Когато говорим за българите в Западните покрайнини, трябва да имаме предвид едно обстоятелство, което е очевидно, но което често сме склонни да пренебрегваме и забравяме: те, както и техните събратя от Македония и Беломорска Тракия, не са имигранти. Не са се изселили в по-богати страни, търсейки препитание, за да образуват там общности с рехава спойка – каквито са някогашните български градинари в Австро-унгарската империя или днешните български гурбетчии навсякъде по света. Не са мигрирали по различни причини – понякога доброволно, но понякога принудително, както бесарабските българи по време на дългата серия руско-турски войни. Те не са заминавали никъде – останали са по родните си места, но са останали без родина – на отнетата по силата на Ньойския договор българска земя. Не по своя воля са се оказали в чужда държава и не по своя воля са приели битието си на чужденци в една среда, която не е била склонна да толерира тяхната етническа идентичност – и която е направила всичко възможно да ги отчужди от родината, да подрива паметта за тяхното потекло и в крайна сметка – да ги асимилира.
Този натиск не само съществува – той е многостранен и често придобива мрачни измерения, които не могат да бъдат определени по друг начин освен като терор над това малцинство и като осветена от държавата стратегия за обезбългаряване на откъснатите от България територии. Това, че българското малцинство е устояло на този натиск в мрачните десетилетия след Ньойския договор и е запазило своята етническа идентичност до днес, е истински подвиг. Става дума за повече от сто години, в рамките на които са се сменили няколко поколения, понесли всички мислими форми на асимилация – от чисто насилствените, доминиращи в миналото, до по-меките и рафинирани методи, скрити зад претенцията за цивилизонато отношение, които можем да забележим и днес.
Това устояване обаче е трудно, то е изплатено с тежката цена на много жертви, на страдания и отчуждения, на отчаяния и покруси. Параметрите на това устояване са свързани и с един необратим процес на изчезване: българското малцинство се топи. Официалната статистика на преброяванията го доказва: към сключването на Ньойския договор в окупираните български територии живеят повече от сто хиляди души, от които около 30 000 се изселват в следващите години, а след това останалите там прогресивно намаляват. Ако през 1961 г. в някогашната Югославия е имало 62 624 българи, то при последното преброяване през 2011 г. са останали само 18 543, от които обаче само 13 337 посочват българския като майчин език. С други думи – две трети от българското малцинство се е стопило в рамките само на 50 години, а днес техния брой би бил още по-малък, като се има предвид ускорената тенденция за обезлюдяване на някогашните български територии.
И трябва да отбележа, че в случая не става дума само за общите демографски процеси, характерни както за Сърбия, така и за България – не, в случая става дума за целенасочена държавна политика към българското национално малцинство, което очевидно не е желано именно в граничните територии, поради старата инерция българската държава да се разглежда като основен враг на днешна Сърбия. Иначе няма как да си обясним факта, че тези погранични общини са най-бедните в цяла Сърбия; че тяхната инфраструктура е занемарена; че в тях не се правят инвестиции, а българските инвеститори са нежелани; че образованието на роден език е ограничавано с всички възможни средства; че религиозните права на малцинството ни съществуват само на хартия; че медиите на български език получават подкрепа в зависимост от това доколко обслужват стратегиите на официалната власт към малцинствата; че Националният съвет на българите в Сърбия работи не за, а против техните интереси; че местната власт прави всичко възможно да неглижира и осуети всяка проява, свързана с етническата и културна идентичност на българите, и същевременно създава условия за просперитет на тези от тях, което са съгласни да заемат позиции в местната власт, но да обслужват държавните политики спрямо малцинството, като до голяма степен загърбят неговите интереси и българския си произход.
Всичко това обаче трудно може да бъде усетено и разбрано, ако съдим за битието на българите в Сърбия по официалните декларации и изявления на сръбските власти. Външно погледнато, всичко изглежда наред – малцинствата са признати от държавата, техните представители избират свои национални съвети, които се грижат за културната им идентичност, за образованието и медиите на роден език, има относително приемливо по европейските стандарти законодателство, регламентиращо техните права. В същото време обаче има и много сериозно разминаване между думи и дела – между това, което се декларира и съществува като законова база, и реалното битие на малцинствата в Сърбия. И големият проблем не е в законодателния им статус, а в това как и доколко законите за малцинствата, регламентирани и от сръбската Конституция, се изпълняват на практика – и как те гарантират качеството на живот на отделните малцинствени общности.
Проблемът на е само български – проблеми имат и хърватското, и румънското, и албанското, и ред други малцинства. При българите обаче проблемът с неглижирането на малцинствените права – тихомълком, на местно равнище, като официално се декларира тъкмо обратното, е вероятно най-остър. И той е такъв не само поради дългата история на насилие и открит асимилационен натиск върху тях, формирал вече и съответните поведенчески модели на страх и примирение пред съдбата, но и поради инерцията на оформилото се в течение на много десетилетия мислене за България като недоброжелателен съсед на сръбската държава. От сръбска гледна точка – и най-вече от гледна точка на сръбските служби за сигурност, присъствието на българско малцинство, обитаващо граничните с България територии, е свързано със стратегически рискове – следователно е добре българите да бъдат разгонени, претопени – да бъдат лишени от етническо самосъзнание, да ги няма.
Подобно мислене трудно се вписва в ценностите и разбиранията на модерния свят. Вероятно мнозина биха казали, че преувеличавам, че градя конспиративни теории, че изкривявам истината за днешните добросъседски отношения между нашите две държави. Логично е – в крайна сметка Сърбия поне на думи декларира своето желание да стане част от голямото европейско семейство, в което пренебрегването на малцинствените права е немислимо, фаворизирането на един етнос по отношение на другите – също. В 21 век сме, живеем в отворен и мултикултурален свят, който непрекъснато променя и преизгражда матриците на социума, и в който митологията и предразсъдъците на еднонационалната държава постепенно отмират. Свят, в който разбирането и приемането на другия, на различния по етнос, религия, обичаи и стил на мислене, е обективна необходимост, без която е невъзможно да се приобщим към ценностите и моралния статус на европейската цивилизация. В днешна Европа не може да има диктат на едно национално мнозинство над малцинствените етнически общности – и не може това мнозинство да се стреми да ги асимилира или да ги подложи на какъвто и да е натиск въз основа на тяхното различие. Който не разбира това, рискува да остане извън голямото семейство на Европейския съюз – и да се присъедини (или да бъде присъединен) към едно друго пространство, мислено в категориите на миналото, което обикновено наричат Евразия.
Затова отношението към националните малцинства е важно – особено за страни, които искат да се присъединят към обединена Европа. Без да разберем и без да уважаваме другия, независимо от пол, етническа и религиозна принадлежност, ние няма как да се впишем не само в ЕС, но и изобщо в цивилизования свят.
Дали, как и в каква степен това се разбира в Сърбия, е въпрос с повишена трудност, чийто отговор е вътрешно противоречив, многопластов и променлив във времето. Тук е необходимо преди всичко да имаме работеща дефиниция за това на какво равнище се проявява отношението на една многонационална държава към живеещите в нея етнически малцинства. Само на равнището на законите, на гаранциите и обещанията на държавните институции ли, или и на равнището на реалния живот на хората от това малцинство по места – в техния бит, стандарт на живот и зачитане на достойнството им от националните и местните власти?
В първия план като че ли всичко е наред. Сръбските закони и сръбската Конституция гарантират правата на националните малцинства по задоволителен начин. Съгласно чл. 79 от сръбската Конституция малцинствата имат право на изразяване, тачене, отглеждане, развитие и обществено показване на националните си, етнически, културни и верски особености; право на ползване на своята писменост и език; право на образование на своя език в държавните учреждения и институциите на автономните покрайнини; право на основополагане на собствени средства за информация, съобразно закона – и още куп други права. Големият въпрос е обаче дали и доколко тези декларирани на хартия права се спазват. Защото за съжаление често има дълъг път между закона и неговото реално прилагане по места – от местните администрации, в реалния живот на хората. Още повече в случаите, в които важи правилото „Бог високо, цар далеко“, а за населените с българи региони то важи с пълна сила.
Изхождайки от своя личен опит на дипломат, пряко отговарящ за българското национално малцинство, мога да посоча редица примери, в които реалността се разминава със закона. Например феномените, свързани с образованието на роден език. Можем да предположим, че става дума за реално обучение изцяло на български език, но ще сбъркаме. В повечето случаи всъщност става дума за тъй нареченото „двуезично обучение“, при което децата имат ограничени часове по български език (обичайно два до четири часа седмично), но реално учат по всички предмети на сръбски език – от сръбски учебници и в съответствие със сръбските училищни норми. Освен това, за да имат и тази възможност, родителите трябва да заявят в специална анкетна карта, че искат децата им да учат български. Тази анкета обаче не е анонимна – в нея се вписват имена и лични данни – поради което тя е равностойна на декларация, че тези родители смятат себе си за българи – а много от тях не искат да го правят, тъй като си спомнят времената, в които подобна декларация е водела до сериозни неприятности с местните власти. Свръх всичко самото обучение на майчин език се смята за непрестижно – тъй като десетилетия наред е нямало такова и тъй като за повечето класове липсват учебници, по които да учат учениците, а самите родители не могат много да им помогнат, защото отдавна вече общуват помежду си на сръбски.
В някои случаи разминаването между конституционната норма и реалността е парадоксално. В град с преимуществено българско население например, какъвто е Цариброд (все още наричан Димитровград от всички официални сръбски институции) би трябвало обучението на роден език да не подлежи на никакви обструкции, тъй като конституционния текст е върховен спрямо всички останали закони и разпоредби. Само че това съвсем не е така – за да може едно училище или една детска градина да въведе не обучение на роден език, а дори само двуезично обучение, е необходимо разрешение от Министерството на образованието, което може да бъде поискано (ако съответния директор дръзне да го поиска), но отговор спокойно може да не дойде в течение на години.
Нека оставим държавните институции на мира и да видим как стоят нещата с религиозните права и свободи. Елементарно изискване е религиозните служби да се водят на езика на малцинството, което изповядва тази религия. При българското малцинство просто няма такова нещо. Оправданието е, че във всички ортодоксални църкви службите се водят на църковнославянски. Литургиите да, но проповедта? Във всяка църква тя се води на езика на паството. С изключение на църквите, обслужващи българското национално малцинство – там проповедта е на сръбски. И не би могла да бъде различна, просто защото в тези църкви с едно-две изключения служат не свещеници от български произход, а сърби – в повечето случаи от Босна.
Разбира се, бихме могли да кажем, че Бог е един, на какъвто и език да се обръщаме към него. Други прецеденти обаче не са толкова безобидни. Това са случаите, в които религиозни дейци се оказват замесени в говор на омразата. Например през май 1918 г. беше обявен конкурс на Техническото училище „Никола Тесла“ и църковната община в Сурдулица на тема „Отечеството и свободата – минало, настояще и бъдеще“ сред учениците в основните и средни училища в Република Сърбия, Република Сръбска и диаспората, за отбелязване на една година от обявяването на Светите Сурдулишки мъченици. В обявата се отбелязва, че Сурдулишките мъченици, чиято канонизация е сама по себе си нещо невиждано в цялата християнската история, са страдали от българските злодейства през Първата световна война. Изискването деца, които не познават миналото, да пишат за българските злодейства, представлява заклеймяване на едно малцинство въз основа на събития с давност от повече от един век, по-голямата част от които са просто съчинени с пропагандна цел – и с които реалните негови представители нямат нищо общо.
Трети прецедент: използването на български език като официален от администрациите в регионите с преобладаващо българско население. Независимо от честите уверения в противното, в повечето случаи административното обслужване на населението се извършва на сръбски език. Нещо повече – оказа се, че и протоколите на самия Национален съвет на българското малцинство се водят на сръбски, което само по себе си е парадокс. И още една специфична подробност, която характеризира статуса и смисъла от съществуването на тази структура – първото заседание на новоизбрания Национален съвет през 2018 г. се проведе изцяло на сръбски. Причината: то се водеше от най-възрастния член на съвета, който, както се оказа, просто не знаел български!
Тези прецеденти биха могли да се разчетат като рецидиви от миналото, които противостоят на добрата воля на държавата да реши всички малцинствени проблеми. Поне на думи такава добра воля съществува, но стои въпросът дали е искрена, а също и колко струва тя при очевидния саботаж на равнището на местните власти. По време на срещата между българския президент Румен Радев и сръбския президент Алеиксандър Вучич на 22 май 2018 г. в Цариброд Вучич заяви пред българското малцинство следното: „Вие, българите, които живеете в Сърбия, пазете българския език, пазете българската култура, пазете българското име и презиме, борете се за своя български народ, обичайте своя български народ и държава. Не само че нямам нищо против, но и ви призовавам да правите това. Само ви моля да обичате и почитате държавата Сърбия.”
Може ли едно малцинство да иска нещо по-добро от тези думи, изречени от най-високата инстанция на властта в сръбската държава? Не, не може. Те прозвучаха като гаранция, че отношението на държавата към малцинствата търпи радикален поврат – и мнозина им повярваха. За съжаление много скоро техните надежди бяха опровергани. Ще си позволя да посоча два примера в това отношение.
На същата среща президентът Вучич заяви, че двете конфискувани паметни плочи за загиналите в погрома над Босилеград и околните села на 15 и 16 май 1917 г. ще бъдат върнати. Първата от тези паметни плочибеше подготвена за стогодишнината от тези трагични събития; пред нея се преклони българския вицепрезидент Илиана Йотова, която дойде в Босилеград точно по този повод. Владимир Захариев, председател на Националния съвет на българското малцинство и кмет на същия този злощастен Босилеград, направи всичко възможно да провали нейното посещение, и когато то все пак се състоя, отказа да я посрещне. Защо? Защото тази паметна плоча показвала сръбските воини в лоша светлина, както по-късно най-спокойно твърдеше пред медиите Захариев, показвала ги като „злочинци“. Всъщност става дума за четата на поручик Коста Печанац, която е пресекла българската граница, опожарила е града и селата наоколо, грабила е и убивала наред – включително жени, деца и старци. И тъй като това поставя в неудобна светлина един от героите на Топлишкото въстание, то българите нямат право да си спомнят за жертвите, дадени от дедите им – и нямат право да си спомнят неудобната част от своята собствена история.
След което по искане на същия този Владимир Захариев първата паметна плоча беше конфискувана, а срещу инициаторите за създаването й бяха предприети следствени действия. Година по-късно те поръчаха втора паметна плоча, която също беше конфискувана. Да, наистина, след изявлението на Президента Вучич двете плочи бяха върнати, както той изрично обеща, но въпреки че бяха изпълнени всички административни изисквания, поставянето им не е разрешено от общината и до този момент. И за съжаление съм убеден, че никога няма да бъде. Така българското малцинство беше лишено от едно от базисните човешки права – правото на историческа памет за случилото се с неговите предци.
Другият прецедент е много по-сериозен, тъй като подлага под съмнение самите демократични механизми, чрез които малцинствата в Сърбия упражняват своите права – и по-специално изборът за Национален съвет на малцинството. Смята се, че точно този съвет е органът, който се конституира като партньор на държавата по отношение на малцинствените политики – и който е призван да защитава техните права, а също и да посредничи при помощите за малцинството от страна на държавата майка – в случая България. Тъй като бяха наясно, че досегашния Национален съвет не работи за техните интереси, а най-често против тях – и тъй като беше всеизвестно, че България е оттеглила доверието си от неговия председател Владимир Захариев, българите в Сърбия се обединиха около идеята да се проведе избор, който да гарантира по-добро и по-ефективно тяхно представителство в този орган. За целта беше оформена листата „Съединение на българите в Сърбия“ с водач Зоран Джуров, председател на Общинския съвет на Цариброд. Кметът на същия град Владица Димитров не само че участваше в преговорите за съставяне на тази листа, но и активно се включи в първата фаза на нейната кампания, изразявайки дълбоките си резерви към листата на досегашното статукво в Босилеград – „Това сме ние – Владимир Захариев“. Не мога да не отбележа, че и Зоран Джуров, и Владица Димитров членуваха в управляващата Сръбска прогресивна партия и бяха издигнати от нея на своите административни позиции.
И най-внезапно един ден, в последния възможен момент, листата на Зоран Джуров беше оттеглена, а Владица Димитров се присъедини към листата на своя конкурент. Така българите се оказаха на състезание с един кон, а листата на Владимир Захариев спечели 17 от 19-те места, като 13 от избраните са от Босилеград, а само трима от Цариброд, и от тях двама бяха от стария Национален съвет и съответно привърженици на Захариев, нов беше само кметът Владица Димитров. Разбира се, цялата тази фортификация беше гарнирана с нелепици от рода на това как листата на Зоран Джуров била съставена от сепаратисти, които искали да присъединят Западните Покрайнини отново към България – и как сега двамата кметове били заедно, следователно малцинството било обединено.
Трябва да призная, че тогава с известно учудване наблюдавах как всички си мълчат и се правят, че не знаят истината – включително и тези, които публично подкрепяха изтеглената листа, а такъв беше и самият Владица Димитров. Противно на всички публични изявления истината е, че листата е била изтеглена след повече от сериозен партиен натиск – и то, колкото и парадоксално да звучи, от страна на управляващата партия, към която принадлежаха основните фигури в същата тази листа. И натиск на толкова високо равнище, че не е възможно той да е бил направен зад гърба на президента Александър Вучич.
За съжаление този натиск е само част от манипулациите, с които бяха свързани тези избори. И ако перипетиите около това изтегляне на листата никога няма да бъдат признати, друга една част се вижда повече от ясно. Станахме свидетели на един наистина забележителен феномен: рязко нарастване на извънредните списъци за гласуване на Националния съвет на българското малцинство. Според преброяването от 2011 г. цялото малцинство наброява 18 543 души, а на тези избори българите с право на глас се оказаха 18 106. Как става това, след като е добре известно, че демографските тенденции са негативни и че малцинството намалява, а не се увеличава – и че от общия брой трябва да се извадят всички, които не са навършили 18 години? За сравнение: при изборите през 2014 г. броят в тези списъци е бил 14 900. Откъде ли са се взели тези повече от три хиляди „нови българи“ – както вече ги наричат? Например в община Търговище, където на предишните избори гласувалите българи могат да се преброят на пръстите на една ръка, а при тези се оказаха 343, при това всичките са гласували абсолютно единодушно за Захариев?
Това са тежки въпроси, на които сръбската държава би трябвало да отговори. И би било полезно за самата нея да го направи, ако наистина се кани да пристъпи прага на Европейския съюз. Защото членството там не е нещо като входна карта за клуба на по-богатите, то е преди всичко споделена отговорност и споделени ценности. Би трябвало да е ясно едно – ако Националните съвети на малцинствата се използват не като органи за реализации на техните права, а като средства за упражняване на контрол над тях; и ако техните права съществуват на хартия, а често са заобикаляни на практика, Р Сърбия няма да бъде в състояние да изпълни изискванията на ЕС в областта на човешките и малцинствени права, и ще изгуби позицията си на лидер сред страните от Западните Балкани в процеса на интеграция с обединена Европа. Затова е добре управляващите да се замислят как и доколко покриват европейските критерии за членство в ЕС, преди да е станало прекалено късно.
България от своя страна би трябвало да се замисли дали наистина е редно да подкрепя „безрезервно“ членството на Сърбия в ЕС, след като същата държава допуска драстично разминаване между думи и дела по отношение на българското национално малцинство в нейните граници, и държи значителна част от него в мизерни и полуфеодални условия на живот – с което неприкрито се цели това малцинство да бъде обезверено, разпръснато и асимилирано, а граничните с България територии да бъдат обезбългарени. Със съжаление трябва да кажа, че сме длъжници спрямо тези българи, отстоявали своята идентичност с цената на всякакви жертви, за да се почувстват в крайна сметка изоставени от собствената си родина.
Пиша тези редове, защото не мога да забравя деня, в който за пръв път отидох в Босилеград, през февруари 2016 г., за годишнината от гибелта на Васил Левски. Имах чувството, че съм попаднал в миналия век – такъв, какъвто го помнех от времето на социализма. Мърлявите улички, запуснатите кафани и магазинчета, натрапчивата сивота на битието се долавяха толкова отчетливо, че нямаше как да не направя подобна аналогия. Знаците от миналото също се натрапваха: улица Йосиф Брод Тито се кръстосваше с улица Георги Димитров, а до самия бюст на Левски се кипреше мемориална чешма, издигната в памет на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация. И още нещо – долавяше се ясно и страха на хората. Голяма част от тях се страхуваха от своите управници – и си личеше ясно, че битието им изцяло зависи от тяхното благоволение.
Не всички се страхуваха обаче. В българския културно-информационен център се бяха събрали тези, които не се бояха да се опълчат срещу местния велможа. Тогава се запознах с Иван Николов, с Димитър Димитров – Треперски, с Александър Димитров, с Драголюб Иванчов, с Радко Стоянчов – все хора, които от много години отстояваха своята българска идентичност и не бяха преклонили глава пред местните дерибеи. Оказа се, че почитането паметта на Апостола на българската свобода тук се осъществява с две различни шествия – едно организирано от общината и оглавявано от кмета (и председател на Националния съвет на българското малцинство!) Владимир Захариев, и едно на свободните хора, водено от председателя на КИЦ Иван Николов. Присъединих се към второто – когато стигнахме до паметника, първото още продължаваше, а чорлавият кмет – персонаж, взет като че ли от филмите на Емир Кустурица, държеше пламенна реч, в която говореше как в гърдите му туптели две сърца – едно българско и едно сръбско, и се обръщаше към Апостола с думите „брат ми Левски“, а към българския премиер с „брат ми Бойко“.
След като свърши и имахме възможност да положим и своите венци, се отбих в общината да се запозная и с него. Веднага ме запрегръща, а неговите подчинени усърдно снимаха; после разбрах защо – той правел предизборните си плакати с колажи от такива снимки – на които се прегръща с разни български авторитети (включително с тогавашния министър-председател Бойко Борисов). След което почна да говори срещу хората, с които споделих преклонението пред паметника на Левски – как били „българи по професия“, как ги интересували само парите, как били крадци и тъй нататък. След като свърши със своята тирада, изнесена, както самият той подчерта, за да не бъркам истинските българи в Босилеград, ме покани изключително настойчиво да изпием по чашка. Оказа се, че под покрива на общината има обширно помещение за хапване и пийване, в което се бяха разположили поканените от него гости, включително и един дошъл от България хор, който посрещаше с песен всеки новодошъл, докато вече пристигналите нагъваха плескавици и пиеха люта ракия – в памет на Апостола, разбира се.
С една дума – едно забутано зад девет планини в десета градче, и то извън родината, и в него две Българии, нравствено и естетически несъвместими. Едната, представена лично от тогавашния председател на националния съвет на българското малцинство, можа само да ме отврати – не бих похарчил и буква за нея. Другата – тази на герои като Иван Николов, които отстояваха своето достойнство в течение на десетилетия в една враждебна среда, съставляваше общност от българи, каквото в самата България трудно бихме могли да открием – може би поради своето откъснато и изолирано битие те бяха съхранили много от патриархалните достойнства и нравствените ценности на стара България, отдавна изтлели в днешните й предели. И тази книга е за тях, за тяхната обречена битка, която трябва да познаем и да помним, и за тяхното днешно битие, за тяхното чувство за отлъченост от родината – което има своите основания и от което би трябвало да се срамуваме.
Едвин Сугарев, Елегия за Краището. Съдбата на българите в Западните покрайнини, 2021.
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
