Най-новото

*
може би
някой ден
за някого
ще бъда
силует в бяло
искра
в материята
на мрака
и намек за изход
от безнадеждността
за някого
може да съм
чудото
за което се е молил
пред всяка икона
месията,
когото е очаквал
избавител от смъртта

може би
някой ден
за някого
ще бъда спасение

и това ще бъде достатъчно,
за да се почувствам спасена

и аз

 

*
хвърлих се в бездната
презглава
безразсъдно
беше продължително падане
без усещане за край
без допир до дъното
не беше полет
беше залитане
отклонение

отклонявах се
все повече
и все повече
от себе си

 

*

изгради ме
по свой образ
и подобие
по свой маниер
и по свои разбирания
изписа ме до последната точка
с думи, които не ми прилягаха
с думи, които не бяха на мястото си
(аз също не бях)
ти решаваше къде да поставяш
встъпленията
и
епилозите
какви изразни средства да използваш
измисляше сюжети,
написани преди за друг
предвидими
обичайни
неподходящи за мен
и беше щастлив от творението си

но аз никога не бях щастлива с него

 

*
така и никога
не ми позволиха
да напусна
гнездото
не ме бутнаха
от него
не ми се наложи
да разтворя криле
да полетя
не усетих вятър
между перата си
в косите си
не видях света отвисоко
в цялото му (не)съвършенство
не видях хората отвисоко –
върхове на карфици
не достигнах облаците
за да ги докосна с длан
да се скрия зад тях
и да си позволя
да не бъда намерена
не вдишах от анестезиращата
свобода на небето
и сама
никога
не се почувствах
свободна

толкова дълго
не ми позволиха
да изпробвам летенето…
че когато най-сетне
се осмелих
да опитам
разбрах, че е станало късно –

крилете ми бяха закърнели.

 

Лъжи

нека се излъжем
само този път
да излъжем
телата си,
че още се търсят
едно друго
да излъжем
устните си,
че са пустини
без да целуват
да излъжем
ръцете си,
че тежат
като олово
без другия
в тях
да излъжем
сърцата си –
изгубени континенти –
че няма вече
да бъдат открити

нека се излъжем,
че нищо от това
не е истина

всеки от нас
си мисли
че е направил крачка
към другия
но в края винаги
се оказваме
на едно и също
разстояние
един от друг –

о т д а л е ч е н и

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

не по Малевич

рисувахме в празните полета
бял върху черен квадрат
стени и покриви
високо над облаците
гравитацията смачквахме
заедно с касовите бележки
повдигахме се от съня
колкото да ги изхвърлим
навътре в себе си

 

несвоевременна дислексия

търся с широко отровени очи
мътната страна на нулата

 

метакеносис

резен луна
празна сателитна чиния:
порция смисъл

 

ad se ipsum

излъжи клетките си
че отглеждат птици
излъжи дванадесетопръстника
че стиска палците на шест самодиви
излъжи сърцето си
че камерите му заснемат живота
излъжи смъртта
с 21 грама уиски

 

*
и рече моята бездна на твоята бездна
ще се срещнем на ъгъла
ако ни вградят
в съседни стени на картонена кула
вместо сенки

 

*
метаморфозите са непредвидими
и понякога незначителни
от гледна точка
на височините
на токчетата
и етажите

 

светофар

във висока трева
слънчоглед и домат
си правят плаж

 

с копие до Жан-Люк Нанси

пази сърцето
каза той
корпуса в околовръст
също

отписването е непостилно леко
или също непосилно далеко –
помислих си
докато му отговарях
с безцветни скокове по меките квадратчета
все едно в игра на дама
със себе си

 

бележка извън полето

да обичаш парадоксално
не е същото
като да обичаш
парадокси

 

*
нокът
травмиран от обувка
е повод за разговор
или за потъване
един в друг

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

all in(clusive)

половината дори не знаем защо й викат шведска маса
само бързо набождаме с вилицата из платата
напосоки без да гледаме

помня първите пъти се опитах да потърся
онова което ми харесва
но бързо се намериха учители по стил и етикет
които да ме вкарат в надпреварата

от нас, душице, можеш само да се учиш
как сръчно да лавираш измежду протягащите се ръце
кога да си проправиш път с лакът, кога да доближиш
как да се усмихнеш, кимнеш и подложиш крак
и накрая – как да изхвърлиш ненужното от отрупаната си чиния
когато се заситиш без да види някой и да посегне да си взима
урокът е свободноизбираем но без него няма как успешно да завършиш и да вземеш хляба в ръцете си

това ти казват докато преживят лакомо и се настъпват уж случайно покрай масата

поглеждаш кулата от сирене и масълца пред себе си
и изведнъж отново ти се пие загоряло прясно мляко
а вилицата с която е набучен хляба ти се вижда Вавилон
отдръпваш се послушно в ъгъла и наблюдаваш

не си ни зрител нито режисьор

редуваш без да искаш всичките си жестове
и търпеливо чакаш всички да приключат
защото така правеше като дете и помниш
накрая пързалката винаги остава свободна

 

ПЛАН за бягство

1. стягаме багажа
внимателно
докато спре да диша

2. задраскваме последователно нещата
които искаме да понесем със себе си

3. спираме водата топлината светлината

4. излизаме

5. винаги проверяваме дали сме заключили
два пъти

 

рецепта

оставѝ водата да ври
да поомекне нарязаното
съвсем естествено е да бъркаме
но винаги бавно внимателно
по посока на времето
и да дойде време за солта
и да опитваш от ръката ми
и да опитвам тайно преди тебе
и това да се повтаря
с непрестанно бъркане на бавен огън
докато решим че е готово
или се заситим с плодове от масата

 

на тръгване

също както изтънява връвчицата на обувката
както се разпуска кожата й
както се заплита колието в косата и само в себе си
така
цялата нежност не стига тогава
и за панделка и за възел се стяга със сила
и все не разбираш
по мярка ти е а после не е
ще отнеме време и внимание
ако сетне решиш
ако сетне се сетиш

 

Мейерхолд
или моторика на мисълта ми
какво е времето на съзнанието до ръката
любопитството на сетивата
да намерят своя бог
сред ягодовите полета
чая
ласката
кара млековарката да вие
да троши из стъклената менажерия
да чака влака дълго и приведена
да пуши
да скицира замъци
да драска по ръцете си с флумастер
да се превръща в чайка
да намрази горко всички майки
прехапала езика си да трае
без думите не можеш да я разпознаеш
и не шава
пази се

 

преговор

забравяме
забравя ме
забравям е
това е всичко за спрежението
на него могат да влияят
лице число най-вече време
останалото всеки ще си прочете вкъщи
и упражненията ще си направите сами
не по желание
свободни сте

 

die
ти не даваш
и така започва всичко
,

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
Цвета на очите
счупва хоризонта
и го понася
в спиралата на липсата й.

 

*
Понякога,
криеш сълзите си в летния дъжд.
Понякога,
си отново на пет
и с пръсти ядеш
от буркана мед.
Понякога,
сънуваш бъдещето
и се събуждаш
с носталгия по настоящето.
Понякога,
си само човек,
на пръв поглед,
a отвъд
много повече.

 

*
Аромата на косите,
измити в самодивски извор,
разпилява попътен вятър
в пристанищата за завръщане.

 

*
Смеха й
оставя белези
по гърба
по ръцете
по бедрата,
залутан в дълбините
на всичките им закуски,
само с арабско кафе и смокини.

 

*
Съмнението в нейното съществуване
уплътнява образа на самотата им,
когато са заедно
по изгрев,
в празното лястовичо гнездо
на терасата,
по обяд,
в отражението
на втората водка,
вечер когато я целува,
заспива в нейните прегръдки,
тя в ритъма на сърцето му
и се сънуват.

 

*
Сънувам безброй любови
от пепел и сол,
десетки, хиляди любовници
от глина и кал.

Сънувам без край океани
и само една продъдена лодка.
Сънувам една винаги пребродена пустиня
напусната от своите камили.

Сънувам без брой любови
без край и без начало,
и един единствен любовник
още не обичан.

 

*
Когато някога,
преди да умра,
върни ме в Анкара,
да подишам въздуха
от детството на баща ми.
После се разходи с мен
по плажовете на Тасос,
само осемдесет години
ще ни делят от там където,
за пръв път е проходила майка ми.
След това ще се завърнем в Пловдив,
но ти ще отлетиш
отвъд Дунава
да се сбогуваш с онази прабаба,
ще отлетиш
да се сбогуваш с твоите си.
А аз ще избродя отново
този мек град от сианит,
ще избродя отново живота си,
за да те обикна по-силно
отколкото е възможно.
Когато се върнеш
няма да има нужда от думи.
Ще се прегърнем,
ще потънем в реката,
ще се сбогуваме с внуци и птици
цяла вечност,
докато душите не станат хумус,
оплождаш земята.

Когато някога,
преди да умра,
но не още…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Пластове

и ако не можеш до фанатизъм
да изживееш нежно грапавото
защо ти е да се опитваш да го бъдеш иначе
защо ти е да се стараеш да усетиш сладкото
когато няма никакво значение до колко пълно ти е вътрето
ако не можеш сам да си развиеш опаковките
и после да стоиш една такава гола, хубава
и в трепет да ти избелеят синките
или пък да се слеят с цвета на кожата
и може би тогава ще преспиш с пейзажа
а може би ще влезе в тебе той
кое от двете е- не е въпрос на метафизика
а просто колко теб те бива да се със-споделяш тебе си

 

от(ново)

когато порасна ще стана като нас
армии от жени ще ревнуват всемира ни
ще бъде 10, 5 по рихтер
срутването на физиката
отнемането на всички обективи
голотата на новородено
съвестта на проститутка
кодекса на вричането
белега от липсваща халка
черното на вътрето
стоманата на жестовете
плътта на живеенето
оргазмите на кислорода
зрелището на имането
болката на живата вода
митологията на 21 век
името ти на гроба ми
първото на последното
последното на първото
първото на първото
и малко преди него
когато порасна ще стана като нас
смъртта ревнува случването ни

 

Тихо

бъди грешна музика
вземи косите ми
нека бъдат струни
направи осезаемо
перото на езика си
разкървави артериите му
да потече раждането на звука
чуй самоубийството му
в петолинието на трепета
бъди грешна музика
удряй ме в тихото
никога не ме сверявай
свири ме
свири ни
свири

 

Прах при прахта

твоята безпризорност на по(явявания)
моята ненаситност за несигурност
от пра-вечности рушат ядрото
на общата ни тенденция за деградация
и няма никакво значение
дали чета Томас Ман за закуска
или ти ползваш за разпалки страниците му
и двете знаем, че регресията ни на битуване
е единствения начин да се уповаваме една на друга

всяка буква която не казваш
е повода за тази която пиша

всяка липса която чувстваш
е повода за състоятелността ми

всеки език който целуваш
е повода да прехапвам своя

всяко мълчание което не чуваш
е повода да съм оглушала

всеки повод който ми даваш без да го правиш
е моя начин да те ограбвам по твое желание

 

*
деструкцията ни оставя песъчинки-
децата (ни) скоро започват замъка

в царството небесно е пълно
подарявам ти Земното

 

Молитва

само едно Рождество
заслужава поста си
легни напряко на тялото ми
кръста от нашите две
ще целуват миряните

чуваш ли кънтежа на раз(съм)ване

 

„Минало предварително“

преди да стане вчера
ще се случат толкова много неща
земята ще започне да ражда камъни
градушките ще се научат да пишат с браиловата азбука
историографията ще си преначертае лентата
фотографиите ще се ре-проявят
(в лилаво)
майките ще спрат да кръщават дъщерите си с трибуквени имена
дихотомиите ще се убият в себе си
а тамянът ще започне да посреща вместо гони

преди да стане вчера ще се случат толкова много неща

гробарят все така очарован гледа тънкописеца на бурята ни
снима с ирисите си в салто
последният гръм на гласа й
посрещаме въздуха й с мирис на Въз(раждане)

как познато й мирише на вчера
докато опипва с пръсти имената ни на плочите

 

постПРАЗНИчно

след пост не идва Велик-ден
след Велик Ден идва пост-

гладен е само който знае
какво е да бъдеш сит

(малко над стомаха)

 

*
ти си само един комедиограф на Аз-ове
рецитираш нелепа сериозност за произвеждане на нищо
човешка форма на Титаник си
с който си отиде цяла една епоха
и нищо повече
толкова е глупаво да се наслаждавам на гледката
докато повръщам в краката си
по-добре е да седне смешката върху лицето на
претенциозно човешкото
пред бутафорията на тежкия ‘психологизъм’
колко още смърт ти е нужна за да разбереш
че всичкият ти смисъл се свежда до моето наличие
толкова прекрасно се чувствам, когато знам
че адът винаги ще оправдава сбъдването ни
битието ми е едноличната ти форма на фашизъм
естетизация на концлагеристите ако искаш го наречи
ти си моят винаги неидващ и вечен Годо
времето на Бекет е там където няма време
мисля че ни е дублирал в горното
Малеевич е изостанал:
черното отдавна не личи на черно
аз съм твоята гранична ситуация
случването на организма ти съм не от днес
и няма никакво значение кой с кого е бременен
щом всеки е в другия и никой не е в никого
луфта между краката ми е съизмерен
с пълнотата на корема ми
където все още Ния дреме незачената
погнусата ми е навсякъде, усещаш ли че цапа те..
отивам да измия за стотен път ръцете си
знам че се изхождаш с мастило на съмване
прости ми
че не ти прощавам
писането ми ме потвърждава

 

Бог е жена
и като такава
не обича да Й се молят-
не се опрощава слабоволието

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Колебание

Не потропах
на вратата на вятъра,
въпреки че той
ме повика в съня.
Самотният весел вятър –
покрай него
е толкова студено!

 

Препънах се
в подводните камъни
на душата си.
Опитах се
да ги отместя,
но те бяха хлъзгави
и коварни.
Погледнах напред,
а там някакъв фенер
затъмняваше пространството
край мен.
Заслушах се във вика
на безвремието,
в тишината
на доверието,
изплувала
от твоите очи
и в риданието
на бъдещето,
покълнало
от детската усмивка.
И камъните се пръснаха.

 

Благодарност

Крилете на дървото
се вкамениха.
Корените на птицата
изсъхнаха.
Времето обърна
хастара си
и така подновено
тръгна към бъдещето.
Нашето време.
Чуждото не постъпва така.
То подарява
старите си дрехи
на нас.
Вместо да съскаме,
ние сме благодарни.
Защото крилете
и корените ни
са фалшиви.

 

Роботите не сънуват

Дългото зимно коварство
изпочупи надеждите.
Започва митарство.
Митарство на сънищата.
Дълги сънища…
По-реални от реалността.
Затворени са всички пътища.
Навсякъде са труднопроходими.
„Пътувайте само с вериги!“
Но движението не се оковава.
Препускат вбесени толкова зими.
Спомен от нищото само остава.
Дълго, мъчително нищо –
половин живот,
смислено и интересно,
като съня на повреден робот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017