Воя Марчеза – 24 май ще прекарам над облаци

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Simple politics

 

24 май ще прекарам
над облаци
Ще си отспивам
сутрешна дрямка,
ще оглеждам пасажери и
ще раздавам карти
в монолога на предсказания –
кой ще пие вода,
кой ще пие кранбери,
кой ще пие кола с уиски

ще разтворя книжка
и ще чета под звездите
над облаци.
После ще кацна в Тексас
под рохка облачна жарава
където никой няма да е празнувал букви.
А в България буквите изтощени
от венцесловене ще спят.

В Тексас празнуват
цветя, уиски, вино, революция,
саможертва, независимост, Коледа,
Мартин Лутер Кинг, лавандула,
бира, дини, праскови, фиеста,
каубои, музика, вси светии,
и всички човешки празници.

Празнуват и Аламо –
трагична обсада
насред прашна земя – камък
връз камък францисканска мисия
осеяни с трупове
политически борби на
нови нации.

Тексасци разбират Аламо,
на Крокет цигулката, ножа на Боуи.
Пришълците не знаят защо
едни хора празнуват трагедия.
Пришълците не знаят защо
едни хора празнуват букви –
знаци постоянно загубвани,
употребявани, забравяни,
замествани, предавани,
припомняни

няма нищо по-политическо от едни букви
няма нищо по-политическо от една крепост

Глаголицата, това Аламо на българите,
с красиви праисторически ченгели
ще падне на кладата на практическата
целесъобразност.

Тексас, тази кирилица американска,
все още сънува мимолетната си
невъздържана глаголица като
несвършена целесъобразна практика.

Преди да кацна в задушната вечер,
ще затворя между кориците трезора с букви
над облаците всичко ще е имало друг смисъл
на 24ия ден от май
В политическата зима на земната твърд
ще извикам юбър
и ще си говорим със шофьора за
пристигания и заминавания
за Тексас, за времето,
за всичко, което буквата на Аламо
е направила възможно.

Ще гледам през огромните надлези
ще си мисля
за цар Борис и стартап долиниге му
в Охрид, Плиска и Берат –
българското технологично чудо на 9 век –
как в първите български туитър манастири
загива триезичната догма
как успехът на буквите
е трънният смисъл на българите

между Борис Първи и Борис Трети –
столетия изживяно време
регресия на историческа мисия
извървян път от глаголица
до кирилица и обратно –
от смисъл до знаци
цялото българско Аламо.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Етъридж Найт – Костите на баща ми

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Еросът на невъзможното, 2011

 

1
Няма сухи кости
тук, в долината. Черепът
на баща ми се хили
срещу луната на Мисисипи
от дъното
на Талахачи,
костите на баща ми
са заровени в калта
на рекички и поточета, които лъкатушат
и вливат тайните си в морето,
и вятърът ми пее
тук, слънцето ми разказва
за сухите кости на баща ми.

2
Няма сухи кости
в северните долини, по уличките на Харлем
млади / черни / мъже дремят
приседнали в сянката на дома си
и сънуват
сухите кости на баща ми.

И млади дългокоси бели бягат
от домовете си, напрягат умовете си
и пеят песни за братство
без повече войни, и търсят
костите на баща ми.

3
Няма сухи кости тук.
Крием се от слънцето.
Вече не крачим широко напред.
Стъпките ни се оформят от клетките
в които ни държат. Настрани се плъзгаме
като раци по пясъка.
Кацаме по зелените лилии, търсим
под белите скали…
ТУК НЯМА СУХИ КОСТИ

Черепът на баща ми
се хили срещу луната на Мисисипи
от дъното
на Талахачи.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Етъридж Найт – Прецакан

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Incomparable Table. 1997, протеини, витамини и аминокиселини върху маса в Балабановата къща, преминаващи през тялото на художника за реализирането на проекта „Корекции“, 1996-98 година. Изглед от изложбата: „Ars ex Natio. Произведено в България“, Пловдив, 1997

 

Направила го e Господи събрала си багажа и ме е зарязала
без да мога да я моля
да се върне гол навсякъде светът
като гола кост бял кристален пясъкът блести
дрогата смъртта мъртвите умирането подигравките
прогониха я взе смеха усмивките и
мекотата и дъха си нощем
Майната им на Колтрейн на музиката и на заспалите облаци
майната им на морето и дърветата и небето и птиците
на алигаторите и всички животни мотащи се по земята
майната им на маркс и мао и фидел и нкрума
на демокрацията и комунизма майната им на смак и пот
и червените зрели домати майната му на йосиф майната й на мария
майната му на исус и на всичките му ученици да си го начукат фанън никсън
и малкълм майната й на революцията майната й на свободата майната му на цялото шибано нещо
само искам моята жена да се върне
душата ми да може да пее

 

Превод от английски Венци Арнаудов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Антонио Оригуела – Да живееш така

by New Social PoetryNo Comments

Свилен Стефанов, Великата красота и последният от пърформансите, м.б., пл., 90/205 см, 2019

 

Сегашната действителност на всички авиокомпании е,
че няма къде да летим.

Мария Хесус Лопес Солас
Директор на отдел Клиенти и Лоялти на авиокомпания Иберия
(изявление по време на кризата с Ковид19)

 

НЕБЕТО Е бистро и синьо
облаците безоблачно блестят
изглежда все едно са били изпрани
и всичко мирише на чистота.

Птиците пеят по-силно,
гъските са завладели поречията,
патиците се разхождат по бреговете на Гуадалкивир,
дивите прасета скитат по центъра на Барселона,
елените си играят на плажа в Маталасканяс,
бурените стават отново господарите на пътищата.

Само природата може да се чуе,
пулсирането й наводнява всичко,
дори може да усетиш дишането й
като на задоволена любовница.

Май вирусът ни дава тази поука.
Когато всичко се оправи би било хубаво
да признаем най-сетне уязвимостта и крехкостта си,
но също така и нуждата да се чувстваме обичани

и да съхраним всичко това
тъй като това ще е единственото, което ще сме спечелили,
след като мине карантината.

Нека признаем, че настана време да се спрем,
да престанем да произвеждаме всичко онова, което не е необходимо,
да престанем да замърсяваме
и да се отдадем на всичко онова, което толкова ни е липсвало –
допира, прегръдката, присъствието, плътността,
социалната материя на нашия живот.

Смъртоносният вирус иде да ни даде урок
за който не сме били готови
нико сме искали да чуем.

Вирусът, причинен от разрушителния ни начин на живот,
иде да ни върне щетите, които ние причиняваме

на природата и на околните.

Никога не сме били толкова близо до антиутопията.
Никога не сме били толкова близо до утопията.

Идва моментът да изберем.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Хосе Игнасио Бесга Суасола – Животът се отдръпва

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Wastewater treatment plants 8, 110×165

 

 

Обърканата мечта на дюните

Дюните на това безпризорно крайбрежие
танцуват в ритъма
на борсовия индекс.

Отдавна вятърът
не решава пътя им
не се разпростират вече
дори не поглеждат отвъд
сегашното.

Те само се трупат срещу зидовете,
които изведнъж се издигнаха,
избутани от погрешния копнеж
да се продължава напред.
Докато не изчезнат разкъсани
от Земята
заради хапката
на багера.

 

Животът се отдръпва

Разголените гори
треперят в студа
на всички бъдещи нощи

Безнадеждността зее
над ораната почва
разцепена от неочаквания
удар
на липсващите листа
и сенки.

Животът се отдръпва
малко по малко
докато последните подслони
пропадат
очите – забулени,
внезапно изненадани
докато в далечината на неоновите
свечерявания
се планира следващата
опустошителна фаза.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Магдалена Чапаровска – Мъртва птица

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Търсене

Някога:
Хвърляхме хартиени самолетчета
по класните стаи.
дъската и тебеширът ни учеха за света.

днес:
океан на информация ни е хоризонтът.
мореплаватели сме в удобни кошчета.
кабелите са мачти а всяка интернет страница – карта.
днес жадно търсим обещаното богатство – заровено
от незапомнени времена.

малко са онези
с вътрешен и работещ компас.

 

Какво, ако…

Когато един ден
изпратените електронни съобщения
бъдат заменени с черни гарвани
тъмни крила ни биха покрили небето.
Гласни клюнове ни биха глътнали мира;
Разкъсани нокти ни биха грабнали самата светлина.

Когато една нощ
онлайн информациите се превърнат в капки:
бързеи, диви вълни, бесни морета и океани
няма да ни позволят да дочакаме утрото.
Водната стихия би ни потопила сънищата,
точно преди да се събудим.

 

Мъртва птица

В жълтия набъбнал корем
все още се оглежда слънцето
Клюнът е крив
вратът – счупен.

Кой е взел живота на птицата?
Кой е заглушил песента ѝ?
Студеното тяло мълчи.

Возила я сгазват
докато лежи върху прага на бензиностанцията.
Минувачи въртят погледи…
Рой мухи я заобикалят – букет няма.
Асфалтът не е земя,
така че не може да я вземе в обятията си.

Не мога да заспивам,
не искам да сънувам…
В моите мисли пее мъртвата птица.

Превод от македонски Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Уберто Стабиле – Улиците на Меделин

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Ползата от съмнението

Не знам дали поезията е длъжна да търси истината или красотата
дори не вярвам, че поезията има някакъв дълг
и не вярвам, че истината може да се окаже нещо хубаво
дори това също е истина.
Не съм наясно колко мъртъвци се побират
в една магистралка
в един литър бензин
в шлифовано стъкло
в новините
не знам колко гроба без име се побират в пустинята
но май са повече отколкото кръстовете по улиците на Хуарес.
Не мога да намеря красотата в думите
нито да открия вярата в молитвите
заради това все още се чудя
колко мъртъвци се побират в една молитва
в едно знаме
в обръщение към нацията
в забравата.

 

Улиците на Меделин

Катеря се нагоре, още малко ми остава
по един почти вертикален склон
където мъглата ни завива и усещам
ламаринени и кирпичени ласки
кучешкия дъх под дъжда
тишината на майките зад вратите
музиката на арепата в Осми квартал
Катеря се сред жени които натоварват
мечти в петнайсет литрови кофи
с които мият или готвят на слаб огън
надежди царевица и маниока
простират дрехите без да загубят живота си
и с деликатно безразличие гримират страха
под изкуството на ноктите.
Катеря се по улиците 93 и 94
преминавам невидими граници
аз съм изгубеният куршум който търси
невинни момчета в квартала
хип-хоп светулки безмълвни графити
добри и мимолетни актьори в една война без щаб
където в домовете нямат писменост но винаги римуват
Аз се катеря, за да разбера
дали има болка по кожата
дали твоите целувки са за сбогом
за да изброя крачките
за да забравя, че никога няма да забравя.

Там където Меделин свършва започва небето
таксито напредва по един сложен рай
огнени пресичащи ями и отсъствие
градът, който слага червило на устните си с кръв
огледало от девици и оръжия
предпоследно сбогом
и аз те обичам

Катерих се да разбера това стихотворение
но ти вече си беше тръгнала
това е мястото, което изграждаме
когато ни липсва любовта
това го разбрах на слизане
там, където Меделин свършва започва небето
и аз те обичам.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Хорхе Рихман – Да излезеш от магистралата

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Детски спомен

Като малък запалвах огън
за да изгарям живи земни червеи.
Тогава летувах в долината Ечо.

Жестокостта на тези,
които измъчваха жаби, ме отвращаваше,
веднъж дори стигнахме до бой.

Земни червеи: розова
до беззащитност плът, универсални пръстени
от нямо страдание.

Гърчеха се като човешки същества.

 

Друг възможен ритъм

Един добър стих
не насища глада.

Един добър стих
не съгражда градина.

Един добър стих
не събаря тирана.

Един стих,
в най-добрия случай, успява
да ти прекъсне дишането
(до смърт не води почти никога)

И ритъмът му ти намеква за друг възможен ритъм
за кръвта ти и за планетите.

 

Да излезеш от магистралата
днес изглежда невъзможно

обаче само трябва
едно леко странично изместване

там, на няколко метра
светът започва

 

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X