Велина Караиванова – Харесвам небето и тогава нещата са ясни

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Close 1

 

В предаването има продуктово позициониране

Фотьойл от зелен плюш
Който става по-лъскав с употребата Запазва спомена за тялото
На възрастната обитателка от втория етаж
Е изнесен на стълбищната площадка

 

Не си ми чобанин, чуваш ли старче!
Викаше шофьорът на възрастен мъж
Земята беше плоска и нямаше утре
Автобусът не спираше своята обиколка за този човек
Който гледаше само в ръцете си
Сякаш там беше написано какво да отговори
Земята е плоска
И има само днес, пълно с плашещи клоуни
Като жената, която излезе от вкъщи за работа
С неразнесен руж, а беше плакала

 

Установи се дъжд
Хората заразтваряха чадъри
Като гъби, като щитове
Сякаш можеха да се предпазят
от това което расте в тях
И ще победи точно в лошото време

 

Замесвам брашно за хляба, който
ще започне, и дърветата не знаят
дали одобряват като се поклащат
може би и те искат да се надигнат
преди да се свърши

 

Отдясно на черния светофар на червено
са спрели висока джип хонда слаб мъж и
дебела жена на скута й като домашен
любимец изплезила златен език
зелена дамска чанта непринадлежаща
ръка обесена през прозореца изглежда
че кутрето е отрязано или превързано
със зелена лепенка но е само късо
недостатъчно за камуфлажа отляво
двама чужденци се въртят като
ветропоказатели изгубени в парка един
човек беден но непробудно заспал на
зелена пейка слуша еднообразната
прогноза за времето от която последният
изглеждащо самотен кит е умрял
и след изпаряването на зелените
тленни останки е оставил след себе си
вода колкото само за чаша кафе или чай
но стига за всяка една сутрин до края

 

Камбана с вързан език
говори така както ти искаш
Можеш да я накараш да пее
Камбаната така както е родена
Е непредвидима
Мълчи като заплаха
Мълчи като истина

 

Вече, вече е много трудно да се извади
Ряпа от устата на златната рибка
Вече, вече е много трудно да се намери
Пръстен да те превърне на жаба
Вече, вече е много лесно
Всичко

 

Харесвам небето и тогава нещата са ясни
като новородената песен на канарче,
което няма да умре,
също толкова невъзможно истински
И ако някой ми каже, случва ми се непрекъснато,
че не било така, че не съществуват
безсмъртни канарчета, нито аз,
то само смъртта съществува
и небето след силния вятър

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – В навечерието на деня на предците

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Rodopi 2

 

Благодарствено послание до непознатия служител от Северното крило на Императорската канцелария в източния окръжен център

На двадесет и деветия ден на петия месец
През дъждовен задушен пролетен ден
По време на обедната почивка в службата
Ти ме поздрави от съседната маса
Не си спомням лицето ти, не знам името ти
Не знам чина ти освен че си по-млад от мен
Но винаги ме поздравяваш за разлика от познати лица
От времето когато бях млад в това учреждение
Като самотен гарван сред тълпа гълъби
На тръгване ти пристъпи към моята маса
И любезно постави на нея солничка
Ако искате да си посолите каза.

 

Адресът

Никога не съм сигурен
Къде точно трябва да сляза
Въпреки навигацията
Само едновремешните ориентири
Изникващи винаги изведнъж
Когато вече си се примирил
Че пак си пропуснал спирката
Църквата между надземните тръби на парното
И шоурума на великата стена
Двете празни асансьорни шахти
Изтърбушени в началото на демокрацията
Третата отвежда на тринайстия етаж
На стълбищната площадка
Има решетка

 

Вървящия по коритото на канала

Роден съм на брега на океана
Но съм израсъл на брега на канала
Искаше се смелост да слезеш долу
Смелостта на мишка която не знае
Дали ще може да издрапа обратно
Искаше се смелост да минеш по мостчето
За непрокараното никога парно
Искаше се смелост когато канала преля
Веднъж на педесетипет години
Но аз бях на пионерски лагер
И само видях наводненото мазе
Което никога не изсъхна
Искаше се смелост да прескочиш канала
Толкова ме беше страх и толкова исках
Че така и не знам дали го направих
Искаше се смелост да се удавиш в него
И да бъдеш намерен надолу по течението
Като труп на клошарка
Сега ти вървиш по коритото на канала
Благодаря ти който и да си
Ти си вървящия по коритото на канала

 

Детето

Гарджето се беше забило в ъгъла
Пред входа на подземния гараж мълчеше
Родителите му грачеха от ореха
От който беше паднало
Какво искаха да му кажат
Какво си мислеше
Докато мълчеше

 

В навечерието на деня на предците

На тридесетия ден на петия месец
В навечерието на деня на предците
Обядвах с дъщеря ми заведох я на училище
И се приготвих за отиване на гробищата
Взех права лопата метла лопатка трионче
Ножица за клони мачете за тревите
Шише вода вощеница и кибрит
Утре придошлата река ще залее всичко.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Буковски – Очаква се винаги да проявяваме разбиране

by New Social PoetryNo Comments

Милена Попова, Пазителите на Швандорф, акрил, 75х250 см

 

Очаква се винаги да проявяваме разбиране
към мнението на другия
независимо колко остаряло, глуповато и противно е то

очаква се да приемем учтиво
абсурдните им грешки
пропиленият им живот
особено ако са възрастни

но възрастта е сбор на нашите дела
остарявали са лошо
защото са живели неточно
и са отказвали да виждат

не е тяхна вина
чия вина е тогава
моя?

очаква се да им спестявам мнението си
поради страх от техните страхове

старостта не е престъпление
но провалът на
Поредният от многото умишлено пропилени животи
е

 

Свободен превод от английски Милен Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

 

Теодора Пеломиду – Спомен

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Аленото цвете, 200х200 см

 

Сън

Там далече, далече
в моя сън
няма прозорец.
Ти ме погледна
и аз се завърнах
с хищния поглед
от моята младост.
Влизам в тунела.
Късометражната
прожекция започна.
Броя табелите
към изхода.
Там далече, далече.

 

Тате

Аз те търсех в небесната бездна
и те открих в онази звезда,
която светеше в моето детство –
тъжна вечерница с вечна съдба.

 

Спомен

Дворът притисна лозата зад ъгъла.
Отсреща чемширът срамежлив и смутен.
Вятърът влюбено повейва във розата,
листи червени в зеления ден.

Вечерта ухае на липи и кестени,
утрото – на младост и смляно кафе.
Споменът снощи затвори очите ми,
с моя стар, демоде грамофон.

Там на двора – младостта ми възкръсваше.
Безсмъртният двор – умираше с мен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Таня Николова – Манифест

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Аз няма да отида в плевен
Защото ми е роден град
А никого не чувствам близък там
Не, няма и другаде да ида
В провинцията на покани и приятелства
В софия ще си остана
Изцяло столична и градска и извън
Във някой парк
До обелиска

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Светослав Нахум – 150 години

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

150 години,
въжето на въпроса се изопва.
За 150 години
Не се отучихме
Да се кълнем в теб фасадно
И да проклинаме ближния роб.
Добре си прилъгваме кривиците.
150 години се причестяваме в теб
Ала и ти си ни ближен
И все дотам не ти вярваме.
Друго си беше, казваме,
Когато дойде Дядо Иван.
И въпросът все така
„Виси
със страшна сила“:
Това свобода ли е????

Ти висиш като основен въпрос.
И въжето на въпроса
Къса се
И бесилото
Преодолява гравитацията
Само когато
Някой
Някъде
Много далеч
Се осъзнае сам
И се провикне:
Не, аз не съм Роб!
И не съм Господар!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Рени Васева – Моят панелен Титаник

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

И няма да дойдат
среднощни косачи,
поети напусто
вещаят коситба.
Потънали в плевел,
сред трън и бодили,
умираме кротко –
къщи и ниви.

Примирени с разрухата,
помирени със себе си,
косите и сърповете
ръждясват смирено
и няма да дойдат
среднощни косачи,
ни вълк ще завие,
ни гарван ще грачи…

Умираме кротко –
къщи и ниви,
могилите чезнат,
кръст спомен не пази,
разорано е времето,
семе чака да падне…
В пръстта ще заровим
сърцата си гладни.

 

Ной

Водите прииждаха с някакво омерзение.
Бог упорито ни наказваше с дъжд.
Нареди да организирам самотно спасение,
после срина света изведнъж.
Без жал за загубено щастие,
без милост за нероден живот.
С някаква божествена алчност
за праведност,
със човешката страст за грях.
Водите поглъщаха времето,
давеха моя живот.
Давеха смъртоносно:
изгреви и целувки, раждания и смях,
вкусни ястия на мирна трапеза,
луна и звезди, на връвчица хванати
в съня на децата ни…
Водите бяха предел,
зад който искреше дъгата-
една обещана илюзия,
цветен фар в непрогледното днес.
А дъждовните облаци лакомо дъвчеха
и последните късчета синьо небе.
В очите ни божият дъжд
се превръщаше в сълзи.

 

Тези думи, които прииждат отвсякъде
и настойчиво чукат в двете ми слепоочия,
носят вятър със спомена за гора, после напев,
камбана в утрото
с тънка, светла тъга от разпятие.

Тези думи, които тежат на сърцето
като снежна лавина, затрупала долината,
носят острия звук на леда и на тъмната сприя,
завихрила в мене
най-белия, девствено чистия, ад на земята.

 

Моят панелен Титаник
е закотвен в софийска мъгла,
каютите с жълти прозорци
мигат сънливо, едва
си отварят очите и ето,
забучават вълните асфалтови…
Моят панелен Титаник
мечтае за някакво плаване
отвъд градската магистрала,
ей така, сам-самин да се щура
в мъглата студена изгубен,
а на терасите палуби
да посрещат зората влюбени,
музиканти да свирят адажио,
айсберг да го причаква даже…
Моят панелен Титаник
е закотвен в софийска мъгла
и не мърда, скован в ледовете
на своите сутрини, обеди, вечери
с предизвестената им самота…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Някой някога бе писал

by New Social PoetryNo Comments

Милена Попова, Рисунки

 

някой някога бе писал за “азиатската морда“ – е, виждаме я / по повод посещението на тов. си в М / сигурен съм, че знаете кой е автора. преди мн. години общувах със стари ком тов. – още тогава те знаеха, че бъдещето е китай, дъртите властолюбци, а в в работата си съм имал вземане-даване с китайското посолство / преди Дън Сяо Пин / по повод на дължими суми – знам нещичко как “работят“ но това е друга история – нелитературна

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Петър Ашиков – Варненско безглаголно

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Лоши гости

Дали накрая ние ще осъзнаем
две истини до болка прости.
Че всичко „наше“ е назаем
и че Земята е „хазяин”,
на който май сме лоши гости.

 

Въпрос

Ако Русия избие Варна, Пловдив и София,
защото българин е „нацистка” философия,
дали за русофилската ни, българска нация
ще е „денацификация” и „спецоперация“ ?

 

Варненско безглаголно

Люлка. Пелени. Бавачка.
Първа крачка. Забавачка.
Детство. Лимки. Лятно кино.
Нос разбит. Окото синьо.
„Пантеон“. Почетен пост.
„Ручбана“. Централен мост.
„Гемиджийски скок“. Обиди.
Лято. „Янко Костов“. Миди.
Първа. Трета. Пета. СТУМ.
Бригадир. Любов. Без ум.
„Алпинеума“. Китара.
Клетва. Мъка. Изневяра.
Служба. Морски. Три години.
Уволнявка. Полякини.
Бундесарка. Гедерейка.
Сватба. Тъща. „Куха лейка“.
В къщи. Работа. Децата.
Джанавара. Аладжата.
Барман. Келнер. „Пампурджия“.
Черноморец. Спартаклия.
Скука. Пенсия. Рибар.
Внуци. Вила. Градинар.
Завещание. Ракия.
Хапчета. Хипертония.
Пейки. Спомени. Неволи.
Парк „Централен“. Парк… „Тополи“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X