КРАЙ НА ТЕКСТА
…ще ми вземат те всичко
колкото по-самоуверени, толкова по-добре
не че сега не са лесни, ама тогава вече ще ги сведа до абсурд
защото съм направен и за това, и ме бива
всъщност хващаме поканата
опошляваме я до нивото на пациента
и вместо да го
освободим
от него си
го убиваме
със същото
понеже само умният човек може да се абстрахира от абсурда
простият търси логиката в него и си намира
те пак ще са живи
защото революцията ще е по педерастки безкръвна
но вътре ще са вече наистина празни
което е целта
да не участват
целта е всеки тъп да мълчи
и като дойде време за избор да каже
не знам, нека умните преценят
е такива пеони харесвам
после ще остане само да си резнат тръбите
и лека полека да изчезнат, както са и дошли
незабелязано като боклука, дето сме смели под леглото
ето, всички трябва да са доволни
няма кръв
но е много по-брутално, защото не създава герои
нито от едните, нито от другите
създава общности, преди да се създаде общност
трябва да се създаде необщност
в която кастите да сложат границите
навътре и отвън
равноправието е да се сведем до една каста
кастата на хората
и там да са само хора
който иска по-просто, да си вземе животно
ще ми вземат те всичко…
как ще ми го вземете, изроди малоумни инертни
нали като ми го вземете, няма да имам нищо да губя
и ще падне последната ви защита
от мен
крехката стена от неща и хора които ме правят
Аз
аз нямам нужда от пушка
нямам нужда да мога да стрелям
нямам нужда и от дрехи
хвърлете ме гол, сам и загубен на бунищото
аз ще се облека
от боклука ви ще се облека
и армия ще събера
от мангали и клошари – от вашите боклуци
и пушка ще взема, като в игрите, от първия убит
и пътьом към следващия ще се науча да стрелям
и няма да вървя напред с висшата цел да спечеля
защото за мен няма да е важно вече
просто ще вървя напред
или до куршума, или до последния
и което и от двете да се случи
ще седна изненадан на майката земя
и няма да разбера веднага, че е свършило
всичко ми вземете
*
никой нищо няма да ми вземе
но аз мога да си представя какво е
да го преживея и да го разкажа
на другите, на които ще им вземат
така ще изпреваря Гърбавото
и ще съм на позиция, за да видя как го посичат с нагана
аз знам
Бог ме учи
учи ме на търпението, позицията
защото, докато вървиш към хълмчето
сгърбен от тежестта на бягството и сподавената сила
и акцентираш върху това хълмче
защото в него е всичко – твоята позиция, началото
на случването на битката
провидяна от теб такава, каквто ще е
то бавно се превръща в крепост
като петното във Влакът беглец
сподавяш всичко
смиряваш се насила
и акцентираш върху петното
търкаш, докато не заблести
така и с хълма
всяка обида
акцент върху храста
този храст е вълшебен
със всяка стъпка той все повече ще те пази
ами този камък горе вляво отстрани
подиграват ли се всички приятели, че бягаш
защото не знаят
къде
стрелят ли по теб враговете
защото си лесна жалка мишена
силен ли си
силен си
а личи ли
хълмът и камъкът вляво
крепостта
крачка след крачка, удар след удар
като миньор, който копае своето навън
хълмът вече е твоя позиция
шанс, не си умрял
горе до черешата, дето е цъфнала, защото е пролет
облегнат удобно, пушиш цигара
и оглеждаш за живи
е́ така се води битка
в Уоу се научих
и като слушам дядо ми, който е майор
правилно съм се научил
но не му казвам, не чува добре, стар войник е вече
предпочитам да го слушам
*
на зулус ритъма
и партито наистина е свършило в тая песен
около казана с другите вòйни и шамани
толкова ли много искам от тоя изпедерастял свят
всичко да си дойде на местата
и да седна да изпуша една цигара
един черен капитан
даже ром не искам
може даже да не сядам
може на прозореца от влака, докато си тръгвам за село
щото има кой да управлява
и са управители като мен
и най-вече знаят
е, това им е било хубавото на Стамболов и комания
знаели са, че са смъртни
и той е знаел точно за какво са го убили
още докато го е допуснал
защото са били скоро войници
и са знаели как се наказва
и че всеки може да бъде наказан
а добрите ги убиват еднакво на рандом с лошите
или където Хемингуей греши
е́ това ще им е прясно на моите другари управници
и естественият фашизъм ще расте и крепне под ръцете им
всички сме градинари в градината на Бог
и той просто ни гледа сеира
смее се точно както Аллахът на онази стара циганка-туркиня
дето ме помаза на Гергьовден
даже не ни мрази
само се смее
защо да се занимава, нали има всякакви хора
има и като мен
защо да сере
нали ме е направил
аз ще сера
доброволно
от свое име
даже не е нужно от негово
аз съм Tой
Tой е Aз
само този, когото презирам, не е, защото не Е
защото презирам нищото
не онова голямо нищо-бездна
а несъщностното
извратеното
наистина болното заразяващо
защото съм градинар
и не искам ябълките ми да са с тумори
отвращава ме
имам голяма топка енергия в гърдите си
която се опитва да избие през гърлото
и силна нужда да хвана „вожда ни“ и не да му говоря
с непълен член
да си отворя устата като онзи в рекламата на лайън
и да му я вкарам с една целувка
по стар юдейски обичай
баш в кратуната
да видя ще ли падне на колене и да реве като дете, без да знае защо
не, не аз няма да го убия
аз ще го наградя
ще му дам от моето
а той да се оправя с болката/екстаз/катарзис, както реши
колкото поеме малката му психика
няма злоба, просто искам да му го влея всичкото
даже не да види как е, щото той няма да го види
да му го сложа
с ясното съзнание, че е кокошка
и твърде малък за тоя хуй и ще се пръсне
разбира се, аз съм българче
и мога да го увия с тиксо
като хамстера на Иванчо
добре, че не сме магьосници (а дали е добре)
може би едно време така е ставало
отивал е някой, без да владее магии
и просто го изливал, на когото трябва
може би така Мойсей е разтворил морето
събирал е познания там, на границата на приливите и отливите
и когато е дошъл моментът
(а те не са знаели и са били изплашени всичките, дето е водил)
им го е вменил
със същия вик-изливане
и така са го запомнили
не като отлив и прилив
а като сопата
в ръката
която удря и разделя морето на две
защото може
и защото това е Богът да седи зад теб
даже няма нужда да те подпира
и даже не вършиш чудо
и не е тайнство
просто не си сам
и си на страната на истината
единствената реална страна
сопата
ако забравиш къде си, какво си и на кого си
тя ти припомня
не си сам
подпираш се на нея
не за да се подпираш
а за да не си сам
Бог е сопата, която се смее
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017
