Най-новото

Домът за сираци

Не минавай оттам,
там говорят
езика на джунглата,
ми посочи Дома за сираци
смутен минувач.
Не потърсих
обходни пътеки
от любопитство
към дивото
и попаднах на схватка
за рядко срещана
територия:
очите гледаха гладно,
ръцете целеха
плодове, зеленчуци и хляб.
Душите ни
си поговориха за минута…
Споделеното
ме преследва до днес.

 

Все някога
часовете, които ни свързват,
ще попитат
къде сме били,
когато е спирало времето.
Нищо не оправдава
любовните ни отсъствия.
Събудих се прашинка
в окото на слънцето.
Не е грях,
не е наказуемо,
казах си,
това е просто причина да завали.
Невъзмутимо оставих
небето да се прочиства
и продължих да се радвам
на случая.

 

*
Не става за опитомяване,
твърдеше
едната половина,
другата –
споделяше същото мнение.
Когато ги напусна
им остави,
с известно неудобство,
плюшено зайче
за домашен любимец.
Оттогава обаче
сънят й наметна
мрачно предчувствие,
и по цяла нощ,
всяка вечер,
взрян в прозорците,
заслушан в шума
на вратите,
обикаляше къщата.
При толкова много хищници…
Вината й се оттегли
с първия писък,
а с нея и другото нещо .
То не умее да се разказва.

 

Какво ми каза дядо ми, покойният

Силуетите на дърветата вещаят смърт,
а корените им раждат пролет.
Двамата под тях до кръв се нараняват,
ала с достойнството на чакащия близост.
Невидимият трети ги следи
и сякаш им съчувства,
но ти си спомняш
как ги прати в ада
и после как забрави
да ги върне.
Привидността подвежда, каза дядо
при свиждането ни в съня ми.
След туй побърза да си тръгне.
Досещам се защо.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Жега.
София диша.
Надишах се вече на изкуство и арт дюкяни.
Вървя с отнесен поглед по сенките.
– За хляб монета дайте ми, госпожо милостива!
Гласът ме сепва.
Мъж се е втренчил в мен
и продължава като песен:
– Там хляб ще купя. Тук ти ме почакай.
Посягам към портфейла.
Между сметки и бележки се търкалят
два лева.
Поколебавам се.
– Да видиш, че не лъжа, госпожо милостива.
За хляб монета дай.
Давам.

 

Всекидневие

Слънцето погалва глухарчетата
миг преди да литнат.
Спирката си играе на вселена.
Две кошчета за боклук стоят пред навеса –
привиждат ми се кучета на стража.

Прозорци, колелета, шум, пушек –
денят се задъхва.
Две гневни на циментовите си ръкави реки
се надсмиват над скоростта на града.

Нощем приспиваме вулканите на сърцето.
Сънуваме таралежени сънища.
Армията на бездомните граждани будува.

 

Шапка за из път

Давам ти, рожбо,
шапка за из път –
на протеста да си скриеш плитката,
да не те оскубят недостойните.

Давам ти, дъще,
шапка за из път –
да опазиш ушите от студа,
за да чуваш плачещите.

Давам ти, чедо,
шапка за из път –
да не ти опече слънцето мозъка.
Лудите да сте живи!

 

Споменът на стената

„Сянката на червеното е кафява” –
графит
върху стената на Националната академия
по изкуства.
Днес го няма.
Пребоядисвана е стената оттогава,
живели са върху нея и други графити,
но усещането остава:
сянката на червеното е кафява.
Припомням го на децата си
всяка година в деня на Европа.

 

Бъдещето спи

бъдещето спи
по гръб
като умряла риба
сънува на английски
и нехае за бъдещето си
разказали са му историята
скучно и приспивно

бъдещето спи
заровило главата си в пухена възглавница
отвито
на сън рапира постмодернистично
и гуру му е източен мъдрец
излъгали са го по новините
политиците

бъдещето спи
с ръце обвило коленете си като в утроба
слуша ритъма на своето сърце
така се учи
да отделя зърното от плявата
ще се събуди
щом го разбере

 

Сутрешни хора.
С палта.
Без лица.
Бързащи хора.
С премръзнали длани.
Търсещи.
Тичащи.
На тебе приличат.

 

тя спря до мен
не попита
искам ли да слушам
цели три спирки
бистри политиката
разказва ми живота си
и този
на близки и далечни
непознати за мен
и толкова еднакви
дори не я упътих
за посоката
но тя говори
спретна бърз анализ
на здравната реформа
сподели
за изборите и надеждите
в живота си

навярно
мислеше, че няма да се срещнем
отново
за някакви три спирки
ми подари
цяла сага или поема
на самотата

 

Стихотворенията са от новата книгата на Илияна Делева „Сто лични“, изд. Скалино, 2017

 

Бележка от автора

Тази книга има дълга история. Толкова дълга, колкото може да е онази част от живота, която вече е минало. Но ако миналото е било визионерско бъдеще и някак странно се превръща в категорично настояще, то значи книгата се появява в точния си момент. Тя е антологична, доколкото съдържа стихове, писани твърде назад в годините, но специално не просто редактирани, а пренаписани за нея, както и съвсем нови неща. Това се оправдава от заглавието й „Сто лични”, защото всичко е лично. Но в същината си тя е подчинена на една градска концепция и стиховете в нея трябва да се четат като „Столични”, защото са родени от и посветени на този град, който е повече от мой роден град. Град, обречен да е среднина и столица на народа ни, отразяващ стотиците ни човешки лица.

 

***

Ще разкрия и една последна тайна от играта ми с думите. Прочетете имената на разделите и ще откриете смисъла, който преминава в цялата книга – човекът е част от града, а града създава човека. Човекът – поет или просяк – наяве и насън живеейки, вървейки по пътищата си създава една книга, един текст, един разказ, роман или стихосбирка на своя безценен живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Термити

От високото жилищният блок
прилича на бучка сирене,
нападнато от термити.
Черните точици щъкат
навсякъде –напред-назад,
потъват в лоното
на бялото, после се
появяват пак, влизат-излизат…
Тези двете са като нас
с тебе – тръгват и се връщат,
враждебно размахват
крачка, после притихват,
допират муцунки –
там, на третия етаж вдясно.
И си мислят:
“Всичко е о`кей!“
Но само от високото
се вижда как бучката
намалява, намалява.
В един миг разбираш –
няма къде да се върнеш.

 

Кучето

Кучето се казва Омир.
Порода питбул.
Донесоха го от Америка.
( Тези американци!
Само те могат
да кръстят куче
с такова име. )
Изпълнява команди
единствено на английски:
“Сед! Даун!“
“Гуд бой, Омир! Гуд бой!“
Иначе му говорят
и на български.

Кучето Омир
редовно препикава
розите на стопанката.
Вместо да се почувстват
наторени, те залиняха.
“Нот хиър! –
заповядва мъжът
с нужната нотка
твърдост в гласа
( според инструкциите ).
“Не, в розите!“
“Не, в розите!“ –
вика и прислужницата.
Нищо не помага.
Опитват и на гръцки:
“Ми! Охи!“
Ефектът е същия.
Розите умряха.

 

Наблюдение

Орловите пера на гълъба.
Те са невидими.
Видимо е настървението,
с което кълве
подхвърлените трохи

 

Диво и питомно

Всяка пролет засажда цветя –
да радват слънцето и очите.
Всяко лято тревата, незасята,
залива всичко наоколо.
Потъват в нея и цветята,
и прагът на къщата.
Накрая скри и покрива
на сетния му дом.

 

Чашата

Отпих от чашата,
но жаждата ми не премина.

Водата заприижда и
корабите се залюшкаха,
страховете в трюмовете
се раздвижиха,
като олово тегнеха
към дъното.
А хоризонтът – сив гранит –
не предвещаваше спасение.
Тогава го видях –
стоеше, вперил поглед
в тъмните талази.
На възрастта на моя син
( и сякаш беше той ).
Красавец? – не. Но обаятелен.
Не тръгна по вълните,
не ни нахрани
с хляб и риба, ала
присъствието му изпълни
цялото пространство.
И силата прииждаше
на тласъци. Забравили за
дребните си щения,
корабите ѝ се подчиниха.
Една от мачтите
разкъса облака и освети
пътека към дома.
Когато стигнахме,
денят преваляше, но
още дълго пяхме,
прегърнали нечаканото
избавление. А той –
изчезна, внезапно и безследно.
Не забелязахме кога и как. А после…

Чашата е пак на масата.
И чака.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

живея в триединство с две саксии –
безименни,
зелени,
нецъфтящи.
Листата им растат на воля,
едната вече заприлича на горичка.
Не си говорим често.
Водата пием от една и съща чаша.

 

Чистачката, която обича да се прави на библиотекарка,
мете, измива пода,
рафтовете бърше старателно и сръчно,
потта избива по лицето,
лъщи над устните,
покрай носа,
в очите влиза.
Нетърпеливи са натрупаните книги на бюрото.
Ръцете си почиства, подсушава,
сяда,
в картоните надлежно ги отписва,
усмихва се
и почва нещо свое да реди.
От стаичката в дъното наднича шефката
и както винаги невиждащо поглежда –
сега ги разнесѝ, където трябва.
Чистачката, която обича да се прави на библиотекарка,
разтуря арката,
от книги изградена.

Досущ Парижката,
онази,
Триумфалната.

 

Моливче късичко
с графитче изписано
и гумичка стара и твърда
в кутията с брошки намерих.
Моливче.
Дръвченце оглозгано –
без клони,
без листи,
без корен.

 

Пред огледалото години
мерех шапки,
лицето си измъчвах,
разпъвах и разравях сетивата си,
посявах благослови и анатеми.
А винаги
съм подозирала –
зад огледалото е онзи,
който ни оглежда
и отглежда.

 

Къщата, от която сутрин купувах мляко

Къщата с кравата Неда,
с топлите тъмни очи,
гальовния топъл език
и щедрото виме.
Къщата всички отпрати.
Продължи да отглежда цветя.
Жълти, червени, оранжеви.
През оградата с телена мрежа
кремове бели надничат.
Добра среща,
казвам.
Добра среща,
остаряло момиче!

 

И е хубаво, и е тихо.
Птиците
са помежду си.
Вдигат земята нагоре,
Сред тишината я спускат.
При нозете ми,
в ниското,
мравките внасят порядък.
Тихо животът нараства
иззад треви и загадки.
В буците пръст
някой диша.
Глътката въздух поделят
думата недописана,
хребетът и пределът.
И е хубаво, и е тихо.
Времето
се откъсва.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Кюнец

Седи сам в ъгъла.
Пие ракия
и сам си говори.
Носи кюнец,
с прокарано през него въже,
като раница.

– Защо ти е кюнеца? –
някой го подиграва.
– За комин. –
сърдито, но благо,
той отговаря.

– Остави го. Луд е.
Не пречи на никого.
Пие ракия във ъгъла
от двайсет години.
Носи кюнец
и мечтае за къща.

Колко еднакви сме, Господи!

 

Разлики

да откриеш разликата между
пътешественик и скитник
и да опознаеш всички видове усмивки
а сълзите…
а булевардите
калните пътеки
жените с клепачи като черчевета
на планинска къща
толкова мънички
а в дъното минават влакове
река бучи
сокол прелита
и изчезва зад баира

да степенуваш човеците
на странници
колеги
познати
и понякога приятели
а болката…
а виното
бели покривки
улични пейки
някой те отминава
друг те прегръща
ръцете им уж са еднакви
в очите и дланите най сме различни

 

Сърдечен хирург

красиво момиче
заровило ръце до лакти
в книгите на сергията
тършува
на няколко крачки във тъмното
чакам
за да знам на какво ще даде живот
когато
някой ден дълбае
със същото любопитство
в сърцето на мъж

 

Като реки

Като река
по път за Океана
да се влееш в себе си
и сам да станеш Океан.
А после накъде?!
Светът е твой
със цялата му самота.

Като реки по път за Океана
да се влеят във едно
и двамата да бъдат Океан.
А после накъде?!
Светът е общ
събран
в окото на дете.

 

Сиво

Сиво.
И димът отказва вече
да влиза в гърдите ми.
Като огнедишащ дракон.
Като камина със запушен комин.
Бълвам навън сивота.
Отдавна съм изгубил способност
да разделям
на черно и бяло
хората,
котките
и случващото се.

Времето,
в крак с мен,
изтърси някъде представата
си за контраст.
Само
Слънцето,
като подправен етикет,
държи да ни убеди,
че е Май.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
двукрил прозорец
между двете ми лица
нищо

 

*
двама в дъжда
гонят се сянката
и нейното куче

 

*
мушица
трепва
ръката ми

 

*
по три торби
в ръка
двете с клошарката

 

*
благовещение
лети срещу вятъра
пеперуда

 

*
стъпки зад мен
вятърът търкаля
сухо листо

 

*
такава любов…
забива нокти и ме гледа
с котешките си очи

 

*
толкова много цветя
пеперудата
… на бодил

 

*
вятър в тополата
… а облаците
не помръдват

 

*
дълбока нощ
луната изплува
от пяната на облаците

 

*
дълъг следобед
къщата бавно обраства
със сенки

 

*
ръждива релса
олюлявам се на косъм
от калта

 

*
тиха молитва
господи кога ще млъкнат
продавачките на свещи

 

*
шепа фъстъци
колко им трябват
на врабчето и стареца

 

*
отдръпват се тихо
чува ли ги слепецът?

 

*
сиамска котка
крехка е вазата
от син порцелан

 

*
пръски туш
политат в синята мъгла
стотици косове

 

*
йерихонски тръби
събужда ме водопроводът
посреднощ

 

*
приятелка от детството
на старата катерушка
сврака

 

*
хоро
топла е земята
под родопските терлици

 

*
призрачно слънце
в мъглата блуждае
сянка… на птица?

 

*
дъждовно…
колко ли капки остават
до влака?

 

*
неделен следобед
примижваме
на слънце с котката

 

*
море от хълмове
носят се на талази
гласове на гайди

 

*
планинска гара
слизат тихо
мъглите

 

*
далечен лай
над пустото поле
залез

 

*
дълбок сняг
между дърветата пътеки
светлина

 

*
самолетна следа
по разнищените облаци
се спускат птици

 

*
висок прозорец
дълъг е коридорът
към светлината

 

*
вечер на свещи
разказваме си истории
за неплатени сметки

 

*
шарена сянка
по слънчевите петна
божи кравички

 

*
сутрешна луна
циганка замита
парче геврек

 

*
таен обожател
гадаем
по почерка

 

*
ясно небе
сипе се сняг
само под вишните

 

*
трепти въздухът
над полето
синя пеперуда

 

*
повалена топола
над мътната река
кръжат два корморана

 

*
синьо небе
въздухът и раницата
все по-леки

 

*
сергия за сърца
окъснелите влюбени
не подбират в тъмното

 

*
нерешен спор
настъпват се обувките ни
в антрето

 

*
условен рефлекс
поглеждат го – вика
топли гевреци

 

*
киша и кал
шляпа пред мен
сврака

 

*
сянка слънце сянка
равният ход
на коня ми

 

*
блеснало слънце
усмихва ми се
непозната старица

 

*
тъмносиньо
в здрача се сливат
небето и Витоша

 

*
сняг на пух
ту горе ту долу
черната вранка

 

*
запознанство
преплитат се
каишките на кучетата ни

 

*
изпит
внезапно млъкват
свраките вън

 

*
кокичета
събрали глави си шушукат
три момиченца

 

*
зимна градина
сред бели хризантеми
мъгла

 

*
есенен плаж
небето почернява
от щъркели

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

В окото на гарвана
белият сняг
завинаги отразен.

 

Капка по капка
от разваления кран
времето тече.

 

Слънчево петно
по хладни люспи.
Пролет в рая.

 

Не, аз не съм ангел
и перата във възглавницата ми
не са от моите крила,
които крия…

Но понякога го сънувам.

 

Смъртта поклаща тежкото си виме.
Животът, с хилави крачета,
пристъпя смешно и залита,
а в мозъка му свети надпис:
“Ах, мила мамо, нахрани ме!”

 

Стоим и смаяно се вглеждаме:
Очакваме да дойде онова хлапе,
което “Царят гол е!” ще извика,
а пълен е пейзажът със царе.

 

И да си знаете, апостоли,
че видими са ви преструвките.
Когато сребърникът е един,
ще станат тридесет целувките.

 

Дъждът
размърдва океана,
разпенва го и подсладява,
но някъде във дълбините
той мрачен
и солен остава.

 

Тревата свежа е и хладна,
а пролетното утро е от тия,
в които нелогично и нахално
витае жива радостна магия.
Небето е бездънно. Обещава
разкошен ден и птича песен.

„И тази пролет ще ми падне“ –
мърмори бъдещата есен.

 

Черни зимни гарвани
грачат посред нивите,
за да чуят всички,
че са още живи те,
че напук на вятъра
свирещ по перата им,
че напук на зимата
и леда в крилата им,
че напук на всичко
бяло покрай тях
има черни гарвани,
с черна кръв във тях.

 

Когато тишината слегне
над нощната библиотека,
към своите книги
мъртвите поети
намират тайната пътека.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017