Ради Йовчев – Стихове

Любов по време на апокалипсис

и ако някой ден пандемията
почука на вратата ни
търсейки единствените хора
които не е заразила
ние няма да се уплашим
и ще я поканим да влезе

тя ще се нахвърли върху нас
ще открадне сетивата ни
ще ни остави без обоняние
вкус слух и зрение
и с дяволска усмивка
ще си тръгне мислейки
че ни е убила

тогава ние ще допълзим
в мрака ще докоснем
своите тела и ще докажем
че с едно едничко сетиво
дори и в края на света
само любовниците
побеждават
смъртта

 

Welcome to the jungle

бъди хамелеон
веднъж ми рече тя
а аз си помислих
че ако го направя
ще стана като нея
вечно променящ се
и криещ своя облик

не мерси казах й аз
моят истински дом
винаги е било небето
след което разперих
криле и я оставих
сама на земята

 

Математика на отсъствието

когато бяхме заедно
ти ме научи да събирам
красивите спомени
да изваждам негативните
мисли от главата си
да умножавам миговете
щастие изпитани с теб
и да деля сърцето си с твоето

математиката обаче никога
не ми е била силен предмет
може би затова така и не успях
да реша уравнението
с милионите неизвестни
на нашата раздяла

 

Пиеса

всяка една бутилка
която той счупи
беше аплодисмент
за театъра който
тя му разигра

 

Каталог на самотните души

7-годишно момче търси момиче
с което да събира покемони
16-годишно момиче търси момче
с което да се целува в парка
24-годишен поет търси муза
с която да бъде завинаги заедно
33-годишна жена търси мъж
с работа апартамент и кола
50-годишен мъж търси жена
която да му бъде любовница
67-годишна баба търси дядо
който да цепи дърва през зимата

има толкова много самотни души
а няма нито един сватовник
който да им намери
подходящите половинки

 

***

Свети Валентин.
Изоставено мече
се прегръща само.

 

Творческа криза

той искаше да стане художник
беше превърнал таванската
си стая в малко ателие
и там прекарваше часове
наред с любимите си учители

сутринта посрещаше изгрева
с Моне на обяд играеше
карти със Сезан в следобеда
свиреше на китара с Пикасо а през
вечерта броеше звездите с ван Гог

липсваше само онази жена
която да забрави на слънце
сандвича му с камамбер

 

В сигурни ръце

снощи се напих
но този път
наистина безпаметно
защото исках поне
за малко да забравя
колко много те обичам

на сутринта се събудих
и се огледах
всичките ми вещи
бяха изчезнали
телефона
портмонето
ключовете
часовника
тефтерчето
не след дълго ги намерих
тогава обаче
се пипнах по гърдите
и разбрах
че сърцето го нямаше

усмихнах се
поне едно нещо
бях оставил
в сигурни ръце

 

Plovediv

този град е като паяжина
и в която и посока да отида
спомените ме улавят в своята мрежа

Централна поща все още пази
първите думи които си разменихме
масите в Дървеното потрепват
от целувките и прегръдките ни
а улица Мадара и до днес
не иска да пусне ръцете ни

и докато телата ни пишеха
поезия между четири стени
фонтаните в Градската градина
ни посвещаваха всичките си песни
катинарите на Гребната база сами
се отключваха и потъваха в срам
а Света Петка всеки ден се молеше
да останем завинаги заедно

този град е като паяжина
и всеки път оплитайки се в нея
аз превързвам своята рана

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Лиляна Тодорова – Стихове

***
Когато съм на 30
искам да имам дете с очите на баща си.
Но дотогава има още 9 години,
още 9 кръга от Ада.

 

***
идеалната жена
била с червена коса
в твоите очи
дори кръвта ми е синя

 

***
в лилавото море
на нашите завивки
безпомощно
се давя всяка вечер
държа се за теб
като удавник за сламка

 

***
така е в любовта
когато има турбуленция
не отваряш вратата
да си тръгнеш,
защото ще умрем и двамата.

 

5 нива на скръб

отричане /от себе си/
ярост /към другия/
сделка /с дявола/
депресия /или няколко/
приемане /на поезията/

 

***
бяхме на по двадесет години /5 по 4/
живяхме в доста малка стая /5 на 4/
за жалост ме обичаше пак толкова
5 за 4

 

***
Нямам какво да ти кажа – ми каза.
Обичам те – си замълчах.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Жара Гавран – Стихове

Левски Г

В гетото на дякона
На стария таван
От вар
Чиито дупки от мизерия
отразяват сенките в себе си
В шест лилави цъфнали очи
Увили двете си тела в чаршафи от лайна
Там виждах хилядите образи
На хора край огньове
Съблекли от плещите си
Кожите на роби
Но мисълта ми ги жигоса
И сенките им отново ги погълнаха
и от единствената здрава крушка се
Излъчи
Сътворението –
От Господ чак до Бог

 

Шопска салата

хайку на гърдите ти, трицветна жено
там пише:
харакири – кръв изстинала
мащеха в бяло
и черво от мухъли –
зелено.

 

* * *
Смъртта ми е близо.
Направи си арфа от гласните ми струни.
Набучи отгоре сърцето ми.
Докато танцуваш над ковчега ми,
посвири на нея.
Тя ще ти каже всичко,
което приживе
ме е задушило.

 

***
Откъсни лицето от главата ми,
искам да пипна голите си, кървави мускули
и да усетя как пари,
искам да посвиря на нервите на челюстта си
малко весели мелодии
и да поздравявам хората
по улиците
с песента на истината,
докато им се усмихвам,
и вместо шапка – да им свалям скалпа си.
Съблечи и останалата ми кожа,
закачи я на стената пред леглото си,
и после ме хвани за ръка,
и потанцувай с мен,
докато стържеш месото ми.

Искам да остана само по кокали,
искам да остана само по череп,
нека вятърът ме свири по-добре.

 

* * *
Трупът е седнал удобно на дивана
и натиска клавишите на
космическото устройство с интерес.
А кораба майка отсреща седи
и го превключва.
– Боже, колко много мухи има в душата ти –
замисли се по едно време трупът.
От черната кутия излезна клоунска глава
на пружина:
– Господ е един.
Да нямаш други Богове освен мене!

 

Малката кибритопродавачка

Три клечки кибрит –
по една за отца, сина и светия дух.
От замръзналите крака
се издигат пари
ампутирана вяра,
в които пее гласът на старата жена:
– Отрежи и другите си крайници, чедо,
позволи ми да живея в тебе.
Дай на истината да те сгрее.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Владимир Сабоурин – Поезия и популизъм

 

След привиждането на Нова социална поезия като по дифолт „лява” и жалейката, че не е достатъчно такава по рудници и перници (Силвия Томова), новият политически етикет, прилепен на случващото се, е „популизъм”. Нова социална поезия е „поетико-популистко движение” (Петя Хайнрих).

Както рамкирането „поезия и ляво”, така и „поезия и популизъм” предполагат политическо дефиниране на явлението Нова социална поезия. В случай че двете рамки не са лесни метафори на нещо неясно, нека помислим за логиката на „поетико-популисткото” определение.

Доколкото новото политическо назоваване идва от български автор, живеещ в Германия, резонно е да се предположи, че „популистко” ще има федералнорепубликанскогермански обертонове с тамошна актуалност.

Що е „популистко” в момента във Федералната република? Най-общо националистическо-ксенофобското, расисткото, националсоциалистическото в крайна сметка.

След (недостатъчно) „лявата” Нова социална поезия идва ред на (достатъчно) дясноекстремистката (както това се нарича по Немско).

На практика остана само една политическа валенция, с която Нова социална поезия да бъде етикетирана: неолибералната.

Очакваме с нетърпение окуражаващ знак от Корпорацията, припознаващ ни като техни хора.

 

 

 

Нели Георгиева – Стихове

Владимир

на Задушница
вратите са пълни
с родните хора
които никога вече
няма да минат през тях,
но въпреки всичко
ние ги оставяме
отворени.

в такова време
първо събуждам небето
с ръка
гледам как
децата на двора
берат череши –
Господ затваря така
кръга на живота

после вземам
лист хартия
пиша за Владимир,
говоря си с него на руски
разказвам
как ми беше наставник,
как искаше
да ме защитава,
но сега
него го няма
а аз мога само
да се моля.
и всичко това
от страх
че ще ме забрави,
и няма да ме познае
някой ден
на вратата.

 

История

разказвам ти,
как ирисите ми
побеляват без теб
и колко босилек
има във въздуха
когато ме целуваш.

твоите белези
носят форма
на цвете,
а кожата правят
с аромат,
с история,
която пишем
заедно,
за да знаят
раните,
че ти си моето
послушание
към Господ.

 

Стигма

чиста
като смокиня отвътре
същата бенка
от вчера
днес е стигма
по пътя
към съзвездието,
което ще нарека
на теб.

 

Смелостта и свободата

е да опитомяваш болката
с лист и писалка,
звучен джаз,
кафява захар
и раздвоение на личността
докато прагът на търпимост
прилича на синусоида
без обезщетение
за напомнянето,
че има смърт.

 

Фантастично

въобще
реалността изкушава
да открия
къде е пътя
към космоса
както Жул Верн
е отишъл
до края
въпреки всички
пороци на сърцето,
които
спират въздуха
всяколко.

 

Върху Борис Виан

Дишай какво чувствам,
миговете, които ни остават
са прекрасни
като прегорелите водорасли на Виан
в края на лятото
когато
по морето вече се усещат
ръжда и орхидеи,
от пътя
от кръвта
и всички други наслаждения
към които води
първата следа на превземане,

a следващото очакване
оттатък очите
ще брои бялото
като дете, което подскача
и тича след гълъбите
нагоре
където са
миговете, които ни остават
и прегорелите водорасли на Виан
толкова прекрасни,
че спирам
когато ги видя
само за да ти кажа:
Дишай какво чувствам.

 

Посветено

замълчах и подхвана
широкия пулс
на зениците,
отворени
отровени
да блъска по твоите
кръвоносни съдове
пълни с утаено помнене
жълто-красиво от сяра.
после продължи да ме води,
спира,
насочва
като малко момиче
което се учи да танцува
върху стъпалата ти
и от страх да те пусне
не слиза на земята,
заради пристъпи
полюси
прояви
на болка
от движението
на Живота
където има твърде малко
място
за обичане
и твърде много
свят
за едно Малко момиче
без стъпала,
върху които да танцува.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Валентина Йоргова – Стихове

***
Разболяхме света
от тежка шизофрения,
в невменяемостта му
сме огледални отражения
на онези,
които сме създадени
да бъдем.

 

***
Първата крачка
към теб
е последната,
с която стигам
до себе си.

 

***
Противоречията
във вселената
на Бог
са чернова
преди да се родя.

 

***
Кървя
заради ръбовете ти,
създавам си цветна вселена.

 

***
Телефонът
ще помълчи
с разстоянието ни,
по-дълго е
от между двете слушалки.

 

***
Парадокс сме
от влюбени антоними.
Вселената
не е раждала
по-голяма загадка.

 

***
Не бягай.
Любовта не гони,
но липсата й чака.
И хапе.

 

Обич

Дори, когато съм
свита
до точица,
виждаш в мен
величие
без предели.

 

***
Галя ти мрака,
гушва се в мен
послушно
и мърка като котка,

не ме е страх
от нокти и белези,
любовта ги прави
красиво
красиви.

 

***
Ти си мое огледало,
аз – твое:

никой никого
не вижда истински,

само изкривени отражения.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Тереза Петрова – Стихове

***
да те обичам е като
да запаля цигара и да я пуша наобратно

 

***
забождам те с кламер към себе си
но сутрешния вятър е по-силен от реалността

май трябва да пробвам с телбод

 

***
заведи ме на театър
където и най-добрата пиеса
ще завижда на изкуството
което създават устните ти върху моите

 

***
Напий ме
нарисувай ме
по гърлата на
бутилките
които мислено
пия с теб
тази вечер
за да ти кажа
истината
за липсата ти
скрита в мен

 

***
душата си скрих
в стрелките
на часовниците ти,
защото както казваш
времето е сила,
която проклинаме често,
а аз нямам нищо против
да проклинаш мен,
когато бързам с времето,
а ти закъсняваш.

 

***
не ми казвай какво да правя
ще ти направя напук
ще те искам двойно
ще валя
ще те създавам

не ми казвай какво да говоря
ще мълча тройно
само ще дишам
и ще е достатъчно
да те боли

 

***
може би
в някой друг живот
ще изпреварим времето

 

***
Ако алкохолът можеше да запали разстоянието помежду ни
щях да стана алкохоличка.

 

***
бих обичала егоизма, от който сърцето ти се храни

бих обичала червивото в душата ти
бих обичала ада на живота ти

бих чувствала мислите ти
бих дишала самотата ти

бих се превърнала в тъмнината, в която живееш
бих станала маска, която да носиш в понеделник вечер
бих изиграла ролите на игрите ти

бих избрала да те обичам
въпреки теб

и въпреки навика ти да ме убиваш

 

***
имам синини по сърцето
от ударите на твоето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Василия Костова – Стихове

Чайки

Не е толкова трудно да видиш земята
с белите й скали и трева, и кристали,
стоейки на соления нос над водата.
Не е толкова трудно да прогониш летящите чайки,
идващи като викинги от шведския бряг,
щом стоиш на соления нос над вълните.
Крилата им сърдито докосват брега.
Без блясък пера се разпръскват по пясъка.
И само за час или два, на върха на света
не е толкова трудно да бъдеш със себе си
на соления нос над водата.

 

***
Сърцето ти издиша
В ритъма на баркод
Върху консерва риба тон,
В която ме няма.

 

12 етаж
всъщност перваза на прозореца ми
скачам и очаквам
да се ударя поне този път
да заспя в прегръдката
на изсипалите се
легло полутленни останки;
и този път се приземявам
в твоите думи, които
безгрешно отмерват
разстоянието до земята.

 

***
Отровни цветове
поникват на местата,
по които някога сме стъпвали;
пръстите достигат
еднопосочен уличен край;
а математиците се примиряват,
че уравнението не винаги има решение.

 

***
Думите са изправени
по азбучен ред
на разстрел пред
стена груби тухли.
Нищо не се чува
от задния двор на казармата;
само удар след удар,
все по-тъп удар след удар,
челна кост върху сплав
на пот, кръв и кал.
В червено обагрени мозъци
след всеки нов сблъсък.
Ако не мога да те имам
в задния двор на казармата,
ако ударите са глухи,
не мога да лазя нагоре.
Не можем да бъдем
върху празните пътнически
вагони в едно време.
Не мога да драпам
през кал и през кръв,
през бебешки плач,
през водни каньони
без въжета;
не мога да гледам
врагове да разкъсват
шевове тъкан;
не мога да спирам лавини;
не мога да застана
на пътя на зимата.
В задния двор на казармата
не мога да бъда със себе си.

 

***
Четеш Ницше сред паяжините на душата си;
пускаш Слави, за да не е самотно,
полу-чалга заглушава тишината,
в която танцуваме валс върху бетон.
В банята пускаш водата,
пускаш всичките електроуреди,
трупаш сметка за ток, докато
се унасяш в следобедна апатия;
забравяш да се молиш за другите.

 

***
Ако писателите и рапърите
и преподавателите
и шумните спиритуалисти
и техните крясъци
знаеха отговорите,
щяха да се отдръпнат завинаги.
Да убият римите и безмълвни
да хванат коси и да тръгнат към нива,
да смилат доволни сухия залък
и да изваждат влажни деца
от безжизнената почва.
Но не знаят.
И никога няма да знаем.
Не се крием в полето и не раждаме
здрави, спасителни деца.
Наша е само купчината хартия,
галила чуждите твърди мазоли,
които
са знаели повече,
са знаели всичко.

 

***
Понякога тихи и пусти
като улиците, по които
обикалят в кръг,
хартиените хора не спират
за поздрав; не им е дългът
да са топли през хладното
гражданско пладне;
учтиво да предлагат дъждобран,
когато стрехите запеят
и не спрат; да бъде избран
случайно поздравеният пътник,
на който отказват посока,
не им е дългът.

Понякога тихи и пусти
като улиците, по които
чертаят траектории,
хартиените хора не спират
за сбогом.


списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Петър Тушков – Кода Импекс: Хотел „Метропол“

 

1

Вълшебната гора

 

В деня след големия обир в „Златни пясъци“ Мариус Цуцуманов спа до обяд. Когато се събуди напълно и очите му най-после отказаха да се затворят, вперени в яркосиньото платнище на палатката, някъде много, много далеч навън жегата вече превръщаше въздуха в лепкава вълна от атомен взрив, който може да беше избухнал безмълвно в стихналия къмпинг или пък на стотици километри навътре в страната, дори в София, помисли си Мариус в походното легло, като вдишваше колебливо намека за тази супа с мирис на пожълтели бурени, нагорещен пясък и напечени от слънцето обществени тоалетни, който за него през тази 1986-а година обобщаваше едва ли не цялото Черноморие за периода на Световното първенство по футбол в Мексико от 31 май до 29 юни.

Читателите може би си спомнят (Глава 7: С деца на море), че като част от прикритието на Мариус той и семейството му бяха отседнали в къмпинг „Акациите“ на четири и половина километра южно от „Златни пясъци“, където бързо стана ясно, че бракът на Благовеста Цуцуманова, бивш регионален шампион по фехтовка, и Мариус, бивш състезател по плуване, е попаднал в капана на неудовлетворението от изчерпаемите възможности на социалистическия домашен бит, както и че семейното им щастие отдавна е възприело формата на маскарад, чиито скрита история и вътрешно напрежение на няколко пъти предизвикваха неочаквани обрати и променяха плановете на извършителите на дръзкия обир. Този път обаче жена му и двете момичета, техни деца на възраст шест и девет години, бяха отишли да обядват в столовата заедно с цялата първа смяна, така че Мариус беше сам, с олекнала глава от еуфорията на успешния удар предната вечер и с неясно светли планове за бъдещето, но без да почувства укорителния поглед на своята съпруга, което му позволи да прекара известно време в мусене и пушене на първата си цигара, седнал на една тенекиена кутия пред палатката, в шарената тишина под акациевите корони.

Когато осъзна, че абсолютно нищо няма да заплаши това негово състояние на духа, Мариус отиде да провери дали парите все още са в единия от тайниците под шофьорската седалка на вартбурга (вж. Пролог – подточка в) контрабандистът и Глава 5: 10 000 швейцарски часовници, но най-вече Глава 3: Нашият човек в Истанбул). Там си бяха и той напъха една ролка банкноти в задния джоб на шортите си. Никой от съседите им по палатка не беше наоколо, така че огледа за последно опустелия семеен лагер, сложи си шапката идиотка и огледалните очила и пое мързеливо по пътеката към плажа долу с намерение да си вземе кафе или нещо освежително.

 

 

2

Отказ от приключение

 

Мариус Цуцуманов, бивш състезател по плуване – от почти десет години професионален курортист, – изпитваше неприязън към две неща: водата и ваканционните комплекси. Докато се спускаше по разбитите стъпала към шосето под къмпинг „Акациите“, соленият мирис на морето ставаше по-силен, а слънчевите лъчи все по-немилостиви. Когато стъпи на жълтия банкет, обут в сандали, облечен в избелялата си кафява тениска с щампа на Патето Яки, и погледна вляво и вдясно, вече се бе гмурнал на дъното на вир, раздвижван от съхнещите водорасли по пясъка от другата страна на пътя и необхватната песен на щурците из шубраците зад гърба му.

Плажът, на това място широк около шейсетина метра, беше пуст. Вярно – към единствените два чадъра на бреговата ивица се отправяха две жени с потъмнели гърбове и черни презрамки на банските, а една от жените се обръщаше, за да му хвърли поглед над големите слънчеви очила, които закриваха половината й лице като на френска филмова звезда, – но ако се изключеха те, плажът беше пуст. Дори вишката на спасителите беше празна. По шосето нямаше автомобилно движение.

Жената бързо беше бутнала очилата си нагоре и бе престанала да мисли за него. Вълните в края на правата линия от ситен пясък, които дойдоха на фокус зад почернялото й тяло, му заприличаха на място, накъдето той трябваше да тръгне, в този момент, въпреки че знаеше какво има зад тях, едно голямо нищо отвъд хоризонта и стотиците морски мили (Мариус и друг път беше разсъждавал по въпроса), след които идваше друг бряг, също като този бряг.

Той отново обърна глава наляво и проследи банкета от тази страна на шосето до няколко сблъскани фургона:

Затворено по това време на деня детско стрелбище. Снек-бар, където продаваха безалкохолни напитки и закуски. Наемна за чадъри в обедна почивка.

Пред снек-бара – нещо средно между баничарница и реп – беше спрял москвич в армейско-зелен цвят, а едно шест-седем годишно хлапе гризеше сладолед в черния сенчест квадрат под козирката на фургона и зяпаше Мариус. Мариус тръгна натам.

 

 

3.

Изпитания и изкушения

 

Когато си задигнал малко над милион в твърда валута (Глава 19: Ужилването), животът ти изведнъж свършва. Вълнението остава, но всякакви грандиозни планове за бъдещето са безпредметни. Защото, и това беше един от въпросите, които извършителите на големия обир в „Златни пясъци“ избягваха да си задават по силата на житейския опит или поради своите младост и неопитомена природа, къде можеш да похарчиш толкова пари? За какво можеш да похарчиш толкова пари, без някой да ти потърси сметка или най-малкото с един най-обикновен донос завинаги да те прикове в нечия колекция от сковани във вечна болка насекоми, всяко едно със своите индивидуални характеристики и полезни качества?

Или както беше казал главният организатор на извършителите на обира в деня, след като им разкри лицето си (Глава 10: Миладинов, Станойчо Миладинов) и им изложи своя дързък план: „Още първия път когато застанете лице в лице с хората, които възнамерявам да ограбим (Глава 11: Служа на Народна република България), ще ви стане ясно, че също като техния и вашият път в лабиринта на престъплението и измамата е предначертан от социалните и обществените закони, и единственото, което ще ви остане, е хотел „Метропол“, най-високият мираж в пустинята на всички ваши досегашни миражи, били те вили в Драгалевци, черни списъци за леки автомобили и авточасти, партийни привилегии, светлината на прожекторите в центъра на българската естрада. Дори бягството зад граница, уви, няма да промени по някакъв начин предначертания ви път. Никой досега не е успявал да надхитри този естествен закон на живота. В кой да е свободен свят е достатъчно да се появи само една злонамерена сила с мотивация да се възползва от отсъствието на естествени закони в него, за да го превърне в не-свободен.“

Именно тази безизходност, това отсъствие на избор в щастието отвъд закона, си припомняше Мариус Цуцуманов в този момент, след като беше установил, че не носи в себе си български левове и сега се преструваше на източногермански турист, в напразен опит да убеди продавачката с кръгло лице и кърпа на главата да му продаде последната позасъхнала баничка от тавата в замяна на една стодоларова банкнота. Нищо не можеше да накара нея, този неподкупен, лишен от самосъзнание, машинен детайл да си представи друг свят, в който стодоларовата банкнота би имала практическа стойност в отчета й за инкасото на „Търговия на дребно“. Всичко, което оставаше на Мариус, бе да й обърне гръб и да застане лице в лице с изпълнената с разбиране усмивчица на хлапето, което все така го зяпаше, а после да се смрази, най-сетне забелязал шофьора в зеления москвич, който никак дори не се интересуваше от него и вместо това беше зает да допушва с наслада цигарата си и да оглежда доволно огънчето й зад волана на колата.

 

 

4.

Смърт и прераждане

 

По-внимателните от читателите вероятно не са забравили (Глава 3: Нашият човек в Истанбул), че в душата си Мариус Цуцуманов искаше да бъде поне толкова свободен, колкото играча на международната сцена, богоподобния, рафинирания в изкуството да се живее в империя от задгранични фирми Миладинов. И без дори да подозира, че Миладинов вече е мъртъв, намушкан дивашки от един от извършителите малко след обира (вж. Глава 1: Смъртта на търговския пътник), Мариус забелязваше навсякъде доказателства за намесата му, като например в необяснимото присъствие на този шофьор в средата на нищото. Нито можеше да прилича на Миладинов, нито да се изплъзне от зоркия му поглед. Можеше да заобиколи колата и да тръгне по плажа. Много внимателно да тръгне в северна посока, към хотел „Метропол“, издигнат някъде там, над гората от чадъри и подскачащи във въздуха плажни топки като върхов мираж, монумент на човешкото щастие и стремления. Да съблюдава идеалната права, равноотдалечена от всяка една точка на вълните и курортните комплекси, нейната еднопосочност определена от факта, че шофьорът щеше да излезе от москвича и да тръгне бавно след него по плажа, все така без да му обръща изрично внимание, зает да мята плоски камъчета над вълните или да мърда с пръсти в плискащия прибой.

Покъртен от окончателната присъда на това заключение, Мариус отново спря поглед върху момченцето и чак сега отчете, че детето носи позацапана тениска с емблемата на Световното първенство по футбол в Мексико (MEXICO86) и че му се усмихва разбиращо не за друго, а защото е забелязало шапката идиотка на Мариус, която и в този момент зяпаше.

Сепнат от внезапно прозрение, Мариус, все така стиснал стодоларовата банкнота в едната си ръка, посегна с другата и свали шапката си, осъзнал, че на нея също е щампована емблемата на Световното първенство и това по някакъв начин създава почти съзаклятническа връзка между него и хлапето.

Което, окуражено от неволната ответна усмивка на мъжа пред себе си, сега насочи леко завистлив поглед към избелялата му кафява тениска.

 

 

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Сирма Данова – Рибният буквар: отхраняние на социалните животни

 

На Йоана

 

Има един неочакван скок в педагогическата програма на Петър Берон и това е преходът от физиология към социална философия. Онова, с което изненадва „Рибният буквар” в поствъзрожденската епоха, са авторовите отклонения от образователно-занимателния план. Там упражняването на социални сравнения съвпада с изтъкването на определени свойства на „животното царство”, от които „социалното животно” би могло да се поучи. Разбира се, трудно може да се определи този ход като опит за социология, но със сигурност осветлява една представа за общество преди възстановяването на държавността. Самото контекстуализиране на тази невинна представа в първото педагогическо пособие, преди възникването на колкото прямата, толкова и иносказателна публицистика, означава сякаш манифестирана смяна на нагласата, че предстои създаването на липсващото общество, определяно от общ интерес. Трансгресията от физикофизиологическо в социалнометафизично всъщност е неизменно свойство на научната проза на Петър Берон от „Рибният буквар” (1824) до седемтомния му опус „Панепистемия” (Всенаука, 1861-1867),  издаден във Франция.

При създаването на „Рибния буквар” Берон е проявил необичайно за възрастта и тогавашния си статут социално въображение. Той никога не е бил класен учител. Като пособие букварът възниква за частни нужди. Немалко време съществува под формата на ръкописни листове, с които младият Петър Хаджи Берович си служи за обучението на децата на Антон Йованович, българин нотабил, живеещ в Брашов (Австро-Унгария). Тъкмо Йованович финансира издаването на необикновената учебна книжка, чиито разностранни дялове наподобяват джобна енциклопедия на знания от първа необходимост. Тази приватна генеалогия на Буквара обяснява как неговият автор се оказва едновременно пръв и алтернативен. Пръв, защото до онзи момент не съществува учебно пособие, написано понятно, на говоримо българско наречие. Алтернативен –заради секуларизиризацията на знанието за света. Тук със секуларизация означавам не само абстрахиране от диктата на религиозното обучение, а и свеждането му до само една от практиките на човешкото. Молитвите в Буквара представляват колкото религиозно, толкова и езиково упражнение. За да си представим по-ясно кое е накарало Берон да създаде отявлено представителна книга, заемаща десетилетия главно място в педагогическия истаблишмънт на Възраждането, идва на помощ образът на горестното дете от предисловието на Буквара. Авторът описва школото като среда, култивираща „страх и треперание” в непонятния езиков хоризонт на „безпътното” и „напразно” обучение (Берон 1964: 13). Така не ни изненадва вниманието му към „несчастните деца”, потопени във всекидневната принудителна тегота. Не е трудно на този фон да си представим детето Берон в Котелското килийно училище и създаването на учебника като закъснял детски хюбрис. По-важното обаче е, че изтръгването на знанието от принудата го снабдява с много по-занимателни форми благодарение на съвсем нелеки години на учение. Класическото образование в „Бейската академия” в Букурещ и върлуващия просвещенски енциклопедизъм определят двата кита на Бероновия буквар: човешкият и природният ред. В основата на връзката между тях е физиологията, а разликата се корени някъде в граматиката и изобщо езика.

Като необикновен човек, с необикновена съдба,  пребивавал между нищетата и благосъстоянието, Петър Берон се изгражда като съреден на европейските учени. Частен учител в домовете на гръцки и български семейства, една година изучаване на философия в Хайделберг, медицина в Мюнхен, лекар и доктор с дисертация по гинекология на латински, изследвания в областта на гносеологията, натурфилософията, физикохимията, основател на търговско дружество, спомоществователство, смъртта на Раковски в собствения му чифлик, отказ от френско гражданство, криминалната му смърт са някои факти от биографията му. Въпреки че докрая на живота си остава поданик на Османската империя, пътува из цяла Европа на научни семинари. Повече от съчиненията му, писани основно на латински, френски и немски, са непознати в български контекст. Като цяло недостатъчно изследван е сюжетът за странстванията на Петър Берон.

Поразителната връзка между Буквара и по-сетнешните му научни изследвания се корени в интереса не просто към човека – неговата физиология и божествена психопатология, а във въпроса как е възможен човешкият ред. Интересът към социалния ред в научните му трудове се обуславя от допускането, че човекът е нещо повече от трудово-социалната си роля. Т. е. че е способен да изгради индивидуална душа в течение на жизнения си опит. Съчинението му „Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки” (1858)[1] съдържа своеобразно разсъждение за произхода и траенето на душата. То по същността си е гносеологическо, тъй като представлява както теория на познанието на човешката извънредност, така и критически поглед към вече съществуващи възгледи. Берон принадлежи към онези физиолози, които причисляват човешкото същество към царството на животните, като му признават превъзходство. В Буквара става ясно, че човекът се различава от животните със своята „изрядност”. Като из-ряд-ен тук означава: извън обичайния ред. Макар и да е своегорода съвременник на Дарвин, теорията за еволюционизма възниква десетилетия след „Рибният буквар”. Близостта на човека и маймуната в Буквара все още е видяна като аналогия, не като еволюция:

„Никой другий добитък не прилича толкози на человека, колкото маймунът. Неговото лице, носът, веждите, клепките, циците на гърдите и ручните нохти са каквото и человеческите.[…] Комахай всяко, щото видят, ищат да го сторят. Някой си маймун видел господаря си, чи ся бръсни, и подир малко время отишъл, та извадил бръсничите да ся убръсни и той и тъй ся заклал.“ (Берон 1964: 66)[2]

Сякаш ненаправената крачка между аналогизма и еволюционизма помирява представата за света като Божие творение с по-нататъшните натурфилософски открития на Петър Берон. С други думи, „Специалното сътворение” – креационизмът – е също толкова състоятелно за него, колкото връзката между космическите флуиди и вечножизненото. Как иначе би си обяснил въртенето на земята като отговорно за протичането на флуидите и съществуването на живота[3].

Миметизмът обаче се оказва функционален и в обратната посока. Макар и превъзходен сред видовете, индивидът има какво да усвоява от природните сложност и ред. В гмежта на животинските твари съществува загадка, която крие образец на съвършено сработване и сговаряне. Берон недвусмислено вижда в нея недосегаем модел на „обществения договор”. След като подробно описва сложното устройство на пчелния рой, неочаквано обобщава: „Чудя ся всяк, като погледни с колък труд и с колка чевръстина сичките членове на тъзи република залягат за общата полза.” (Берон 1964: 77) Това авторово отклонение, направено в последния дял на Буквара, напомня и за една друга история. Става дума за разправията на човешките членове с шкембето, недоволни от това, че се трудят да го изхранват, а то седи наготово. И не е изненадващо, че такава физиологическа притча в Буквара носи дидактичното заглавие „Всяко общество се упазя, кога согласно ся трудят сичките членове”. Целият паратекст на този басненен фрагмент синтезира една отрано изработена аналогия у Берон между физиологията и обществения ред. Още по-красноречиво натурсоциално наблюдение откриваме и в описанието на мравуняка: „Срамота е воистина на человека да гледа тези добитъчета толкози съгласни помежду си и заради това толкози благополучни, а той да не ще да бъде согласен със своите братия.” (Берон 1964: 79) Морализаторският тон на това вмъкване издава напълно извънучебен ангажимент. Но то е важно тъкмо с контекста на появата си: Берон прави това отклонение като българин и като поданик на Османската империя. Въпреки онагледяването с царството на животните, човешкият ред няма как да бъде природен. На това настояват теоретици на управлението като Аристотел и нееднократно апострофиращия го Жан Жак Русо[4]. Проблемът за съгласието обаче, напипан от Берон, е централен за динамичния живот на обществения договор. Съгласието и неговата юридическа версия – споразумението – са градивото на гражданския ред. С това ще припомним едно разграничение от онова съчинение на Русо, с чието заглавие вече злоупотребихме. Става дума за трактата „За Обществения договор, или принципи на политическото право” и за очертаната в него разлика между „волята на всички” и и т.нар. „обща воля” (Русо 1988: 100). Волята на всички е съвкупност от индивидуалните воли, а общата воля е надреден фундамент на общественото благосъстояние. Липсата на съгласие сред индивидуалните воли означава недобре целеположено общо благо. А съгласието между частната и общата воля няма как да бъде неограничено трайно, защото то, само по себе си, няма поръчител. Цялата сложност на обществения ред се определя от обстоятелството, че общата воля не е природна, за разлика от индивидуалната воля.

Че Петър Берон проявява по-траен интерес към проблема за социалния ред, свидетелства и писаното на френски изследване „Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки”[5], за което стана дума. И по-точно главата „Среща между флуидите: произход на метафизическите и нравствените науки”. Там авторът хвърля исторически поглед към изследванията за природата на душата. За него ум, душа и индивид са тъждествени. Природата на ума не би могла да бъде изучавана без наблюдения върху социалния ред в настоящето. Така той осъществява критика на философията поради нейната прицеленост в миналото, като изтъква, че единствено теолозите и законодателите се доближават до неизвестната му същност. Последните също не са пощадени от критика, този път тя обхваща тяхното разбиране за произхода на душата. Берон се противопоставя на убеждението на теолозите, че душата е предзададена, че съществува преди индивида. Той не вярва и в пренасянето на душите от едно тяло в друго, означено като „метемпсихоза”. Пораждането и съществуването са резултат от космически закони, с които би могло да се обясни и „Специалното сътворение”. Като учен смята, че душата е вечна, защото има начало, но след смъртта на живото същество не престава да съществува. Това не означава, че самият той не вярва в креационизма, тъкмо напротив – изнамира терминологичния език, с който да обясни в качеството си на физик и натурфилософ сътворяването на човека в Книга Битие: „В Писанието чрез думата вдъхновявам е изразено прииждането на флуидите от предметите към сетивните органи, където тези флуиди се превръщат в понятия и в душа.” (Берон 1978: 114; болт в оригинала) Едно бързо връщане към „Рибния буквар” ще ни покаже, че авторът отдавна е сигурен в божествения произход на света, дори при описанието на човека набляга на полагащото му се вечно блаженство. По-странното е, че не се отказва ерудитски от тази свръхидея, а с течение на времето е намерил научния подход, с който да застане зад нея.

Но какво свързва душата и социалния ред? В търсенето на взаимовръзката изпъква представата не толкова за потеклото, колкото за самото начало на душата. За нейния старт и шанс. Берон се проявява като модерен мислител тъкмо с представата си за образуването на душата в жизнените граници между раждането и смъртта на човешкото същество. Душата няма предзададен живот. Тя не е природна даденост, а се образува и моделира така, както се образува и моделира индивидът като микрокосмос. Русо е посмял да опише една зловеща представа за раждането на завършения човек. В неговия роман-трактат „Емил, или за възпитанието” се натъкваме на уродливата фигура на току-що родения зрял човек. Той изглежда физически развит, досущ като Палада, излязла от главата на Зевс, но некоординиран, безчувствен и неспособен за познание. Тази статуя на природата няма как да оформи душа, защото е лишена от процесуалността на природния ред. С други думи, разполага с неовременено съзнание, с неупражнена човешкост. За Русо императивът на възпитанието е не нравоучението, а именно упражнението. Петър Берон поставя примерът и онагледяването в центъра на педагогическата си програма. Освен това в Буквара има описани ежедневни упражнения за оформянето на душата. Може би най-интересното от тях е разговорът със себе си, или, както го нарича авторът, „катадневното свойизпитвание” (Берон 1964: 49). Способността на душата да се образува и субективира е детерминираната от Берон метафизическа разлика между хората и животните, тъй като за хората тя се оформя при всекиго различно. Понеже душите на животните са съгръдени от усещания, а при човеците – от понятия. Съзнанието е фундамент, който отличава хората от животните, но и човекът от животинския му стадий, наречен от Берон „животинския живот на човека” (Берон 1978: 116) Нещо повече, съзнанието стои в основата на задължителната за едно общество разлика между индивидите: „Животинските действия на човека също са предварително решени, както тези на животните, но не е така при съзнателните действия, които са свойствени за всеки индивид, и затова всеки човек оформя един вид, различен и собствен”. (Берон 1978: 114) А ето как изглежда това твърдение в оголен вид, възникнало в педагогическия хипотекст на Буквара:

„Человеците не са еднакви нити на лице, нити на глас, нити на писмо, и от това как познавами божията премудрост, защо по лицето ся разпознавами денем, а по гласът нощем, а по писмото кога сми надалече.“ (Берон 1964: 79)

Акцентът върху непредвидимостта на човешката активност в Произход е ключов, защото предугажда механизма на оформянето на душата и оттам – оформянето на обществото. И в това се корени шансът на обобществяването, ако се изразим в духа на Георг-Зимеловата „Социология”. В капиталния си труд Зимел изтъква, че индивидът допринася за социалното формообразуване тъкмо със спецификите на вътрешния си опит.[6] Берон силно се доближава до тази либерална идея, но все още остава при отстранения всеобхватен поглед на естественика, който съзира разлики между отделните съзнания, докато Зимел вижда в разликите структуроопределящи специфики.

Не бива обаче да се омаловажава и анатомическата специфика на човека, изведена от Берон в Произхода. Тя се състои в способността на човешкото същество да образува език. И то език, който се развива: „Не е така с езика, който се повтаря при животните, от родители на потомство, без да претърпи никаква промяна, докато децата научават своя матерен език, без да останат в границите, които са го намерили, а през своя живот те го разпространяват, развиват и го предават на децата си, а последните правят същото през своя живот. По такъв начин нацията става един безсмъртен индивид, който не остава никога в границите на неговото предшествуващо състояние, и затова общественият човек се отдалечава постепенно от животинското състояние, в което се ражда.” (Берон 1978: 104; курсив мой). Наличието на такъв параграф учудва с оглед на строгата понятийна систематика на Произхода, издържана в духа на Шелинговата философия[7]. В чужда среда Берон достига до постановки, които се появяват десетилетия по-късно в родния контекст. Заслужава да се съотнесе образът на „безсмъртния индивид на нацията” на П. Берон с понятието за „колективния човек” на социалния мислител Сп. Казанджиев, възникнало в една вече доста по-твърда модерност през 20-те години на XX в. По-важно обаче е да обърнем внимание на формулировката „общественият човек” (homme sociаl) в контекста на съчинение, което по методологията и мащаба си наподобява късносредновековните извори на Мишел Фуко, а по някои тези се доближава съществено до важни идеи на модерната социология. Изразът „общественият човек” може да се погледне като пълноценен превод на Аристотеловото понятие ζῷον πολιτικόν, изразяващо една подчертано природна, а не волева, обвързаност на човека със социалното си обкръжение. Аристотеловата формула за човека е разпъната между неумиращия конфликт на интерпретациите и преводите, привиждащи в зоон политикон ту „социално животно”, ту „обществено същество”[8]. Тези преводачески решения, особено първото, оголват социалността на човека като нагон. Бероновият превод обаче сякаш показва човека в застинала фаза на социалната си реализация. За него очовечаването, т.е. изплуването от животинския стадий, е съпътствано със задължителна социална инициация. Снабдяването с човешкост е невъзможно без етносоциална принадлежност и роля в живота с другите. Това Русо нарича в „За Обществения договор” гражданско състояние.

Самият научен ангажимент на Берон към социалния човек и нацията, познати от изследванията му, като цяло имат своя зародиш в „Рибния буквар”. Ако развитието на езика е гарант за безсмъртието на нацията, то това е едно от основанията на Берон да порицава в педагогическата си програма непонятния език на килийното обучение. Горестта на „несчастните деца”, за които говори в предисловието, се дължи на прекъснатата в основата връзка между език и съзнание. Оттам и бавният път към националното самоусещане. Може би тъкмо заради това социалните представи на Петър Берон са вградени в педагогическия му проект. Фиксациите му върху обществения сговор кулминират в търпеливото описание на взаимоучителния образователен метод, интригуващ с отредената на ученика власт да преподава. На цели три страници Берон описва цяло училищно микрообщество с характерния му порядък и динамична йерархия. Самото описание е постановка на идеален човешки ред.

Силният акцент, който поставя авторът върху общественото сговаряне, хвърля светлина върху фундаменталната роля на езика и съзнанието. Едновременно с това обаче в „Рибния буквар” може да се изведе цял сюжет на назиданието за контрол върху говоренето. Ето колко настойчив е надзорът над многоглаголивите по протежението на целия Буквар:

„Ако много хортуваш, много погрешки струваш” (с. 33); „Никога нищо да не речеш, доде перво не го смислиш” (с. 34); „Малко хортувай, много слишай; заради това имаш една уста и две уши” (с. 34); „Мудрият по-много хортува, кога помолчава, а не безумният, кога бълнува” (с. 34); „Птичетата се познават по църтението, а человеците по хортуването”[9] (с. 34); „Който много хортува, я много лъжи, я много бълнува.” (с. 34); „Запосталява человек, […] кога бълва или часто излазя по себе си” (с. 82); „Попитаха Симонида, защо със молчението си ище да ся покаже добър пред хората, а той отвеща: Защото много пъти ся покаях (станъх пишмен), чи хортувах, а никога чи молчах.” (с. 39)

Тези „добри съвети” и „умни ответи” са урок по усвояване на мълчанието или доближаване до състояние на тварна божественост. Нравоучителната линия в Буквара изобщо е насочена към оценностяване на мярата, която само човешкото може да отстоява. „Да не се говори много”, „да не се иска повече” са елементите на тази педагогика. Такава пропедевтика на мълчанието цели възпитанието на чувствата и желанията. Не случайно, когато говори за възпитание, Берон си служи с думата „отхраняние”. Ето какво казва Найден Геров за съществителното „отхрана”: „Начинът, по който някой е отхранен, отгледан и изучен да влезе в света; воспитание” (Геров 1899: 3: 430; курсив мой). За Берон да влезеш в света означава избавяне от „животинския живот на човека” и съвпада с онова съзнателно начало на оформянето на душата, за което стана дума. В букварчето е разказана историята за „зле отхраненото дете”, в която един малък мъчител пожелава дори отразената в кладенеца месечина[10]. Детето влиза в света, когато почне да научава какво да не желае.

Мярата на пожелаването, на която настоява Берон, е ключова колкото за личното, толкова и за общественото благосъстояние. Упражняването на знание и добродетели обаче се оказва недостатъчно за педагогическия му проект. Като типичен възрожденски продукт „Рибният буквар” представлява синкретично произведение. И затова е многофункционално по замисъл. Ако предисловието му приемем за педагогически манифест, то следговорът – „Любезни еднородни” – е възвание към възрожденския човек изобщо. С известяването за подготвяни заглавия следговорът цели да създаде култура на очакване на предстоящи книги и заедно с това да изгради нов социален тип – читателят. „Требова да ся силем, колко е возможно, да ся щамбосат доста книги на нашият език за научението нашаго народа, защо стига как ся намира от толкози время в темнота без наука”. (Берон 1964: 94) Така частната генеалогия на Буквара резултира в мащабна инициация. А езиковото съзнание на възрожденските човеци започва да работи за едно политическо „влизане в света”. Оттук обсесията от обществения договор в контекста на педагогическия проект на Берон изглежда като невинна репетиция за организиране на статуквото.

 

 

 

 

[1] Книгата излиза в Париж през 1858 г. Оригиналното заглавие е Origine des sciences physique et naturelles et des sciences métaphysiques et morale constatée suivant les lois physiques dans lorigine commune des fluides impondérables, de la pondérabilité, de la pesanteur, du mouvement et des trois états des corps [Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки, установен според физичните закони при общото възникване на нетегловните флуиди, на тегловността, на земното притегляне и движението на трите състояния на телата]. Съчинението е подписано от Пиер Берон.

[2]С този епизод находчиво се заиграва Милен Русков в романа си „Възвишение” (2011).

[3]Вж. как в пролога на филма на Бела Тар „Веркмайстерови хармонии” (2000) героят Янош инсценира Слънчевата система. В провинциална кръчма от времето на някакъв застинал унгарски соц, с безпаметно почерпени господа Янош е подканен да представи за кой ли път своя космогоничен номер. В центъра на кръчмата той поставя свой съгражданин с изнесени напред и треперещи ръце, за да олицетворява Слънцето. Покрай него нарежда да се въртят, всеки в своя ход, други двама наемни пияници, персонализиращи Земята и Луната. Постепенно всички присъстващи се унасят в безбройните въртежи на Слънцето, Луната и Земята. Този вселенски танц, с който Петър Берон си обяснява съществуването на живота, във филма на Бела Тар представлява доста живо и динамично въведение на един свръхважен и за двамата образ. Китът. Центърът на филма е огромен препариран кит, атракция за жителите на малкото градче. Китът като космомитологичен символ обсебва главния герой. Поразителен е бавният преход между инсценировката на космическия ред в началото на филма и разрастването на социалното безредие, кулминиращо в погрома над болните в психиатрията. Безредието е олицетворено от мъртвия вмирисан кит. Филмът завършва с образа на поразения човешки ред. След съсипията идва лудостта, а китът е изоставен от зловещите си попечители в безвидната градска пустош.

[4]Ср. „Политика” на Аристотел: „Ясно е, че човек е обществено същество в по-голяма степен от всяка пчела и от всяко стадно животно.” (Аристотел 1995: 5).

[5]По-нататък ще наричам това съчинение Произход.

[6]Вж. главата „Екскурс към проблема: Как е възможно обществото?” В: Зимел, Г. Социология. Изследвания върху формите на обобществяване (Зимел 2002).

[7]В Мюнхен Берон посещава лекции по история на модерната философия на Фридрих Шелинг.

[8]Ср. българския превод на Аристотеловото съчинение „Политика” (1995), където Анастас Герджиков превежда фразата ζῷον πολιτικόν като „обществено същество”. За конфликта около превода на това понятие научих от докторант Зоя Христова-Димитрова, за което й изказвам благодарност.

[9] Гледай филма „Ястреби и врабчета” (1966) на Пиер Паоло Пазолини.

[10]Вж. също историйката „Колко сила има отхранянието” (Берон 1964: 52-53).

 

 

 

Библиография:

 

Аристотел 1995: Аристотел. Политика. София: Отворено общество

Берон 1964: Берон, П. Рибен буквар (Буквар с различни поучения). Юбилейно издание по повод 140 години от излизането му. София: Народна просвета.

Берон 1978: Берон, П. Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки. София: Наука и изкуство.

Геров 1977: Геров, Н. Речник на българския език. Т. 3. София: Български писател.

Зимел 2002: Зимел, Г. Социология. Велико Търново: ПИК.

Русо 1988: Русо, Ж.-Ж. За Обществения договор, или принципи на политическото право – В: Жан-Жак Русо. Избрани съчинения. Т. 1. София: Наука и изкуство.

Русо 1997: Русо, Ж. Ж. Емил, или за възпитанието – В: Жан-Жак Русо. Избрани съчинения. Т. 2. София: Наука и изкуство.

Русков 2011: Русков, М. Възвишение. Пловдив: Жанет 45.

 

 

 

Първата публикация на текста е в сп. „Език и литература“, № 3-4, 2014, с. 39-48.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016