пред онази къща,
(по-скоро ще съм седнал) която ще сънувам,
за да узная как се ражда въздуха. После,
(сега спя върху китката си)
както никога ще успея, без да попитам
за пътища и
ще
премина
по въжето опънато
между
два хоризонта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Кева Апостолова – Ето така или нахални жертви на устрема

by New Social PoetryNo Comments

 

„Вярвам, че се будя сутрин”
Владимир Сабоурин

 

*
Рамка на картина като саркофаг в какъвто искам да почивам
Стоя като пристройка до него ще рухна не мога да регулирам
откровенията си по-добре е да се влюбя в художника той знае
всичко за картината за мен събличала съм се пред мъжете му
Пространствата правят живота висок напускам задните чинове
музиката е хубаво време качвам се върху пчела
с която изкопаваме пещери в цветя дошли от
слюнки на риби напуснали сушата заради водата а аз обратно
Сгреших ли калта лекува не се измивам изглеждам мръсна
Бягам от вниманието на документите искам си първата вода
искам я като втори въздух ципите на очите и ципите между
пръстите са еднакви при излитания излитания пълнят яйцата
Вярвам че се будя сутрин дърветата са отвори отворите са дрехи
без хора хората са вързана вода отрязан въздух е човекът сам
избира грешките идва изтърпява живота и си отива не си отивам
Не си отивам
Никола Пусен се бие за мен с крадливи музеи а аз ето така
прегръщам картината и полицаят ме застрелва

*
Намерил е хубава разтегателна кожа подредил е в нея всичките
ми вътрешни органи дал им е живот заплашва че ще им даде и
смърт но аз се изсмивам в лицето му защото той никога няма да
може да събере външните ми органи които са разхвърлени из
цялата вселена и живеят там с кратки детски превалявания за
миналото защото аз съм човек а човекът е находчив и помни
Преди да се простя с тялото ще присадя моето здраво сърце на
болно прасенце обичам го морфологично и хистологично тоест
много а много е господ който живее под наем на земята защото
я обича най-много се обичат болните деца разкривени са
красивите ребра приковани към гърба на огън
В играчките на земята живеят страдащи къщи тежки оксфордски
речници които са нахални жертви на устрема и градове като
изправени хора с тела без глави също нахални жертви на устрема
С препълнени спирачки е смехът мигът е неподвижен свят
движението е миг до миг миг до миг вярвам че се будя сутрин
Някой пита имаш ли нещо за отчайване не нямам нищо за отчайване
макар човекът да прие първия срещнат живот ръцете му растат и
ето отново
тръгвам след деня като след мъж който крачи с цялото си значение
към общите ни центрове

*
Сърцето набутва нещо навътре влошава почудата корените
излизат над земята разбиват очите дошли от безсмъртния свят
изсипват ги наводнения в предната част на новините
Имам дълги отговори за всичко което потвърждава че не знам
защо при мен нямаше четири годишни времена а всяка година
се състоеше от часове на обвързване с нещо което не знам как
да нарека но с него си пусках когато поискам слънцето и
обикалях с оранжевите му монаси
Макар да знам че болниците заразяват рядко съм се чувствала
толкова уплашена колкото бременните в първия месец жени а
спокойно съм отваряла покрива на всеки пчелен кошер
и съм събуждала птици които спят с дрехите си до мен
Дърветата ми проговориха извличам знания обичам новия завет
гасена вар е книгата с превързан крак е кръстът
чувам черното в червеното техниката бяла се разсмива
пушач е разумът ще му запаля вярвам че се будя сутрин
Вложих старание но допуснах грешки видях много мъртви тела
нито едно не опитах да върна дори успявах да изгледам
докрай как ковчезите потъват като отблъснати деца
объркани от съгласието ми да потънат не бях съгласна
не бях съгласна и сега не съм не съм не съм не съм
Вижте как точно трябва да стане сбогуването
затворете вратата на земята така отстраняваме
важен рисков фактор възвестете появата на застояла дума
проследете ръцете ми
които са общност от две длани и десет пръсти да ето така
разхлабвам синджирчето със златно кръстче около шията
за да се уверя че господ още е с мен че ваксините не увреждат
сдържаност на мащабите вятър изсипва подаръци в косите
преброявам ги с пръсти чаша с кафе посещава устните ми
както мъжко лице посещава очите ми за да ги затвори
усмихвам се преносимо препълнено преодолимо
взимам
една малка мъглива нощ с изгърмели венчета по тялото ми и
отново я посаждам в календарите
Как го направих ли
Повтарям:
оплодено устройство е ябълката изтеглям вик от джоба й
набучвам го с лъчи от цветчета на кръв ab rh-
невежите го описват като чудо
а аз се разсмивам до смърт

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Жара Гавран – Красно село

by New Social PoetryNo Comments

Красно село

/навсичкикоитопишатзабабасипонежеемодерно/

липите пред входа
ухаеха на бъдещата ти деменция

панелките бяха наблъскани
като кубични затвори на лудостта
никой не знаеше че си болна
докато не започна да изчезваш по улиците с дни
и вече нямаше с кого да споделям
как плачех тайно под китеника
и си представях че не съм завита
с вълната на черната овца още от раждането
тогава не знаех че насилието е начин на децата да утвърждават болката
за да не забравят че съществуват
после аз забравих
че съществувам

богът на деменцията често поразяваше
най-съвестните граждани
как да не завършиш като мозъчен инвалид
след като прекараш цял живот в ПАН’д’ЕЛКАТА?

започнах да си слагам хартия на тоалетната чиния
когато ходех до клозета
по поръчение на Дева Мария
никой не знаеше че си болна
опрости ни
старите тапети още помнят жълтите крясъци
които се предават по наследство
след първото самоубийство в семейството
след първата студена ласка от майка към дъщеря
аз прекъснах кармичния цикъл
аз бях спасителя на семето
на бащата на децата ми

сега лежиш като неподвижен труп
в леглото
опрости ни че не те убихме в старчески дом
опрощавам те че ме направи човек

 

Пинокио

Синята фея потупа носа на Пинокио с вълшебната си пръчка,
от него се посипа бял звезден прах:
– Пожелай си нещо…
– Искам да стана истинско момче!
Масата се напълни с бели магистрали,
Пинокио щастливо скочи в тях.
Няколко дена след това лежеше
свит на пода и трепереше,
носът му вече бе станал достатъчно дълъг,
за да се обеси на него.
Пинокио затегна примката
и се ритна.
Вече бе истинско момче.

 

*
Искрици живот
трептят в тъмното –
мухълът се е заселил в надеждата ми,
пуснал е корени по останалите ми органи
и е запълнил празнотата
в хладилника,
който ухае на глад.
Червата къркорят в божествен транс –
от сълзите им се роди душа.

 

*
вечеря на свещи
разрязваме филия хляб
с нож и вилица
мухълът е деликатес
само за Богатите
мухълът си има собствен дух
който се явява от последната троха и шепти:
зелени са дните ви
зелени са гърдите ви
блатото отдавна е жабурнясало
и пълно с удавници
а ти плати ли наема?
а ти плати ли сметката за ток, скъпа?
защото восъкът май вече
се стопи по зелените ми стъпала
заедно с мечтите ни?

 

Подуене блус бенд

накара ме да бъда Юда
за да построиш двуетажна гробница на брат ми
и да Му смениш дограмата и тапицерията

скелета на брат ми лежи от години
на долното креватче
скелета на брат ми е потънал в мен
и злобно бърка във всичките ми дупки
човърка в мозъка ми
стиска сърцето ми
само шамарите си ги удрях
сама със светите мощи
когато цветето ми разцъфна
ръцете му станаха човешки

брат ми бе достоен човек
той умря преди да бъде заченат
заедно с надеждата ни за по-добро бъдеще

само хлебарките присъстваха на опелото
пееха за лъжите ти
и вените които се слагаха на масата
и сами се режеха
тогава за първи път познах Буда
и започнах да събирам
домашните ни любимци в буркани
и да ги пускам на улицата
малко преди да се задушат
за да им подаря Спасението

всяка вечер гнева и истерията
идваха да поднасят цветя
на гроба на брат ми

сълзите ти направиха
сухата река
пълноводен квартал на болката

скоро след като царството небесно
се пренесе в дома Му и Го обкичи
със златните венци на моя отец
и Той рече: “ изпих парите ти.
вече не си ми потребна.“
спря да спиш на едно легло с Него
и започна да спиш на едно легло с мен
просто защото новият ни диван беше твърде разскърцан
за разлика от Неговия

Господ опрости греховете ти.
Но ти ще ги признаеш ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Полина Господинова – Вероятности

by New Social PoetryNo Comments

Тя

тръните растат
по ръцете й
няма за какво да се хване
очите й изплакаха
небето
няма в какво да се удавят
започнала от малка
да твърди
че тези под влака
са вярващи
защото бил
божествено
возило към Ада

не я намериха там –
хвърли се под
очакванията си.

 

*
Отрязах
косите си
и прилежно
ги поставих
в черна кутия,
изпях им песен
за сбогом.
Всяка година
по едно и също
време възкръсват,
за да се разпръснат
върху рамото ти.

 

Ще

ще счупя всяка кост
от жалкото ти тяло
и стъпка по стъпка
ще построявам дом
когато заживея вътре
всяка нощ
ще ме будиш
със стонове:
– излез за да мога да живея
и аз ще излизам
и аз ще умирам.

 

*
Нарисувай
по дланта ми
наше бъдеще
после я изгори
и нека белезите
напомнят
че миналото
ни е значело нещо.

 

*
без глас
димът от цигарата ти
ми говори
с повече думи от теб
през тежкият
пролетен въздух
рисува онези
изпуснати мигове
които са сключени
между пръстите ни
срива се небето
и ни залавя
сами
на срещуположни пейки

 

Годишнина

ще разбереш
че краят съществува
когато се върнеш
късно през нощта
и завариш
чиниите измити
боклукът изхвърлен
вечерята готова
а на земята тихо
сгушили се
цветята
които сама си купих

 

*
мълчанието ни
се разбива
като вълни
в две високи
и горди скали
които нито обичат водата
нито могат да плуват

 

*
душата ми е клавиш
между твоите пръсти
докосваш ме плахо
защото аз съм пиано
на което за първи
път ще свириш
започвам да
звуча в ушите ти
но се старая да съм тиха
и ако някога
свършат дните ни
ще знаеш
че със друг не бих мълчала

 

*
Вероятностите
да ме усетиш
сменяха
маските ми
всеки ден

изподрах лицето
тялото
безплътните си
реалности

превърнах се в
купчина отпадък

изхвърлих се
и
може би съм себе си
защото
вече не те усещам

 

Превъплъщения

докато се превръщам
в
нямане
тишина
празни шепи
липсващи обещания

докато от гълъб
ставам гарван

докато цветът по лицето
ми от бял става жълт

ти изчезваш незабелязано
за да се превърнеш в мен

 

*
измих от прозорците
пипалата на смъртта
сега блестят
поглеждам се през тях –
просната
сред белия асфалт –
лежа
а ти
наивно пушиш цигара
на дивана
и още чакаш да се върна

 

„Пием, за да забравим, че сме забравени“

ама не дотам
чашата
ни отразява
и ни помни
пресушавам
я
за да си приличаме
за да се разбираме
но мислите ми до една
я нараняват
счупват всяка част
от нея
и на сутринта помня
повече отколкото трябваше
да забравя

 

Очаквания

прогнилата
маска се стича по лицето ти
и се слива
с бездната
в която тече кръвта ни
вървим и тъпчем снега
защото не го харесваме –
него
и всичко което той носи
оставяме черните
си кални стъпки
и мислим
че правим
снежен човек от душите си

 

*
ако
невежите образи
на глухият
ми ум
се родят
може би
ще
съществувам

 

Три поколения

Баба плетеше
есен от листа
на остра кука.
Мама изработваше
зимни, студени часове.
Аз възкръсвах
всяка пролет,
за да им
напомням,
че има и други сезони.

 

*
Колкото по-бързо го разбереш,
толкова по-добре

че няма нищо вечно
умът ти всяка вечер
раздира с остриетата
на спомена
че завинаги е навик
не вечност
между вечността
и навика
ти си недовършена картина

 

След потопа
изковавам
ковчези от
реалности

първият за мен
вторият е само въпрос

ще потъне все един от
двата.
Нека бъде светлина
Боже, това ли е раят?

 

Вероятности

единственото дете
което може би имахме
беше
несъществуващ акорд
сянка между две
несъществуващи реалности
и наше може би бъдеще

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Ванеса Димитрова – Химикал

by New Social PoetryNo Comments

*
щастие е да те открия
без да те търся
да останеш без да те моля
да те моля да ме оставиш
и да не го направиш
четеш ми сърцето
мислите всеки може

 

*
вселената е прекалено малка
за обичта ми
животът е прекалено дълъг
ако не ме обичаш
винаги

 

*
намирам белите си коси
само в очите ти

 

*
в битката ни
губещия печели
нова любов

 

*
най-съвършената фигура
е с най-много криви линии
другото е просто
обикновен шаблон

 

*
предлагаш си тялото
и това е най-скъпото
което можеш да предложиш
но си се раздал
и за любов останаха
кокали

 

*
откакто съм с теб
батериите на часовника ми се изтощиха
дори повече от мен
времето спря
живея във вечната зима
а трябваше да е лято

 

*
най-голямата ти проява на нежност
е писъкът на агонията

 

*
името ми е вид пеперуда
често съм в нечий стомах

 

*
на лъжата краката
са я къси
я дълги
но очите винаги
са кафяви

 

известие

фейсбук ме извести
за черната дупка
на отсъствието ти
за мен

 

*
усещам как ръцете ми треперят
тялото ми отказва да функционира
не мога да дишам
откакто ме забрави
цветята на гроба ми увехнаха

 

*
той ме научи да бъда търпелива
аз го научих да бъде силен
аз плаках
той използва силата
която му показах
срещу мен
сега съм по-силна
от себе си

 

*
граматически неточна
е любовта ни
винаги в женски род
мъжкия отсъства всячески
без взаимност на сричките
и се получава нещо като
накъсаност на думите
и бягство от чувствата
все ще те настигне

 

влак

пътува бавно
животът
пътниците сме много
спирките също
минавам през спирка тъга
отбивам се и при самотата
накрая реших да сляза
в сърцето ти

 

*
цигарата
както живота
отдавна изгасна
остана черупката ми
за спомен
на някой турист

 

*
суха си като сламата
под яркото слънце
на изпепелените ни
устни
с които
не можем да си обелим
и дума

 

химикал

даваш ми химикал
да пиша
каква по-добра причина
за любовен роман

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Тереза Петрова – Само по теб върху себе си

by New Social PoetryNo Comments

*
всеки километър е писък в главата ми

има само една усмирителна риза:
полетът от теб до мен

 

*
отсъствието ти има ехо,
което всяка нощ кънти
по коридорите на сърцето ми.

най-силно обичаш,
когато те няма.

 

*
голите стени свиват ми цигари
седнала в сърцевината им,
държа запалката и вдишвам те

гърлото ми крещи за помощ,
но димът затворил е изходите

поезия,
но кое?

чашата, която дъхът ми строши
угарките, които кървят по устните ми
или подът, който скърца под отсъствието ти

чакай

пиша ли те
или те крещя да изчезнеш

не знам, но моля те

прати ми малко обич

 

*
когато болката ми избие в теб
няма да е само
пулсиращ мъдрец
нито счупено ребро
нито тупкащи рани

ще е повече
от литър алкохол
и ръчно свити цигари

(по) малко
от бръчки на челото
и десет бели косъма

много повече в теб
и прекалено малко мен
но достатъчно
за да разбереш
че лъвската любов убива

 

*
cъбличам тишината си като черна рокля
затръшвам вратата след себе си
и тъмнината разцъфва по тялото ми
взимам плоча от 89та
и с нея обличам раните си
отварям съзнанието със спомените
и си свивам цигара от някакъв избледнял
разговор

(май не ми се пуши)

захвърлям я по алкохолната линия
на живота си
пламвам в тъмносини истини
димът от името ти
унищожава дробовете ми

излизам
тръгвам по тъмните улици
гола
само по теб върху себе си
блъскам се в хората
моля се за дъжд
горя в пламъците
на изтощението си

ще спра тук
агонията е прекалено силна,
за да продължа да творя

оставям запетая,
никога точка

както ти
така и аз обичам да се връщам
там където най-много ме боли,

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Елена Коева – Фар в средата на Бермудския триъгълник

by New Social Poetry1 Comment

*
добър вечер
и отварям менюто
поръчвам си лудост
за цената ще се договорим
когато всички си тръгнат.
познаваш ме по
начина на пиене
винаги двойно
лед за всеки случай
само ако се опаря.
познавам те по
маниерите
носиш ми бутилката
леда го спестяваш
както и чашата.
напиваш ме с фанатизъм
а аз бързам да ти платя
на масата бара и пода
и да си вървя
за да не ми донесеш
втора бутилка.

Ако ме отровиш, утре няма да ми се пие.

 

*
Фар в средата на бермудския триъгълник-
единствен ориентир.
До там не се плува, не се лети,
не (се) съществува
живее се, когато спра да оцелявам.
Ако светлината изгасне
изгубени сме,
но не чак –
очите свикват с тъмнината
а тя най-добре ни познава.

 

Набожно

ще коленича пред Греховете ти
и ще им се изповядам –
полагам ръка върху стара Библия
и впивам нокти
в клетва за вярност към Хаоса, който ти принадлежи.

Страстната седмица е твърде кратка –
опрощението идва с причастие.
(Съпри)частна
си
ми.

 

*
последствия от непоети рискове
действия от незаченати мисли

хаос в сбъднатия ред
и сбъдване в неродена идеология

въплъщение в несъществуващ герой
рай в несътворена приказка

оксиморони в хармония
раздор между ангели във ада

7-те смъртни гряха удвоени
за по-пълноценен живот

п.с. поеми рисковете
за да бъдат оправдани парадоксалните ми наклонности

 

*
И ще се удавиш в последната глътка вино в чашата ми, хващайки се здраво за масата, за да не паднеш. И като видиш фасовете в пепелника, ще се строполиш на земята, осъзнавайки, че устните ми са били последно върху тях. И парфюмът ми ще те удари в сърцето, защото цялата стая е напоена, обладана от него, въпреки че се опитах да ти помогна, оставяйки прозореца широко отворен. Една цигара време не, а цяла кутия ми отне. И когато промилите алкохол изветреят от кръвта ти, ще разбереш, че отговорът на въпроса „Какво правиш там“, е:
Бях тук,
завещавайки ти всички спомени,
И няма да се върна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Мария Сердарева – Образ и подобие

by New Social Poetry1 Comment

смислосинтеза

както дървото
тихо и вещо
връща на въздуха
благословеното свойство
да вдъхва живот,
искам да мога
да вдишвам тъмното
и да издишвам светло
в човешкото
да възкреся човечното
да рециклирам смисъл
вместо кислород.

 

Думите

Думите са плака –
полепват се
наслагват се
затлачват
процепа
между душите ни
съсирват
заличават
белега от
близостта предишна

говори ми с поглед
само
виж ме
отвори се
отвори ми
чувам те прекрасно
замълчим ли
очите помнят
точката на сливане
а всичко друго
е излишно.

 

Светове

„Значи така ни се струва
понякога черен светът.”
Валери Петров

От тревога светът ми се смалява, смалява,
цял побира се в тая стая с бели стени.
Върху малкото гръбче слушалката шава
и умислен присвива чичо доктор очи.

Изведнъж дъщеря ми под слушалката трепва:
– Гъделичкаш ме, чичко –
и избликва смехът ù
и така не на място звучи, че се сепвам –
един слънчев такъв,
един звънкав такъв…

А светът ми спаружен, изтънял от тревоги,
в който даже усмивчица да докарам не мога,
парадокса опитва се да осъзнае –
сякаш в друг свят е тя, уж е в същата стая..

Гледам, докторът мисли май за същото нещо –
хем е в същата стая, хем при нея е светло?
Хммм…
Сред нашите възрастни светове безнебесни
дъщеря ми разсмя се и доведе небето.

 

Баба отива за хляб,
превита на „г”
от болежката,
окотила се в посивелите й
кости.

Стъпва щателно, почти
не отлепя сводовете от земята –
да не скъса, нещо, хилавите коренчета,
които я крепят отсам
още.

Времето край нея
капе, не тече;
засмуква минувачите
в камбанно тежък такт,
дълбае равнодушието,
– тик-так, тик-так –
обръща мислите навътре
и напред,
досами ръбеца
на живота.

Баба отива за хляб
и съвсем не подозира,
че оставя диря на смирение
плюс няколко пътечки
от трошици,
водещи навътре,
към доброто.

 

Образ и подобие

щом сме по Негов образ и подобие,
тогава Той навярно също се е лутал
от светлия Си край до тъмния,
а после наобратно,
и пак,
и пак,
докато натрупа сетива
за равновесието –
ако единия ти край е непреброден
непремислен, непречувстван, непреборен
из основи
то просто няма почва за Хармония.

навярно затова създал земята –
два полюса с влечение към екватора –
да ни го илюстрира географски.
а ние, ходещи зародиши
на богове в латентно състояние,
се раждаме върху макет на Истината,
прохождаме по кожата й,
сучем от плътта й,
живеем върху нея и я търсим
навсякъде, но не и под краката си…

не може да е чак тъй нечовешки търпелив
към лутането ни опустошително
освен защото сам през него е прораснал,
за да достигне Своята всевишност.

едно не ми е ясно –
ако сме Негов образ и подобие
как може да сме толкова безпрецедентни?
дали чрез нас не иска да изпробва
какво би станало от Него
във всяка Божа комбинация
от почва, обстоятелства и гени?

 

На татко

отвъдното не ме плаши
откакто си там
то е нищо повече
нищо по-малко
от безкрайност
отвъд завесата на видимото

тъгата нагарча
от страха и илюзиите
без тях е сладка
от нея проглеждам
в себе си
а ти си там

опитвам да надникна през очите ти
над късогледството на битието

пренасям те в света
на живите
всяка моя мисъл
те съдържа
както морето
своите притоци

ти си там
тук
навсякъде
където ме има
неосезаем като всичко
съществено

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Надежда Станилова – Еволюция

by New Social PoetryNo Comments

*
еволюция
колко книги прочетох
да стана селянка

 

*
мъгливо утро
сянката ми пътува
на автостоп

 

*
смесен брак
кучето изпълнява команди
на три езика

 

*
зима без сняг
Дядо Коледа
обърква адреси

 

*
танц на снежинки
в детската градина –
Рождество

 

*
дълбок сняг
на пейката няма място
за котарака

 

*
пита за бъдни вечер
детето на бежанците
прохожда

 

*
зимно разписание
на автобусната спирка
купчина фасове

 

*
мразовито утро
уличните котки
с ангорска козина

 

*
парламент
деца играят
народна топка

 

*
глобализация
международен влак
говори български

 

*
лятна ваканция
баба и внуче
разговарят с преводач

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Диляна Георгиева – Салон за красота

by New Social PoetryNo Comments

*
салон за красота
почти изравнена възрастта
на майка и дъщеря

 

*
дебел семеен албум
на всяка Коледа –
пеленаче

 

*
морско вълнение
необуздано плаче
бебето в каютата

 

*
дълъг полет
един до друг непознати
споделят общ живот

 

*
нейните приказки…
заспивам преди да чуя
поуката

 

*
ренесансов град
между две катедрали
прегръдка на гълъби

 

*
диря в небето
тичат подир хвърчилото
босоноги малчугани

 

*
град на тишината
дочувам само ехото
на конските копита

 

*
празнично хоро
постоянно сменя физиономии
младата невеста

 

*
пет часа следобед
влюбени поделят
чаша чай с коняк

 

*
писък
върху бялото фишу
петна от черен чай

 

*
скрити дворове
неусетно разкривам
малките им тайни

 

*
реставрирани руини
сенки играят на
минало и настояще

 

*
модно кафене
състезание на скрити погледи
в обедната почивка

 

*
есенна любов
и тази вечер вместо букет –
сухи листа

 

*
повратна точка –
тя заменя лицето му
с мраморна отливка

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017